Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

8

В събота, когато бе завършила първата седмица на Ели в новото училище и точно преди студентите да заприиждат в кампуса, Джъд Крендъл пресече пътя и се приближи към семейство Крийд, които се бяха разположили на поляната. Ели бе слязла от велосипеда, за да изпие чаша леден чай. Гейдж пълзеше из тревата, изучаваше буболечките и навярно поглъщаше по някоя; явно не го бе грижа как обогатява организма си с протеини.

— Здравей, Джъд! — извика Луис и се изправи. — Ей сега ще ти донеса стол.

— Няма нужда — спря го старецът. Беше облечен с джинси, отворена спортна риза и зеленикави ботуши. Той се обърна към Ели и промълви:

— Още ли държиш да разбереш накъде води онази пътечка?

— Да! — извика малката и с блеснали очи скочи на крака. — Джордж Бък от нашия клас ми каза, че там, горе имало гробище за домашни любимци. Помолих мама да ми го покаже, но тя ме посъветва да почакам ти да ме заведеш, защото си знаел къде точно се намира.

— Правилно — отвърна Джъд. — Ако родителите ти нямат нищо против, сега двамата ще се изкачим до там. Само че ще ти трябват здрави обувки — на места почвата е блатиста.

Ели тичешком отиде да се преобуе. Старецът я проследи с развеселен, изпълнен с истинска обич поглед, сетне попита:

— Няма ли да дойдеш с нас, Луис?

— С удоволствие — отвърна лекарят, сетне погледна към жена си.

— Ще ни придружиш ли, скъпа?

— Ами Гейдж? Разстоянието е най-малко два километра.

— Ще го сложим в специалната раница.

Рейчъл се разсмя и заяви:

— Съгласна съм… Ти ще нарамиш раницата.

След десетина минути се отправиха на път. Всички, с изключение на Гейдж, носеха туристически обувки. Малкият седеше в специалната раница и с облещени от любопитство очи надничаше иззад рамото на Луис. Ели препускаше напред, гонеше пеперудите и береше цветя.

Тревата на ливадата, която се простираше зад къщата, бе висока почти колкото човешки бой, сред нея проблясваше златник, бъбривият предвестник на есента. Но днес есента изглеждаше далеч, слънцето все още приличаше както през лятото, въпреки че според календара вече бе средата на септември. Вървяха в индийска нишка по добре поддържана пътека; когато достигнаха върха на първия хълм, потта беше избила на големи кръгове под мишниците на Луис.

Джъд спря и лекарят си помисли, че навярно иска да си поеме дъх — сетне изведнъж забеляза гледката, която се разкриваше пред очите им.

— Бива си го, нали? — промълви старецът и Луис развеселено си каза, че думите му са отлично доказателство за пословичната склонност на янките да омаловажават.

— Великолепно е! — задъхано възкликна Рейчъл, сетне се обърна към Луис и го укори:

— Защо никога не си ми казвал за това място?

— Защото не знаех, че съществува — смутено отвърна лекарят. Намираше се в пределите на собствената му земя, но до днес не бе намерил време да изкачи хълма зад къщата.

Ели, която доста ги бе изпреварила, побърза да се върне, последвана от Чърч, и също се загледа в картината пред очите й.

Хълмът не беше висок, пък и не бе необходимо. На изток се виждаха само гъсти гори, а на запад хълмистата местност трептеше като мираж сред златистата мараня на топлия следобед. Наоколо цареше опияняваща тишина; дори камионите на „Оринко“ сякаш бяха спрели да преминават по шосето от страх да не я нарушат.

Луис се досети, че гледат към долината на река Пенобскот, по която в миналото дърварите спускали отсечените трупи към Бангор и към Дери. Но хълмът, върху който стояха, се намираше на юг от Бангор и вдясно от Дери. Тук широката река течеше спокойно, сякаш потънала в мечти. Някъде в далечината Луис съзря очертанията на Хамдън и на Уинтърпорт; струваше му се, че може да проследи чак до Бъкспорт подобното на черна змия шосе 15, което се виеше успоредно с реката. Оттук се разкриваше изглед към обградената с гъсти зелени дървета река, към селските пътища и ниви. Заостреният връх на баптистката черква стърчеше сред брястовата горичка, а вдясно Луис забеляза солидната тухлена сграда на училището на Ели.

