Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (30)

30

Гейдж оздравя напълно едва след седмица, но няколко дни по-късно се разболя от бронхит. Ели също се зарази, а след нея — Рейчъл. През дните преди Коледа, тримата кашляха и се задавяха, а от гърдите им се изтръгваше хриптене като на много стари ловджийски кучета. Единствено Луис не се разболя и жена му го сметна за лична обида.

Последната седмица от занятията в университета беше напрегната за Луис, Стив, Сурендра и мис Чарлтън. За щастие, очакваната грипна епидемия все още не се беше разразила, но много от студентите имаха бронхит, появиха се отделни случаи на мононуклеоза и на пневмония. Два дни преди Коледната ваканция, студентите доведоха в лечебницата шестима свои колеги, които бяха пияни и стенеха страховито. Появата им предизвика сред персонала на амбулаторията моментно объркване, неприятно напомнящо за деня, когато бяха донесли умиращия Пасков. Оказа се, че шестимата глупаци се натъпкали в канадски тобоган (всъщност, доколкото Луис успя да научи от обърканите им обяснения, шестият се настанил върху раменете на седналия на последното място) и се спуснали по хълма към топлоцентралата. Много забавно — няма що! Но след като набрал скорост, тобоганът се отклонил от пистата и връхлетял върху оръдие, останало от Гражданската война. Резултатът бе две счупени ръце, една счупена китка, общо седем спукани ребра и многобройни натъртвания. Само младежът, намиращ се върху раменете на приятелите си, като по чудо бе останал напълно невредим. Когато тобоганът връхлетял върху оръдието, късметлията изхвръкнал от него и се забил с главата надолу в снежна преспа. Допълнителната работа, създадена от жертвите на глупашкото приключение не зарадва Луис и той здравата ги насоли, докато зашиваше раните, гипсираше счупените им крайници и се взираше в зениците им. По-късно, докато разказваше на Рейчъл за случилото се, лекарят се смя до прималяване. Жена му го изгледа озадачено, сякаш не разбираше какво е толкова забавно и Луис не знаеше какво да й отговори. Всъщност се чувстваше щастлив, защото въпреки раните си, жертвите на нелепия нещастен случай се бяха отървали съвсем леко. Смехът му бе предизвикан от облекчение, но отчасти и от триумф — днес спечели, Луис!

Към средата на декември членовете на семейство Крийд започнаха да се оправят от бронхита (точно тогава Ели излезе във ваканция) и четиримата весело се заприготвяха да прекарат една истинска, старовремска, провинциална Коледа. Къщата в Северен Лъдлоу им се бе сторила толкова странна през онзи августовски ден, когато за пръв път стъпиха в нея (странна и някак си враждебна, още повече, че в деня на пристигането им, Ели и Гейдж едновременно пострадаха — тя одра коляното си върху камък, а той беше ужилен от пчела), но сега се чувстваха напълно у дома.

На Бъдни вечер, след като децата най-сетне заспаха, Рейчъл и Луис на пръсти се качиха на тавана и свалиха оттам купища разноцветни кутии, които съдържаха различни подаръци: комплект състезателни колички „Матч-бокс“ за Гейдж (който бе открил радостта от миниатюрните автомобилчета), кукли Барби и Кен за Ели, велосипед „Батман“ с три колела, дрехи за куклите, детска готварска печка, с монтирана лампичка във фурната и още много други играчки.

Луис носеше халата си, а Рейчъл бе облечена в копринена пижама. Двамата се настаниха един до друг под запалените лампички на Коледната елха и се заеха да подреждат и опаковат играчките. Луис отдавна не бе прекарвал толкова приятна вечер. В камината гореше огън, от време на време един от двамата ставаше и хвърляше по някоя брезова цепеница в пламъците.

