Рей Бредбъри
Сбогом, лято (19)

19.

Библиотеката на дядото беше приятно тъмно кътче, сякаш иззидано от книги, затова тук можеше да се случи какво ли не… и се случваше. Достатъчно беше да издърпаш книга от рафта, да я разгърнеш — и изведнъж мракът вече не тъмнееше толкова.

Тъкмо тук дядото посядаше ту с една книга в скута, ту с друга, подпрял очилата със златни рамки на носа си, и посрещаше с „добре дошъл“ гости, които уж наминаваха за малко, но оставаха за час.

Дори бабата поспираше в библиотеката, когато я налегнеше умората — досущ застаряващо животно, което търси мястото за водопой, за да се освежи. А дядото винаги беше тук, предлагаше чаши от вкусния чист вир на Уолдън^[1] или пък се провикваше надолу в дълбокия кладенец на Шекспир и слушаше доволен ехото.

Тук лъвът и антилопата си лежаха кротко един до друг, тук глуповатото магаре се превръщаше в еднорог, а в събота следобед тук можеше да бъде открит възрастен човек под не съвсем въображаем цъфтящ клон да похапва от хляба, прикрит като сандвич, и да отпива по малко от виното, наточено в кана.

Дъглас застана в крайчеца и зачака.

— Ела насам — подкани го дядото.

Дъглас пристъпи напред, извил ръката с торбата зад гърба си.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Нищо, сър.

— Нищичко за нищо ли?

— Нищо, сър.

— Какво си вършил днес, синко?

— Нищо.

— Нищо наужким или наистина?

— Ами май наистина.

— Дъглас… — Дядото помълча, докато бършеше очилата. — Казват, че изповедта е облекчение за душата.

— Вярно, казват.

— И говорят сериозно, иначе изобщо нямаше да го казват.

— Предполагам.

— Бъди сигурен в това, Дъглас. Е, имаш ли да изповядаш нещо?

— За какво? — промърмори Дъглас, като внимаваше торбата да остане зад гърба му.

— Тъкмо това се опитвам да открия. Ще ми помогнеш ли?

— Може би ако първо ми подскажете, сър.

— Така да бъде. Изглежда, че днес е имало приливна вълна пред съда. Чух, че тази приливна вълна от момчета заляла поляната. Познаваш ли някое от тях?

— Не, сър.

— А някое от тях да познава тебе?

— Щом аз не ги познавам, сър, как е възможно те да ме познават?

— Само това ли ще кажеш?

— В момента ли? Да, сър.

Дядото поклати глава.

— Дъг, казах ти — знам как стават тези работи с отмъкнатите неща. Жалко, ако смяташ, че не можеш да говориш с мен за тях. Но аз помня какъв бях на твоите години и как ме спипваха за неща, които знаех, че не бива да правя, но все пак ги правех. Да, помня. — Очите на дядото заискриха зад стъклата. — Е, аз май ти отнемам време, момко. Мисля, че трябва да отидеш на едно място.

— Да, сър.

— Тогава опитай се да стигнеш там по-скоро. Дъждът още вали като из ведро, навсякъде из града святкат мълнии и на площада няма никого. Ако изтичаш дотам като мълния, може би ще свършиш по-бързо онова, което трябва да направиш. Това разумно ли ти звучи?

— Да, сър.

— Хайде, заемай се.

Дъглас отстъпи заднешком.

— Не излизай с лице към мен, синко — каза му дядото. — Не съм кралска особа. Просто се обърни и дим да те няма.