Рей Бредбъри
Сбогом, лято (18)

18.

Откъм другия край на дерето имаше стара къща с духове.

Откъде знаеха, че е обитавана от духове?

Така казваха хората. Всички го знаеха.

Къщата си беше там от почти столетие и всички твърдяха, че макар духовете да не витаят в нея денем, има странни случки нощем.

Изглеждаше тъкмо мястото, накъдето да побягнат момчетата — Дъг водеше, Том тичаше най-отзад, — понесли чудатото си съкровище от шахматни фигури.

Прекрасно скривалище, защото никой (освен банда вироглави момчета) не би посмял да припари до къща с духове и посред бял ден.

Бурята още бушуваше и ако някой погледнеше отблизо къщата на духовете, ако рискуваше да влезе през скърцащите стари врати, да мине по мухлясалите стари коридори, да се качи по още по-силно скърцащите стари стълби, щеше да открие таван, пълен със стари столове, още вмирисани на прастар лак, пълен също и с момчета с румени лица. Те се бяха качили тук в грохота на стихията, съпроводени от накъсаните проблясъци на мълнии, под овациите на гръмотевици. Бурята сякаш се наслаждаваше, че ги заставя да катерят стълбите по-припряно и да се смеят по-силно, докато изскачаха на тавана и се настаняваха един по един в кръг на пода като индианци.

Дъглас извади угарка от свещ, сложи я в стар стъклен свещник на стената и я запали. Отвори торбата от зебло и подреди всички пленени фигури, наричаше ги поред на Чарли, на Уил, на Том, на Бо и на останалите.

— Това си ти, Чарли.

Изпращя мълния.

— Аха!

— Това си ти, Уили.

Затътна гръмотевица.

— И ти, Том.

— Много е малка и обикновена — възмути се Том. — Не може ли да съм цар?

— Затваряй си устата или ще си царицата.

— Млъквам.

Дъглас изчерпи списъка и момчетата се събраха по-наблизо, лицата им лъснали от пот в жадно очакване следващата мълния да отприщи електрическата си мощ. Гръмотевица се прокашля в далечината.

— Чуйте! — викна Дъг. — Почти свършихме работата. Още малко и градът ще е наш. Имаме всички шахматни фигури и старците не могат да ни местят насам-натам. Някой щеше ли да се справи по-добре?

Никой не би могъл. Признаха го с удоволствие.

— Само нещо да те питам — каза Том. — Как я уреди оная гръмотевица?

— Млъкни и слушай — скастри го Дъг огорчен, че най-голямата тайна ще бъде изкопчена насила от устата му.

— Важното е, че както и да е станало, накарах мълнията да порази старите моряци на Колридж и ветераните от Гражданската война на поляната. Сега всички са по домовете си и мрат като мухи. Като мухи…

— Само едно нещо не е както трябва — обади се Чарли. — Вярно, фигурите са наши, но… всичко бих дал за един вкусен хотдог.

— Не говори така!

В този миг мълния удари дървото точно пред прозореца на тавана. Момчетата се проснаха по очи.

— Дъг! По дяволите! Накарай я да престане!

Стиснал клепачи, Дъглас извика:

— Не мога! Вземам си думите назад. Излъгах!

Донякъде доволна, бурята се отдалечи с ехтящо мърморене.

И сякаш за да обяви важната вест за пристигането на някой или нещо, последен далечен удар на мълния и боботене на гръмотевица накараха момчетата да се озърнат към стълбата, спускаща се до втория етаж на къщата.

Някъде долу някой се прокашля.

Дъглас наостри слух, промъкна се над стъпалата и подвикна, воден от усета:

— Дядо?

— Аз съм, като гледам — отвърна глас отдолу. — Вие, момчета, не умеете да си прикривате следите. Стъпкали сте тревата по целия път от града. Вървях по дирите ви и разпитвах, упътиха ме и ето ме тук.

Дъглас преглътна тежко и пак промълви:

— Дядо?

— Градът май е малко разбунен — каза дядо му доста по-надолу от него, не можеше да го види.

— Разбунен ли?

— Нещо подобно — потвърди гласът на дядо му.

— Ще се качиш ли?

— Не. Но нещо ми подсказва, че ти ще слезеш. Искам да ме навестиш, за да си поприказваме. После ще изтичаш да изпълниш една заръка, защото нещо бе отмъкнато.

— Отмъкнато ли?

— Господин По е употребил тази дума и ако е нужно, прочети отново разказа му за писмото и си освежи паметта.

— Отмъкнато — повтори Дъглас. — А-а, да.

— Каквото и да е било отмъкнато, а в момента не съм съвсем сигурен какво е то — продължи дядото отдолу, — мисля, момче, че трябва да бъде върнато на мястото му. Чу се слух, че съобщили и на градския шериф, затова си мисля, че не бива да се помайваш.

Дъглас се отдръпна и впи поглед в съратниците си, които чуваха гласа отдолу и се бяха вцепенили. Не знаеха какво да правят.

— Нищо друго ли няма да кажеш? — попита го дядо му от далечния долен етаж. — Е, може би не тук. Аз трябва да тръгвам, знаеш къде да ме намериш. Ще те очаквам там скоро.

— Ъ-ъ… да, сър.

Дъг и момчетата слушаха смълчани стъпките на дядото в къщата с духовете — по коридора, надолу по стъпалата и навън, на верандата. После стъпките заглъхнаха.

Дъглас се обърна и Том вдигна торбата.

— Ще ти трябва ли, Дъг? — прошепна.

— Дай я.

Дъг сграбчи торбата и почна да загребва с шепа шахматните фигури и да ги пуска вътре. В чувала паднаха Пийт, Том, Бо и всички останали.

Разтръска торбата със сухо потракване като от старчески кости.

С последен поглед през рамо към армията си Дъг тръгна по стъпалата.