Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (17)

17

На човек са необходими средно седем минути, за да заспи, но в учебника по физиология на Хенд се уточнява, че в замяна са му нужни цели петнайсет минути, за да се събуди, сякаш сънят е басейн, излизането, от който е по-трудно от потапянето. При събуждането си, спящият се сблъсква с действителността на степени, като преминава от непробуден сън към състояние на полудрямка, когато може да възприема звуци и дори да отговаря на въпроси, които след това моментално забравя и които от време на време изплуват в съзнанието му като откъси от някакъв сън.

Луис чуваше тракането на костите, но постепенно звукът ставаше по-остър, по-металически. Разнесе се трясък, последван от вик, а след това отново странните металически звуци… сякаш нещо се търкаляше. „Точно така — уточни все още замъгленото съзнание на Луис. — Костите играят рокендрол.“

Дочу как дъщеря му извика:

— Хайде, Гейдж, вземи я!

Гласът на Ели бе последван от радостното бръщолевене на бебето, което накара Луис да отвори очи и да съзре тавана на собствената си спалня.

Остана неподвижен в леглото, докато възприеме напълно действителността, прекрасната, благословена действителност.

Значи всичко е било сън — ужасен кошмарен, но все пак само сън. Нещо като древно изкопаемо в подсъзнанието му.

Отново дочу металически звук и разбра, че идва от коридора на горния етаж, където Гейдж играеше с количките си.

— Хайде, Гейдж, вземи я!

— Вземи я! — повтори бебето. — Вземи-вземи-вземи…

Дум-дум-дум. Босите крачета на Гейдж затупаха по пътечката, с която бе застлан коридора; сетне той се разсмя, разсмя се и Ели.

Луис извърна глава. Дясната страна на леглото бе празна, завивките бяха отметнати. Слънцето се беше изкачило доста високо в небето. Той погледна часовника си и видя, че наближава осем. Навярно Рейчъл нарочно го бе оставила да поспи повече от обикновено.

При друг случай би се вбесил, но не и тази сутрин. Пое дълбоко дъх, сетне го изпусна с удоволствие; чувстваше се щастлив, че се намира в леглото си, осветено от слънцето, което нахлуваше през прозореца, наслаждаваше се на осезаемия допир с действителността. Миниатюрни прашинки танцуваха сред слънчевите лъчи.

От кухнята прозвуча гласът на Рейчъл:

— Бързо слизай да закусиш, защото ще изпуснеш автобуса, Ели!

— Добре — извика малката и се затича по коридора. — Ето ти количката, Гейдж. Трябва да отида на училище.

Гейдж нададе изпълнен с негодувание писък и възмутено забръщолеви, като от време на време произнасяше правилно по някоя дума. Гейдж, кола, вземи и Ели-автобус. Въпреки това бе ясно какво иска да каже: образователната система да върви по дяволите, а Ели да си остане вкъщи.

Рейчъл отново извика:

— Опитай се да събудиш баща си преди да слезеш, Ели!

Ели нахлу в спалнята. Косата й бе вързана на конска опашка, носеше любимата си червена рокля.

— Буден съм, котенце — каза Луис. — Гледай да не изпуснеш автобуса.

— Добре, татко — тя се приближи, целуна го леко по брадясалата буза и се спусна надолу по стълбата.

Луис с огромно удоволствие установи, че кошмарният сън започва да избледнява и малко по малко да губи смисъла си.

— Гейдж! — извика той. — Ела да целунеш баща си.

Но малкият се престори, че не го чува и се завтече след Ели, като продължаваше с всички сили да крещи:

— Вземи колата, вземи-вземи-ВЗЕМИ!

Когато Гейдж мина покрай вратата на спалнята, Луис успя да зърне набитото му телце, облечено само в гумирани гащички.

Рейчъл отново повиши глас:

— Буден ли си Луис?

— Да — отвърна той и седна в леглото.

— Нали ти казах, че е буден! — извика Ели. — Време е да вървя. Чао!

Входната врата се затръшна и Гейдж отново нададе възмутен писък.

— Колко яйца искаш за закуска? — провикна се Рейчъл.

