Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

55

Луис бе преоткрил съня си; обзелото го чувство за нереалност беше толкова силно, че от време на време хвърляше поглед към товара си, за да се увери, че носи увитото в брезент тяло на сина си, а не зелената найлонова торба с котарака. На другата сутрин, след като двамата с Джъд бяха погребали Чърч, се бе събудил, без да се сеща какво са правили, но сега си припомни всичко. Изненадано установи, че отново изпитва същите ярки усещания, че изострените му до крайна степен сетива сякаш съществуват извън него, предпазливо надникват в дълбоката гора и му предават информация по телепатичен път.

Луис следваше извивките на пътеката и отново виждаше местата, където се разширяваше почти колкото шосето, стесняваше се така, че той трябваше да върви с рамото напред, за да не закачи краищата на пакета в гъсталаците или се виеше под огромни и величествени борове. Лъхнато свежото ухание на смола, дочу тихото шумолене на боровите иглички под краката си — странен звук, който по-скоро се усеща, отколкото се чува.

Най-сетне пътеката започна да се спуска надолу. След няколко минути кракът на Луис попадна в плитка локва и затъна в нещо лепкаво на дъното й — в подвижните пясъци, ако твърденията на Джъд бяха верни. Огледа се и видя застоялата вода, сред която растяха тръстики и ниски, грозни храсталаци с необикновено широки листа, характерни за тропическите растения. Отново му се стори, че тук е някак си по-светло, сякаш въздухът е наелектризиран.

„Следващата отсечка трябва да се премине както преградата от мъртви дървета. Трябва да вървиш спокойно и уверено. Върви след мен и не поглеждай надолу.“

„Добре, добре… Между другото, виждал ли си подобни растения някъде другаде в Мейн — или където и да те в Америка. За Бога, що за чудовища са това?“

„Няма значение, Луис. Продължавай да вървиш, това е всичко.“

Луис продължи пътя си. Гледаше в земята, покрита с влажна блатна растителност, докато забеляза първата туфа, сетне запрескача от една затревена издатина на друга, вперил поглед пред себе си. „Вярата означава да приемеш гравитацията като постулат“ — помисли си той. Цитатът не принадлежеше на негов преподавател по теология от колеж или на професор по философия от университета, а бе небрежно подхвърлен в края на часа от гимназиалния учител по физика на Луис … и кой знае защо завинаги се беше врязал в паметта му.

Приемайки като постулат способността на гробището на микмаките да възкресяват мъртъвците, той навлезе в тресавището на Малкия Бог, притиснал тялото на сина си. В сравнение с миналата есен, сега тук бе много по-шумно. От тръстиките се обаждаха пискуни и гласовете им се сливаха в странен хор, който дразнеше слуха на Луис и му се струваше някак враждебен. От време на време дочуваше гърленото квакане на жаби. Когато направи двайсетина крачки навътре в тресавището, някакво странно същество профуча на косъм от главата му — навярно бе прилеп.

Гъстата мъгла, стелеща се над земята, започна да го обгръща. Първо изчезнаха обувките му, сетне — глезените му, накрая цялото му тяло се обви от блестяща бяла капсула. Стори му се, че наоколо стана по-светло, че сиянието пулсира като загадъчно сърце. Никога досега не бе усещал толкова силно присъствието на природата — тази смесица от странни форми, образуващи жив организъм… може би дори надарен с разум. В блатото кипеше живот, но усещането не идеше само от многогласния хор на пискуните. Луис едва ли би могъл да определи с точност онова, което създаваше впечатлението за оживление. Знаеше единствено, че заобикалящото го тресавище е могъщо и че вибрира от скритата в него сила. Застанал в центъра му, Луис се почувства нищожен и смъртен.

В този миг отново дочу звукът, познат му от предишното идване тук: висок, гърлен смях, който постепенно се превърна в ридание. За миг настъпи тишина, сетне смехът отново се разнесе и прерасна в маниакален писък, от който кръвта на Луис се смрази. Мъглата плавно се стелеше около него. Постепенно писъкът заглъхна и сега се чувстваше само воят на вятъра, но полъхът му не достигаше до Луис — вероятно тресавището се намираше в дълбока падина. Ако вятърът проникне тук, мъглата моментално ще се разсее, но Луис не беше сигурен дали наистина иска да види гледката, която ще се разкрие пред очите му.