Бели облаци бавно плуваха към хоризонта с цвят на избелели дънки, наоколо, докъдето стигаше погледа, се простираха ожънати ниви, потънали в сън, но не мъртви, обагрени в невероятен светлокафяв цвят.

— Да, „великолепно“ е най-точната дума — най-сетне промълви Луис.

— Някога тукашните хора наричаха хълма „Проспект Хил“ — поясни Джъд, пъхна цигара в устата си, но не я запали. — Навярно все още му викат така, но сега в града се преселиха по-млади хора и едва ли някой си спомня за съществуването му. Май че малцина си правят труда да се изкачат дотук. Хълмът не е много висок и едва ли някой би предположил, че от върха му се разкрива подобна гледка. Вижте… — той описа окръжност с ръка и замълча.

— Да, наистина се вижда всичко — тихо и с благоговение промълви Рейчъл, сетне се обърна към съпруга си: — Скъпи, нима всичко наоколо ни принадлежи?

Джъд се намеси, преди Луис да отвори уста:

— Да, част от имота е.

„Което — помисли си Луис — не е съвсем същото.“

Температурата в гората беше поне с десет градуса по-ниска. Все още широката пътека бе застлана с изсъхнали борови иглички. Тук-таме от двете й страни се виждаха цветя, поставени в саксии или в стари канчета (повечето от последните бяха увехнали). Бяха изминали около половин километър надолу по хълма; Джъд повика Ели, която тичаше пред тях и тихо й каза:

— Малките момичета спокойно могат да идват тук, но искам да обещаеш на мама и на татко никога да не се отклоняваш от пътеката.

— Обещавам — побърза да заяви Ели, сетне запита: — Защо?

Старецът погледна към Луис, който бе спрял да си отдъхне. Носенето на Гейдж, дори под сянката на старите борови дървета, съвсем не бе лека работа.

— Знаеш ли къде се намираме? — попита Джъд.

Лекарят се замисли, понечи да каже: „Лъдлоу, в Северен Лъдлоу, зад моята къща, между шосе 15 и «Мидъл Драйв»“, отказа се и отрицателно поклати глава. Джъд посочи с палец зад рамото си.

— В онази посока е градът. Но насам, в продължение на повече от сто километра, се простират единствено гори. Местните жители им казват „горите на Северен Лъдлоу“, въпреки че преминават през Орингтън и се спускат през Рокфорд чак до държавните земи, които индианците искат да си получат обратно. Навярно ще ти се стори абсурдно, ако кажа, че симпатичната ти къщичка на магистралата, снабдена с телефон, с електричество и с кабелна телевизия, се издига на границата на пущинак, но всъщност е самата истина. — Той отново погледна към Ели и продължи: — Обяснявам всичко подробно, за да разбереш защо не бива да се изгубваш в гората. Ако се отклониш от пътеката, Бог знае какво може да ти се случи.

— Няма, мистър Крендъл — отвърна Ели. Баща й забеляза, че е впечатлена от думите на стареца и изпитва нещо като страхопочитание, лишено от страх. Но Рейчъл продължаваше смутено да се взира в Джъд, дори Луис изпита леко безпокойство — навярно се дължеше на инстинктивния страх от гората, вроден в градските чеда. Помисли си, че не е хващал компас отпреди двайсет години, когато лагеруваше със скаутите и съвсем смътно си спомня как да се ориентира по полярната звезда, върху коя страна на дънера расте мъхът или как да майстори различни морски възли. Джъд изгледа притихналите си събеседници, леко се усмихна и каза:

— Е, никой не се е загубил в гората от хиляда деветстотин трийсет и четвърта насам или по-точно — никой тукашен жител. Последният се казваше Уил Дженсън. Изчезването му не представляваше огромна загуба за човечеството, защото, с изключение на Стани Бушар, в околността едва ли имаше по-голям пияница от него.

