Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

42

До вечерта небето отново се покри с облаци, тласкани от силния западен вятър. Луис облече тънкото си яке, закопча ципа му догоре и взе ключовете за комбито от закачалката на стената.

— Къде отиваш, Лу? — апатично попита Рейчъл. След вечеря отново бе избухнала в сълзи; плачеше тихо, но сякаш не беше в състояние да спре. Луис я накара да вземе валиум и сега тя седеше на масата в кухнята, а вестникът пред нея бе разтворен на кръстословицата, която се бе опитала да решава. В съседната стая Ели безмълвно гледаше „Малка къща в прерията“, без да изпуска снимката на Гейдж.

— Мислех да отида за пица.

— Не се ли нахрани достатъчно следобеда?

— Тогава нямах апетит — отвърна той (всъщност, така си беше), сетне добави:

— А сега огладнях (този път лъжеше).

Следобеда, между три и шест часа в дома на семейство Крийд бе извършен последния траурен обред — раздаването. Стив Мастерсън и съпругата му донесоха пълна тенджера с наденица и макарони. Чарлтън бе направила голяма баница с месо.

— Нищо и няма, дори да не я изядете — каза тя на Рейчъл — Може да се претопли.

Семейство Даникер, които живееха малко по-нагоре по шосето, донесоха печен бут. Появиха се и Голдманови с различни пушени меса и сирена. Двамата се правеха, че не забелязват Луис, за което той изобщо не съжаляваше. Джъд донесе цяла пита от произвеждания от него кашкавал „миша радост“. Миси Дендридж беше направила лимонов сладкиш. А Сурендра Харду донесе ябълки. Обичаят да се раздава за помен явно съществуваше във всички религии.

Присъстващите съзнаваха, че се намират в дом, където има покойник и бяха мълчаливи, но не унили; не пиеха, както на обикновено тържество, но все пак обърнаха по някоя чашка. След като изгълта една-две бири (предишната вечер се бе зарекъл никога вече да не пие, но сега бе забравил обещанието си), на Луис му хрумна да разкаже някои от погребалните анекдоти, които бе научил от чичо Карл. Навярно на опечалените щеше да е интересно да научат, че при погребенията в Сицилия, неомъжените жени често отрязват парченце от савана на мъртвеца и го слагат под възглавницата си, защото смятат, че ще им донесе щастие в любовта; че при заравянето на мъртъвците в Ирландия, често се устройват пародии на брачна церемония и че келтите завързвали пръстите на краката на мъртъвците, защото според древното им поверие така щели да попречат на духа на покойния да се движи. Чичо Карл твърдеше, че обичаят да се поставят етикетчета на палците на краката на мъртъвците за пръв път се появил в Ню Йорк, където в миналото всички пазачи в моргите били ирландци — ето как се възродило старото суеверие.

Но след като внимателно изгледа гостите, Луис реши, че подобни анекдоти са неподходящи за опечалената компания.

Рейчъл загуби самообладание само веднъж и майка й побърза да я прегърне и да я успокои. Младата жена се притисна до Дори Голдман и се разплака на рамото й; ридаеше без всякакви задръжки, не както в прегръдките на съпруга си — може би, защото чувстваше, че двамата с него са виновни за смъртта на Гейдж или защото Луис, потънал във въображаемия си свят, отказваше да сподели мъката й. Така или иначе, тя бе потърсила утешение в прегръдките на майка си и Дори с готовност я притисна до сърцето си, докато сълзите й се смесваха със сълзите на дъщеря й. Застанал зад тях Ъруин Голдман сложи ръка върху рамото на Рейчъл и изгледа Луис победоносно и злобно.

Ели обикаляше стаята със сребърен поднос, отрупан с малки сандвичи — ролца, набодени с клечки за зъби. През цялото време държеше под мишница снимката на Гейдж.

Луис приемаше съболезнованията, кимаше и благодареше на присъстващите. Замисленото му изражение и хладните му обноски караха хората да си мислят, че той си припомня миналото, нещастието и се пита как ще живее без Гейдж; никой (дори и Джъд) не би предположил, че Луис крои планове за оскверняването на един гроб. О, разбира се, размишляваше съвсем теоретично и нямаше никакво намерение да осъществи плановете си. Беше измислил цялата история само за да ангажира мислите си с нещо.

Да, нямаше никакво намерение да осъществи плановете си.

Луис сиря пред супермаркета в Орингтън, купи два пакета с шест кутии студена бира и телефонира в „Наполи“, за да поръча пица с люти чушлета и с гъби.

— Името ви, господите?

„Веуикият и Стуашен Оз“ — помисли си Луис и побърза да каже:

— Лу Крийд.

— Поръчката е приета, Лу. Слушай, в момента има голяма навалица, ще можеш ли да изчакаш около четирийсет и пет минути?

— Разбира се — отвърна Луис и затвори телефона. Когато се върна в комбито и запали мотора, изведнъж му хрумна, че въпреки наличието на поне двайсетина пицарии в Бангор, беше избрал тази, която се намираше в близост до гробището, където бе погребан Гейдж.

„По дяволите, какво от това?“ — гузно си помисли той. — „В «Наполи» правят отлична пица. Използват прясно тесто, което готвачите подхвърлят и улавят върху протегнатите си юмруци пред очите на клиентите. Всеки път, когато ги видеше, Гейдж умираше от смях…“

Стига толкова.

Мина, без да спре, покрай пицарията и продължи към гробището. Е, навярно предварително знаеше, че ще постъпи точно така, но не правеше нищо лошо, нали?

Паркира до тротоара срещу входа на гробището и пресече улицата по посока на портала от ковано желязо, който проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Над вратата имаше арка, върху която с букви от ковано желязо бе написано: ПЛЕЗАНТВЮ. Гледката според Луис, не бе нито приятна, нито неприятна. Гробището бе симетрично разположено върху няколко заоблени хълма, виждаха се дълги алеи, обградени от високи дървета (в полумрака сенките, хвърляни от тях изглеждаха прекалено гъсти и тъмни, а формата им навяваше неприятни асоциации с локви застояла вода в дъното на кладенец), тук-таме бяха засадени плачещи върби. В гробището не цареше тишина. Студеният, напорист вятър донасяше грохота на стотиците превозни средства, които се движеха по намиращата се в съседство автомагистрала. Сиянието, което осветяваше притъмняващото небе, идваше от Бангорското летище.

