Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

10

— Надявам се, че Ели не е взела гробището много присърце — каза Джъд Крендъл същата вечер. Луис отново установи, че старецът притежава странната (и не много приятна) способност да чете чужди мисли.

Той, Джъд и Норма седяха на верандата на семейство Крендъл, наслаждаваха се на нощната хладина и пиеха студен чай, вместо обичайната бира. Шосе 15 бе задръстено от колите на хората, които се прибираха по домовете си след прекарания в провинцията уикенд. На Луис му хрумна, че навярно гледат да се възползват от последните топли дни преди настъпването на есента. Помисли си още, че от утре встъпва в длъжността си на шеф на университетската амбулатория. Студентите бяха започнали да пристигат още от предишния ден; апартаментите в Ороно и общежитията в кампуса постепенно се изпълваха. Младежите подреждаха багажа си, подновяваха стари познанства, но вероятно пъшкаха при мисълта, че в продължение на цяла година ще стават призори и ще се хранят в мензата. Рейчъл продължаваше да се държи с него хладно — или по-точно — ледено. Луис знаеше, че когато тази вечер се прибере вкъщи, ще я намери заспала, най-вероятно прегърнала Гейдж и свила се на ръба на леглото, въпреки че имаше опасност бебето да падне. Неговата половина от широката спалня бе увеличила двойно размерите си и му напомняше голяма, безплодна пустиня.

— Казах, че навярно Ели…

— Извинявай — промълви Луис. — Бях се замислил. Вярно е, че дъщеря ми беше малко разстроена. Но как се досети?

— Вече ти споменах, че съм виждал много деца — едни идват, други си отиват. — Джъд нежно взе ръката на жена си и й се усмихна:

— Нали, скъпа?

— О, да, цели дружини — потвърди Норма. — Ние много обичаме децата.

— Понякога гробището за домашни любимци е първото им сблъскване със смъртта — продължи Джъд. — Разбира се, децата са виждали как хората умират по телевизията, но знаят, че всичко е наужким, както в старите уестърни, които едно време даваха по кината в неделните следобеди. По филмите героите просто се хващат за гърдите или за корема и падат на земята. Само си помисли — за повечето от тях полянката на върха на хълма е много по-реална от всякакъв филм.

Луис кимна и си помисли: „По-добре да го обясниш на жена ми.“

— Някои деца изобщо не се трогват от гробището, поне външно — продължи Джъд, — въпреки че според мен повечето от тях като че… като че отнасят впечатлението вкъщи, както различните предмети, които колекционират. Общо взето, малчуганите реагират нормално, но понякога се срещат изключения. Помниш ли сина на Саймъндс, Норма?

Старицата кимна, ледените кубчета в чашата й иззвъняха. Очилата висяха върху гърдите й на верижка, която за миг проблесна, осветена от фаровете на преминаващата по пътя кола.

— Малкият имаше страхотни кошмари — каза тя. — Непрекъснато бръщолевеше за мъртъвци, които излизат от гробовете и за какви ли не още щуротии. После кучето му умря — всички в града смятаха, че бедното животно е изяло нарочно поставена отрова, нали, Джъд?

— Вярно е — кимна Джъд. — Така се говореше… Беше през хиляда деветстотин двайсет и пета — Били Саймъндс трябва да е бил десетгодишен. По-късно стана сенатор и се кандидатира за долната камара, но загуби. Беше точно преди избухването на войната в Корея.

— Той и неколцина негови приятели погребаха кучето — обади се Норма. — Беше обикновен мелез, но хлапето го обичаше. Отначало родителите му се възпротивиха заради кошмарите на Били, но всичко мина добре. Две по-големи момчета направиха ковчега, нали, Джъд?

Старецът кимна и изпи до дъно чашата си със студен чай.

— Да, братята Дийн и Диана Хол. Помагаше им и онова момче, с което Били се бе сприятелил — не си спомням малкото му име, но съм сигурен, че беше син на Боуи. Норма, сещаш ли се за семейство Боуи, които живееха на „Мидъл Драйв“ в старата къща на Брошет?

