Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

45

Когато в три и десет местно време полет 419 на „Юнайтед Еърлайнс“ се приземи на летището „О’Хеър“ и всички пътници се отправиха към изхода, Ели Крийд беше на границата на истерията, а Рейчъл бе обзета от паника. Не беше чувствала толкова остро нуждата от присъствието на Луис от времето, когато бе завела сама децата в „Макдоналдс“ и Гейдж се беше задавил от шепа пържени картофи.

Ако леко докоснеха Ели по рамото, тя подскачаше и стреснато се оглеждаше с огромните си, изплашени очи, цялото й тяло непрекъснато потръпваше, сякаш бе заредено с електричество. Кошмарът, който бе сънувала по време на полета беше ужасяващ, но Рейчъл не знаеше как да реагира на сегашното й поведение.

Когато влизаше в аерогарата, Ели се препъна и падна. Остана неподвижна на килима върху мокета, заобикаляна от пътниците, (някои я поглеждаха със съчувствие и извръщаха очи, защото бързаха да се прехвърлят на друг самолет) докато Рейчъл се наведе, помогна й да стане и я взе в прегръдките си.

— Ели, какво ти е? — попита тя, но момиченцето не отговори.

Прекосиха салона по посока на въртележките с багажа и Рейчъл видя родителите си, които ги очакваха. Тя махна със свободната си ръка, за да привлече вниманието им и те се приближиха.

— Казаха ни да не ви чакаме на изхода — обясни Дори. — Затова си помислихме, че… Рейчъл, какво й е на Ели?

— Боя се, че не е добре.

— Има ли наблизо тоалетна, мамо? Повръща ми се.

— Господи! — отчаяно възкликна Рейчъл.

Хвана дъщеря си за ръка и бързо се отправи към тоалетната, която се намираше в другия край на салона.

— Рейчъл, искаш ли да дойда с вас? — провикна се след нея Дори.

— Не, не. По-добре прибери куфарите, знаеш как изглеждат. Сами ще се оправим.

За щастие дамската тоалетна беше празна. Рейчъл поведе дъщеря си към една от трите кабинки, като ровеше из портмонето си за монета от десет цента. Изведнъж с облекчение забеляза, че ключалките им са счупени. Под едната беше написано с флумастер: „Жените също трябва да пикаят сексистки[1] свине такива.“

Рейчъл побърза да отвори вратата; Ели вече стенеше и се държеше за корема. Тя приклекна пред чинията на тоалетната и се опита да повърне, но не можа. Стомашните й спазми явно се дължаха на нервно изтощение.

Когато Ели прошепна, че се чувства малко по-добре, майка й я заведе до умивалника и изми лицето й. Малката беше бледа като платно, под очите й имаше големи тъмни кръгове.

— Ели, какво има? Няма ли да ми обясниш?

— Не зная точно — отговори дъщеря й. — Почувствах го още, когато татко ми съобщи за заминаването в Чикаго. Усетих, че нещо не е в ред с него.

„Луис, какво криеш от нас? Сигурна съм, че не казваш истината. Дори Ели го почувства.“

Внезапно Рейчъл осъзна, че през целия ден се е чувствала ужасно нервна и напрегната, сякаш е очаквала да се случи нещо лошо. Обикновено ставаше раздразнителна два-три дни преди да й дойде менструацията, готова да се разсмее, да избухне в сълзи или да получи страхотна мигрена, която профучаваше през главата й като експрес и изчезваше като по магия след три часа. И сега се чувстваше по същия начин.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се тя към изображението на дъщеря си, отразено в огледалото на тоалетната. — Скъпа, какво може да се случи на баща ти?

— Не зная — отвърна Ели. Сънувах, че с него става нещо лошо. Свързано беше с Гейдж. Или може би с Чърч. Вече не си спомням. Не зная.

— Ели, кажи ми какво сънува?

— Сънувах че се намирам в Гробището за домашни любимци — отвърна момиченцето. — Паксков ме заведе там. Каза, че и татко ще дойде и че ще се случи нещо ужасно.

