Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грийн Таун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farewell Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Рей Бредбъри. Сбогом, лято

Американска, първо издание

ИК „БАРД“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-894-9

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „БАРД“

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправена грешка в първото изречение - Грион->Грийн.

26.

На другия ден по пладне Дъглас се прибра пеша от училище, за да обядва. Но щом влезе, майка му го изпрати право в съседната къща при баба му и дядо му. Дядо му го чакаше на любимото си кресло в кръга светлина от любимата си лампа в библиотеката, където в неподвижността книгите по рафтовете бяха нащрек, готови да бъдат прочетени.

Когато чу вратата да се отваря, дядото не вдигна поглед от книгата, а каза:

— Дъглас, ти ли си?

— Ъхъ.

— Влез, момко, и седни.

Не се случваше често дядо да ти предложи да седнеш и това означаваше, че предстои сериозен разговор.

Дъглас влезе тихо, настани се на дивана отсреща и зачака.

Накрая дядо му остави книгата настрана, което също показваше, че положението е сериозно, и свали очилата със златни рамки — значи още по-сериозна работа. Погледът, отправен към Дъглас, можеше да бъде описан единствено като пронизващ.

— Тъй, Дъг… Четох един от любимите си автори — мистър Конан Дойл, а един от любимите ми герои в неговите книги е мистър Шерлок Холмс. Той ми е помагал да съсредоточа мисълта си и да изостря вниманието си. И в ден като днешния се събудих, чувствайки се досущ като онзи детектив, живял преди толкова години на Бейкър Стрийт в Лондон.

— Да, сър — отрони Дъглас.

— Събирах откъслечни сведения оттук-оттам и ми се струва, че в момента градът е поразен от болест — много момчета изведнъж са си останали у дома, вместо да отидат на училище. Казват, че са болни, или имат друго оправдание. И първо научих от подробния разказ на баба ти, че в съседната къща — твоята — брат ти Том не е много добре.

— Сър, не бих казал, че е точно така.

— Е, щом ти не го казваш, ще го кажа аз. Чувства се достатъчно зле, че да не отиде на училище. Не се случва често да му е зле. Обикновено прелива от толкова хъс и жизненост, че рядко го виждам да не тича. Дъг, имаш ли представа каква може да е тая напаст?

— Не, сър.

— Не ми е приятно да ти възразявам, момко, но според мен знаеш. Имам си тук списък на момчетата от твоята групичка — онези, които всекидневно виждам да търчат под ябълките или да се катерят по тях, или да подритват консервени кутии по улицата. Обикновено тъкмо те носят по някой фишек в едната ръка и запалена кибритена клечка в другата.

При тези думи Дъглас стисна клепачи и преглътна сухо.

— Направих си труда — продължи дядо му — да се обадя в домовете на всички тези момчета и, колкото и да е странно, всички те са на легло. Твърде необичайно, Дъг. Сещаш ли се за някаква причина да е така? Тези момчета винаги са като катерички по тротоарите, толкова пъргави, че не успяваш да ги зърнеш как профучават. Но всички те се чувстват зле и са се успали. Ти как си, Дъг?

— Много съм си добре.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— Не ми изглеждаш чак толкова добре. Дори ми се струваш малко умърлушен. Като прибавим момчетата, които пропускат училище, и неразположението на Том, и като те гледам така прежълтял, започвам да си мисля, че снощи е имало голяма неразбория.

Дядото помълча и взе един лист, който бе оставил в скута си.

— Преди малко ми се обади деловодителят в съда. Оказва се, че намерили много парчета от фишеци някъде из сградата на кметството тази сутрин. Ама че необичайно място да намериш изгорели хартийки от фишеци. Та деловодителят ми каза, че се налагало да правят голям ремонт в сградата. Не спомена точно какво ще поправят, но сметката е внушителна и пресметнах, че ако я разпределим на определени домакинства в града, на всяко ще се паднат по… — дядото намести очилата на своя голям прав нос и продължи — 70 долара и 90 цента. Виж какво, повечето хора, които познавам в града, нямат такива пари в излишък. За да ги набавят, ще трябва да работят доста дни или седмици, или — кой знае — дори месеци. Дъг, искаш ли да видиш списъка с ремонтните работи в сградата на кметството? Ето го в ръката ми.

— Ами… не искам.

— Мисля си, момко, че е по-добре да го видиш и да го проучиш. Заповядай.

И връчи листа на Дъглас.

Момчето се вторачи в списъка. Очите му се замъглиха така, че не успяваше да прочете нищо. Числата бяха огромни и сякаш се проточваха далеч в бъдещето, не само седмици и месеци напред, но и — олеле! — години.

— Дъг, искам да ми направиш една услуга — каза дядо му. — Ще вземеш този списък и ще изиграеш ролята на лекар. Искам да направиш няколко домашни посещения, щом заниманията в училище свършат за днес. Първо иди у вас и виж как е Том. Предай му, че дядо иска от него да купи два сладоледа „Ескимо“, после да дойде тук, за да ги изядем с него на верандата. Кажи на Том това, Дъг, и ще видиш как ще му грейне лицето.

— Добре, сър.

— Искам после да обиколиш останалите момчета по домовете им, за да провериш как са, нали са ти приятели. Накрая се върни при мен да ми разкажеш, защото всички тези проснати в постелите си момчета имат нужда от нещо, което да ги накара да подскочат в леглата. Ще те чакам. Така справедливо ли ще е според тебе?

— Да, сър. — Дъг се изправи. — Дядо, може ли кажа нещо?

— Какво, Дъг?

— Направо си велик, дядо.

Дядото поумува миг-два, после каза:

— Не съм велик, Дъг, само съм проницателен. Търсил ли си някога тази дума в речника „Уебстър“?

— Не, сър.

— Преди да тръгнеш, допитай се до господин Уебстър и виж какво може да ти каже.