— Точно така! — развълнувано възкликна Норма, сякаш всичко, за което говореха се бе случило вчера (навярно паметта й изневеряваше и старицата губеше представа за времето). — Беше малкият Боуи! Алън или Бърт…

— Или може би Кендал — съгласи се Джъд. — Във всеки случай помня, че здравата се сдърпаха кой да носи ковчега. Кучето беше малко, тъй че нямаше място за повече от двама носачи. Братята Хол имаха най-големи претенции, защото бяха направили ковчега, още повече че бяха близнаци — нещо като комплект, нали разбирате? Били им отговори, че не са познавали достатъчно добре Боузър — така се казваше кучето, — за да заслужат подобна чест, след което поучително заяви: „Баща ми твърди, че само близки приятели имат правото да носят ковчега, а не някакви си обикновени дърводелци.“

Джъд и Норма се разсмяха, Луис също се усмихна и си помисли, че не би било зле Рейчъл да чуе разговора им.

— Момчетата точно щяха да се сбият, когато Менди, сестрата на Били, донесе четвъртия том на „Енциклопедия Британика“ — продължи Джъд. — По онова време баща й Стивън беше единственият лекар в цялата област от Бъкспорт до Бангор — само той можеше да си позволи пълен комплект от енциклопедията.

— Стивън Холуей беше и първият човек в околността, който си прекара електричество — намеси се Норма.

— Та както ви казвах — продължи Джъд, — ето, че се появи Менди. Приличаше на наперено врабче; полата й се развяваше, притискаше към гърдите си книга, която бе прекалено голяма за ръста й. Били и малкият Боуи (все ми се струва, че беше Кендал, който изгоря заедно със самолета си при приземяването след тренировъчен полет на пистата в Пенсакола в началото на хиляда деветстотин четирийсет и втора) тъкмо се канеха да се нахвърлят с юмруци върху близнаците Хол, за да си осигурят привилегията да отнесат бедното старо животно до последното му жилище.

Луис усети, че го напушва смях; не успя да се въздържи и се разсмя от сърце. Изведнъж почувства как изчезва напрегнатостта, породена от вчерашната свада с Рейчъл.

— Менди се спусна към тях и закрещя: „Почакайте! Почакайте! Погледнете какво намерих!“. Момчетата отпуснаха юмруци и се втренчиха в нея. Мамка му, момиченцето…

— Джъд — укоризнено го прекъсна Норма.

— Извинявай, скъпа, но езикът ми винаги се отплесва, когато разказвам тази история.

— Знам — отговори старицата.

— И да пукна, ако лъжа, но момиченцето бе отворило енциклопедията на статията, озаглавена „ПОГРЕБЕНИЯ“, илюстрирана с голяма снимка на кралица Виктория, която се отправя на последното си пътешествие… От двете страни на ковчега й са застанали по петдесет души, някои, облети в пот, се опитват да повдигнат ковчега, други просто стоят до него, издокарани в елегантни палта, сякаш очакват да бъде обявен края на конните състезания. Менди се обърна към момчетата: „Тук пише, че когато се извършват тържествени погребения на държавни глави, всички желаещи могат да носят ковчега!“.

— И навярно проблемът е бил разрешен? — усмихнато попита Луис.

— Точно така. Накрая се оказа, че има двайсетина желаещи да носят ковчега на Боузър. Да пукна, ако не изглеждаха точно като хората на снимката в енциклопедията — липсваха им единствено ризите с къдрички и цилиндрите. Самата Менди се зае с организиране на погребението. Строи момчетата в редица и даде на всекиго по едно полско цвете — глухарче, салеп или маргаритка — сетне шествието потегли. Често си мисля, че страната ни е загубила много, защото никой не се е сетил да предложи кандидатурата на Менди Холоуей за Организацията на обединените нации — той се засмя и поклати глава. — Независимо от всичко, от този ден нататък, Били Саймъндс престана да сънува кошмари, свързани с гробището за домашни любимци. Известно време тъгуваше за кучето, сетне се успокои и продължи да живее както преди. Всъщност ми се струва, че ние постъпваме по същия начин…

„Нима?“ — мислено възкликна Луис и отново си припомни, че през вчерашния ден Рейчъл бе на границата на истерията.