— Казахте, че нито един местен жител не се е загубил — прекъсна го неуверено Рейчъл и Луис сякаш прочете мислите й: „Ние все още не сме местни жители.“

Джъд замълча, сетне кимна.

— Вярно е, че всеки две-три години изчезва по някой турист, който си е въобразявал, че не може да се загуби в близост до магистралата. Но винаги го откриваме, госпожо, не се притеснявайте.

— Има ли лосове? — неспокойно попита Рейчъл.

Лекарят се усмихна: нищо не можеше да разубеди жена му, че наоколо ги дебнат незнайни опасности.

— От време на време наистина се мяркат лосове — поде Джъд, — но не бива да се плашите от тях, Рейчъл. Раздразнителни са единствено като се разгонят, но иначе са извънредно кротки. Единствените хора, върху които се нахвърлят, когато са разгонени, са жителите на Масачузетс. Не мога да си го обясня, но все пак е факт.

Луис си помисли, че старецът се шегува и го изгледа под око, но събеседникът му изглеждаше напълно сериозен.

— Историята непрекъснато се повтаря — продължи Джъд. — От време на време намираме покачен на високо дърво по някой човек от Милтън или от Уектън, който твърди, че го преследва стадо лосове, големи колкото микробуси. Изглежда, че животните подушват обитателите на Масачузетс или се дразнят от спортните им дрехи, току-що купени от „Л. Л. Бийн“… Бих препоръчал на студентите по зоология да напишат реферат по въпроса, но едва ли някой ще ми повярва.

— Какво означава „разгонени“? — намеси се Ели.

— Няма значение. Важното е да разбереш, че не бива да идваш тук сама — отвърна Рейчъл и несъзнателно пристъпи по-близо до съпруга си.

Джъд като че се засегна и побърза да каже:

— Нямах намерение да ви плаша — гората е напълно безопасна. Пътеката е ясно очертана, въпреки че през пролетта е по-трудно проходима, защото почти непрекъснато е наводнена, с изключение на голямата суша през лятото на петдесет и пета. Тук не расте дори отровен бръшлян, който изобилства в задния двор на училището. Между другото, пази се от него, Ели, ако не искаш в продължение на три седмици да се налагаш с нишестени лапи.

Момиченцето закри устата си с ръка и се изкикоти.

— Пътеката е безопасна — повтори старецът настойчиво и се обърна към Рейчъл, която все още не изглеждаше напълно убедена. — Обзалагам се, че дори Гейдж няма да се отклони от нея, пък и вече споменах, че децата от града често идват тук, за да я поддържат. Никой не ги задължава да го правят — сякаш се подчиняват на някакъв неписан закон. Не искам заради глупавото ми бърборене да плашите Ели с това преживяване — той се наведе към момиченцето, намигна му и продължи: — Знаеш ли, Ели, в живота обикновено става така: всичко е наред, докато вървиш по правия път. Но свърнеш ли встрани, моментално ще се загубиш. Тогава ще трябва да те търсим със спасителен отряд.

Малката група продължи пътя си. Луис го болеше гърбът от тежката раница, с която носеше детето. Като капак на всичко Гейдж току сграбчваше кичур от косата му и ентусиазирано го дърпаше или пък радостно го изритваше в бъбреците. Комари кръжаха около лицето и шията на Луис и очите му се насълзяваха от натрапчивото им бръмчене.

Пътеката се спусна надолу, като криволичеше сред старите борове, сетне навлезе сред шубраците. Тук цареше вечна сянка, ботушите на лекаря внезапно затънаха в кал и в локви застояла вода. Малко по-нататък се натъкнаха на най-сериозното препятствие — блатист участък, който преминаха като внимателно пристъпваха по големите тревни туфи. Сетне пътеката внезапно залъкатуши към върха на хълма, отново обградена от високи дървета. Пот струеше от лицето на Луис; струваше му се, че Гейдж внезапно е натежал с пет килограма, а температурата се е повишила с десет градуса.

— Как си, скъпи? — попита Рейчъл. — Искаш ли да понося детето?