Луис отметна завивката и спусна краката си върху грубото килимче пред леглото; тъкмо се канеше да отговори, че не иска яйца, само чиния овесени ядки, защото закъснява за работа… но думите заседнаха в гърлото му-

Краката му бяха покрити с кал и полепнали борови иглички.

Сърцето му подскочи в гърдите, като човече на пружинка, скрито в кибритена кутийка. Очите му изхвръкнаха от ужас; несъзнателно прехапа езика си, Луис бързо отметна цялата завивка. Долният край на леглото бе обсипан с борови иглички, чаршафът беше изцапан с кал.

— Луис?

Той забеляза, че боровите иглички бяха полепени дори по колената му, изведнъж си припомни нещо и погледна към дясната си ръка. Видя съвсем прясна драскотина, точно на мястото, където насън го бе уболо сухото клонче.

Ще закрещя! Чувствам, че ще почна всеки момент да крещя.

Луис усети как го обзема страх, сякаш в гърдите му се бе забил леден куршум. Светът закръжи пред очите му. Помисли си: „Действителността, истинската действителност представлява прилепналите към краката ми борови иглички, изцапаните чаршафи, кървавата драскотина върху ръката ми.“

Ще закрещя, а после ще откача и… край на страховете ми…

— Луис? — извика Рейчъл и тръгна нагоре по стълбата. — Да не си заспал отново?

През тези две-три секунди Луис повика на помощ цялото си самообладание, с огромно усилие на волята се опита да се овладее, както по време на суматохата, предизвикана от донасянето на умиращия Пасков в Медицинския център. И този път успя. Спаси го мисълта, че Рейчъл не бива да види изцапаните му, покрити с борови иглички крака и отметнатите завивки, които разкриваха полепналата по чаршафите кал.

— Буден съм! — бодро извика той. Езикът му кървеше, защото преди малко несъзнателно го бе прехапал. В обърканото му съзнание се мярна подозрението, че навярно доста често се е намирал на границата на лудостта и че навярно така се случва с повечето хора.

— Едно или две яйца? — Слава Богу, Рейчъл бе спряла на второто или на третото стъпало.

— Две — механично отвърна той, без да съзнава какво говори. — Бъркани, ако обичаш.

— Браво на тебе! — рече Рейчъл и се отправи обратно към кухнята.

Луис облекчено затвори очи, но в мрака съзря сребристите зеници на Пасков и моментално отвори клепачи, сетне скочи от леглото. Налагаше се да действа колкото е възможно по-бързо, без да размишлява върху случилото се. Внимателно огледа завивките — бяха чисти. Раздели двата долни чаршафа, смачка ги на топка, занесе ги в коридора и ги пусна в специалния улей за мръсното бельо.

Сетне нахълта в банята, рязко завъртя кранчето на душа и застана под него, без да обръща внимание на горещата вода, която за малко не го ощави. Със задоволство забеляза как от краката и от ръцете му изчезва полепналата кал.

Усети, че му е по-добре: постепенно започваше да се овладява. Докато се бършеше с пешкира му хрумна, че точно така се чувстват убийците, когато мислят, че са се отървали от всички веществени доказателства. Изведнъж го напуши смях. Продължи да се бърше, докато се кикотеше лудешки — струваше му се, че не може да спре.

— Хей, малкия! — провикна се Рейчъл. — Какво е толкова смешно?

— Тайна — отвърна Луис и продължи да се кикоти. Беше изплашен до смърт, но страхът го караше да се превива от смях, докато усети, че стомахът му се втвърдява като солидна тухлена стена. Хрумна му, че хвърлянето на чаршафите в улея за мръсното пране е най-гениалната му идея. Миси Дендридж идваше пет пъти седмично да почисти къщата и да изпере. Жена му никога няма да разбере какво се е случило. Разбира се възможно бе Миси да попита Рейчъл за изцапаните чаршафи, но Луис беше убеден, че няма да го стори. Навярно ще подшушне на мъжа си, че семейство Крийд се увличат от странни сексуални игри, по време, на които мажат телата си със смес от кал и от борови иглички.

Мисълта го накара да се изсмее още по-силно.