— Дъщеричката ти ще се оправи — промълви Норма и се размърда на стола си. — Не искам да останеш с впечатлението, че смъртта е любимата ни тема за разговор. Двамата с Джъд често обсъждаме въпроса, но се надявам, че още не сме заприличали на черни гарвани, които вещаят смърт.

— Не, разбира се — каза Луис.

— … но все пак ми се струва, че човек трябва да се примири със съществуването на смъртта. Не знам…, но мисля, че напоследък хората избягват да говорят и да мислят за нея. Забраниха криминалните филми по телевизията под предлог, че убийствата щели да повлияят зле върху психиката на децата… Сега са модерни запечатаните ковчези…, защото роднините не искат да виждат тленните останки на покойника… като че се стараят да забравят за съществуването на смъртта.

— А в същото време въведоха кабелната телевизия, по която дават филми, които показват как… — Джъд погледна към Норма и смутено се изкашля — … как хората правят онова, което обикновено се върши зад спуснати завеси. Странно е как нещата се променят след всяко поколение, нали?

— Навярно имаш право — отвърна Луис.

— Ние сме хора от друга епоха — продължи старецът с почти извинителен тон. — От епоха, когато срещата със смъртта бе почти ежедневна. Преживяхме голямата епидемия от испански грип след Първата световна война, по наше време жените често умираха на родилното легло, а децата — от инфекция и треска, които днес лекарите лекуват сякаш със замахване на вълшебна пръчица. Когато двамата с Норма бяхме млади, заболяването от рак означаваше сигурна смъртна присъда — през двайсетте години не съществуваше радиотерапия. Двете световни войни, убийства, самоубийства…

Джъд замълча за миг, сетне замислено добави:

— За нас смъртта бе приятел и враг. Брат ми Пит умря от спукване на апендикса през хиляда деветстотин и дванайсета, когато президент беше Тафт. Бе едва четиринайсетгодишен и играеше бейзбол по-добре от което и да е дете в града. По онова време не бе нужно да завършиш колеж, за да опознаеш смъртта. Тя неочаквано се появяваше в дома ти, за да ти каже „здрасти“, понякога се самопоканваше на вечеря или те захапваше за задника.

Този път Норма не го укори за неприличната дума, а мълчаливо кимна.

Луис стана, протегна се и заяви:

— Време е да си вървя. Утре ме очаква труден ден.

— Да, утре започваш голямата битка — каза Джъд и също се изправи. Забеляза, че Норма иска да стане и побърза да й подаде ръка. Старицата с мъка се приповдигна, на лицето й се изписа болезнена гримаса.

— Май тази вечер доста те боли — отбеляза лекарят.

— Поносимо е — отвърна Норма.

— Когато си легнеш, сложи термофор на болното място.

— Непременно — каза Норма. — Винаги го правя. Луис… не се притеснявай за Ели. Тази есен ще бъде прекалено заета с опознаване на новите си приятели и няма да й остане много време да размишлява за старото гробище. Навярно някой ден всички деца ще се изкачат на хълма, за да подновят надписите, да оплевят гробовете или да засадят цветя. Знаеш ли, понякога ги обземат подобни хрумвания… Дъщеря ти скоро ще забрави тъжните си мисли и ще започне да свиква с представата за смъртта.

„Рейчъл е на съвсем друго мнение“ — помисли си Луис.

— Ако имаш време, прескочи утре вечер до нас и ми разкажи как е преминал първият ти работен ден — предложи старецът. — Обещавам, че ще те разбия на крибидж.

— Може би е по-добре първо да те напия, след което ще те направя капо — отвърна лекарят.