— Добре съм, няма нужда — отвърна Луис и откри, че наистина се чувства отлично, въпреки че сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Иронично си помисли, че не би било зле по-често да се отдава на физически упражнения, които редовно препоръчваше на пациентите си.

Джъд и Ели вървяха един до друг; лимоненожълтите панталони и червената блузка на момиченцето бяха единствените ярки петна върху засенчената от високите дървета пътека.

— Лу, смяташ ли, че знае пътя? — загрижено прошепна Рейчъл.

Сякаш дочул думите й, Джъд се извърна и бодро извика:

— Почти стигнахме… Тежи ли ти много, Луис?

„Господи — помисли си лекарят, — старецът минава осемдесетте, но дори не се е изпотил.“ Ето защо малко агресивно отвърна:

— Съвсем не.

Тласкан от гордостта си, навярно щеше да отговори по същия начин дори да усещаше, че е в прединфарктно състояние. Усмихна се престорено небрежно, намести презрамките на раницата и продължи да върви.

Изкачиха и второто възвишение и се озоваха сред високи колкото човешки бой храсти и преплетени шубраци, пътеката внезапно се стесни и Луис видя как Джъд и дъщеря му минават под арка от стари, избелели от времето дъски, върху които едва се различаваше надписа с големи черни букви: „Гробище за домашни любимци“. Двамата с Рейчъл усмихнато се спогледаха и пристъпиха под арката, като инстинктивно се хванаха за ръце, сякаш щяха да се венчават.

За втори път тази сутрин лекарят изпита огромно учудване, че Рейчъл като че чете мислите му.

Тук земята не бе застлана с борови иглички. Пред очите им се разкри почти правилна окръжност, широка около дванайсет метра, където тревата беше окосена. От трите й страни бе обградена от преплетени шубраци, а от четвъртата — от огромна камара повалени дървета, която изглеждаше едновременно зловеща и опасна. На Луис му хрумна, че онзи, който се опита да си пробие път или да се прехвърли през тях, непременно трябва да е облечен със спортен екип от стомана. Полянката беше покрита с малки надгробни паметници, очевидно направени от деца с подръчни материали — дъски от щайги, парчета дърво, консервни кутии. На фона на гъстите шубраци и на ниските, изкривени дървета, които се бореха за всеки лъч слънчева светлина, изработени от неумелите детски ръце паметници изглеждаха симетрично подредени. Гъстата гора около полянката й придаваше тайнственост и странно езическо очарование, чуждо на християнската религия

— Красиво е — произнесе Рейчъл, но по тона й пролича, че мисли другояче.

— Страхотно! — въодушевено извика Ели.

Луис свали раницата от гърба си, измъкна Гейдж, остави го на земята да си попълзи и облекчено въздъхна.

Ели започна тичешком да обикаля надгробните паметници, като се спираше и възкликваше пред всеки. Луис я последва, а Рейчъл предпочете да остане при сина си. Джъд седна с кръстосани нозе на земята, облегна се върху ниска скала и запали цигара.

Луис забеляза, че симетрията на надгробните паметници не е случайна — по всичко личеше, че нарочно са подредени в концентрични окръжности.

Върху скован от стари дъски кръст, неумела детска ръка бе записала: „Котаракът Смъки — най-послушният на света“. А отдолу — „1971-1974“. Малко по-нататък, във вътрешната окръжност, лекарят се натъкна на плоча, върху която се мъдреше надпис с червени, избелели от времето букви: „Бифър, Бифър, истински тигър. Допреди да се спомине, най-вярна бе дружина!“

— Бифър беше кокер-шпаньол на семейство Дреслер — обясни Джъд. С тока на грубата си обувка бе издълбал трапчинка в земята и внимателно изтръскваше цигарата си в нея. — Миналата година го прегази камион. Страхотна поема, а?

— Да — съгласи се Луис.

Върху някои гробове бяха поставени букети, които, с малко изключения, бяха увехнали, а някои дори се бяха разложили. Луис се опита да разчете написаните с молив или с писалка посвещения, но повече от половината почти не се виждаха. Върху някои паметници нямаше никакви надписи — навярно са били направени с тебешир.