Докато се обличаше, постепенно смехът му замря и той установи, че се чувства малко по-добре. Колкото и да е странно бе възвърнал част от здравия си разум. С изключение на липсващите чаршафи от леглото, спалнята бе добила нормалния си вид. Беше се отървал от отровата. А може би от веществените доказателства, но „отрова“ бе думата, която му идваше наум.

„Навярно по този начин хората реагират на необяснимите явления — помисли си той. — Така реагират на всичко ирационално, което отказва да се подчини на причините и на следствията, които управляват западните цивилизации. Навярно нормалният човек реагира по същия начин, когато някоя сутрин забележи летяща чиния, която безшумно кръжи над градината му, когато от небето завалят жаби или когато посред нощ изпод леглото му се промъкне студена ръка и погали босия му крак. Обикновено човек избухва в смях… или в сълзи, но тъй като ужасът остава непокътнат и отказва да изчезне, накрая просто бива пренебрегнат, подобно на камък в бъбреците.“

Седнал на високото си столче, Гейдж беше зает с украсяване на масата и на пластмасовата възглавничка под себе си, с какаовото си желе и дори успешно се опитваше да го втрие в косата си.

Рейчъл излезе от кухнята с поднос, върху който бяха сложени чинията с яйцата и чаша кафе.

— Какво беше толкова забавно, Луис. Смееше се като онази птица… как й казваха… да, гмурец. Знаеш ли, дори се поизплаших.

В момента, когато отвори уста, Луис нямаше представа какво ще каже; сетне машинално повтори някакъв тъп виц, който бе чул предишната седмица в супермаркета на ъгъла. Ставаше въпрос за някакъв евреин — шивач, който си купил папагал, чийто речник се свеждал до една единствена фраза: „Ариел Шарон си прави чекии“.

Когато разказа целия виц, Рейчъл избухна в смях, към който, за да не остане по-назад, се присъедини и Гейдж.

„Отлично. Нашият герой се е погрижил да заличи всички улики: изцапаните чаршафи и подозрителния смях в банята. Сега нашият герой ще прегледа утринния вестник — или поне ще го отвори — за да даде вид, че всичко е наред“ — помисли си Луис и наистина отвори вестника. Сетне с огромно облекчение си каза: „Браво, точно така трябва да постъпиш. Изхвърляш го като камък в бъбреците и гот забравяш… докато някоя бурна нощ седиш с неколцина приятели край лагерния огън и разговорът се насочи към необясними явления. Защото в такива нощи, когато бурният вятър раздухва огъня, хората стават доста приказливи“.

Луис изяде яйцата си, целуна Рейчъл и Гейдж и едва на излизане се осмели да погледне към боядисания в бяло шкаф за мръсно пране, поставен в края на специалния улей. Да, всичко беше наред. Навън времето бе прекрасно. По всичко изглеждаше, че късното лято ще продължи вечно, още един повод за чудесно настроение. Докато изкараше на заден ход колата от гаража, Луис внимателно огледа алеята, но и тук всичко беше наред. „Браво, дори не ти мигна окото. Изхвърли го наведнъж, също като камък в бъбреците“ — каза си той.

Продължи да е в отлично настроение докато измина двайсетина километра по посока на Ороно. Сетне се разтрепера толкова силно, че бе принуден да напусне магистралата и да спре на празния по това време на деня паркинг на „Синг“ — китайски ресторант, намиращ се до университетската клиника в Бангор. Навярно там бяха занесли тялото на Пасков. В болницата, не в „Синг“. Вик Пасков никога вече нямаше да изяде порция муу гуу гай пан — ха, ха, какъв майтап!

Безпомощен и изплашен, Луис нямаше сила да се овладее, цялото му тяло се тресеше. Страхът му не бе предизвикан от някакво свръхестествено явление — та нали беше ден и слънцето ярко сияеше — просто бе ужасен от мисълта, че губи разсъдъка си. Имаше чувството, че през тялото му промушват невидима метална жица.

— Спрете! — избърбори той. — Моля ви, спрете! Завъртя копчето на радиото и попадна на Джоан Бейз, която пееше „Диаманти и ръжда“. Приятният й, хладен глас му подейства успокояващо и щом песента свърши, той почувства, че отново е в състояние да шофира.