Веднъж Уинстън Чърчил се отърка в ръката на Луис, който машинално го отпъди и сбръчка нос — господи, котаракът смърдеше отвратително! По-късно забеляза как Чърч се опита да легне до Рейчъл, която също го отблъсна и нетърпеливо извика: „Къш!“. Луис забеляза, че тя бърше дланта си в копринения панталон, както постъпва човек, докоснал нещо мръсно или заразено — стори му се, че жестът на Рейчъл е напълно несъзнателен.

Чърч се заклатушка към камината и тромаво се строполи пред нея. Котаракът сякаш бе загубил предишната си грациозност през онази нощ, за която Луис предпочиташе да не си спомня. Липсваш му и още нещо, но едва след месец Луис разбра какво точно беше. Чърч никога не мъркаше, докато едно време от гърлото му се изтръгваха страховити звуци, особено, когато спеше. Понякога Луис ставаше и затваряше вратата на Ели, защото шумният „мотор“ на котарака му пречеше да заспи.

Сега Чърч спеше като пън. Или по-точно — като умрял.

„Всъщност с едно изключение“ — напомни си Луис — през нощта, когато се бе събудил върху разтегателния диван и бе открил Чърч, изтегнат върху гърдите му, подобно на смрадливо одеяло… да, тогава котаракът мъркаше… или по-точно, издаваше някакъв звук.

Но както бе предрекъл Джъд Крендъл, промяната в котарака не бе само за лошо. Луис откри, че действително има счупен прозорец в мазето, точно зад котела на парното и след като поставиха ново стъкло установи, че така ще спести доста нафта. Излизаше, че трябва да е благодарен на котарака, задето е привлякъл вниманието му върху счупеното стъкло, което иначе едва ли би забелязал до края на зимата.

Наистина, Ели вече не искаше да спи заедно с Чърч, но понякога, докато гледаше телевизия, тя му позволяваше да се настани на скута й. Докато ровеше из пликчето за пластмасови винтчета, необходими за сглобяването на велосипеда на дъщеря му, Луис си каза: „Само че най-често след няколко минути Ели го прогонва с думите: «Махни се, Чърч, смърдиш!»“. Но тя продължаваше редовно да го храни и се грижеше за него с любов, както преди; дори Гейдж от време на време го подръпваше за опашката — Луис смяташе, че го прави в знак на приятелство, а не с преднамерена злоба и развеселено си мислеше, че синът му напомня нисичък монах, хванал с две ръце някакво странно, космато въже на камбана. В подобни моменти Чърч бавно отиваше да се скрие под радиатора, където ръцете на малкия палавник не можеха да го достигнат.

„Навярно промяната щеше да бъде по-очебийна, ако Чърч беше куче — каза си Луис. — Но котките са толкова самостоятелни, самостоятелни и странни и дори някак си свръхестествени.“ Не е чудно, че египетските фараони желаели котките им да бъдат балсамирани и поставени заедно с тях в триъгълните им гробници, за да им служат като водачи за преминаване в отвъдния свят. Да, котките наистина бяха необикновени животни.

— Как се справяш с велосипеда, Главатарю?

Луис й показа току-що сглобената играчка и нададе триумфалния вик на индианците: „Та-да-да!“

Рейчъл обвинително посочи найлоновото пликче, в което се мъдреха няколко винтчета и попита:

— А това какво е?

— Резервни чисти — с гузна усмивка отговори лекарят.

— Дано да е така, иначе Ели ще си счупи главата.

— И това ще се случи — важно произнесе Луис. — Когато стане дванайсетгодишна и поиска да се изфука с новия се скейтборд.

Рейчъл изстена и възкликна с престорено негодувание:

— Имай милост, докторе!

Луис се изправи, скръсти ръце отзад и се протегна — гръбначните му прешлени изщракаха.

— Ето, че играчките са готови — радостно заяви той.

— При това всичките са сглобени. Спомняш ли си какво стана миналата година? — запита Рейчъл и мъжът й се усмихна.

Миналата Коледа бяха накупили играчки, всичките, от които трябваше да се сглобяват — двамата с Рейчъл не си легнаха до четири сутринта и на празника бяха сънливи и нервни. Отгоре на всичко към обяд Ели бе обявила, че кутиите са много по-интересни от съдържащите се в тях играчки.