— Мамо, ела! — извика Ели. — Тук има гроб на златна рибка!

— Не държа да го видя — отвърна Рейчъл и съпругът й изненадано я погледна — стоеше сама, извън гробището и явно бе притеснена. „Дори и това място й действа на нервите“ — каза си той. Рейчъл явно не можеше да свикне със смъртта („нормална реакция на всеки човек“ помисли си Луис), което безсъмнено се обясняваше с душевната травма, която бе получила в детството си при смъртта на сестра й Зелда. Ужасното преживяване бе забранена тема, която Луис се бе научил да избягва още в началото на брака им. Зелда бе починала от менингит на гръбначния мозък; последните й дни навярно са били мъчителни и грозни, а Рейчъл е била на възраст, когато децата са особено впечатлителни. Съпругът й си казваше, че за нея е най-добре да забрави неприятното преживяване.

Ето защо й намигна, а Рейчъл признателно му се усмихна.

Луис се огледа наоколо. Поляната, на която стояха, не бе окосена; слънцето свободно проникваше през клоните на дърветата и навярно, затова тук тревата бе толкова буйна. Все пак поддържането й изискваше поливане и специални грижи. Лекарят си представи бидоните с вода, домъкнати дотук или натоварените върху крехките детски гърбове индиански помпи, които положително тежаха повече от Гейдж, настанен в удобната за носене раница. Хрумна му колко е странно, че малчуганите проявяват такова постоянство при поддържането на гробището. От детството си бе запазил спомена за екзалтиран ентусиазъм, който бързо изчезваше, подобно на запалена хартия. Увлеченията на Ели бяха също тъй мимолетни.

Джъд беше прав — явно малчуганите се грижеха за гробището от години насам. Лекарят тръгна към центъра и установи, че навътре гробовете са все по-стари, а надписите — по-избелели. Върху един от паметниците пишеше: „Трикси, убит на шосето на 15 септември, 1968“. Малко по-нататък, в същата окръжност, стоеше плоска дъска, здраво побита в земята. Силният студ и пролетните води я бяха изкорубили и килнали на една страна, но Луис все пак успя да прочете: „В памет на Марта, нашата любима зайка, умряла на 1 март 1965“. На следващия ред бе погребано „Нашето Добро куче! — генерал Патън“ (надписът беше подчертан), умряло през 1958, и Полинезия (ако не го лъжеше паметта, така се наричаше любимата папагалка на доктор Дулитъл), произнесла последното си „Поли иска бисквитка“ през пролетта на 1953. Надписите върху гробовете в двете вътрешни окръжности изобщо не можеха да се разчетат; сетне Луис се натъкна на надгробен камък от пясъчник, който все още бе доста отдалечен от центъра. Надписът върху него гласеше: „Хана — най-доброто куче на всички времена, 1929-1939“. Въпреки че пясъчникът е сравнително мек камък (в резултат на което буквите вече бяха почти незабележими), Луис не можеше да си представи колко време е било необходимо на малчугана, за да издълбае върху него деветте думи. Подобни прояви на обич и на страдание му се струваха обезпокоителни и странни, но беше сигурен, че дори възрастните не издигат такива паметници на покойните си родители или на децата си, когато им се случи да ги надживеят.

— Господи, гробището наистина съществува от памтивека — обърна се той към Джъд, който незабелязано се бе приближил към него.

Старецът кимна и каза.

— Ела да ти покажа нещо.

Тръгнаха към центъра, където още повече се набиваше в очи концентричното подреждане на гробовете, което изглеждаше случайно при външните кръгове. Джъд спря пред малка, повалена на земята плоча, приклекна и я изправи.

— Едно време върху нея имаше надпис — промърмори той. — Собственоръчно го издълбах с длето, но вече нищо не си личи. Тук е погребано първото ми куче на име Спот, което умря от старост през хиляда деветстотин и четиринайсета точно когато избухна Първата световна война.