— Паксков? — повтори Рейчъл и без да знае защо, се скова от страх. Що за име бе това и защо й се виждаше познато? Струваше й се, че го е чувала и преди — това или някакво подобно име, — но за нищо на света не можеше да си спомни при какви обстоятелства.

— Сънувала си, че човек, на има Паксков те завел в Гробището за домашни любимци?

— Да, непознатият ми каза, че се нарича така. Освен това… — очите й внезапно се разшириха.

— Какво, Ели? Каза ли ти още нещо?

— Да — че е изпратен да ни предупреди, но няма право да се намесва. Каза ми още, че е … не зная точно… че е близо до татко, защото били заедно, когато душата му е из… из… не си спомням точната дума — изплака тя.

— Скъпа — каза Рейчъл, — навярно си сънувала Гробището за домашни любимци, защото все още мислиш за Гейдж. Сигурна съм, че баща ти е добре. По-добре ли си сега?

— Не — прошепна Ейлин. — Страх ме е. А ти страхуваш ли се, мамо?

— Не, разбира се — запротестира Рейчъл и подсили думите си с енергично поклащане на глава и с усмивка.

Но всъщност се страхуваше, страхуваше се до смърт и непрекъснато се опитваше да си спомни откъде й е познато името Пасков. Имаше чувството, че е чувала да го произнасят при ужасяващи обстоятелства, преди месеци или преди дори години и това чувство я изнервяше.

Усети, че в гърдите й се образува балон, който непрекъснато увеличава размерите си и скоро ще се пръсне. Щеше да се случи нещо страшно и тя беше длъжна да го предотврати. На всяка цена. Но какво? Какво по-точно?

— Сигурна съм, че всичко е наред — промълви тя. — Искаш ли да се върнем при баба и при дядо?

— Да — безжизнено произнесе Ели.

Вратата се отвори и в тоалетната влезе някаква пуерториканка, която водеше със себе си момченце и го гълчеше.

Върху предната част на бермудите му се виждаше голямо мокро петно. При вида на момченцето, сърцето на Рейчъл се сви, защото й напомни за Гейдж. Наново обзелата я мъка й подейства като инжекция с новокаин и успокои нервите й.

— Да вървим — обърна се тя към дъщеря си. — Ще се обадим на баща ти веднага щом отидем у баба и дядо.

— Носеше спортни гащета — внезапно промълви Ели.

— Кой, скъпа?

— Пасков — отвърна Ели. — Сънувах, че носи червени спортни гащета.

Думите на Ели отново накараха Рейчъл да се замисли откъде познава това име и за миг тя усети вледеняващ страх…, който след миг премина.

Тълпа пътници преграждаше пътя им към въртележката с багажа; Рейчъл виждаше само тиролската шапка с перо на баща си. Обърна се и забеляза, че Дори Голдман й маха с ръка. Седеше на пейката до стената и им беше запазила две места.

— Как се чувстваш, миличка? — попита Дори.

— Малко по-добре — отговори Ели. — Мамо…

Тя се обърна към Рейчъл и занемя. Майка й седеше изправена като свещ, притиснала ръка към устата си, лицето й беше побледняло. Беше си спомнила. Обяснението се бе стоварило върху нея със страшна сила. Естествено, трябваше веднага да се досети, но подсъзнателно се бе опитвала да подтисне страшната мисъл. Напълно логично, нали?

Мамо?

Младата жена бавно обърна глава към дъщеря си и Ели чу как изпукаха вратните й жили. Рейчъл свали ръката си от устата и попита:

— Онзи мъж, когото сънува, каза ли ти първото си име, Ели?

— Мамо, какво ти…

Каза ли ти първото си име?

Дори стреснато изгледа дъщеря си и внучката си, сякаш се питаше дали са полудели.

— Каза ми го, но не мога да си го спомня… мамо, болиии меее…

Рейчъл внезапно забеляза, че свободната й ръка се е впила като белезници в китката на дъщеря й.