— Ама че гадост! — възкликна Луис по подражание на дъщеря си.

— Хайде, ела да си легнеш и ще ти дам подаръка предварително — промълви Рейчъл.

Луис се извиси в цял ръст и надменно изрече:

— Жено, това не е подарък, а по право принадлежи на твоя господар.

— На вашите услуги — произнесе тя и се изкикоти в шепата си — в този момент поразително приличаше на Ели… и на Гейдж.

— Идвам веднага — отвърна лекарят. — Трябва да свърша още нещо.

Отправи се към коридора и измъкна от шкафа единия си ботуш, сетне махна решетката пред камината.

— Луис, какво ще…

— Ще видиш.

В лявата част на камината огънят бе угаснал и се виждаше голяма купчина пухкава сива пепел. Луис притисна ботуша в пепелта и подметката му остави дълбока следа. По същия начин остави белег и върху тухлената преграда пред камината, използвайки ботуша като гигантски печат.

— Ето — доволно изрече той, след като прибра ботуша обратно в шкафа. — Харесва ли ти?

Рейчъл отново се ухили.

— О, Луис! Ели ще откачи, когато го види.

През последните седмици преди ваканцията, Ели бе дочула слух, който дълбоко я бе разтревожил: някои деца говореха, че всъщност дядо Коледа не съществува, а ролята му се играела от родителите. Подозренията на Ели се подсилиха, когато след няколко дни през витрината на закусвалнята забеляза как някакъв кльощав дядо Коледа нагъва сандвич със сирене. Дядо Коледа седеше на високото столче пред бара, а изкуствената му брада беше отметната на една страна, за да се храни по-спокойно, но всъщност Ели не бе толкова разтревожена от брадата, а от сандвича със сирене. Рейчъл се опита да й обясни, че дядо Коледите от магазините и от Армията на спасението всъщност са помощници на истинския дядо Коледа, който е прекалено зает с описване на склада си и с четене на изпратените в последния момент детски писма и няма време да обикаля целия свят и лично да раздава всички подаръци.

Луис внимателно постави обратно решетката. Сега се виждаха две ясни следи от човешки крак — едната — в пепелта на угасналата камина, а другата — върху тухления перваз. И двете стъпки бяха обърнати към коледното дърво, сякаш добрият старец се бе приземил на един крак, сетне веднага се отправил към елхата, за да остави под нея подаръците за семейство Крийд. Илюзията беше съвършена, стига човек да не забележи, че и двете следи са от ляв крак… Луис се надяваше, че дъщеря му няма да обърне внимание на малката неточност.

— Луис Крийд, обичам те! — въкликна Рейчъл и го целуна.

— Омъжвайки се за мен, изтегли голямата печалба, скъпа — отвърна лекарят и искрено се усмихна. — Дръж се за мене и ще направя от тебе звезда.

— Сигурна съм.

Двамата тръгнаха към стълбата. Луис посочи масичката за карти, поставена от Ели до телевизора, върху която бяха подредени сладки от овесени ядки, две шоколадови фигурки с крем и кутия бира. Виждаше се и бележка, написана от Ели с едри печатни букви, която гласеше: „ДОБЪР АПЕТИТ, ДЯДО КОЛЕДА“.

— Какво предпочиташ — сладка или шоколадче? — обърна се Луис към съпругата си.

— Шоколадче — отвърна Рейчъл и отхапа от едното. Луис отвори кутията бира и я изпи до половината, като промърмори:

— Ако пия бира по това време, положително ще получа киселини.

— Дрън-дрън — шеговито изрече Рейчъл. — Хайде да си лягаме, докторе.

Луис остави кутията върху масичката и изведнъж пъхна ръка в джоба на халата си, сякаш бе забравил нещо — въпреки че през цялата вечер усещаше тежестта на пакетчето.

