Рей Бредбъри
Сбогом, лято (22)

22.

— Ама че щуротии чух ей сега. — Чарли се приближи, захапал цъфнала детелина. — Получих секретно донесение от едни момичета.

— Момичета ли!

Чарли се ухили — подхвърлената към приятелчетата му пиратка, дълга цяла стъпка, тутакси прогони ленивите изражения от лицата им.

— Сестра ми разказа как още миналия юли накарали старата госпожица Бентли да си признае, че никога не е била млада. Мислех си, че тази новина ще ви хареса.

— Чарли… Чарли!

— Важни са доказателствата. Момичетата разправят, че старата госпожица Бентли им показала някакви снимки, дреболии и други боклучета, които не доказвали нищичко. Истината е, мой човек, че като поумувате за това, на никой от онези дъртофелници не му личи изобщо да е бил млад.

— Дъг, а ти защо не се сети за това? — попита Том.

— А ти защо не вземеш да млъкнеш? — отвърна Дъглас.

— Май си заслужих да бъда лейтенант — обади се Чарли.

— Че ти едва вчера беше произведен в сержант!

Чарли задълго впери поглед в Дъглас.

— Добре де, добре, вече си лейтенант.

— Благодаря. А какво ще я правим сестра ми? И тя иска да е в армията… като специален шпионин.

— Я да се маха!

— Трябва да признаеш, че е измъкнала чудни тайни сведения.

— Брей, Чарли, бива си те да мислиш — обади се Том. — Дъг, а ти защо не мислиш?

— Да му се не види! — кресна Дъглас. — Кой измисли обиколката на гробището, онова с яденето, шахматните фигури и всичко?

— Задръж малко — отвърна Том. — Аз ти казах да отидем в гробището. Сладкишите… да, идеята си е твоя, но от мен да знаеш, че онзи експеримент с храната си беше провал. Да му се не знае, ти нищо ново не си изръсил поне от два часа. А на всички онези дъски пак е пълно с шахматни фигури и старците са се захванали да ги местят… значи нас. Всеки миг ще усетим как са ни сграбчили и сложили на друго поле и повече няма да можем да си живеем както си искаме.

Дъглас усещаше, че Чарли и Том са го издебнали, за да му измъкват войната от ръцете като зряла слива. Редник, ефрейтор, сержант, лейтенант… Днес лейтенант, утре — капитан. А вдругиден?

— Не само идеите са важни. — Дъг си изтри челото. — Важно е как ги наместваш. А този факт, дето ни го каза Чарли — чул го е от други. Ама че работа, момичетата са се сетили първи за това!

Веждите на всички се извиха.

Чарли посърна.

— Пък и аз — продължи Дъг — събирам и стъкмявам идеи за истинско потресаващо разкритие.

Всички го зяпнаха в очакване.

— Добре, Дъг, продължавай — помоли Чарли.

Дъглас затвори очи.

— Ето го разкритието: щом не изглежда старците някога да са били хлапета, значи никога не са били! И значи изобщо не са хора!

— А какво са те, Дъг?

— Друга раса!

Всички седяха зашеметени от избухването на този неимоверен слънчев протуберанс, от това невероятно прозрение. То се изсипа върху тях като огнен дъжд.

— Да, друга раса — повтори Дъглас. — Чужда. Зла. А ние… ние сме робите, които те държат да им вършат черната работа понякога, а и за да ни наказват!

На всички им омекнаха краката от тази вест. Чарли се изправи тържествено и изрече:

— Дъг, приятелю, виждаш ли това кепе на главата ми? Свалям ти кепе!

Повдигна го над темето си сред ръкопляскания и смях.

Всички се усмихваха на Дъг, своя генерал и водач, а той извади джобното си ножче и нехайно, с мъдро изражение, започна да го забива в земята до крака си.

— Само че… — запъна се Том, но продължи: — Последното, дето го каза, май не се връзва. Не съм против да говориш, че старците са от друга планета, но какво ще кажеш за дядо и баба? Познаваме ги, откакто се помним. Да не разправяш, че и те са пришълци?

Дъг се изчерви. Точно това не бе доизмислил, а тъкмо неговият брат — вторият по старшинство, младшият офицер в армията, се бе усъмнил в теорията му.

— И какво ново ще правим, Дъг? — не млъкваше Том. — Не може само да си седим тук. Какво ще правим сега?

Дъг преглътна сухо. Не остана време да отвори уста, защото Том, в когото бяха вперени всички погледи, проточи:

— Сещам се само, че можем да спрем часовника на съда. В целия град се чува тиктакането на тая проклетия. Бум! Полунощ! Дум! Вдигай се от леглото! Бам! Скачай в леглото! Нагоре-надолу, нагоре-надолу и няма край.

„Олеле… — мислеше си Дъглас. — Аз го видях снощи. Часовникът! Ех, защо не го казах пръв?“ Том невъзмутимо си изчопли нещо от носа.

— Защо не вземем да го разпердушиним тоя стар гаден часовник… да му видим сметката! И тогава ще можем да правим каквото си поискаме, когато си поискаме. Искате ли?

Всички се вторачиха в него. После се развикаха, дори Дъглас, който се мъчеше да забрави, че по-малкият му брат, а не той, е намерил изход.

— Том! — крещяха всички. — Браво, Том!

— Нищо особено — отвърна Том и погледна брат си. — Кога ще видим сметката на тая гнусотия?

Дъглас замънка, езикът му се скова. Войниците му го гледаха и чакаха.

— Тази вечер? — подсказа Том.

— След секунда щях да го кажа! — извика Дъглас.