Луис побутна желязната врата и си помисли, че ще бъде заключена, но не беше. Може би още беше рано, пък и защо да заключват вратите на гробището, освен за да го предпазят от вандали, пияници и двойки пубертетчета, които идваха тук, за да се натискат. Отминало беше времето на Дикенс и вече нямаше нужда лекарите да оскверняват гробовете, за да се снабдят с трупове за дисекция.

Дясната част на портала се отвори с леко изскърцване. Луис хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че не го наблюдават и се промъкна през вратата. Затвори я след себе си и чу изщракването на ключалката.

Пристъпи в скромното градче на мъртвите и се огледа наоколо.

„Гробът е място за мир и покой, но тук не идват желаещи безброй“ — помисли си той. Кой го беше казал? Май че бе от поема на Андрю Марвел. Защо човешкият разум съхранява толкова безполезни цитати?

Изведнъж му се стори, че дочува гласа на Джъд, който звучеше разтревожено и… изплашено. Точно така — изплашено.

„Какво правиш тук, Луис? Чуй ме, не тръгвай по пътя, който се разкрива пред тебе!“

Луис се опита да прогони гласа от съзнанието си… Каквото и да правеше, причиняваше страдание само на себе си. Никой нямаше да разбере, че е бил тук на смрачаване.

Тръгна по криволичещата пътека, която водеше към гроба на Гейдж. След минута се озова на широката алея, от двете страни на която се издигаха дървета: току-що разлистените им корони тайнствено шумоляха над главата му.

Сърцето му сякаш щеше да изскочи; Гробовете и паметниците образуваха неправилни редици. Наблизо някъде навярно се намираше къщичката на пазача, където имаше карта на „Плезантвю“: план, на който десетте хектара, върху които се простираше гробището бяха разчертани на сектори и на всеки един бяха обозначени закупените гробове и свободните парцели. „Също като в агенция за продажба на недвижими имоти. Предлагаме ви едностайни апартаменти. И места за вечен сън.“ — помисли си Луис.

Изведнъж му хрумна, че мястото, където се намира, ни най-малко не прилича на гробището за животни. Изненадано спря и за миг се опита да разкрие разликата. Гробището за домашни любимци създаваше впечатление за някакъв ред, като но магия произлязъл от общия хаос. Неправилните концентрични окръжности, които се стесняваха към центъра, грубо издяланите надгробни плочи, скованите от дъски кръстове… Сякаш несъзнателно всички деца, погребали там любимците си усещаха, че трябва да следват концентричното разположение на гробовете, сякаш…

Изведнъж си представи, че Гробището за домашни любимци е нещо като реклама… или по-скоро — начин за привличане на вниманието, подобен на онзи, използван от собствениците на панаирджийски палати. Изкарват пред палатката гълтача на огън и можеш безплатно да видиш част от представлението, защото собственикът знае, че няма да ти прибере парите, без да ти хвърли прах в очите…

А гробовете, гробовете, подредени в окръжности, почти както при друидите!

Гробовете в животинското гробище подражаваха на най-древния религиозен символ: бяха подредени в стесняващи се окръжности, символизиращи спирала, която не води към определена точка, а към безкрайността; спирала, която бе едновременно връщане назад — преминаване от ред към хаос и еволюция — от хаос към ред, в зависимост от гледната точка на наблюдателя. Тя бе символ, който египтяните са издялали върху стените на гробниците на фараоните, а финикийците са изрисували върху могилите на свалените от власт владетели; спиралата може да се види и в катакомбите на древния град Микена; главатарите на келтските кланове на Стоунхендж са я използвали като часовник, за да измерват движението на света; тя фигурира и в християнската Библия под формата на вихрушката, по време, на която Бог се обърнал към Йов.

Спиралата представлява най-старият символ на мощ — така според хората в древността изглеждал извития мост, който свързвал света с Отвъдното.

Луис най-сетне стигна до гроба на Гейдж. Самосвалът вече го нямаше, крещящозелената изкуствена настилка също беше изчезнала; и беше прибрана в специален склад от някой подсвиркващ си през зъби работник, който си мисли как вечерта ще изпие няколко бири, в местната кръчма. Мястото, където лежеше Гейдж, бе обозначено от правоъгълник, покрит с изравнена пръст, с размери метър на метър и половина. Надгробният паметник още не бе поставен.

Луис коленичи; вятърът развя косата му и я разроши. Сега небето бе съвсем тъмно по него се носеха облаци.

„Никой не насочи фенерче в лицето ми и не ме попита какво правя тук. Не се дочу лаят на кучето на пазача. Вратата беше отключена. Времената на осквернителите на гробове безвъзвратно са отминали. Ако дойда с кирка и с лопата…“

Луис с потръпване дойде на себе си. Въпросът бе дали наистина го вярва, дали наистина смята, че е възможно. Представи си какво ще стане, ако някой от гробарите или пазачът го открие, потънал до кръста в наново разкопания гроб на сина му? Представи си, че булевардните вестници пишат за случилото се! Навярно това няма да се случи, но не може да бъде абсолютно сигурен. Освен това, рискуваше да го обвинят в извършване на престъпление. Всъщност в какво точно? В оскверняване на гроб? Едва ли. Действията му по-скоро биха могли да се окачествят като злонамерено хулиганство и вандалство. И дори името му да не попадне във вестниците, извършеното от него положително няма да остане в тайна. Хората по принцип обичат да клюкарстват, пък и едва ли щяха да се въздържат от разпространяването на подобна пикантна историйка. „Научи ли последната новина? Шефът на амбулаторията при университета в Ороно бил изненадан, докато изравял от гроба двегодишния си син, наскоро прегазен от камион.“

Да, може би няма да загуби работата си, но слуховете положително ще стигнат до ушите на Рейчъл и ще отровят живота й, а пребиваването на Ели в училището ще се превърне в ад, защото съучениците й непрекъснато ще шушукат, зад гърба й. Дори да не бъде подложен на съдебно преследване, той рискуваше да изтърпи унижението да го подложат на тест за психическо освидетелстване.