— Ето — промълви той. За теб е. Можеш да го отвориш още сега — нали минава полунощ. Честита Коледа, мила моя.

Жена му преобърна в ръцете си обвитата със сребриста хартия и завързана със синя копринена панделка кутийка.

— Какво има вътре, Луис?

Той сви рамене и отговори:

— Не знам — отвърна той. — Забравих. Може би сапунче или мостра от шампоан.

Рейчъл развърза панделката и успя да отвори пакетчето преди да стигне до стълбата. Видя кутийката от „Тифани“ и нададе радостен вик. Извади поставения отгоре памук и се вкамени, зяпнала от удивление.

— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо запита Луис. Чувстваше се малко нервен, защото никога досега не и беше купувал истинско бижу. — Харесва ли ти?

Тя извади медальона, усука тънката верижка около пръстите си и вдигна малкия сапфир към светлината на лампата в коридора. Камъкът лениво се полюшна във въздуха, като хвърляше студен син отблясък.

— О, Луис, прекрасен е…

Гласът й пресекна и Луис се почувства едновременно изплашен и трогнат от сълзите, които блестяха в очите й.

— Хайде, скъпа, недей — промълви той. — По-добре го сложи.

— Но Луис, не можем да си го позволим… не можеш да го ку…

— Шшт — прекъсна я лекарят. — От миналата Коледа до сега спестявам по някой долар. Освен това, медальонът не е толкова скъп.

— Колко струва?

— Никога няма да ти кажа — тържествено заяви той. — Цяла армия от китайски инквизитори не ще успее да изтръгне тайната от мен… Две хиляди долара.

— Две хиляди… — Рейчъл се хвърли на врата му и го прегърна толкова силно, че съпругът й за малко щеше да се изтъркаля надолу по стълбата. — Луис, напълно си откачил!

— Сложи го — повтори той.

Рейчъл се подчини. Лекарят й помогна да закопчае секрета, после тя се обърна с лице към него и заяви:

— А сега ще се кача горе и ще се видя в голямото огледало. Иска ми се да се понаконтя.

— Конти се колкото искаш — отвърна Луис. — Ще изнеса навън котарака и ще угася осветлението.

Жена му го погледна право в очите и прошепна:

— Когато се любим, ще сваля всичко, освен сапфира.

— В такъв случай се конти по-бързо — каза Луис и тя се засмя.

Лекарят сграбчи Чърч под мишница — напоследък почти не използваше метлата — навярно свикваше с промените в котарака. Тръгна към входната врата, като по пътя гасеше лампите. Когато отвори вратата между кухнята и гаража, изведнъж го лъхна студен въздух.

— Хайде, Чърч, весела Ко…

Думите замръзнаха на устните му. Върху килимчето пред вратата лежеше голяма черна врана с размазана глава. Едното й крило беше откъснато и лежеше встрани от тялото като къс овъглена хартия. Чърч светкавично се измъкна от ръцете му, жадно завря муцунката си в птицата и започна да я души.Изведнъж рязко стрелна глава напред и с присвити назад уши изтръгна замъгленото, млечнобяло око на враната, преди Луис да успее да извърне поглед.

„Чърч отново нанася удар — ужасено си помисли Луис. Обърна глава, но преди това успя да съзре кървавата, зейнала рана на мястото на окото на птицата. Какво пък толкова, виждал съм и по-неприятни гледки, о, да — например Пасков. Да, Пасков беше много по-страшен!“

Но не му беше все едно. Изведнъж усети, че му прилошава и сексуалната му възбуда се изпарява. „Божичко, враната е голяма почти колкото Чърч. Сигурно я е издебнал из засада, иначе…“

Налагаше се незабавно да я изхвърли — нито един член от семейството му не се нуждаеше от подобен „Коледен подарък“. Освен това, беше длъжен да поеме отговорността за действията на Чърч. Да, точно така! Отговорността беше изцяло негова. Беше го почувствал несъзнателно още в деня на завръщането на семейството му, когато нарочно бе съборил автомобилните гуми върху разкъсаното тяло на мишката, убита от Чърч.

