Рей Бредбъри
Сбогом, лято (34)

34.

Куотърмейн се събуди със смях.

Лежеше и недоумяваше какво, всички дяволи го взели, го е развеселило толкова. Що за сън, вече изчезнал, можеше да е толкова прекрасен, че да набръчка лицето му в усмивка и да отпуши изпод ребрата му нещо подобно на кикот? Мили Боже… Какво беше това?

В мрака се обади по телефона на Блийк.

— Ти знаеш ли колко е часът? — възмути се Блийк. — Има само едно нещо, което те подтиква да изчакаш половината нощ, за да ми вкиснеш настроението — твоята глупашка война. Нали уж каза, че с тази проклетия е свършено!

— Да, да, така е.

— Какво?! — кресна Блийк.

— Край — успокои го Куотърмейн. — Само искам да се погрижа за още някои неща. Би могъл да го наречеш забавен завършек. Блийк, помниш ли онази колекция от куриози и медицински експонати, която събрахме през лятото преди години за градския панаир? Как мислиш, можем ли да намерим стъклениците? Дали не са в някое мазе или на някой таван?

— Предполагам. Но защо?

— Намери ги. Извади ги. Пак ще ги покажем. Събери нашата армия на белокосите. Имаме работа. Време е.

Щракане. Бръмчене.