Метаданни
Данни
- Серия
- Грийн Таун (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Farewell Summer, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Магически реализъм
- Неореализъм
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Четиво за малки и големи
- Оценка
- 5,5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2008 г.)
- Корекция
- Mandor (2008)
Издание:
Рей Бредбъри. Сбогом, лято
Американска, първо издание
ИК „БАРД“, София, 2008
ISBN: 978-954-585-894-9
Превод: Владимир Зарков
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „БАРД“
Формат 84/108/32
История
- — Добавяне
- — Оправена грешка в първото изречение - Грион->Грийн.
24.
Най-сетне зданието на съда притихна напълно, спусна се нощният мрак и момчетата се покатериха по аварийното стълбище на страничната стена. Спряха при прозореца на третия етаж до кулата, където трябваше да се появи Том, но там нямаше никого.
— Ама че работа — промърмори Дъг. — Дано не са го заключили в мъжката тоалетна.
— Никога не я заключват — обади се Чарли. — Ще дойде.
И наистина Том изневиделица се появи зад стъклото, махаше им, отваряше и затваряше уста, но не чуваха какво им казва.
Най-сетне вдигна подвижното крило на прозореца и миризмата на съд а нахлу в нощта около тях.
— Вмъквайте се — нареди им Том.
— Нали това правим — ядосано отговори Дъг.
Едно по едно момчетата пропълзяха в сградата и се прокраднаха по коридорите до вратата пред помещението с часовниковия механизъм.
— Хващам се на бас — каза Том, — че и тая проклета врата е заключена.
— Никакви басове — скастри го Дъг и натисна дръжката на вратата. — Брей! Том, неприятно ми е да го казвам, но си прав. Някой носи ли фишек?
Изведнъж шест ръце бръкнаха в шест джоба и се появиха със същата внезапност, стиснали три фишека, дълги четири пръста, и няколко по пет.
— Безполезни са — обади се Том, — ако никой не носи кибрит.
Още ръце се протегнаха, всяка стискаше кибрит.
Дъг се вгледа във вратата.
— Как да закрепим фишеците, за да ни свършат работа, като гръмнат?
— С лепило — отвърна Том.
Дъг озъбено завъртя глава.
— Естествено, че с лепило. Някой случайно да си носи и лепило?
Протегна се една-единствена ръка — на Пийт.
— „Булдог“. Купих си го за моделчетата на самолети, пък и много ми харесва картинката с булдога на етикета.
— Я да опитаме.
Дъг намаза с лепило един от големите фишеци и го притисна към вратата на стаята с машинариите.
— Отдръпнете се.
И драсна кибритена клечка.
Тайфата се отдръпна в сенките и затисна ушите си с длани. Дъг чакаше фишекът да гръмне. Оранжевото пламъче съскаше устремно по фитила.
Последва прекрасен взрив.
За един проточил се миг зяпаха разочаровано вратата. После тя се открехна мудно.
— Прав бях — натърти Том.
— Що не вземеш да млъкнеш — каза му Дъг. — Да влизаме.
Отвори широко вратата.
Някъде долу се чу звук.
— Кой е там? — извика глас от недрата на зданието.
— Олеле майчице — прошепна Том. — Хайде на бас, че е чистачът.
— Кой е там, горе? — пак се провикна гласът.
— По-бързо!
Дъг поведе армията си през вратата.
Ето че най-сетне бяха във вътрешността на часовника.
Изведнъж попаднаха в огромната плашеща машинария на Врага, Брояча на Живот и Време. Тук беше сърцевината на града и неговото битие. Дъг чувстваше как животът на всички хора, които познава, се задвижва от часовника, понесен от прозрачно машинно масло, заклещен в остри зъбни колела и смлян в напрегнати пружини, които го бутаха напред неспирно. Часовникът работеше безшумно. Сега проумя, че часовникът никога не е тиктакал. Никой в града всъщност не го бе чувал да си брои на глас, просто се вслушваха толкова напрегнато, че чуваха собствените си сърца и потока на времето в пулса на китките, сърцата и главите си. А тук имаше само студено метално мълчание, безмълвно движение, лъщене и проблясъци, шумолене и слабичък шепот на желязо и месинг.
Дъглас се разтрепери.
Най-после се събраха на едно място — Дъг и часовникът, който изгряваше като лунния лик през целия му живот, щом настъпеше полунощ. Всеки миг голямата машина можеше да протегне месинговите си щипки, да го сграбчи и да го натика в мелачката от зъбни колела, за да смеси безкрайното си бъдеще с неговата кръв, да го пъхне в гъсталака от зъбци и гребени, музикална кутия да засвири с тялото му и да го настройва, да нацепи плътта му на ивички.
И тогава, сякаш бе очаквал тъкмо този миг, часовникът се прокашля звучно като юлска гръмотевица. Огромната пружина се сви подобно на оръдие, готвещо се за следващото сътресение. И преди Дъглас да се обърне, часовникът изригна.
Едно! Две! Три!
Гръмовен звън! А той беше мушица, мишка в кофа, която някой рита неуморно. Трус разлюля кулата, Дъг загуби опора.
Четири! Пет! Шест!
Залиташе, затиснал с длани ушите си, за да не се пръснат.
И отново, и отново — Седем! Осем! — бурята цепеше въздуха. Разтърсен, той се блъсна в стената зажумял, с всеки бурен напор на звуците сърцето му спираше.
— Побързайте! — кресна Дъг. — Фишеците!
— Убийте тая проклетия! — извика Том.
— Това аз трябваше да го кажа — каза Дъг. — Убийте я!
Драснаха кибритени клечки, пламнаха фитили, фишеците полетяха в зейналата паст на великанската машина.
Момчетата побягнаха с неудържимо трополене и блъскане.
Изскочиха през прозореца на третия етаж и затрополиха презглава по аварийното стълбище, а когато слязоха на земята, звучни взривове закънтяха от кулата на съда с оглушително метално дрънчене. Часовникът биеше неспирно, отново и отново, докато се бореше за живота си. Гълъби се разлетяха като хартиени късчета, метнати от покрива. Бум! Гласът на часовника сякаш цепеше небесата с отсечени трусове. Рикошети, стържене, последно отчаяно потръпване на стрелките. А после…
Тишина.
В подножието на аварийното стълбище всички момчета зяпаха нагоре към мъртвата машина. Нямаше тиктакане, въображаемо или не, нямаше птичи песни, нито бръмчене на двигатели, чуваше се само тихият дъх на спящи къщи.
Отметнали глави, момчетата очакваха всеки миг циферблатът, стрелките, цифрите, вътрешностите на погубената кула да застенат, да се приплъзнат и да се сгромолясат в скрибуцаща лавина от месингови карантии и метеоритен дъжд от желязо, да се стоварят върху моравата, да се натрупат с грохот и да ги погребат в минути, часове, години и вечности.
Но останаха само тишината и неодушевеният призрак на часовника, увиснал в небето с вялите си, мъртви стрелки, без да отчита и да прави нищо. Тишината се проточваше, а наоколо примигваха все нови светлинки, в къщите чак до края на града хората излизаха пред праговете си и се дивяха на тъмнеещото небе.
Дъглас се взираше нагоре, целият облян в пот, и се канеше да отвори уста, но…
— Направих го! — провикна се Том.
— Том! — кресна му Дъг. — Ние! Всички ние го направихме. Само че, да му се не види, какво направихме?
— Преди да е паднал върху нас — рече Том, — по-добре да си плюем на петите.
— Кой го казва? — сопна се Дъглас.
— Извинявай.
— Да бягаме! — извика Дъг.
И победоносната армия офейка в нощта.