„Навярно ще чуеш и звуци, наподобяващи човешки гласове, но знай, че са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.“

— Гмурци — прегракнало произнесе той и едва позна собствения си глас, който прозвуча призрачно сред мъглата.

Поколеба се за миг, сетне продължи пътя си. Тресавището като че моменталното наказа заради кратката пауза — когато се прехвърляше на следващата туфа, кракът му се подхлъзна и той за малко щеше да загуби обувката си. В последния момент успа да я измъкне от лепкавата тиня под застоялата вода.

Гласът — ако изобщо беше глас — отново се разнесе — този път от ляво. След няколко секунди прозвуча зад гърба на Луис, точно зад гърба му — стори му се че ако се обърне, ще забележи на сантиметри от себе си покрито с кръв същество, с оголени в ужасяваща гримаса зъби и блещукащи очи. Но този път той не забави крачка. Продължи да гази през локвите от застояла вода, упорито вперил поглед пред себе си.

Изведнъж заобикалящата го мъгла изгуби сиянието си и той видя пред себе си ухилено лице, което сякаш плуваше във въздуха, а от устата му се изтръгваха нечленоразделни звуци. Хлътналите в орбитите му очи бяха дръпнати, като на лицата в класическата китайска живопис, и блещукаха зловещо. Устните му бяха разтегнати в ужасяваща мъртвешка гримаса; долната бе провиснала и разкриваше остатъци от почернели зъби, изтъркани чак до венеца. Луис бе поразен най-вече от формата на ушите му, които всъщност не бяха уши, а рога — не заострени, като на дявол, а завити, като на овен.

Зловещата глава, която плуваше във въздуха, бърбореше неразбираемо и се смееше. Устата й безспирно се движеше, но въпреки това долната устна оставаше провиснала и Луис съгледа черните пулсиращи вени. Ноздрите се разшириха, сякаш, за да поемат въздух и от тях изригнаха кълба белезникава пара. Когато Луис се приближи, езикът на плуващата във въздуха глава провисна навън — беше мръсножълт, дълъг и заострен, покрит с белещи се циреи. Пред очите на Луис един от циреите, който още не се бе отделил от кожата, се отвори като люк и от него изпълзя тлъст червей. Езикът бе провиснал надолу, където би трябвало да се намира адамовата му ябълка, съществото заподскача във въздуха — то се смееше.

Луис притисна тялото на Гейдж към гърдите си, сякаш да го защити и продължи пътя си — треперещите му крака се подхлъзваха при всяка крачка.

„Може би ще забележиш пламъчета, които моряците наричат «светлините на Свети Елм». Понякога те добиват странни форми, но не им обръщай внимание — просто гледай встрани…“

Гласът на Джъд прозвуча в ушите му и сякаш го окуражи. Отново тръгна напред, отначало залиташе, сетне овладя движенията си и закрачи ритмично. Упорито се взираше пред себе си, но все пак забеляза, че лицето (ако наистина беше лице, не зрителна измама — кълбо от изпарения, на което въображението му бе придало човешки образ), неизменно оставаше на едно и също разстояние от него. След известно време то сякаш се изпари и изчезна сред стелещата се мъгла.

„Това не беше блатно огънче!“

Очевидно не беше. Тресавището бе убежище на духове, дори бе пренаселено с тях. Ако човек внимателно се огледаше наоколо, положително щеше да съзре нещо, което да го накара моментално да полудее. Луис стисна зъби и реши да не мисли за това. Не бива да затормозява ума си с кошмарни видения, не бива да…

Нещо се приближи към него.

Той замръзна на мястото си и наостри уши, вслушвайки се в странния звук, който неумолимо се приближаваше. Зяпна от учудване и изненадано установи, че не може да затвори устата си; всички мускули на долната му челюст се бяха сковали.

През целия си живот не бе чувал подобен звук — стори му се, че някакво колосално същество се движи между дърветата. Някъде съвсем наблизо прозвуча пращенето на счупени клони и шумоленето на храсталаците, премазани под гигантски стъпала. Просмуканата с вода почва завибрира под краката на Луис. Той внезапно осъзна, че от гърдите му се изтръгват стенания

(О, Господи, какво е това? Какво идва към мен през мъглата?)