„Но все пак ще върна към живот Гейдж. Гейдж ще възкръсне!“ Очевидно отговорът беше положителен. Беше си казал многократно, още преди смъртта на Гейдж, че Чърч не е бил мъртъв, а само зашеметен, че някак си успял да се измъкне от гроба и се прибрал вкъщи. Накратко — получаваше се детска приказка с ужасяващ привкус — нещо като „Котаракът с чизми“, преразказан от Едгар По. Господар неволно затрупва с камъни любимия си котарак. Вярното животно героично се бори със смъртта, успява да се измъкне от гроба и се връща у дома. Прекрасна история, само че не беше вярна. Чърч беше умрял и гробището на индианците го беше възкресило.

Луис приседна на ръба на гроба и се опита да класифицира сведенията, с които разполагаше, в някакъв логичен ред, доколкото му позволяваше черната магия.

Да започнем с Тими Батерман. Първо — вярваше ли в цялата история, разказана му от Джъд? И второ — имаше ли някакво значение дали вярва, или не?

Подозрително бе, че историята за Тими, бе излязла наяве точно в подходящия момент, но Луис вярваше, че е истинска. Безсъмнено, ако съществуваше място като индианското гробище (а то наистина съществуваше) и хората знаеха за него (както повечето от кореняците в Лъдлоу), то рано или късно някой щеше да се изкуши да опита въздействието му. Луис се смяташе за добър познавач на човешката природа и не можеше да си представи, че местните жители са се задоволили само с възкресяването на няколко домашни любимци и на един расов бик.

Добре, но вярваше ли, че след възкресяването си Тими Батерман се е превърнал във всезнаещ демон? Този въпрос бе по-труден, но Луис предпочиташе да не размишлява върху него, просто защото не искаше да повярва в отговора, макар да знаеше, че твърдоглавството му не води до нещо добро.

Не, не желаеше да повярва, че Тими Батерман се е превърнал в дяволско изчадие, но в никакъв случай не можеше или по-точно — не биваше да позволи на желанията си да попречат на обективната му оценка.

Спомни си за бика Ханарати. Според Джъд, Ханарати станал зъл. Тими Батерман — също, по своему. Ханарати бил убит от господаря си, който закарал с шейна трупа му до гробището на микмаките. Тими Батерман бил унищожен от собствения си баща.

Сигурно е вярно, че Ханарати е станал зъл, но нима това се отнасяше за всички възкръснали животни? Не. Случаят с бика не бе неоспоримо доказателство; всъщност Ханарати беше изключение, което потвърждаваше общото правило. Не бива да забравя другите животни — Спот, кучето на Джъд, папагала на старата дама, самият Чърч. Вярно, че при завръщането си не бяха същите и промяната се набиваше в очи, но поне в случая със Спот тя не бе фатална; ето защо години по-късно Джъд не се бе поколебал да посвети в процедурата по… по…

(възкресяването)

Да, да посвети в процедурата по възкресяването най-добрия си приятел. Очевидно, по-късно старецът бе изпитал чувство за вина и бе побързал да изрече зловещите и объркани пророчества, които дори не можеха да се нарекат философски.

Нима трябва да се откаже от предлаганата му възможност — уникална и невероятна възможност — само защото възкресяването на Тими Батерман завършило с кървав провал? Една лястовичка пролет не прави, нали?

„Нарочно изопачаваш всички факти, за да стигнеш до заключение, което те устройва — запротестира разумът му. — По дяволите, поне бъди честен пред себе си относно метаморфозата на Чърч. Дори да забравиш разкъсаните от него мишки и птици, какво мислиш за самия него? По всичко личи, че е изгубил цялата си интелигентност и изглежда някак си… объркан. Да, «объркан» като че е най-точната дума за състоянието му. Спомни си деня, когато пускаше хвърчилото. Припомни си колко жизнен беше Гейдж, колко бързи бяха реакциите му. Нима не предпочиташ да остане в спомените ти такъв, какъвто беше през този ден? Нима наистина възнамеряваш да възкресиш Гейдж под формата на зомби от някой второразреден филм на ужасите? Или под формата на нещо по-прозаично — умствено изостанало дете. В дете, което, се храни с пръсти и тъпо се взира в образите на телевизионния екран и което до края на живота си няма да се научи да пише името си? Какво беше казал Джъд за кучето си? «Имах чувството, че мия парче месо.» Нима искаш парче месо, което диша? И дори да предположим, че желаеш точно това, как ще обясниш възкресяването на Гейдж на жена си? На дъщеря си? На Стив Мастерсън? На другите хора? Какво ще се случи в деня, когато Миси Дендридж спре колата си па алеята и види Гейдж да кара в двора детския си велосипед? Представяш ли си как ще изкрещи от ужас, Луис? Представяш ли си как ще издере с нокти лицето си? Как ще отговориш на въпросите на репортерите? Какво ще кажеш, когато операторите от предаването «Истински хора» почукат на вратата ти и поискат да заснемат филм за възкръсналия ти син?“

Изведнъж се попита дали последните аргументи са толкова решаващи или са продиктувани от страха му. Нима смята, че препятствията не могат да бъдат преодолени? Че ако Рейчъл заплаче, когато види възкръсналия си син, то ще бъде само от радост?

Да, безсъмнено не биваше да забравя възможността Гейдж да се върне някак си… непълноценен. Но нима ще го обича по-малко? Родителите обичаха деца хидроцефали, аутисти монголоиди, слепи по рождение, сиамски близнаци, деца родени с разменени вътрешни органи. Съществуваха родители, чиито чеда се бяха превърнали в убийци, изнасилвачи и в бич за невинните и които въпреки всичко молеха същите за милост и просеха пощада от президента.

— Наистина ли вярва, че ще престане да обича Гейдж, ако се наложи да го повиват до осемгодишна възраст? Ако той не успее да научи азбуката докато навърши дванайсет? Ако никога не се научи да чете и да пише? Може ли да се откаже от мисълта отново да види сина си, да приеме смъртта му като божие наказание, след като има друга възможност?

„Господи, Лукс, нима си въобразяваш, че живееш сам света, под стъклен похлупак. Хората ще кажат.“

Луис гневно пропъди досадната мисъл. В момента изобщо не се интересуваше от хорското мнение, умът му бе зает с много по-важни неща.

Втренчи се в изравнената с гребло пръст върху гроба на Гейдж и сърцето му се сви от ужас и от мистичен страх. Без да съзнава, пръстите му бяха нарисували върху земята концентрични окръжности, които образуваха спирала.

Разрови с две ръце пръстта и заличи рисунката. Сетне побърза да се отправи към портала и едва сега се почувства като натрапник; при всеки завой на пътеката изтръпваше от страх, че ще го видят, ще го спрат и ще започнат да му задават различни въпроси.

