Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

6

Когато малко по-късно се върна у дома, Луис се чувстваше като нищожество, защото, противно на очакванията му, не го бяха помолили да прегледа Норма Крендъл; когато бе пресякъл улицата („пътя“ — усмихнато си напомни той), старата дама вече си бе легнала. Седнал в далечния край на верандата, Джъд представляваше смътен силует. Люлеещият му се стол проскърцваше равномерно върху протрития линолеум. Луис почука на паянтовата врата, чиито стъкла приветливо иззвъняха. Цигарата на Крендъл блещукаше сред летния мрак като голяма, кротка светулка. От радиото долиташе тихият глас на говорителя, който коментираше някакъв бейзболен мач и внезапно Луис Крийд изпита странното усещане, че се е върнал у дома.

— Докторе, ти ли си? — прозвуча гласът на Крендъл. — Надявах се,че не си забравил поканата ми.

— А пък аз се надявам, че не си се пошегувал, когато ми предложи да пийнем по чаша бира — каза Луис и пристъпи на верандата.

— О, никога не се шегувам, когато става дума за бира — отвърна старецът. — Човек, който само на майтап предлага да почерпи, може да си спечели много врагове. Сядай, докторе. За всеки случай сложих още две върху леда.

Дългата и тясна веранда бе обзаведена със сламени столове. Луис се отпусна в един от тях и с изненада установи, че е много удобен. Лявата му ръка напипа метална кофа, пълна с кубчета лед, върху които бяха поставени няколко кутии „Блек Лейбъл“. Луис взе една, благодари на домакина и я отвори. Първите две глътки му се сториха като елексир.

— Ням, защо — отвърна Крендъл. — Надявам се, че ще бъдеш щастлив тук, докторе.

— Амин — отвърна Луис.

— Слушай, ако искаш солени бисквити или някакво друго мезе, ще отида да донеса. Имам и парченце „миша радост“, смятам, че е втасало.

— Парче какво?

— О, така му викаме на сиренето — отвърна Джъд и по гласа му пролича, че се забавлява от недоумението на госта си.

— Не, благодаря, бирата ми идва много добре.

— Е, в такъв случай да изпием по още една — предложи старецът и със задоволство се уригна.

— Жена ти легна ли си? — попита Луис, като същевременно се питаше защо сам се навира между шамарите.

— А-ха. Понякога остава заедно с мен, но по-често си ляга рано.

— Артритът доста я измъчва, нали?

— Виждал ли си болен от артрит, който да не страда?

Младият лекар поклати глава.

— Предполагам, че болките са поносими — продължи Крендъл. — Тя не се оплаква често. Страхотно момиче е моята Норма — в гласа му прозвуча огромна привързаност към болната съпруга. Пред тях, по шосе 15 премина камион-цистерна, който бе толкова дълъг, че собствената къща на Луис от другата страна на пътя за миг изчезна от погледа му. Надписът отстрани на камиона едва се виждаше в падащия мрак, но лекарят успя да разчете думата ОРИНКО.

— Цяла хала — произнесе той.

— „Оринко“ е завод за химически торове близо до Орингтън — обясни Крендъл. — Камионите му непрекъснато сноват напред-назад по шосето, плюс нефтените цистерни и колите, пренасящи отпадъчните материали, както и хората, които сутрин пътуват за Бангор или за Брюър, а вечер се прибират у дома — той тъжно поклати глава. — Всъщност обичам Лъдлоу и единственото, което не ми харесва, е проклетият път. Нямаме покой от него. Камионите се движат денонощно и пречат на Норма да спи. По дяволите, понякога събуждат дори и мен, а аз спя като пън.

Луис, на когото странната тишина на мейнското градче изглеждаше направо призрачна сред неспирната шумотевица на чикагските улици, безмълвно кимна.

— Някой ден арабите ще затворят кранчето и тогава ще засадим теменужки по жълтата осева линия — каза Крендъл.

— Нищо чудно и това да стане — отвърна Луис, сетне разклати кутията бира и с изненада установи, че е празна.

— Трябва да изпиеш втора, за да усетиш вкуса, докторе.

Луис се поколеба и отвърна:

— Добре, но само една. Време е да се прибирам.

— А-ха. Преместването е гадна работа, нали?

— Абсолютно си прав — съгласи се младият лекар, сетне двамата замълчаха, без да се чувстват неловко, сякаш се познаваха отдавна. Никога досега Луис не бе изпитал подобно усещане и смяташе, че то съществува само в романите. Внезапно се засрами от подозрението си, че старецът го е поканил на гости само за да получи безплатна медицинска консултация за съпругата си.

По пътя профуча камион, задните му светлини примигнаха като падащи звезди.