— Докторе — прямо заяви Джъд, — в деня, когато ме победиш на крибидж, без колебание ще позволя да ме лекува шарлатанин като теб.

Двамата старци се разсмяха, а Луис пресече шосето в летния мрак и се прибра у дома.

Прегърнала бебето, Рейчъл спеше на крайчеца на леглото, свита на кълбо. Луис си каза, че рано или късно тя трябва да му прости. През десетте години брачен живот бяха имали недоразумения и понякога разговаряха „служебно“, но никога не се бяха скарвали така жестоко. Луис се чувстваше едновременно тъжен, сърдит и нещастен. Искаше да се сдобри с Рейчъл, но не знаеше как да го стори, дори не бе сигурен, че той трябва да направи първата крачка. Всичко му се струваше толкова глупаво — буря в чаша вода, която въображението му бе превърнало в ураган. И друг път се бяха карали с Рейчъл, но никога не бяха имали толкова сериозно пререкание, както онова, предизвикано от сълзите и от въпросите на Ели. Хрумна му, че са необходими още няколко подобни шока, за да се разклатят основите на брака му; един хубав ден, вместо да получиш писмо от приятел („Лу, предпочитам да ти го кажа сам, вместо да го научиш от другиго — двамата с Меги решихме да се разделим…“) или да прочетеш тъжната новина в някой вестник, установяваш, че същото се случва със самия теб.

Луис тихо се съблече по гащета и нагласи будилника на шест часа. Сетне взе душ, изми главата си, избръсна се и преди да измие зъбите си, изгълта таблетка Ролаид. Навярно студеният чай на Норма му бе причинил киселини или стомахът му се бунтуваше при вида на Рейчъл, свита в крайчеца на леглото. Иронично си помисли: „Историята учи, че територията е в основата на всичко“.

Привършил с тоалета си преди лягане, Луис педантично постави всичко на мястото му, отпусна се в леглото, но не можа да заспи. Явно не го измъчваха киселините, а нещо друго. Докато се вслушваше в равномерното дишане на Рейчъл и на Гейдж, последните два дни преминаха пред очите му като на филмова лента. „ГЕНЕРАЛ ПАТОН. ХАНА — НАЙ-ДОБРОТО КУЧЕ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА. МАРТА, НАШАТА ЛЮБИМА ЗАЙКА.“… Припомни си гневните думи на Ели: „Не искам Чърч да умира. Нали е мой котарак, а не на Господ. Нека Бог си намери друга котка!“ и също тъй гневното възклицание на Рейчъл: „Точно ти като лекар трябва да знаеш…“. А след нея Норма Крендъл: „Струва ми се, че хората искат да забравят за съществуването й“. И думите на Джъд, чийто глас звучеше прекалено уверено, сякаш бе глас от друга епоха: „Понякога се самопоканва на вечеря или те захапва за задника“.

Гласът на стареца се преплиташе с гласа на майката на Луис Крийд, която бе излъгала четиригодишния си син за начина, по който се раждат децата, но само осем години по късно не се бе поколебала да му разкрие истината за смъртта, когато братовчедка му Рути загина в нелепа автомобилна катастрофа. Рути беше смазана в колата на баща си от някакъв хлапак, решил да се поразходи с общинския булдозер, чиито ключове бил забравил на таблото; и който едва в последния момент разбрал, че не знае как да спре огромната машина. Хлапакът се бе отървал само с повърхностни наранявания и лека контузия; колата на чичо Карл бе неузнаваема. „Невъзможно е да е мъртва!“ — възкликна Луис, когато без заобикалки майка му му съобщи за случилото се. Беше чул думите й, но сякаш не можеше да схване смисъла им. „Какво разбираш под «мъртва»? за какво говориш?“. Сетне изведнъж му хрумна абсурдната мисъл: „Кой ще я погребе?“ Чичо Карл, бащата на Рути, притежаваше погребално бюро, но Луис не можеше да си представи, че той ще се заеме с погребението на собствената си дъщеря. В състоянието си на объркване и на растящ страх, този въпрос му се бе сторил най-важен. Беше истинска главоблъсканица, подобна гатанка, в която се пита кой подстригва косата на единствения бръснар в града.