„Почвата на мъжкото сърце е по-камениста, Луис.“

Гласът на Джъд отекна толкова ясно в съзнанието му, че лекарят леко подскочи. Имаше усещането, че старецът бе застанал до него.

„Мъжът засажда каквото може и се грижи за него.“

Чърч все още се привеждаше лакомо над мъртвата птица — сега гризеше другото крило. Когато опита да го откъсне, във въздуха се разнесе отвратителен режещ звук. Никога няма да я накараш да излети, Орвил. Имаш право, Уилбър, шибаната птица е мъртва като… кучешко лайно, най-добре да я дадем на котката или пък…

Изведнъж Луис изрита Чърч с всичка сила; задните части на котарака се повдигнаха и той тупна на земята с разкрачени лапи. Преди да се отдалечи, злобно изгледа Луис със зеленикавите си очи.

— Хайде, изяж ме — изсъска Луис през зъби, подобно на разгневен котарак.

Дочу отдалече гласа на Рейчъл:

— Луис? Няма ли да си лягаш?

— Идвам веднага — извика той и си помисли: „Само че първо трябва да почистя мръсотията. Защото аз я направих.“

С опипване намери ключалката и запали лампата в гаража. Върна се в кухнята, отвори шкафа под умивалника измъкна зелен найлонов чувал… стри му се, че се повтаря кошмарната нощ, когато котаракът беше блъснат от камион. Занесе чувала в гаража и свали лопатата от куката на стената. После събра с нея останките от враната и ги напъха в плика, заедно с откъснатите крила. Завърза чувала и заобиколи колата, за да го изхвърли в кофата за боклук до вратата на гаража. Когато свърши, усети че краката му са замръзнали от студ.

Чърч стоеше до вратата. Лекарят заплашително замахна към него с лопатата и котаракът изчезна като дим.

Когато се качи в спалнята, намери Рейчъл изтегната на леглото. Както беше обещала, не носеше нищо, освен сапфира. Тя лениво се усмихна и каза:

— Защо се забави толкова дълго, Главатарю?

— Крушката над умивалника беше изгоряла. Наложи се да поставя нова.

— Ела тук — прошепна Рейчъл и леко го притегли към себе си (но не за ръката). „Дядо Коледа усеща дали си заспал“ — тихичко запя тя и на устните й заигра палава усмивка. — „Знае и кога си буден…“ О,Луис … какво е това? — учудено запита Рейчъл.

— Нещо, което току-що се събуди — изрече лекарят и смъкна халата си. Може би ще успеем да го накараме да заспи преди идването на дядо Коледа, как мислиш?

Рейчъл се повдигна на лакът и той усети топлия й дъх.

— Той знае дали си бил послушен или не… затова бъди добър… добро момче ли бе през годината, Луис.

— Така мисля — отвърна той с несигурен глас.

— Да видим дали си толкова вкусен, колкото изглеждаш — промълви Рейчъл. — Ммммм…

По всичко личеше, че й харесва.

Любиха се страстно и до насита. В подобни случаи Луис се чувстваше щастлив, доволен от себе си, от жена си и от живота си и обикновено заспиваше веднага. Но тази нощ сънят не идваше. Остана буден до настъпването на празничното утро, докато се вслушваше в равномерното дишане на жена си и си мислеше за мъртвата птица, която Чърч му бе оставил на прага на гаража като коледен подарък.

„Мисли за мен, доктор Крийд. Бях жив, сетне умрях, а сега възкръснах. Искам да ти кажа, че се върнах от отвъдния свят с повреден апарат за мъркане и с желание да убивам. Искам да ти кажа, че мъжът засажда каквото може и се грижи за него. Не забравяй, доктор Крийд, че сега съм част от онова, което ще поникне в тебе. Ти ме засади в сърцето си и сега съм част от семейството ти… редом с жена ти и с двете деца. Не забравяй нашата тайна и се грижи добре за градината си.“

После Луис заспа.