Рей Бредбъри
Сбогом, лято (8)

8.

На вечеря семейството чу камъчета, отскачащи от входната врата.

— Защо — попита майката — момчетата никога не използват звънеца?

— През последните две столетия — отговори бащата — няма регистриран случай някое момче на възраст под петнадесет години да е припарило по-близо от десет стъпки до звънец на входна врата. Приключи ли с яденето, младежо?

— Приключих, сър!

Дъглас връхлетя вратата като бомба, приплъзна пети и отскочи назад тъкмо навреме, за да хване решетката с мрежата против насекоми, преди да се е затръшнала. След миг скочи от верандата, а на моравата беше Чарли Удман и въодушевено и дружески го затупа с юмрук по рамото.

— Дъг! Направил си го! Гръмнал си Брейлинг! Леле!

— Не викай така, Чарли!

— Кога ще гръмнем всички от училищното настоятелство? Да му се не види, заради тях учебната година почна седмица по-рано тоя път! Заслужават да ги гръмнеш. Леле, как го направи, Дъг?

— Казах: „Бум! Мъртъв си!“

— А Куотърмейн?

— Куотърмейн ли?

— Счупил си му крака! Много работа си свършил днес!

— Аз никакъв крак не съм чупил. Колелото…

— Не, машината! Чух дъртия Кал да врещи, докато го носеха към дома му. „Адска машина!“ Дъг, що за адска машина е тя?

В някое кътче на съзнанието си Дъг видя велосипеда да подхвърля Куотърмейн нависоко, видя въртящите се колела, докато бягаше, а викът на Куотърмейн сякаш го гонеше по петите.

— Дъг, защо не му строши и двата крака с адската си машина?

— Какво?

— Кога ще видим твоя механизъм? Може ли да го нагласиш за Смъртта от хиляда порязвания?

Дъг се взря в лицето на Чарли, за да види не го ли занася, но това лице беше като чист църковен олтар, грейнал в свято сияние.

— Дъг — мърмореше Чарли, — леле-мале…

— Ами да — каза Дъглас, увлечен от сиянието на олтара. — Той срещу мен, аз срещу Куотърмейн и цялото проклето училищно настоятелство, срещу градския съвет — господин Блийк, господин Грей, всичките ония тъпи старци, дето живеят покрай дерето.

— Дъг, може ли да гледам как ще ги изпозастреляш?

— Какво? Ами да. Но трябва да съставим план, да имаме армия.

— Тая вечер ли?

— Утре…

— Не, тая вечер! Победа или смърт. Ти ще си командир.

— Генерал!

— Добре де, добре. Аз ще събера другите. За да чуят всичко от устата на главния! Среща при моста над дерето в осем! Майчице!

— Не викай под прозорците на нашите хора — нареди Дъг. — Остави им тайни бележки пред вратите. Това е заповед!

— О, да!

Чарли хукна с вопъл на уста. Дъглас усещаше как сърцето му потъва в свежо, ново лято. Почувства как мощта нараства в главата, ръцете, юмруците. И всичко това само за един ден! От най-обикновения отдавнашен четворкаджия до цял генерал!

Тъй, чии крака трябва да бъдат строшени следващия път? Чий метроном да бъде спрян? Той си пое дъх треперливо.

Всички огненорозови прозорци на отмиращия ден осветяваха този свръхзлодей, който крачеше под блестящите им погледи с малко зъбата усмивка към съдбата си, към срещата в осем часа, към полевия бивак на великата Конфедерация на Грийн Таун и всички, които седяха около огъня и пееха: „Лагеруваме и днес, лагеруваме и днес, лагеруваме във стария бивак…“

„Точно нея ще изпеем — зарече се той. — И то три пъти“.