Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

24

Към девет и половина позвъни Стив Мастерсън и предложи на Луис да изиграят партия скуош в университета. Кортовете са празни, радостно заяви той и ако пожелаят, могат да играят цял ден.

Луис разбираше задоволството на колегата си: обикновено списъкът на желаещите да използват кортовете беше толкова дълъг, че човек трябваше да се запише два дни предварително. Въпреки това той отказа на Стив под предлог, че ще работи върху статията, която подготвяше за списанието „Медицината в университетите“.

— Сигурен ли си? — попита колегата му. — Знаеш, че не бива само да работиш, а по малко и да се забавляваш.

— Обади ми се по-късно — каза Луис. — Може би ще имам настроение.

Стив обеща да позвъни и затвори телефона. Този път Луис излъга само наполовина: наистина възнамеряваше да поработи над статията си, третираща амбулаторното лечение на редица заразни болести, включително варицелата и мононуклеозата, но истинската причина за отказа му бе друга — беше схванат и цялото тяло го болеше. Почувства го веднага след разговора с Рейчъл, когато стана от леглото и отиде в банята да си измие зъбите. Мускулите на гърба му сякаш нямо стенеха, раменете го боляха от тежестта на чувала, в който бе носил проклетия котарак, а жилите на краката му бяха обтегнати като струни на китара, настроени три октави по-високо. „Господи — помисли си той, — а имаше безочието да се хвалиш, че си в отлична форма“. Навярно щеше да изглежда страхотно, докато се тътри из игрището за скуош като някой скован от артрит старец.

Думата „старец“ го подсети, че не се бе изкачвал сам по хълма предната нощ, а в компанията на човек, който наближаваше осемдесет и пет. Питаше се дали тази сутрин и Джъд се чувства толкова зле.

Занимава се около час и половина със статията, но работата му не вървеше. Пустата къща и тишината го изнервяха. Луис натрупа бележките си и отпечатъците от статиите, които бе получил от „Джон Хопкинс“[1] върху полицата над пишещата машина, облече канадката си и пресече пътя.

Джъд и Норма ги нямаше, но на вратата на верандата бе затъкнат плик, върху който бе написано името му. Лекарят го взе и го отвори с палеца си.

Луис,

Заедно с милата ми женичка отиваме на пазар в Бъкспорт. Освен това ще огледаме и някакъв шкаф в стил „рустик“ в „Емпориум Галериум“, на който Норма е хвърлила око някъде отпреди хиляда години. Навярно ще обядваме набързо в „Мак Леод“ и ще се приберем късно следобед. Но стига да искаш, довечера ела да изпием една-две бири.

Твоето семейство си е твое семейство. Не искам да си пъхам носа в чужди работи, но ако Ели беше моя дъщеря, нямаше да бързам да й съобщавам, че котаракът й е убит на шосето — защо да й развалям ваканцията?

Между другото, не те съветвам да говориш за онова, което сторихме снощи. Повечето от обитателите на Северен Лъдлоу знаят за старото гробище на микмаките, някои от тях дори са погребвали животните си там… всъщност то е нещо като „продължение“ на Гробището за домашни любимци. Ако щеш вярвай, но там горе е погребан дори бик. Старият Зак Макгъвърн, който живееше на „Стакпол Роуд“, зарови най-хубавия си бик в гробището на микмаките през хиляда деветстотин шейсет и седма или хиляда деветстотин шейсет и осма. Ха-ха. Животното се казваше Ханарати и бе спечелило много награди от различни панаири. Ама че майтап! Старият Зак ми разказа как с двамата си сина завлекли бика чак до горе — щях да пукна от смях! Но местните хора не обичат да говорят за индианското гробище и не им е приятно „пришълците“ да научават за него. Разбира се, не заради суеверието, което датира отпреди триста и повече години, а най-вече защото местните хора вярват в него и се страхуват, че новодошлите ще им се присмиват и ще ги сметнат за луди. Как ти се струва всичко това? Навярно ти изглежда глупаво, но такива са тукашните неписани закони. Направи ми услуга и не споменавай нито дума по този въпрос.

Ще поговорим повече за случилото се (може би още тази вечер) и навярно всичко ще ти стане ясно. Но междувременно искам да те поздравя — държа се достойно! Всъщност, никога не съм се съмнявал в тебе.

Норма не знае съдържанието на настоящата бележка (дадох й някакво измислено обяснение) и ако нямаш нищо против, бих предпочел тя да не научи нищо. Женени сме от петдесет и осем години и неведнъж съм я лъгал. Навярно повечето мъже имат навика да баламосват съпругите си, но знай, че лъжите им са толкова невинни, че в Деня на страшния съд повечето от тях могат да застанат пред Спасителя с чиста съвест.

Прескочи довечера до нас и ще си пийнем.

Д.

Застанал на последното стъпало пред верандата на семейство Крендъл (сега празна, защото удобните сламени столове бяха прибрани до другото лято), Луис намръщено препрочете писмото. „Не казвай на Ели за смъртта на котарака“ — така и бе сторил. Но каква бе цялата тази загадъчна история за други животни, вече погребани там и за поверия отпреди триста години?

…навярно тогава всичко ще ти стане ясно.

Луис подчерта фразата с пръст и за пръв път си позволи да размисли върху онова, което бяха направили миналата нощ. Спомените му за случилото се бяха мъгляви и някак си объркани, като че бе сънувал или бе действал под влиянието на слаб наркотик. Спомняше си изкачването на преградата от мъртви дървета, странната, някак си по-ярка светлина в тресавището и значителното покачване на температурата, което бе усетил — но спомените му бяха нереални, както последните думи, разменени с анестезиолога, преди той (или тя) да постави маската върху лицето на пациента.

…навярно повечето мъже имат навика да баламосват съпругите си…

„Съпругите и дъщерите си също“ — каза си Луис. Джъд явно притежаваше свръхестествената способност да научава какво се е случило и да чете мислите на приятеля си.

Той бавно сгъна бележката, написана върху лист от ученическа тетрадка и я постави обратно в плика. Пъхна го в джоба на канадката си и пресече обратно шосето.

Бележки

[1] „Джон Хопкинс“ — един от най-престижните научно-медицински центрове в САЩ. — Бел. ред.