Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (15)

15

Когато жена му отвори вратата, Луис зяпна от изненада. Рейчъл носеше само любимия му дантелен сутиен и полупрозрачни пликчета.

— Изглеждаш страхотно — каза той. — Къде са децата?

— Взе ги Миси Дендридж. Ще останат при нея докъм осем и трийсет, което означава, че разполагаме с два часа и половина. Предлагам да не губим скъпоценно време.

Рейчъл се притисна към него и лекарят усети лек, приятен аромат — навярно бе розово масло. Побърза да я прегърне, първо през кръста, сетне ръцете му се преместиха върху задните й части. Тя нежно докосна устните му с език, след което го пъхна в устата му.

Когато, задъхани, бяха принудени да се откъснат един от друг, Луис попита с леко дрезгав глас:

— Да не би да си за вечеря?

— Не, за десерт — отвърна жена му, сетне с бавно, сладострастно въртене на ханша се притисна към слабините му. — Обещавам, че няма да те карам да изядеш онова, което не ти харесва.

Луис отново понечи да я прегърне, но тя се изтръгна от ръцете му и прошепна:

— Не, да се качим горе.

Рейчъл напълни ваната с гореща вода, бавно го разсъблече и го накара да влезе вътре. Сетне надяна рядко използваната груба тоалетна ръкавица, която обикновено висеше закачена до душа, леко насапуниса тялото му и го изплакна. Луис изведнъж почувства как денят — ужасният първи работен ден — сякаш се измива от него заедно със сапуна. Рейчъл бе цялата мокра и пликчетата й прилепваха към тялото й като втора кожа.

Луис понечи да излезе от ваната, но тя леко го притисна назад.

— Какво…

Ръката с тоалетната ръкавица нежно го обгърна и бавно започна да се движи нагоре-надолу. Докосването на грубата тъкан почти го влудяваше.

— Рейчъл…

Целият бе плувнал в пот и то не само от горещата вода.

— Шт-т-т.

Струваше му се, че удоволствието продължава безкрайно; винаги, когато наближаваше оргазъм, ръката с грубата ръкавица забавяше движенията си. Сетне започна ритмично да се свива и разпуска, докато накрая Луис се изпразни с такава сила, че се изплаши да не се спукат тъпанчетата на ушите му

— Господи! — възкликна той, когато отново бе в състояние да говори. — Къде си научила всичко това?

— В средношколските лагери — целомъдрено рече тя.

Беше приготвила телешко, което се бе задушавало по време на епизода във ваната. Луис, който само преди няколко часа би се заклел, че до Халоуин^[1] няма да хапне нито залък, изгълта две порции.

Сетне Рейчъл отново го поведе към горния етаж и каза:

— А сега да видим какво можеш да направиш за мен. Имайки предвид обстоятелствата, Луис смяташе, че се е представил напълно достойно.

После Рейчъл облече старата си синя пижама, а Луис навлече фланелената риза и развлечените кадифени панталони, които жена му ненавиждаше, и отиде да прибере децата.

Миси Дендридж го обсипа с въпроси за нещастния случай и той бе принуден накратко да опише трагедията;. Миси положително щеше да научи повече подробности отг утрешното издание на бангорския „Дейли Нюз“. Неприятно му бе да разказва за случилото се — чувстваше се като някоя дърта клюкарка, — но Миси отказваше да приеме пари за гледането на децата, а всъщност на нея дължеше великолепната вечер насаме с Рейчъл.

Домът на Миси се намираше на около два километра от къщата на семейство Крийд. Докато Луис извървя обратния път, Гейдж заспа в прегръдките му, а Ели непрекъснато се прозяваше и очите й се затваряха. Той смени пелените на Гейдж, пъхна го в спалната му торба и го сложи в леглото, сетне прочете на Ели обичайната приказка. Както обикновено, дъщеря му настояваше за любимата си история, озаглавена: „Там, където живеят децата на природата“, защото самата тя беше такава. Този път баща й успя да се наложи и Ели се задоволи с „Котаракът в чизми“. Пет минути по-късно тя вече спеше, а Рейчъл грижовно я завиваше.

Когато отново слезе на долния етаж, Рейчъл седеше на канапето в хола; в ръката си държеше чаша мляко, върху дългото й бедро лежеше отворен криминален роман от Дороти Сейърс.

— Луис, сигурен ли си, че се чувстваш добре?

— Разбира се, скъпа — отвърна той. — И… благодаря… благодаря за всичко.

— Девизът ни гласи: „Всичко, за да доставим удоволствие на клиента“ — закачливо усмихната отвърна тя. — Няма ли да изпиеш една-две бири с Джъд?

Луис поклати глава.

— Не тази вечер. Чувствам се направо смазан.

— Надявам се, че и аз съм допринесла нещо.

— Точно така.

— В такъв случай те съветвам да изпиеш чаша мляко, докторе и да си легнеш.

Луис очакваше, че дълго ще лежи буден, разумът му непрекъснато ще възпроизвежда случилото се, както обикновено ставаше в края на всеки особено напрегнат ден по време на стажа му в болницата. Но за негова изненада заспа почти веднага, сякаш се плъзна по някаква леко наклонена, гладка дъска. Някъде беше чел, че на човек са необходими средно седем минути, за да „завърти всички ключове“ и да се изолира от света. Седем минути, през които подсъзнателното заема мястото на съзнанието, подобно на вълшебната стена, която се завърта около оста си в „Къщата на призраците“ в лунапарк. Усещането бе доста странно и някак си зловещо.

Тъкмо заспиваше, когато отдалече чу гласа на Рейчъл:

— … ше го направим вдругиден.

— Хм-м-м-м…

— Джоландър. Ветеринарят. Ще оперира Чърч вдругиден.

— О…

„Чърч, пази си топките, докато все още ги притежаваш, бедни ми старче“ — помисли си той, сетне се плъзна в някаква бездна и забравяйки всичко, заспа дълбоко, необезпокояван от сънища.