Рей Бредбъри
Сбогом, лято (6)

6.

Часовете изгаряха в студени зимно бели проблясъци, докато хората нахълтваха в къщата на Брейлинг с напразната надежда, че и той е като Лазар.

Калвин С. Куотърмейн се клатушкаше около верандата като капитан на претърпял крушение кораб.

— По дяволите! Видях пистолета на момчето!

— Няма рана от куршум — каза доктор Либър, когото бяха повикали.

— Беше застрелян, да! Убит!

Къщата притихна, когато хората си тръгнаха и отнесоха празната обвивка, която доскоро беше горкият Брейлинг. И Куотърмейн се махна от верандата, устата му пръскаше слюнки.

— Ще намеря убиеца, кълна се в Господ!

Със забързани тласъци на бастуна си той свърна зад ъгъла.

Вик, сътресение!

— Не, за Бога, не!

Размаха ръце и падна.

Жени на люлеещи се столове се приведоха напред да погледнат от близката веранда.

— Това да не е старият Куотърмейн?

— О, не може и той да е мъртъв, нали?

Клепачите на Куотърмейн трепнаха.

Някъде далеч съзря велосипед и момче, което се отдалечаваше устремно.

„Убиец — рече си той. — Убиец!“