— Да не е било Виктор?

Ели хлъцна от изненада.

— Точно така, Виктор — извика тя. — Каза ми, че се нарича Виктор! Мамо, да не би и ти да си го сънувала?

— Презимето му не е Паксков, а Пасков — промълви Рейчъл.

— Да, нали ти казах — Паксков.

— Рейчъл, какво има? — намеси се Дори, взе свободната ръка на дъщеря си и потръпна от студенината й. — Какво става с Ели?

— Нищо й няма на Ели — отговори младата жена. — Боя се, че Луис не е добре. Или че ще му се случи нещо много страшно. Стой при Ели, мамо. Трябва да се обадя вкъщи.

Тя стана и се отправи към телефонните кабини, намиращи се в противоположната страна на залата, докато машинално търсеше в портмонето си монета от двайсет и пет цента. Пусна монетата в отвора, набра нулата и поиска да говори за сметка на отсрещната страна. Но нямаше кой да поеме поръчката. Телефонът в Лъдлоу даваше свободен сигнал.

— Ще позвъните ли по-късно? — попита телефонистката.

— Да — отвърна Рейчъл, окачи слушалката и остана в кабинката, втренчила празен поглед в телефона.

„Каза, че е изпратен да ни предупреди, но няма право да се намесва. Каза ми още, че е…, че е близо до татко, защото били заедно, когато душата му из… не си спомням точната дума.“

— Излетяла от тялото — прошепна Рейчъл и пръстите й се впиха в ръчната й чанта. — Господи, нима това искаше да каже Ели?

Опита се да събере мислите си, да ги подреди. Ставаше нещо странно и явно обяснението му не можеше да се търси единствено в мъката им, породена от смъртта на Гейдж, нито в прибързаното им заминаване за Чикаго, което повече приличаше на бягство.

Какво знаеше Ели за младежа, умрял в лечебницата през първия работен ден на Луис?

„Нищо — неумолимо отвърна разумът й. — Ти запази в тайна случилото се, точно както се опитваше да скриеш от нея фактите, свързани със смъртта — дори с възможната смърт на котарака й. Спомни си идиотския спор с Луис през същия ден. Да, скри всичко от дъщеря си, защото се страхуваше, както се страхуваш в момента. Младежът се казваше Пасков. Виктор Пасков. Помислила ли си колко сериозно е положението, Рейчъл? Има ли още надежда? Не е ли вече прекалено късно? О, Господи, само ако знаех какво става!“

Ръцете й трепереха толкова силно, че на два пъти не успя да пусне монетата в отвора на телефона. Този път поиска да я свържат с амбулаторията на университета в Ороно. Обади се мис Чарлтън и по гласа и Рейчъл разбра, че е леко озадачена. Не, не е била виждала доктор Крийд тази сутрин и щяла да се изненада, ако днес дойдел на работа. След като даде подробни обяснения на Рейчъл, медицинската сестра отново й изказа съболезнованията си. Младата жена й благодари и й каза да помоли Луис спешно да телефонира в дома на родителите й, ако случайно се яви на работа. Да, той знае номера, отговори тя на въпроса на Чарлтън и изпита неудобство да съобщи на главната сестра (която безсъмнено се досещаше — Рейчъл имаше чувството, че Джоан Чарлтън не е от хората, които пропускат подобни подробности), че домът на родителите й се намирана две хиляди километра от Лъдлоу.

Закачи слушалката с треперещи ръце и усети, че лицето й гори.