„Навярно ще помолят Дони Донахю“ — отвърна майка му. Очите й бяха зачервени, изглеждаше страхотно изтощена. На Луис му се стори, че всеки момент ще рухне на земята от умора. — „Дони е най добрият приятел на чичо Карл. О, Луис… бедната малка Рути… само като си помисля колко е страдала… искаш ли да се помолиш с мен, Луис? Да кажем молитва за Рути. Трябва да ми помогнеш“

Луис и майка му паднаха на колене посред кухнята и започнаха да се молят; постепенно думите, които изричаха проникнаха до съзнанието на момчето: майка му се молеше за душата на Рути, което означаваше, че тялото й вече не съществува. Затвори очи и си представи ужасяващото лице на Рути, която му идва на гости по случай тринадесетия му рожден ден: разложените й очи се стичат по бузите й, в червеникавата й коса се вижда плесен… Внезапно изпита не само вледеняващ ужас, но и потресаваща, безнадеждна любов.

Разкъсван от душевна болка, каквато не бе изпитвал никога досега, Луис извика: „Невъзможно е да е мъртва! МАМО, НЕВЪЗМОЖНО Е ДА Е МЪРТВА. ОБИЧАМ Я!“

Майка му отговори с безжизнен глас, който възбуди във въображението му различни образи: вратата на гробницата, с ръждясали панти, която се затръшва завинаги; мъртви полета, обвявани от студения ноемврийски вятър, разпилени листенца от роза, започнали да почерняват и да се огъват по краищата, празни езера, пълни с тиня, гниене, разложение, пръст:

— Съжалявам, миличък, но е вярно. Рути ни напусна.

Луис потръпна, сепна се и си помисли: „Мъртвият си е мъртъв, какво повече искаш?“

Внезапно се досети какво е пропуснал да направи и защо лежи буден и си припомня минали истории, вместо да се наспи добре преди първия си ден на новата работа.

Стана от леглото, отправи се към стълбата, но изведнъж зави по коридора към стаята на Ели. Дъщеря му спеше спокойно, с отворена уста. Беше облечена в любимата си синя пижама, която вече й бе омаляла. „Господи, Ели, колко бързо растеш!“ — помисли си той. Чърч лежеше между краката на момиченцето и спеше мъртвешки сън. „Трябва да престана да произнасям често думите «смърт» и «мъртвешки»“ — мислено се укори Луис.

На долния етаж, редом със закачения на стената телефон, стоеше нещо като „табло за съобщения“, върху което бяха прикрепени бележки и неплатени сметки. Най-отгоре Рейчъл бе написала с красиви главни букви: „ДА СЕ ОТЛАГА КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ПО-ДЪЛГО“. Луис взе телефонния указател, намери необходимия му номер и го записа върху празно листче от бележника. Под номера надраска: „Куентин Джоландър, ветеринар — да се телефонира във връзка с Чърч. Ако не се занимава с подобна дейност, да препоръча някой свой колега.“

Прочете бележката и за сетен път се попита дали трябва да предприеме подобна стъпка, сетне си отговори утвърдително. Лошите му предчувствия го бяха подтикнали към вземане на контролно решение; по някое време на деня бе намислил — без изобщо да го съзнава, — че ще направи всичко възможно Чърч никога вече да не пресича шосето.

Усети как в душата му се надига предишното негодувание при мисълта, че кастрирането ще направи котарака непълноценен, че преждевременно ще го превърне в затлъстяло животно, което през цялото време дреме върху радиатора, в очакване да напълнят паничката му с храна. Не му се искаше Чърч да се промени, защото го харесваше какъвто си бе досега — гъвкав и злобен.

Навън, в мрака, по шосе 15 с бучене премина голям камион; Луис решително стисна устни, закачи бележката на таблото и си легна.