Рей Бредбъри
Сбогом, лято (5)

5.

Над зеленото дере, в суха стая на последния етаж в древна къща, старият Брейлинг се наведе треперещ от прозореца като някакво таванско чудовище. Под него тичаха момчетата.

— Господи! — извика той. — Накарай ги да престанат с този техен проклет смях!

Вкопчи се немощно в гърдите си, сякаш беше швейцарски часовникар, стараещ се да поддържа хода на нещо с чудатото самовнушение, което той наричаше молитва.

— Бий, веднага: раз, два!

В нощите, когато се боеше, че сърцето му ще спре, той слагаше тиктакащ метроном до леглото си, та кръвта му да продължи пътуването си към утрото.

Застъргаха стъпки, почукваше бастун по верандата долу. Сигурно идваше старият Калвин С. Куотърмейн, за да обсъдят работата на училищното настоятелство, седнали на олющените плетени столове.

— Куотърмейн!

Калвин С. Куотърмейн седеше като пощуряла механична играчка, възголяма и ръждива, на люлеещия се стол от ратан.

Брейлинг се засмя.

— Още се крепя!

— Няма да е вечно — отбеляза Куотърмейн.

— По дяволите — отвърна Брейлинг, — някой ден ще те погребат в консервена кутия от калифорнийски плодове. За Бога, какво ги е прихванало онези идиотчета?

— Тичат като пощурели насам-натам. Чуй ги само!

— Бум!

Дъглас претича край верандата.

— Махни се от моравата! — кресна Брейлинг.

Дъг се завъртя и насочи пистолета с капси към него.

— Бум!

Пребледнял и ококорен, Брейлинг викна:

— Не ме улучи!

— Бум!

Дъглас се качи със скок по стъпалата на верандата. Зърна две паникьосани луни в очите на Брейлинг.

— Бум! В ръката!

— Че кому е притрябвала ръка? — присмя се Брейлинг.

— Бум! В сърцето ти!

— Какво?

— В сърцето бум!

— Равномерно. Раз, два! — прошепна си старият човек.

— Бум!

— Раз, два! — извика Брейлинг на ръцете си, вкопчени в ребрата. — Божичко! Метрономът!

— Какво?!

— Метрономът!

— Бум! Мъртъв си!

— Раз, два! — задъха се Брейлинг.

И се свлече мъртъв.

Стиснал пистолетчето с капси, Дъглас изтрополи надолу по стъпалата към сухата трева.