„Отнякъде е дочула името Пасков, това е всичко. Господи, детето не живее в стъклена клетка като… като хамстер, или някакво друго животинче. Може би са съобщили за него по радиото или името му е било споменато от някой неин съученик и паметта и автоматично го е съхранила? Какво от това, че Ели не успя да произнесе «излетяла» — това не означава нищо, освен, че подсъзнанието наистина прилича на лепкава хартиена лента, с която ловят мухи.“

Спомни си обясненията на един от преподавателите по психология в колежа. Според него, при подходящи условия, мозъците на обикновените хора са в състояние да запаметят и да изредят имената на всички хора, с които са се запознали, храните, които са консумирали и какви са били атмосферните условия през всеки един ден на тяхното съществуване. Преподавателят подкрепяше невероятната си хипотеза, като твърдеше, че човешкият мозък представлява компютър с огромно количество запаметяващи клетки — не просто шестнайсет хиляди или трийсет и две хиляди, нито дори шейсет и четири хиляди, а милиарди — и че никой не е в състояние да прецени точното количество информация, която „органичните“ чипове са способни да съхранят. Във всеки случай, поради големия им брой отпада необходимостта част от тях да се изтриват, за да бъде записана нова информация. Всъщност човешкият разум от време на време изключва някои от тях, за да ги предпази от препълване с информация, което може да застраши душевното здраве на човека. Преподавателят обичаше да казва: „Навярно няма да си спомните къде сте си оставили чорапите, ако цялото съдържание на «Енциклопедия Британика» е съхранено в два или три намиращи се в съседство чипове“. Учениците винаги се чувстваха задължени да се засмеят на образното му сравнение.

„Но сега не се намираш в час по психология, в осветената с неонови лампи класна стая, където на черната дъска са написани термини от психологията, които действат успокояващо и пред които се перчи някой умник — преподавател, опитвайки се да запълни със странните си теории оставащите петнайсет минути от часа. Става нещо страшно и ти отлично го знаеш, усещаш го. Нямам представа какво общо има с Пасков, с Гейдж или с Чърч, но зная, че се отнася за Луис. Какво е то? Нима…“

Мисълта, която й хрумна, накара кръвта й да се вледени. Отново откачи телефонната слушалка и взе монета от жлеба за връщане. Какво, ако Луис е намислил да се самоубие? Може би заради това побърза да се отърве от тях и почти насила ги качи на самолета за Чикаго. Да не би Ели да е имала… о, по дяволите психологията! Да не би да е имала някакво видение?

Този път даде на операторката номера на Джъд Крендъл. Телефонът иззвъня пет… шест… седем пъти. Рейчъл точно се канеше да затвори, когато дочу задъхания глас на стареца.

— ’ло?

— Джъд! Джъд, обаж…

— Един момент, госпожо — прекъсна я телефонистката. — Приемате ли разговор за ваша сметка от мисис Луис Крийд?

— А-ха — отвърна Джъд.

— Извинете, сър — да, или не?

— Тъй ми се струва — произнесе старецът.

Настъпи тишина — явно на операторката й бе нужно време да преведе идиотския му израз, характерен за янките, на обикновен американски език. Сетне все още със съмнение произнесе:

— Благодаря. Говорете, госпожо.

— Джъд, виждал ли си днес Луис?

— Днес ли? Май че не съм. Сутринта ходих за провизии в Брюър, а целия следобед работих в градината зад къщата. Защо питаш?

— О, навярно се безпокоя напразно. Ели сънува някакъв кошмар в самолета, затова исках да чуя как се чувства Луис и да я успокоя.

— В самолета ли? — изведнъж в гласа на стареца прозвуча тревога. — Откъде се обаждаш, Рейчъл?

— От Чикаго. Двете с Ели току-що пристигнахме. Ще останем известно време при родителите ми.

— Луис не е ли с вас?

— Ще пристигне в края на седмицата — отвърна Рейчъл и с мъка овладя гласа си да не се разтрепери. Имаше нещо в тона на Джъд, което не й се нравеше.

— Той ли предложи да заминете?

— Всъщност… да. Джъд, какво има? Нещо не е наред, нали? И ти знаеш какво.

— По-добре ми разкажи съня на Ели — след дълго мълчание промълви Джъд. — Рейчъл, побързай.

Бележки

[1] Сексизъм — дискриминация поради пола на човека, особено за жените. — Б. пр.