Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (48)

48

— Не може да бъде! — възкликна Дори Голдман. — Рейчъл… в момента си объркана, може би ако се наспиш добре…

Рейчъл безмълвно поклати глава. Едва ли можеше да го обясни на майка си, но усещаше, че непременно трябва да се върне в Лъдлоу. Чувството внезапно бе нахлуло в нея като постепенно засилващ се вятър: отначало се долавя едва забележим полъх сред дърветата, после въздухът започва да се движи по-бързо, вихрушката обгръща всичко наоколо, ураганният вятър надава странни писъци под стрехите, сетне разтърсва цялата къща и тогава разбираш, че навън бушува истински тайфун и че ако вятърът се засили, ще унищожи всичко живо по пътя си.

В Чикаго беше шест часът. В Бангор, Луис тъкмо си поръчваше изобилната и безвкусна вечеря. Рейчъл и Ели почти не докоснаха храната си. Всеки път, когато вдигнеше очи, младата жена забелязваше, че мрачният поглед на Ели е прикован в нея, сякаш я питаше: „Какво ще направиш, за да помогнеш на татко? Кога ще му се притечеш на помощ?“

Рейчъл седеше на тръни и с нетърпение чакаше да звънне телефона — надяваше се, че всеки момент Джъд ще се обади и ще й съобщи, че Луис се е прибрал. Телефонът наистина иззвъня — младата жена подскочи, а Ели за малко не преобърна чашата си с мляко, — но се оказа, че се обажда някаква дама от клуба по бридж на Дори, за да провери дали Голдманови са пристигнали благополучно.

Седяха и пиеха кафе, когато Рейчъл внезапно захвърли салфетката си на масата и възкликна:

— Татко… мамо… много съжалявам, но непременно трябва да се върна в Лъдлоу. Още тази вечер, ако успея да намеря билет за самолета.

Родителите й втрещено я изгледаха, но Ели затвори очи с изражение на облекчение, подходящо на възрастен човек — навярно щеше да изглежда комично, ако лицето на момиченцето не беше восъчнобледо и обтегнато от напрежение.

Голдманови не разбираха какво става, но Рейчъл не можеше да им обясни внезапното си решение, както не можеше да обясни как лекия полъх на вятъра, който едва разклаща короните на дърветата, внезапно се превръща в ураган, способен да помете небостъргачи. Вече не вярваше, че дъщеря й несъзнателно е запаметила името на Виктор Пасков, когато съобщили за смъртта му по радиото.

— Виж какво, скъпа… — поде баща й. Говореше бавно и спокойно, както обикновено говорят на хората, изпаднали в истерия. — Струва ми се, че страховете ти са реакция от смъртта на Гейдж. Отлично разбирам, че двете с Ели сте претърпели силен стрес. Но знай, че рискуваш да рухнеш, ако…

Рейчъл безмълвно се изправи и отиде до телефона в коридора. Отвори указателя, откри номера на „Делта“ в графата „Аеролинии“ и го набра. Дори която я беше последвала, непрестанно бъбреше; казваше, че е по-добре Рейчъл да размисли, че заедно трябва да обсъдят какво да правят по-нататък, може би да съставят план… Ели също се приближи и застана зад баба си. Лицето й все още беше мрачно, но в очите й проблясваше надежда, която убеди Рейчъл, че постъпва правилно.

— Аеролинии „Делта“ — изчурулика приятен женски глас от другата страна на линията. — Казвам се Ким. Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — каза Рейчъл. — Абсолютно необходимо е да замина за Бангор още тази вечер. Знаете ли… доста е спешно. Може ли да уредите нещо?

— Страхувам се, че се обаждате прекалено късно — колебливо отвърна служителката.

— Моля ви да направите всичко възможно — настоя Рейчъл и гласът й пресекна. — Ако върнат билет, ще го взема.

— Добре, госпожо. Моля не затваряйте — по линията настъпи тишина.

Рейчъл притвори клепачи и след миг усети как нечия студена ръка я докосна по рамото. Отвори очи и забеляза, че Ели стои до нея. Дори и Ъруин си шушукаха и от време на време поглеждаха към тях. „Зяпат ни като че сме откачени“ — уморено си помисли Рейчъл и се опита да се усмихне окуражаващо на Ели.