и че отново притиска към себе си тялото на Гейдж. Изведнъж забеляза, че жабите и пискуните са замлъкнали и че влажният въздух е изпълнен със странната и отвратителна воня на развалено свинско.

Каквото и да бе онова, което се приближаваше към него, положително беше с гигантски размери.

Луис бавно вдигна глава и ужасено се втренчи в небето, като човек, който наблюдава излитаща ракета. Тежките стъпки на загадъчното същество се приближиха към него и той дочу ужасен трясък, когато някакво прекършено дърво — не клон, а цяло дърво — се стовари близо до него.

Луис съгледа нещо.

За миг мъглата изгуби сиянието си и се превърна в тъмносива маса и сред нея се извиси някаква безформена фигура, висока колкото пететажна сграда. Не беше сянка или безтелесен призрак — Луис усети как съществото пори въздуха с огромното си тяло, дочу тежките стъпки на мастодонтските му крака, които затъваха в просмуканата с вода почва на тресавището.

За миг му се стори, че съзира високо над себе си две оранжеви светлинки. Приличаха на проблясващи в мрака очи.

Тежките стъпки се отдалечиха. Едва когато звукът от тях започна да заглъхва, се дочу колебливото провикване на пискун; отговори му друг, после се присъедини и трети. Намеси се четвърти, пети, шести — пискливите им гласове се сляха в хор, който отново, огласи нощта. Стъпките на съществото, което се движеше бавно, но уверено (всъщност най-ужасяващ бе фактът, че то сякаш знаеше точно къде отива), се отдалечиха в северна посока. Звукът постепенно замираше, докато накрая напълно изчезна.

Едва тогава Луис се осмели да продължи пътя си. Изпитваше ужасна болка в раменете и в гърба си. Целият бе облян в пот, струваше му се, че от глава до пети е облечен в плътно прилепнала мокра дреха. Първите за сезона комари, току-що излюпени и гладни, жадно се нахвърлиха върху него и си устроиха среднощно пиршество.

Боже мой, беше Уендиго — съществото, което обитава северните провинции и което с едно докосване те превръща в канибал. Да, наистина беше Уендиго, което премина на няколко метра от мен.

Луис си каза, че трябва да забрави бабините деветини, че трябва да послуша съвета на Джъд и да не се замисля какво ще види или ще чуе, когато прекрачи границата на гробището за домашни любимци. Да, това бяха гмурци, блатни огънчета или футболистите от нюйоркския „Янки“, излезли на нощна тренировка в гората. Да бъдат каквото си искат, само не същества, които подскачат, пълзят и се гърчат в ничието пространство, разделящо реалния свят от отвъдния. Да има Бог, да има слънчеви неделни утрини, да има усмихнати пастори, облечени в безупречно бели одежди… да има всичко, с изключение на отвратителните, ужасяващи създания, пълзящи сред тъмната страна на вселената.

Притиснал сина си, Луис продължи да върви и след известно време отново усети солидна почва под краката си. След секунда се натъкна на повалено дърво; сред разсейващата се мъгла, короната му наподобяваше зеленикава четка от перушина, изпусната от икономка с великански размери.

Дървото беше пречупено на две, земята бе обсипана с трески, а на мястото, където беше прекършено, от стъблото все още сълзеше смола, която се стори топла на Луис, когато я докосна, преди да се прехвърли от другата страна. Озова се в огромна вдлъбнатина, от която се измъкна с големи усилия. Въпреки че видя отъпканата хвойна и ниските лаврови храстчета, Луис отказваше да повярва, че това е отпечатък от крак. Навярно можеше да я разгледа по-добре отдалече, но нямаше никакво желание. Продължи да върви, сърцето му биеше лудо, устата му бе гореща и пресъхнала, а тялото — ледено.

Скоро шляпането на калта под краката му се смени с тихото шумолене на борови иглички, сетне той стъпи върху каменистата почва — почти беше стигнал целта си.

Пътеката ставаше все по-стръмна. Луис извика от болка, когато удари пищяла си в някакъв камък и внезапно осъзна, че това не е обикновена скала. Протегна несръчно ръка (усети страхотна болка в скования си лакът) и я опипа.