Когато отиде в „Наполи“, поръчаната пица отдавна беше готова. Бяха я оставили върху голямата фурна, но все пак почти беше изстинала; стори му се прекалено мазна и с вкус на печена глина. Луис отхапа един залък, сетне, докато пътуваше обратно към Лъдлоу, изхвърли през прозореца на колата останалата пица, заедно с кутията. По природа не беше от тези, дето хвърлят боклуци, където им падне, но не искаше Рейчъл да види почти неначенатата пица в тяхната кофа за смет. Страхуваше се тя да не заподозре, че отиването му в Бангор е било със съвсем друга цел.

Луис започна да размишлява за времето и за обстоятелствата.

Факторът време беше най-важен, може би решаващ. Тими Батерман бил мъртъв дълго преди баща му да го погребе в гробището на микмаките.

„Тими е бил застрелян на 19-ти юли… Погребаха го на двайсет и втори, ако не ме лъже паметта. След четири-пет дни Марджъри Уошбърн го видяла да се разхожда по пътя…“

И тъй, да приемем, че Бил Батерман заровил сина си в индианското гробище четири дни след официалното погребение… Не, не бива да рискува с догадки, по-добре да приеме най-вероятната възможност. Три дни. Да кажем, че Тими Батерман се върнал сред живите на двайсет и девети юли. Това би означавало, че са изминали минимум десет дни от момента на смъртта на момчето, до възкресяването му. Всъщност може да са били и дванайсет. Гейдж беше мъртъв от четири дни. Луис беше пропуснал доста скъпоценно време, но все пак можеше да намали на половина срока на Бил Батерман. Стига да… Стига да успее да възпроизведе обстоятелствата, довели до възкресяването на Чърч. Котаракът беше умрял във възможно най-удобното време, нали? Цялото семейство отсъстваше, когато Чърч беше убит. За смъртта му не знаеше никой, освен Джъд и самият Луис.

Рейчъл и децата бяха в Чикаго.

Всичко си идваше на мястото. Луис току-що бе намерил и последното липсващо парче от мозайката.

— Добре ли чух? — попита Рейчъл и смаяно го изгледа. Беше десет и четвърт. Ели си беше легнала, а Рейчъл бе взела още един Валиум — и беше разчистила хола след траурното угощение (фразата „траурно угощение“, подобно на „часове за поклонение пред мъртвеца“, беше ужасяваща и съвременно парадоксална, но все пак най-точно отразяваше начина, по който бяха прекарали следобеда) и когато Луис се завърна от Бангор, я намери мълчалива и замаяна. Но предложението му успя да я изтръгне от апатията й.

— Да, искам да отидете в Чикаго заедно с родителите ти — търпеливо повтори той. — Зная, че заминават утре. Ако им телефонираш веднага, а след това позвъниш в бюрото на „Делта“, може би ще успееш да купиш билети за техния полет.

— Луис, да не си полудял? След скандала с баща ми…

Луис побърза да я прекъсне и започна да изрежда аргументите си с неприсъщо за него красноречие. Дори изпита огромно задоволство от факта, че лъжите му се удават толкова лесно. Почувства се като футболист, който след дълъг престой на скамейката на резервите, влиза в игра, получава топката и преминава като вихър през противниковите линии, като се движи с необикновена лекота. Всъщност той не умееше да лъже и не бе обмислял с подробности какво ще каже на Рейчъл, но сега изненадано установи, че от устата му се лее порой от правдоподобни лъжи, полуистини и измислени претексти.

— Скандалът е една от причините, поради които искам да заминете заедно с родителите ти. Крайно време е да сложим край на враждата, Рейчъл. Разбрах го… усетих го… още по време на поклонението пред ковчега на Гейдж. Всъщност скандалът започна, когато направих опит да се сдобря с баща ти.

— Луис, не мисля, че заминаването ни за Чикаго е добра идея. Двете с Ели имаме нужда от теб и ти — от нас.

Тя впери очи в лицето му, погледът й беше изпълнен със съмнение, сетне каза:

— Поне ми се иска да вярвам, че е така. Освен това, нито Ели, нито аз сме в състояние да…

— … да останете тук — натъртено я прекъсна Луис и усети, че лицето му гори, сякаш бе вдигнал висока температура. — Радвам се, че не можете без мене и аз наистина имам нужда от теб и от Ели. Но в момента най-страшното нещо на света за теб е тази къща, изпълнена със спомени за Гейдж. Гейдж е навсякъде, във всички стаи. Зная, че е ужасно за нас двама ни, но ми се струва, че е още по-непоносимо за Ели.

Забеляза, че в очите й проблесна мъка и разбра, че е улучил слабото й място. Изведнъж, дълбоко в себе си, изпита срам от евтината победа. Разисквайки въпроса за смъртта, авторите на различните учебници казваха едно и също: първият импулс на хората загубили близък човек, е да избягат от мястото на тъжното събитие; но бягството може да доведе до печални последствия, защото не позволява на опечалените да свикнат с действителността. Авторите-психолози единодушно препоръчваха на хората, загубили свой близък, да не заминават, да останат по домовете си и в познатата обстановка да се опитат да преодолеят мъката, докато тя избледнее в хубавите спомени. Но Луис нямаше никакво намерение да извърши намисления от него експеримент, докато жена му и дъщеря му са в Лъдлоу. Непременно трябваше да се отърве от присъствието им, поне за известно време.

— Прав си — отвърна Рейчъл. — Спомените… той сякаш е навсякъде около нас. Докато беше в Бангор, преместих дивана. Струваше ми се, че чистенето ще ми помогне да забравя за… за… но изведнъж се натъкнах на четири от миниатюрните му колички… изглеждаха така, сякаш го чакаха да се върне… и да си поиграе с тях.

Треперещият й глас секна, по лицето й потекоха сълзи.

— Тогава изгълтах втори Валиум, защото отново се разплаках, както сега… о, няма ли край тая шибана мелодрама… прегърни ме, Лу, прегърни ме.