— Гаден път, така си е — замислено и някак си разсеяно повтори Крендъл, сетне се обърна към Луис. Върху сбръчканите му устни играеше странна усмивка. Тикна една цигара „Честърфийлд“ в ъгълчето на устата си, без да престава да се усмихва, драсна клечка кибрит върху нокътя на палеца си и попита:

— Спомняш ли си пътечката, за която разпитваше дъщеричката ти?

За миг Луис го изгледа недоумяващо; преди да заспи като труп, Ели го бе разпитвала за хиляди неща. Сетне пред очите му внезапно изникна добре утъпканата пътека, която преминаваше през горичката и се спускаше отвъд хълма.

— А, да — каза той. — Струва ми се, че й обеща някой ден да й разкажеш за нея.

— Така е и ще го сторя — отвърна Крендъл. — Пътеката лъкатуши из гората в продължение на близо три километра. Децата, които живеят около шосе 15 и „Литъл Драйв“ я поддържат, защото често минават по нея. В градчето непрекъснато идват нови малчугани, други си заминават… Когато бях малък, хората не се преселваха непрекъснато, както сега. Човек избираше определено място и се установяваше завинаги. Но изглежда, че хлапетата предават тайната на новодошлите — всяка пролет банда малчугани окосяват пътеката и я поддържат през цялото лято, защото знаят какво има на хълма — всъщност съм убеден, че доста от тях нямат представа за съществуването й — но се обзалагам, че всички новодошли деца моментално научават за нея.

— Всъщност накъде води тя?

— Към гробището за домашни любимци — спокойно произнесе Крендъл.

— Гробище за домашни любимци? — учудено повтори Луис.

— Звучи доста странно, но обяснението е много просто — промълви старецът, дръпна от цигарата си и продължи да се люлее на стола си. — За всичко е виновен проклетият път. Убил е сума домашни животни, предимно кучета и котки. Един от големите камиони на „Оринко“ дори прегази любимия миещ мечок на семейство Райдър. Това се случи през… Господи, навярно е било през седемдесет и трета, може би дори по-рано. Във всеки случай преди да излезе законът, забраняващ отглеждането по домовете на миещи мечки и на опитомени скункси.

— А защо е било необходимо налагането му?

— Заради бяса — обясни Крендъл. — Сега в щата има много случаи. Преди няколко години някакъв голям стар санбернар побесня и уби четирима души — ужасна трагедия. Оказа се, че кучето не било ваксинирано. Ако тъпите му собственици се бяха погрижили да го инжектират, непоправимото нямаше да се случи. Но миещите мечки и скунксите могат да бъдат ваксинирани два пъти годишно и пак да побеснеят. Само че мечокът на момчетата Райдър бе „добряк“, както се изразяват кореняците. С клатушкане се приближаваше към хората — леле, колко беше дебел — и като куче ближеше лицата им. Мистър Райдър дори плати на ветеринар да го кастрира и да извади ноктите му — сигурно цяло състояние!

Райдър бе служител на IBМ в Бангор. Пресели се със семейството си в Колорадо преди пет… или може би шест години. Просто не мога да повярвам, че двамата му сина са толкова пораснали, че вече могат да шофират. Питам се дали са тъгували за своя мечок. Сигурно, защото Мати Райдър плачеше непрекъснато; майка му беше много разтревожена и искаше да го заведе на лекар. Предполагам, че мъката им е попреминала, но съм сигурен, че никога няма да забравят мечока. Детето никога не забравя любимото си животно, когато някой камион го прегази на пътя.

Внезапно Луис си припомни как Ели спеше заедно с Чърч, който се бе настанил в краката й и дрезгаво мъркаше.

— Дъщеря ми има котарак — каза той. — Казва се Уинстън Чърчил, но му викаме галено Чърч.

— Подскачат ли докато ходи?

— Моля? — стреснато попита Луис, който нямаше представа какво говори старецът.

— Топките му още ли са на мястото си или сте го скопили?

— Не — отвърна Луис. — Не е кастриран. Всъщност още в Чикаго бе имал неприятности с жена си по този въпрос. Рейчъл настояваше да кастрират Чърч и дори бе уговорила час при ветеринаря, но Луис се възпротиви, въпреки че и до ден днешен не знаеше защо. В никакъв случай не можеше да обясни постъпката си с простичката, но идиотска мисъл, че отъждествяваше собствената си мъжественост с тази на големия котарак на дъщеря си. Нито пък с това че изпитваше негодувание при мисълта, че трябва да кастрира Чърч само за да спести на дебелата си съседка труда да затваря по-добре кофите за смет, за да не може котаракът да ги отваря и да рови из тях. Навярно подобни мисли му бяха минали през ума, но всъщност изпитваше странното предчувствие, че операцията ще унищожи едно от най-ценните качества на животното, ще угаси дръзкото пламъче, което блещукаше в зеленикавите му очи. Най-накрая бе убедил Рейчъл, че преместването им в провинцията автоматично ще разреши проблема с котарака. А ето че още първата вечер Джъд Крендъл му обясняваше, че „спокойният провинциален“ живот се състоеше в приспособяване към натовареното шосе 15 и се интересуваше дали котарака е кастриран. „Хапни си малко ирония, доктор Крийд — полезна е за здравето!“

