Рей Бредбъри
Сбогом, лято (25)

25.

И посред нощ Том още не можеше да заспи.

Дъг беше сигурен в това, защото на няколко пъти чу как завивките се свличат на пода, докато брат му се въртеше ту на едната страна, ту на другата, после го чуваше и как оправя наново чаршафа и одеялото, за да се завие.

Към два през нощта Дъг слезе до хладилния шкаф и донесе на Том купа сладолед — надяваше се така да му поразвърже езика.

Том се облегна в леглото, но почти не докосна сладоледа. Гледаше го как се топи и накрая каза:

— Дъг, случи се нещо ужасно.

— Така си е.

— Мислехме си, че ако спрем големия часовник на съда, може би ще попречим на старците да държат в ръцете си… да крадат нашето време. Но нищо не спряхме, нали?

— Да.

— Защото времето пак си тече. Нищо не се промени. Като тичахме насам, гледах светлините наоколо и никоя не угасна. Нататък по улицата зърнах полицаи, тях също не спряхме. Все чаках светлините да угаснат или да се случи друго, за да проличи, че наистина направихме нещо. А накрая се оказа, че някой може да е пострадал. Я си помисли за Уил, Бо и другите, как са се довлекли вкъщи от съда. Никой няма да мигне тая нощ и когато накрая се унесат, ще се успят, ще се излежават, без да вършат нищо, ще си кротуват… а аз за пръв път от години съм се ококорил през нощта. Дори не мога да си затворя очите. Дъг, какво ще правим сега? Тъй де, ти все разправяше, че трябва да убием часовника, но как ще го съживим, ако се наложи?

— Часовникът не беше жив — промълви Дъг.

— Но ти каза… Добре де, аз го казах. Май излиза, че аз започнах всичко. Все си говорихме, че трябва да го направим, и накрая го направихме, но какво стана? Като гледам, сега всички ще си изпатим.

— Само аз — възрази Дъг. — Дядо ще ми дръпне хубавичко конско.

— Но ние се съгласихме, Дъг. Страхотно беше. Хареса ни. И беше весело. Но сега, щом часовникът никога не е бил жив, как ще му върнем живота? Не може и едното да е вярно, и другото… но трябва да направим нещо. Какво?

— Може би трябва да отида в съда и да подпиша някакъв документ — отвърна Дъг. — Да речем, ще обещая да им давам джобните си през следващите десетина години, за да поправят с тези пари часовника.

— Дъг… Олеле!

— Ами така е, когато искаш да съживиш толкова голямо нещо. Поне десетина години. Какво пък толкова, май си го заслужавам. Може би утре ще отида да си призная.

— И аз ще дойда с тебе.

— Няма да го бъде.

— Ще дойда. Никъде няма да ходиш без мен.

— Том, искам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Радвам се, че си ми брат.

Дъг се обърна изчервен и понечи да излезе от стаята.

— Аз май мога да те зарадвам още повече — спря го Том. — Като си помислих за парите… Ами ако всички ние — цялата тайфа — се качим в часовниковата кула и почистим там, ако някак нагласим машината? Е, не можем да поправим цялата оная проклетия, ясно е, но ще се потрудим два-три часа, за да изглежда добре, и може би ще проработи както трябва… Може би ще им спестим разходите и ще отървем тебе, за да не им робуваш до края на живота си.

— Не знам…

— Поне можем да опитаме. Помоли дядо. Той ще попита хората в съда дали ще ни пуснат пак да се качим горе, но този път ще пролеем там много машинно масло и пот и току-виж накрая я съживим тая дяволска мъртва машина. Трябва да успеем, Дъг. Ще успеем. Хайде да го направим.

Дъг пак се обърна към него, върна се, седна на ръба на леглото му и каза:

— Гребни си сладолед.

— Първата лъжица е за тебе — отговори Том.