Луис се подчини и силно я притисна до гърдите си, но се почувства като измамник. В ума си трескаво се питаше как да обърне сълзите на Рейлъл в своя полза. „Страшно момче е този Лу Крийд! Хей хей, всички дружно да вървим!“

— Колко още ще продължава? — хлипаше Рейчъл. — Никога ли няма да свърши? О, Луис, само да можехме да си го върнем — заклевам се, че няма да откъсвам очи от него, че нещастието никога няма да се случи. Вярно е, че шофьорът караше прекалено бързо, но това в никакъв случай не намалява вината ми… нашата вина. Повярвай ми, никога не съм предполагала, че мога да страдам така. Мъката непрекъснато приижда, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Дори в съня си нямам покой, Луис, защото щом се унеса, винаги виждам как Гейдж тича към шосето… започвам да крещя, за да го спра…

— Шштт — промърмори Луис. — Успокой се, Рейчъл. Жена му вдигна към него подпухналото си от сълзи лице.

— Знаеш ли, сигурна съм, че Гейдж не искаше да ни ядоса… за него всичко беше невинна игра — просто камионът се появи в неподходящ момент… Одеве, докато плачех, позвъни Миси Дендридж… Каза, че прочела във вечерния вестник как шофьорът се опитал да се самоубие…

— Какво?

— Опитал се да се обеси в гаража си. Във вестника пишело, че изпаднал в шок и в дълбока депресия.

— Искрено съжалявам, че не е пукнал — ожесточено произнесе Луис. Стори му се, че чува гласа си отдалече, побиха го тръпки.

„То притежава мощ, която циклично се променя… Страхувам се, че сега е във възходяща фаза…“

— Синът ми е мъртъв, а той е на свобода срещу гаранция от хиляда долара. Навярно ще продължи да се чувства подтиснат и да мисли за самоубийство до деня, в който съдът отнеме книжката му за срок от три месеца и му наложи символична глоба.

— Миси каза, че жена му взела децата и го напуснала — апатично произнесе Рейчъл. — Разбира се, не го е научила от вестника, а от някого, който имал познати в Елсуърт. Шофьорът не бил пиян, нито дрогиран. Никога преди не бил глобяван за превишена скорост. Разказвал, че когато наближил Лъдлоу, изпитал непреодолимо желание да натисне педала до дупка — просто не знаел какво му става. Във всеки случай, така се говори в града.

„Изпитал непреодолимо желание да натисне педала до дупка.“

„От това място се излъчва мощ…“

Луис прогони натрапчивите мисли и нежно докосна ръката на съпругата си.

— Телефонирай на родителите си, Рейчъл. И то веднага. Двете с Ели не бива да останете тук нито ден повече, да, нито ден!

— Не ми се иска да заминем без тебе — запротестира младата жена. — Луис, искам… трябва да останем заедно.

— Ще пристигна в Чикаго след три, най-много четири дни — каза Луис и си помисли, че ако всичко върви според плана му, Ели и Рейчъл ще се върнат след четирийсет и осем часа. Сетне продължи:

— Трябва да намеря някой, който да ме замества поне по няколко часа на ден в амбулаторията. Разбира се, мога да си взема болнични или годишната отпуска, но не искам да натоварвам прекалено много Сурендра. Джъд ще наглежда къщата докато ни няма, ала все пак трябва да прекъсна електричеството и да складирам продуктите ни във фризера на някое съседско семейство, например у Миси Дендридж.

— Но Ели трябва да ходи на училище…

— По дяволите училището! И без това остават само три седмици до ваканцията. Предполагам, че при сегашните обстоятелства директорът ще я освободи малко по-рано. Всичко ще бъде наред, ще ви…

— Луис?

Изненадан, Луис не довърши изречението си.

— Кажи.

— Какво криеш от мен?

— Да крия ли? — учудено попита той и я изгледа право в очите. — Не разбирам за какво говориш.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Е, няма значение. Ще телефонирам на родителите си… щом това искаш.

— Да, това искам — отвърна Луис и думите сякаш отекнаха с металическо ехо в главата му.

— Може би е за добро… особено за Ели — промълви Рейчъл и се втренчи в него със зачервените си от плач очи, все още леко замъглени от изпития Валиум.

— Струва ми се, че имаш температура, Луис. Струва ми се, че ще се разболееш.

Преди Луис да успее да отговори, тя отиде до телефона и избра номера на мотела, в който бяха отседнали родителите й.

Предложението на Рейчъл бе посрещнато с огромно задоволство от Голдманови. С по-малко задоволство бяха посрещнали новината, че и Луис ще пристигне в Чикаго след няколко дни, но той знаеше, че в края на краищата безпокойството им ще се окаже напразно, защото нямаше никакво намерение да заминава. Притесняваше го единствено мисълта, че Рейчъл не ще успее да се снабди с билети за самолета в такъв кратък срок. Но и тук му проработи късмета. Имаше още свободни места за полетите на „Делта“ до Синсинати, а при проверката чиновничката от бюрото откри две места в самолета, пътуващ от Синсинати за Чикаго, от които се бяха отказали в последния момент. Излизаше, че Рейчъл и Ели ще летят с Голдманови само до Синсинати, но все пак ще пристигнат в Чикаго само един час след тях.

„Всичко се урежда като по магия“ — помисли си Луис, когато затвори телефона и в отговор дочу гласа на Джъд: „То притежава мощ, която циклично се променя… страхувам се, че сега е във възходяща фаза…“

„О, върви по дяволите! — мислено изруга той Джъд. — През последните десет месеца бях принуден да свиквам с какви ли не страхотии, добри ми стари приятелю. И ако предварително ми бе казал дори половината от тях, положително щях да ти отговоря, че разумът ми няма да издържи на напрежението. Чудя се обаче дали да повярвам, че някакво си омагьосано парче земя може да въздейства от разстояние върху чиновничката от бюрото на аеролиниите? Боя се, че е невъзможно.“

— Трябва да приготвя багажа — каза Рейчъл, докато се опитваше да разчете разписанието на полетите, което Луис бе надраскал в бележника до телефона.

— Вземи само големия куфар — промълви Луис. Жена му го изгледа с широко отворени от изненада очи.

— Само един куфар за Ели и за мен? Шегуваш ли се?

— Добре, вземи й две пътнически чанти. Но не си прави труда да опаковаш дрехи, за един месец напред — посъветва я той, като си мислеше: „Още повече че много скоро ще се върнете в Лъдлоу.“ — Вземи онова, което ще ти трябва за седмица или най-много за десет дни. Ако ти потрябва нещо, винаги можеш да го купиш — нали имаш чекова книжка и кредитни карти.