Когато пристигна в лечебницата, побърза да поздрави мис Чарлтън и отиде направо в тоалетната. Беше сигурен, че изглежда ужасно. Оказа се, че греши; вярно, че имаше леки сенки под очите, но и Рейчъл не ги беше забелязала. Наплиска лицето си със студена вода, избърса се, среса косата си и отиде в кабинета си.

Там завари Стив Мастерсън и лекаря от Индия, Сурендра Харду. Двамата пиеха кафе и продължаваха да класират картоните на пациентите от „първа група“.

— Здравей, Лу. Как си? — попита Стив.

— Благодаря, добре.

— Да се надяваме, че денят няма да е като вчерашния — обади се Харду.

— Точно така, ти пропусна най-интересното.

— Грешиш, миналата нощ Сурендра добре се е „позабавлявал“ — усмихнато заяви Стив. — Разкажи му за случилото се, Сурендра.

Индиецът свали очилата си и докато ги бършеше, усмихнато обясни:

— Двама юнака доведоха приятелката си някъде към един след полунощ. Тя бе в отлично настроение и пияна до козирката; нали разбираш, празнувала завръщането си в университета. Паднала и порязала бедрото си — раната беше много дълбока. Казвам й, че ще са необходими поне четири шева, но няма да й остане белег. А тя отговаря: „Ший и хич да не ти пука.“ Навеждам се — ето така…

Харду се приведе над въображаемото бедро. Предчувствайки какво ще последва, Луис се усмихна.

— …ив този момент тя повръща върху главата ми.

Мастерсън и Луис избухнаха в смях. Индиецът само леко се усмихна, сякаш хиляди пъти се бе сблъсквал с подобни случаи по време на многобройните си прераждания.

Луис престана да се смее и попита:

— Сурендра, от колко часа си дежурен?

— От полунощ — отвърна индиецът. — Тъкмо се канех да си тръгна. Останах само за да ви кажа „добро утро“.

— Е, добро утро — каза Луис и стисна малката, кафява длан. — А сега върви да спиш.

— Почти привършвахме с класирането на картоните — намеси се Мастерсън. — Викай „алилуя“, Сурендра.

— Извини ме, но не мога — усмихнато отвърна Харду. — Нали не съм християнин.

— Тогава изпей припева от „Мигове на карма“ — навярно знаеш песента на Ленън.

— Пожелавам ви да сияете като слънцето и луната — все още усмихнат изрецитира Харду и с гъвкава, безшумна походка излезе от кабинета.

За миг Луис и Стив Мастерсън безмълвно се загледаха след него, сетне се спогледаха и отново избухнаха в смях. Луис си помисли, че смехът никога не му се е струвал толкова приятен… толкова нормален.

— Добре, че привършихме класирането на проклетите картони — каза Стив. — Днес трябва да посрещнем с почести трафикантите на наркотици.

Луис кимна. Парадът на представителите на фармацевтичните фирми започваше в десет. Обичайната шега на Стив Мастерсън бе, че ако в университета сряда е обичайният ден за отпразнуване култа към „Цар Спагети“, то всеки четвъртък може да се нарече „Свети Д“ (название, взето от „Дарвон“ — най-популярния сред студентите транквилант).

— Чуй съвета ми, о Велики Вожде — с патос произнесе Стив. — Не зная как се държат подобни типове в Чикаго, но местните момчета не се спират пред нищо; ще ти предложат безплатна ловна експедиция в Алагаш през ноември или също тъй безплатно членство в Семейния клуб по боулинг в Бангор. Представи си, веднъж един от тях искаше да ме подкупи с надуваема кукла с естествена големина. При това съм само обикновен асистент! Знай, че дори да не успеят да ти продадат наркотици, нахалството им положително ще те превърне в наркоман, а след посещението им ще имаш нужда от успокоително.

— Трябваше да приемеш куклата.

— Ами, беше червенокоса. Не си падам по този тип жени.

— Във всеки случай, подкрепям изцяло Сурендра — каза Луис. — Дано днешният ден не бъде като вчерашния.