Поразен от факта, че на света съществува гробище за животни, много по-старо от повечето обикновени гробища, Луис се отправи към центъра му и се опита да разчете избледнелите надписи потънали в земята. Наведе се и се опита да изправи един от тях, почти изцяло закрит от буйната трева; стори му се, че от земята се изтръгна рязък, протестен стон. Под камъка гъмжеше от слепи бръмбари.

Лекарят потръпна и си каза: „Не знам защо, но този «некропол» за животни ми действа подтискащо.“

— Кога е бил изкопан първият гроб? — попита той.

— Божичко, откъде да знам — възкликна Джъд и пъхна ръце в джобовете си. — Във всеки случай гробището вече съществуваше, когато Спот умря. По онова време имах цяла банда приятели, които ми помогнаха да го заровим. Почвата тук е доста камениста, лопатата едва прониква в нея. Пък и аз съм помагал на приятелите си в подобни случаи.

Той измъкна ръката си от джоба и посочи един-два гроба с мазолестия си пръст.

— Ако не ме лъже паметта, тук е погребано кучето на Пит Левасжор, а хей там, една до друга, са заровени трите котки на Албиън Гроутли. По онова време старият Фричи отглеждаше пощенски гълъби. Тримата с Ал Гроутли и с Карл Хана погребахме един от тях, убит от някакво куче.

Старецът се замисли и продължи:

— Знаеш ли, единствено аз съм жив от цялата банда. Всичките ми приятели вече са мъртви, всички до един.

Луис не му отговори; пъхна ръце в джобовете си и безмълвно продължи да се взира в гробовете.

— Да, тук почвата е камениста — повтори Джъд. — Навярно само труп можеш да заровиш тука.

Изведнъж Гейдж се разплака. Рейчъл го вдигна на ръце, приближи се към тях и промълви:

— Гладен е. Струва ми се, че е време да се връщаме, Лу. „Моля те!“ — казваха очите й.

— Добре — отвърна Луис в отговор на безмълвната й молба. Отново надяна раницата и се обърна с гръб, за да може Рейчъл да постави малкия вътре. Сетне загрижено извика:

— Ели! Хей, Ели, къде си?

— Ето я — Рейчъл посочи към камарата повалени дървета.

Момиченцето се катереше по нея, сякаш се намираше на катерушка в училищния двор.

— Миличка, слизай веднага — извика Джъд и за първи път в гласа му прозвуча тревога. — Ако пъхнеш крака си където не трябва, дънерите ще се разместят и ще ти счупят глезена.

Ели побърза да скочи на земята, извика от болка и се приближи към тях, като потъркваше бедрото си. Кожата й не беше наранена, но сух клон бе разкъсал панталоните й.

— Видя ли, че съм прав, назидателно каза старецът и разроши косата й. — Дори местните хора, които познават горите, не минават през подобни прегради от сухи клони и гледат да ги заобиколят. Повалените от вятъра дървета понякога са много лоши и стига да могат, положително ще те захапят.

— Вярно ли е? — попита момиченцето.

— Да — отвърна Луис, преди старецът да отвори уста.

Джъд побърза да го подкрепи:

— Дърветата са натрупани едно върху друго както клечки от детска игра. Ако стъпиш, където не трябва, цялата камара ще се срути като лавина.

Ели въпросително изгледа баща си и промълви:

— Вярно ли е, татко?

— Сигурно, миличка.

— Пфу! — момиченцето хвърли поглед през рамо към купчината сухи дънери и извика:

— Лоши дървета! Скъсахте ми панталоните!

Тримата възрастни избухнаха в смях. Само камарата стари дънери остана безмълвна; стърчеше под яркото слънце, което десетилетия наред бе избелвало сухите клони. Луис си каза, че му напомня на скелет на праисторическо чудовище, убито от добър и благороден рицар. Все едно, че гледаше костите на дракон, струпани на гигантска пирамида.

Още тогава му се стори странно, че огромната камара така изкусно прегражда гробището на домашните любимци от неизбродните гори, които Джъд наричаше „индиански“. Струваше му се прекалено небрежно наредена, за да е дело на природата. Навярно…

В този момент Гейдж сграбчи ухото му и го усука, като радостно се кикотеше. Луис забрави за струпаните дървета. Време бе да се прибират у дома.