„Внимавай тук има стъпала. Издялани са в скалата. Просто ме следвай. Озовем ли се на върха, смятай, че сме стигнали.“

Когато сложи крака си на първото стъпало, отново го обзе еуфория, която за втори път прогони умората… или поне му помогна да я забрави. Наум броеше стъпалата, докато се изкачваше сред студения въздух и навлизаше сред непрестанно течащата река на бурния вятър, който развяваше дрехите му и караше брезента, в който бе увито тялото на Гейдж да плющи като корабно платно.

Луис отметна глава назад и отново се загледа в небето, обсипано с безброй звезди. Не успя да различи нито едно познато съзвездие и смутен извърна очи. Стената, която се издигаше встрани от него, не беше гладка, а набраздена, пореста и ронлива и приемаше различни причудливи форми — пред очите на Луис изникваше ту лодка, ту язовец или намръщено мъжко лице с притворени клепачи. Единствено стъпалата, издялани в скалата бяха съвършено гладки.

Когато се озова на върха, той спря за миг с приведена глава, като леко се олюляваше и дишаше на пресекулки. Струваше му се, че белите му дробове са прободени на хиляди места, а в единия му хълбок сякаш бе забита треска.

Вятърът се въртеше като дервиш в косата му и ревеше в ушите му като дракон.

Светлината му се стори по-ярка, отколкото миналия път. Може би небето е било облачно или не бе обърнал достатъчно внимание? Всъщност едва ли имаше значение: важното бе, че сега виждаше съвсем ясно — внезапно го побиха тръпки.

Разположението на гробовете бе точно както в гробището за домашни любимци.

„Знаеше го, нали? — прошепна му някакъв вътрешен глас, докато той разглеждаше купчината от камъни, които някога са били надгробни могили. — Знаеше го или поне трябваше да се досетиш: не са концентрични окръжности, а спирала…“

Да, на върха на каменистото плато, обърната към студената светлина на звездите и към тъмната вселена, която ги обгръщаше, се извиваше гигантска спирала, сътворена от незнайни ръце (както биха се изразили старците), които я изграждали камък по камък още през първобитното общество. Луис не забеляза нито една надгробна могила — всички са били разчупени, когато погребаните под тях същества, са оживели и са успели да се измъкнат изпод земята, прокопавайки тунел с нокти… или с ръце. Въпреки това, каменните отломки бяха запазили първоначалната си форма на спирала.

За миг в ума на Луис проблесна мисълта: „Как е възможно пилот,който прелита над района, да не забележи спиралата?“ Сетне си спомни странните рисунки в пясъците на пустинята, направени от индианците в Южна Америка, които бе съзрял на някаква снимка. „Виждал ли е някой индианското гробище от въздуха и ако го е виждал, какво си е помислил?“

Коленичи и с въздишка на облекчение остави тялото на Гейдж на земята.

Постепенно способността му да мисли се възвърна. Измъкна джобното си ножче и преряза лейкопласта, с който бе прикрепил една към друга кирката и лопатата. Инструментите тупнаха върху каменистата почва и иззвънтяха. Луис легна по гръб, с разтворени крака и ръце и за миг остана неподвижен, втренчил невиждащ поглед в обсипаното със звезди небе.

„Какво беше онова в гората? О, Луис, нима наистина си въобразяваш, че може да има щастлив край пиеса, в която главен герой е съществото, което съгледа преди малко?“

Но сега нямаше връщане назад и той го знаеше.

„Освен това може би всичко ще бъде наред — мислено си бърбореше той. — Който не рискува, не печели. Може би прекалената обич също е риск. Освен това, имам на разположение чантата си, не тази, която е в кабинета ми, а другата, скрита на най-високата полица в банята, която Джъд ми донесе в нощта, когато Норма получи сърдечна криза. Вътре има спринцовки, ако се случи нещо… нещо лошо… никой, освен мен няма да разбере.“ Докато размишляваше, устните му зашепнаха несвързани молитви, а ръцете му слепешката се протегнаха към кирката. Застанал на колене, Луис се залови да копае. Всеки път, когато кирката се забиваше в земята, той се стоварваше върху горния край на дръжката й, като древен римлянин, който се обляга върху меча си. Постепенно гробът се оформи и стана по-дълбок. Когато попаднеше на камък, Луис го изваждаше с кирката. Повечето камъни хвърли върху увеличаващата се купчина изкопана пръст, но най-големите запази.

За надгробната могила.