— Ще се погрижа за него — рече Крендъл и смачка фаса си между палеца и показалеца си. Скопените котараци не скиторят чак толкова. Ако непрекъснато пресича шосето, някой ден късметът ще му изневери и ще бъде погребан на хълма редом с миещия мечок на малките Райдър, с кокер-шпаньола на Тими Дреслър и с папагалчето на мисис Брадли. Е, сигурно се досещаш, че поне то не беше прегазено на пътя, а просто хвърли топа.

— Ще си помисля — каза Луис.

— Непременно трябва да се направи — каза Крендъл и се изправи. — Харесва ли ти бирата? Май няма да ми откажеш парче сиренце?

— Изпих си я — отвърна Луис. — Време е да си тръгвам. Утре е голямото събитие.

— Започваш работата в университета, нали?

Младият лекар кимна и обясни:

— Занятията започват след две седмици, но дотогава трябва да се ориентирам в обстановката.

— А-ха, сигурно здравата ще загазиш, ако не знаеш къде е аспиринът — засмя се Крендъл и му подаде ръка. Луис внимателно я пое, защото знаеше колко са крехки костите на старците.

— Идвай, когато искаш — покани го Джъд. — Искам да се запознаеш с Норма. Навярно ще й бъде много приятно.

— Непременно. Радвам се, че се запознахме, Джъд.

— Чувствата ни са взаимни. Сигурен съм, че бързо ще се приспособиш към тукашния живот и може би ще се задържиш за известно време.

— Дано — отвърна Луис, сетне се изкачи по покритата с неравни камъни пътека до шосето. Наложи му се да почака, докато нов камион, този път последван от пет леки коли, отпраши по посока на Бъкспорт. Младият мъж вдигна ръка за сбогом, прекоси улицата (не, пътя) и влезе в новия си дом.

Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от дишането на спящи хора. Ели сякаш не бе помръднала, а Гейдж спеше в креватчето си в типична за него поза — легнал по гръб, с разперени ръце и крака, близо до ръчичката му стоеше бутилката с биберона. Луис застана над креватчето, загледа се в сина си и внезапно изпита толкова огромна обич, че дори се изплаши. Навярно силните му чувства до голяма степен се държаха на носталгия по познати места и хора в Чикаго, които бяха заличени така успешно от голямото разстояние, че все едно никога не бяха съществували. Внезапно си припомни думите на Джъд: „Напоследък хората непрекъснато се преселват… Едно време човек си избираше едно определено място и се установяваше завинаги…“ — изглежда, че в тях имаше определена доза истина.

Луис се наведе над сина си и тъй като нямаше кой да го види (Рейчъл също спеше), докосна с устни пръстите си, сетне ги промуши през решетките на кошчето и нежно погали бузката на бебето.

Гейдж изгука и се обърна на едната си страна.

— Приятни сънища, бебчо — прошепна Луис.

Съблече се безшумно и се плъзна в своята половина от голямото двойно легло, което в момента представляваше само проснат на пода дюшек. Внезапно усети как го напуска натрупаното през деня напрежение. Рейчъл спеше непробудно. Неразопакованите кашони стърчаха като призрачни възвишения.

Преди да заспи, Луис се повдигна на лакът и погледна през прозореца. Спалнята им се намираше в предната част на къщата и от нея се виждаше дома на Крендъл от другата страна на пътя. Луната се бе скрила зад облаците; беше прекалено тъмно, за да различи определени форми, но внезапно съзря блещукането на цигарата на стареца и си помисли: „Още не си е легнал. Сигурно още дълго ще остане на верандата. Старите хора спят малко. Навярно стоят на стража.“

„На стража ли? Но от какво се боят?“

Странната мисъл не напусна Луис дори когато се унесе. Сънуваше, че се намира в Дисниуърлд и кара бяла камионетка с изрисуван отстрани червен кръст. Гейдж седеше до него, но бе поне десетгодишен.Чърч се бе настанил върху таблото на камионетката и се взираше в Луис с блестящите си зеленикави очи. На „Мейн Стрийт“, близо до гарата, построена в стил „1890“ година, стоеше Мики Маус и се здрависваше със скупчените около него деца. Доверчиво протегнатите им ръчички сякаш биваха погълнати от неестествено големите му, бели ръкавици.