— Но ние не можем да си позволим… — колебливо поде Рейчъл.

В сегашното си състояние Рейчъл като, че бе неспособна да взима решения; изглеждаше лесно уязвима и твърде несигурна. Луис си припомни как навремето го беше отрязала, като й спомена, че се кани да купува нова кола.

— Имам достатъчно пари — каза той.

— Ами…, ако се наложи, можем да използваме парите, които спестявахме за образованието на Гейдж. Очевидно ще са необходими един-два дни за закриване на сметката, а осребряването на боновете ще бъде възможно едва след седмица…

Лицето й помръкна и тя отново избухна в сълзи. Луис я прегърна и си помисли: „Колко е права. Мъката те завладява и нито за миг нямаш покой.“

— Моля те, Рейчъл, не плачи — промълви той.

Но тя естествено, продължи да ридае. Пък и какво друго й оставаше?

Докато Рейчъл опаковаше багажа в спалнята на горния етаж, телефонът иззвъня. Луис се хвърли към слушалката, убеден, че се обаждат от бюрото на „Делта“, за да съобщят, че е станала грешка и че няма свободни места за нито един полет. — „Знаех Си, че нещо подобно ще се случи — всичко вървеше прекалено гладко.“

Оказа се, че не се обажда чиновничката от „Делта“, а Ъруин Голдман.

— Ще повикам Рейчъл — побърза да каже Луис.

— Недей! — рече Голдман и замълча.

„Навярно седи в мотела и се чуди с какъв епитет да се обърне към теб.“

Когато Голдман отново проговори, гласът му изглеждаше напрегнат и смутен. Луис имаше усещането, че тъстът му произнася всяка дума с огромно усилие.

— Не ми трябва Рейчъл — исках да говоря с теб. Дори исках да ти се обадя и да ти се извиня за… за отвратителното си държание. Честно казано, и аз… самият исках да се извиня.

„Боже мой. Ъруин, колко си великодушен! Още малко и ще се подмокря от умиление!“

— Не е необходимо да се извиняваш — сухо и машинално отвърна Луис.

— Държах се безобразно — продължи Голдман и думите се изтръгнаха на сила от устните му, почти като кашлица. — Предложението ти Рейчъл и Ейлин да ни придружат в Чикаго ме накара да осъзная колко си благороден… и колко низко е било поведението ми.

Имаше нещо много познато в думите на Ъруин Голдман, нещо познато до болка…

Внезапно Луис се сети, какво и стисна устни, сякаш беше захапал лимон. Точно така реагираше Рейчъл (несъзнателно, разбира се), след като бе направила сцена и бе успяла да се наложи. В гласа й винаги звучеше разкаяние: „Съжалявам, че се държах толкова гадно“, след като „гадното“ й държание й бе помогнало да получи онова, което иска. Въпреки че гласът на Голдман не бе свеж и жизнерадостен като този на дъщеря му. в него се долавяха същите нотки: „Съжалявам, че се държах като мръсник“.

Старецът получаваше обратно дъщеря си и внучката си; те бягаха от Мейн в прегръдките на добрия Ъруин Голдман благодарение на любезното съдействие на компаниите „Делта“ и „Юнайтед“. Желанията му се бяха сбъднали, затова сега можеше да си позволи да е великодушен.

Голдман беше спечелил или поне така си мислеше, „Нека да забравим, че замахнах да те ударя над мъртвото тяло на сина ти, Луис; че те изритах, докато беше на земята; че съборих ковчега и нарочно, за да видиш (или да ти се стори, че виждаш) през открехнатия му капак ръката на мъртвото ти дете.“

„Може да ти прозвучи ужасно, Ъруин, дърт задник такъв, но единствената причина, поради която в момента не ти стискам палци да пукнеш, е, че смъртта ти би объркала плановете.“

— Няма значение, мистър Голдман — произнесе той с равен глас. — Боя се, че обстоятелствата накараха и двама ни да излезем от релсите.

— Не, има значение — натърти старецът и Луис беше принуден да признае, че обаждането на тъста му не е тактическа маневра; че думите му не означават фалшиво разкаяние, след като бе получил онова, което иска. Усети, че всеки момент Голдман ще се разплаче, треперещият му глас беше настоятелен. — Да, денят беше кошмарен… за всички нас — продължи Голдман. — И то по моя вина, по вина на стария, упорит идиот. Причиних страдание на дъщеря си в момент, когато имаше най-голяма нужда от помощта ми… причиних страдание и на теб, въпреки че навярно и ти си се нуждаел от подкрепа, Луис. Като научих, че ти си предложил това… след като аз ти казах онова… се почувствах като абсолютно нищожество. И навярно съм си точно такъв — едно нищожество и нищо повече.

На другия ден Луис разбира, че е бил пиян. Пияните не се изразяват по този начин.

„Господи, накарай го да престане да дрънка, защото иначе ще закрещя и ще проваля всичко.“

— Рейчъл може би ти е споменала, че имахме още една дъщеря…

— Зелда — отвърна Луис. — Да, говорила ми е за нея.

— Преживяхме нещо ужасно — произнесе Голдман с треперещия си глас. — Беше трудно за всички ни и особено за Рейчъл, защото бе останала сама, когато почина сестра й. За нас двамата с Дори също не беше лесно, жена ми за малко щеше да полудее…

На Луис му идваше да изкрещи: „А какво мислиш, че и е било на дъщеря ти? Нима смяташ, че децата не могат да изпадат в депресия? Оттогава са изминали двайсет години, а тя все още ужасно подскача при мисълта за смъртта. А ето че сега трябваше да се сблъска с нея. Мама му стара, цяло чудо е, че Рейчъл е тук, а не е на системи в болницата. Така че не ми говори какво сте преживели двамата с жена ти, мръсник такъв.“

— Откакто Зелда почина, ние с Дори… сякаш се вкопчихме в Рейчъл… стараехме се да й спестим всякакви неприятности… и да изкупим вината си. Чувствахме се виновни, заради болките в гърба…, които Рейчъл изпитваше години след смъртта на сестра й, за това, че не бяхме при нея точно когато е имала най-голяма нужда от нас.