— Не им позволявай да те разубедят — промълви Ели. — Моля те, мамо.

— Не бой се, голяма сестричке — отвърна Рейчъл и потръпна. Откакто се бе родил Гейдж, двамата с Луис наричаха Ели „голяма сестричка“. Но сега не беше ничия сестричка, нали?

— Благодаря ти, мамо — прошепна Ели.

— Според теб е наложително да замина, така ли? Малката кимна

— И аз съм убедена в същото, скъпа. Но ще ми помогнеш, ако ми разкажеш нещо повече. Нима си разтревожена само от кошмарния си сън?

— Не — отговори Ели. — Сега… сега се страхувам от всичко. Страхът като че се движи вътре в мен. Усещаш ли го, мамо? Все едно, че е…

— Вятър?

Ели въздъхна и потръпна.

— Не можеш ли да ми обясниш по-точно? — продължи Рейчъл. — Не си ли спомняш повече подробности от съня?

Момиченцето напрегнато се замисли, сетне колебливо поклати глава.

— Спомням си, че сънувах татко, Чърч и Гейдж. Но нямам представа защо бяха заедно.

Рейчъл се наведе й силно я прегърна.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш — каза тя, но не й олекна на сърцето.

— Ало, госпожо, чувате ли ме? — прозвуча гласът на служителката от резервациите.

— Да — отвърна Рейчъл и стисна още по-здраво слушалката и рамото на дъщеря си.

— Струва ми се, че измислих начин да отлетите тази вечер за Бангор. Но ще пристигнете много късно.

— Няма значение — прекъсна я Рейчъл.

— Имате ли писалка — прехвърлянето по аерогарите е доста сложно.

— Да — отговори Рейчъл и извади някакъв стар молив от чекмеджето на масичката, върху която стоеше телефонът. Внимателно изслуша обясненията на Ким и си записа необходимото на гърба на стар плик. Когато служителката изреди всички подробности, Рейчъл леко се усмихна и оформи буквата „О“ с палеца и с показалеца си, за да покаже на Ели, че всичко се урежда. Но самата тя още не беше сигурна, че ще успее. Разполагаше с минимално време за прекачване в различните самолети, особено в Бостън.

— Запазете ми място за всичките полети — каза тя на служителката. — Много благодаря, Ким.

Момичето си записа името й и номера на кредитната й карта. Когато затвори телефона, Рейчъл се чувстваше напълно изтощена, но доволна. Обърна се към баща си и попита:

— Татко, ще ме заведеш ли до летището?

— Навярно трябва да кажа не — отвърна Голдман. — Смятам, че трябва да предприема нещо, за да сложа край на тази лудост.

— Да не си посмял. — пронизително изкрещя Ели. — Мама не е луда, чуваш ли!

Смаян от яростния й изблик, Голдман примигна и отстъпи назад.

Настъпи тишина, която бе нарушена от тихия глас на Дори.

— Закарай я, Ъруин. Аз също започвам да се безпокоя. Ще се почувствам по-добре, когато се убедя, че нищо лошо не се е случило с Луис.

Голдман втренчено изгледа жена си, сетне се обърна към Рейчъл.

— Добре, ще те закарам до аерогарата, щом искаш. И… Рейчъл, искаш ли да те придружа?

Младата жена поклати глава.

— Благодаря ти, татко, но е невъзможно. Успях да взема последните билети за всеки самолет. Сякаш Бог ги бе запазил специално за мен.

Ъруин Голдман въздъхна. Рейчъл изведнъж забеляза, че баща й изглежда много стар; хрумна й, че прилича на Джъд Крендъл.

— Имаш време да си приготвиш пътническата чанта — каза той. — Ако карам така бързо, както по времето, когато с майка ти бяхме младоженци, ще стигнем до летището за четирийсет минути. Дай й сака си, Дори.

— Мамо — промълви Ели.

Рейчъл я погледна и забеляза, че лицето й лъщи.

— Какво, скъпа?

— Пази се, мамо — прошепна Ели. — Моля те, пази се.