Старецът се разплака. По дяволите, защо трябваше да плаче? Сълзите му трогнаха Луис, накараха го да забрави част от огромната омраза, която таеше в сърцето си. Трябваше да направи нещо, за да я раздуха отново. Насила си припомни, как Ъруин Голдман измъква от вътрешния джоб на смокинга си претъпкания портфейл…, но изведнъж забеляза на заден план силуета на Зелда, нескопосан призрак, изтегнат във вонящото легло, по мъртвешки бледото лице са изписани ярост и агония, ръцете й са свити като нокти на граблива птица. Призракът на семейство Голдман. Веуикият и Стуашен Оз.

— Моля ви — каза той. — Моля ви, мистър Голдман. Ъруин. Престанете. И без това допуснахме много грешки. Не бива да драматизираме нещата повече от необходимото, нали?

— Луис, сега съм убеден, че си добър човек и че съм те преценил погрешно. О, знам какво си мислиш, да не смяташ, че съм толкова тъп? Вярно е, че съм глупак, но не напълно. Мислиш си, че ти казвам всичко това, защото вече мога да си го позволя. Сигурно си казваш: „Дъртакът се размекна, защото получи онова, което искаше“, а едно време се опита да ме подкупи…, но Луис, кълна се…

— Достатъчно — тихо произнесе Луис. — Боя се, че не мога да издържам повече. Съгласен ли си, Ъруин? — сега и неговият глас трепереше.

— Добре — отвърна Голдман и въздъхна, както се стори на Луис, с облекчение. — Още веднъж те моля да ми простиш, въпреки че не си длъжен. Но знай, че се обадих само за да ти се извиня.

— Така да е — отвърна Луис и затвори очи. Главата му се пръскаше от болка. — Благодаря ти, Ъруин. Приемам извиненията.

— Аз трябва да ти благодаря — промълви старецът. — Действително съм ти страхотно задължен, че ни изпращаш Рейчъл и Ели. Може би така е най-добре и за двете. Ще ги посрещнем на аерогарата в Чикаго.

— Отлично — каза лекарят и изведнъж му хрумна обикновена, но същевременно налудничава идея. Ще забрави старата вражда… и ще остави Гейдж в гроба му в „Плезантвю“. Вместо да се опитва да отвори затръшнатата врата, ще сложи предпазната верижка, ще дръпне двете резета и ще изхвърли ключа. Ще направи онова, за което беше казал, че става в Лъдлоу: ще уреди всичко и ще вземе самолета за Чикаго. Навярно ще останат там през цялото лято, той, жена му и тяхната дъщеричка с нежно сърце. Ще посетят зоологическата градина и планетариума и ще плуват с лодка по езерото. Ща се изкачи заедно с Ели на върха на „Сиърс Тауър“ и ще й покаже плодородните, задрямали поля на Средния Запад, простиращи се под тях като шахматна дъска. Сетне, в средата на август, ще се върнат в дома си, който сега им се струва толкова тъжен и изпълнен със спомени за миналото и може би ще се помъчат да започнат отначало. Може би ще поставят на стана си нова нишка, защото тази, от която бе изтъкано сегашното съществуване на семейство Крийд, беше накъсана и окървавена.

Но нима не ще има чувството, че убива сина си? Че го убива за втори път?

Някакъв вътрешен глас му нашепна, че е на прав път, но той побърза да го заглуши, защото не искаше да го чува.

— А сега трябва да свършваме, Ъруин. Искам да се уверя, че Рейчъл е опаковала всичко необходимо, а след това да я накарам да си легне.

— Добре. Довиждане, Луис. И още веднъж бла…

„Мамицата му, ако още веднъж ми благодари, сигурно ще закрещя!“

— Довиждане, Ъруин — каза той и затвори телефона. Когато се качи в спалнята, завари Рейчъл сред купища дрехи. Върху двойното легло бяха нахвърляни блузи, по облегалките на столовете висяха сутиени, закачалки с панталони бяха окачени на дръжките на гардероба. Обувките бяха подредени под прозореца като войници. По всичко личеше, че Рейчъл стяга багажа бавно, но методично. Луис си помисли, че ще са й необходими най-малко три (или четири) куфара, но знаеше, че е безполезно да спори с нея. Вместо това се зае да събере разпръснатите вещи и да й помогне. Когато затвориха капака на последния куфар, (върху който Луис трябваше да седне, за да успее жена му да го заключи), Рейчъл каза:

— Луис, сигурен ли си, че не криеш нещо от мене?

— За Бога, скъпа, какво има да крия?

— Не знам — спокойно отвърна тя. — Затова питам.

— Какво си въобразяваш? Че ще изприпкам до най-близкия публичен дом или че ще започна работа в цирка?

— Не знам — повтори Рейчъл. — Но имам неприятното усещане, че се опитваш да се отървеш от нас.

— Що за абсурдна мисъл! — разпалено й възрази Луис, но вътрешно се вбеси. Дори и в такъв момент, не можеше да не изпита яд от факта, че жена му толкова лесно чете мислите му.

Рейчъл се помъчи да се усмихне.

— Никога не си умеел да лъжещ, Лу.

Той понечи да запротестира, но Рейчъл го прекъсна.

— Миналата нощ Ели сънувала, че си мъртъв. Чух я, че плаче и отидох да видя какво става. Прегърнах я и полежах два-три часа при нея, сетне се върнах в спалнята. Ели ми каза, че в съня си те видяла да седиш на масата в кухнята. Очите ти били отворени, но знаела, че си мъртъв. Каза още, че чула сирените на пожарните и усетила миризмата на изгоряло. Освен това, чула писъците на Стив Мастерсън.

Луис смутено я изгледа и след дълго мълчание промълви:

— Слушай, брат й умря онзи ден. Съвсем нормално е тя да сънува кошмари, свързани с други членове на семейството…

— Да, и аз така си казах. Но начина, по който тя разказваше съня си… подробностите… стори ми се, че изрече някакво предсказание…

Младата жена невесело се засмя и се опита да се пошегува.

— Може би видът ти предизвиква кошмарите й…

— Вероятно — отвърна лекарят.

Постара се гласът му да прозвучи нормално, въпреки че цялото му тяло настръхна. Усети, че косата му се изправя. „Стори ми се, че изрича някакво предсказание.“

— Ела да легнеш при мен — каза Рейчъл. — Въздействието на валиума премина, но не искам да взимам друг. Разбираш ли, че и мен ме е страх. Аз също сънувам кошмари…

— Какво сънуваш?

— Зелда — простичко отговори Рейчъл. — През всичките нощи, откак Гейдж умря, Зелда се появява пред очите ми веднага щом заспя. Казва ми, че идва да ме вземе и този път ще успее. Че двамата с Гейдж ще ме унищожат, защото съм ги оставила да умрат.

— Рейчъл, това е…

— Знам — само сън. Съвсем естествен за настоящия момент. Луис, прегърни ме и пропъди кошмарите.

Двамата лежаха притиснати един до друг в мрака.

— Рейчъл, будна ли си?

— Да.

— Искам да те питам нещо.

— Казвай.

Луис се поколеба — не искаше да й причинява повече болка, но непременно трябваше да научи истината.

— Спомняш ли си ужаса, който изживяхме, когато Гейдж беше на девет месеца? — най-сетне попита той.

— Разбира се, че си спомням. Защо?

Когато синът ми навърши девет месеца, Луис бе сериозно обезпокоен от големината на черепа му. Размерите му не отговаряха на тези, посочени в графиката на Бертерие, където по месеци се проследяваше нормалния растеж на главата на новороденото. Към четвъртия месец черепът на Гейдж имаше размери, които се доближаваха до горната граница, а след това продължи да се увеличава. Бебето държеше главата си изправена — противното би било сигурен признак за сериозно заболяване, но все пак Луис го заведе на преглед при Джордж Тардиф, който се смяташе за най-добрия невролог в целия Среден Запад. Рейчъл също се обезпокои и Луис бе принуден да й каже истината: страхуваше се Гейдж да не е хидроцефал. Рейчъл пребледня като платно, но запази самообладание.

— Мисля, че детето е напълно нормално — каза тя.

— Аз също — отвърна Луис. — Но не бива да се правим, че не виждаме, колко му е голяма главата, скъпа.

— Прав си. Не трябва да се самозалъгваме. Неврологът измери черепа на Гейдж и се намръщи, после насочи два пръста към очите на детето. Гейдж рязко се дръпна назад. Тардиф се усмихна, а Луис усети, как му олеква. Неврологът даде на детето топка. Малкият я подържа, после я изпусна. Тардиф я взе и затупка с нея по земята, като наблюдаваше очите на Гейдж. Малчуганът следеше с поглед движението на топката.

По-късно, когато седяха в кабинета му, Тардиф каза на Луис:

— Според мен, има петдесет процента вероятност синът ти да е хидроцефал, дори може би процентът е малко по-висок. Но дори да е така, заболяването не е в остра форма. Малкият е много жив. Чрез новия метод за изтегляне на излишната течност от черепа на пациента ще разрешим проблема…, ако наистина съществува такъв.

— Изтегляне на излишната течност? Но това означава операция на мозъка! — възкликна Луис.

— Много лека операция — уточни неврологът.

Луис бе проучил хирургическата интервенция, прилагана за лечение на хидроцефалията, скоро след като се бе усъмнил, че синът му страда от тази болест. Според него изтеглянето на течността от черепа съвсем не беше безопасно. Въпреки това, предпочете да не спори. Каза си, че трябва да е благодарен, че подобен метод изобщо съществува.

— Освен това, има голяма вероятност детето ви просто да има прекалено голяма глава за деветмесечно бебе — продължи неврологът. — Затова смятам, че е най-добре първо да го прегледаме на скенер. Съгласен ли сте?

Луис се съгласи.

Гейдж прекара нощта в болницата „Нашите милосърдни сестри“, а на сутринта му направиха пълна упойка и пъхнаха главата му в някакъв уред, приличен на огромна сушилня. Рейчъл и Луис седяха в чакалнята на долния етаж, а Ели прекара целия ден пред телевизора в дома на баба си и на дядо си, докато неуморно наблюдаваше епизоди от „Сизъмстрийт“, които Ъруин Голдман беше записал на неговото видео. Очакването се стори безкрайно на Луис. През дългите, тягостни часове, в главата му се въртяха различни мрачни картини: спиране на сърцето, предизвикано от пълната упойка, смърт по време на операцията, катастрофално умствено изоставане в резултат на същата, епилепсия, ослепяване и какво ли още не. Спомняше си, че си бе казал: „За по-големи подробности, свързани с нещастията, които могат да ви сполетят, обърнете се към участъковия лекар.“

Тардиф дойде в чакалнята едва към пет следобед. Носеше три пури. Тикна едната в устата на Луис, другата между устните на Рейчъл (която бе прекалено смаяна, за да протестира) и запази третата за себе си. Сетне провъзгласи:

— Детето е добре. Няма хидроцефалия.

— Дайте ми огънче — извика Рейчъл, като едновременно плачеше и се смееше. — Ще пуша тази гадост, докато се издрайфам!

Тардиф усмихнато запали пурите им. „Господ го е пазел за шосе 15, доктор Тардиф“ — помисли си сега Луис.

— Рейчъл, да предположим, че Гейдж наистина имаше хидроцефалия и операцията излезеше неуспешна… щеше ли да го обичаш както преди?

— Що за странен въпрос!

— Хайде отговори ми.

— Разбира се, че щях да го обичам независимо от всичко.

— Дори ако беше умствено изостанал?

— Да.

— Нямаше ли да го дадеш в приют?

— Не, не вярвам — бавно изрече Рейчъл. — Навярно с парите, които печелиш сега, бихме могли да го настаним в някое добро заведение…, но все си мисля, че никога не бих се разделила с него… Защо питаш?

— Непрекъснато си мисля за Зелда — каза Луис и отново се учуди на лекотата, с която изричаше правдоподобни лъжи. — Питам се дали още веднъж би издържала при подобни обстоятелства?

— Нямаше да е същото — отвърна Рейчъл. — Гейдж беше… с една дума — Гейдж си беше Гейдж. Той бе нашият син. Това променя всичко, Луис. Признавам, че сигурно щеше да ми е трудно, но… ти би ли искал да го изпратим в приют?

— Не.

— Да заспиваме, Луис.

— Прекрасна идея.

— Усещам, че може би сега ще заспя — прошепна Рейчъл. — Най-сетне ужасният ден свърши.

— Амин — промълви лекарят.

След няколко минути Рейчъл сънено каза:

— Прав си, Луис… само сънища и небивалици…

— Разбира се — отвърна той и я целуна по ухото. — А сега заспивай.

„Стори ми се, че изрича някакво предсказание.“

Дълго не можа да затвори очи, а преди да се унесе, през прозореца му надникна бледият лунен сърп.