Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (32)

32

Смъртта на Норма не бе причинена от инфаркт, а от мозъчен инсулт и Луис си помисли, че навярно е била бърза и безболезнена. Когато следобеда се обади на Стив Мастерсън, за да се осведоми за работата в болницата, Стив каза, че няма нищо против подобна смърт.

— Понякога Бог се бави — каза той, — а друг път те посочва с пръст и нарежда: „Хайде, добри човече, време е да се разделиш със спортния си екип“.

Рейчъл отказваше да говори за смъртта на Норма и не разрешаваше на Луис да обели дума по въпроса.

Ели не се разтревожи, по-скоро беше шокирана и любопитна — „Напълно нормална реакция за петгодишно дете“ — помисли си Луис. Тя като че ли най-много се интересуваше от въпроса дали мисис Крендъл е умряла с отворени, или със затворени очи и баща й отвърна, че не знае.

Джъд посрещна смъртта на жена си изключително хладнокръвно, като се имаше предвид, че са били заедно близо шейсет години. Луис го намери да седи сам в кухнята; от устата му стърчеше цигара, ръката му стискаше кутия бира, празните му очи се взираха в стената. За пръв път наистина изглеждаше като осемдесет и четири годишен старец.

При влизането на лекаря той вдигна поглед и изрече:

— Норма си отиде, Луис.

Каза го с толкова ясен и спокоен глас, че лекарят си помисли: „Явно обърканият му мозък още не е осъзнал, какво се е случило.“ След това устата на стареца затрепери и той закри очите си с ръка. Луис се приближи до него и го прегърна — в този миг Джъд не издържа и зарида — по всичко личеше, че предположението на Луис не е вярно и старецът напълно осъзнава, че жена му е мъртва.

— Хубаво е да си поплачеш, Джъд — промълви Луис. — Струва ми се, че на Норма би й се искало да пророниш една-две сълзи и ще се обиди, ако не го сториш.

В този момент и неговите очи се насълзиха. Джъд силно го прегърна и той отвърна на прегръдката му.

След десетина минути старецът престана да плаче и от устата му се изля порой от думи. Луис внимателно го слушаше — слушаше го като лекар и като приятел и търсеше дори най-малката несвързаност в приказките на стареца и по-специално — объркване на хронологическата последователност (не се опасяваше, че Джъд ще изгуби представа за място, защото за него светът се състоеше единствено от градчето Лъдлоу, щата Мейн). Боеше се приятелят му да не заговори за Норма в сегашно време, което беше лош знак. Но не откри нищо нередно в думите на стареца, което да му подскаже, че има опасност Джъд да загуби разума си. Знаеше, че когато двама души са живели заедно толкова дълго, често се случва да умрат почти едновременно; когато единият от двамата почине, другият го последва след месец, след седмица или дори след двайсет и четири часа. Навярно причината бе в ужасния шок или във вродения инстинкт, който тласка живият да настигне мъртвеца в отвъдния свят (подобна мисъл никога не би му дошла наум преди възкресяването на Чърч: очевидно след това коренно бе променил схващанията си по отношение на нематериалното и свръхестественото. Заключението му беше, че въпреки дълбоката си скръб, Джъд не е загубил разсъдъка си (поне засега). Не забеляза у него и прозрачността на кожата и крехкостта, която се наблюдаваше у Норма при последното й посещение в дома му, в навечерието на Нова година, когато четиримата седяха в хола на семейство Крийд и пиеха грог.

Джъд, чието лице все още беше зачервено и на петна от сълзите, донесе бутилка бира от хладилника и каза:

— Знам, че е раничко, но някъде по света слънцето вече е залязло… и предвид обстоятелствата…

— Не се оправдавай — отвърна Луис и отвори бутилката, сетне погледна към приятеля си. — Искаш ли да пием за нея?

— Добре ще е — отвърна Дъжд. — Трябваше да я видиш, когато беше шестнайсетгодишна, Луис, когато се връщаше от църква с разкопчан жакет… блузата й беше бяла като сняг… очите ти щяха да изскочат. За жена като нея, дяволът би се отказал от алкохола. Слава Богу, че тя никога не поиска от мен подобно нещо.

Лекарят кимна и вдигна бутилката.

— За Норма — промълви той.

Джъд се чукна с него. Сълзите отново се стичаха по лицето му, но същевременно леко се усмихваше. Кимна с глава и каза:

— Дано да почива в мир и Бог да й помогне да се отърве от проклетия артрит.

— Амин — отвърна Луис и двамата отпиха от бутилките си.

За пръв път, откакто го познаваше, Луис видя Дъжд леко замаян от алкохола, но в никакъв случай не беше пиян, нито бе загубил ума си. От устата му се лееше непрекъснат поток от увлекателни спомени и цветисти анекдоти. Но докато се потапяше в миналото, старецът все пак успяваше да посрещне действителността с енергичност, от която Луис се възхищаваше. Лекарят се питаше дали би се справил толкова добре, ако Рейчъл се бе тръшнала веднага след изяждане на обичайната си закуска от половин грейпфрут и овесена каша.

Джъд се обади на погребалното бюро „Брукингс и Смит“ в Бангор и уговори всичко, което можеше да се уреди по телефона; освен това си определи среща на другата сутрин, когато трябваше да довърши приготовленията, които изискваха присъствието му. Да, иска съпругата му да бъде балсамирана и облечена в рокля, която той ще занесе; да, трябва да сменят бельото й, което той лично ще избере; не, не иска да й слагат специалните обувки с връзки отзад. Биха ли измили косата й? Норма я измила миналия понеделник и се страхувал, че вече била мръсна в деня на смъртта й. Събеседникът му се впусна в дълги обяснения и Луис, чийто чичо беше в бранша, който посветените наричат „тихия занаят“ разбра, че служителят от погребалното бюро обяснява на Джъд, че пълният тоалет на покойника влиза в услугите, предлагани от бюрото. Джъд кимна, благодари, сетне отново се заслуша и отвърна, че иска да гримират Норма, но съвсем незабележимо. „Мъртва е и всички го знаят — каза той и запали нова цигара. — Няма нужда да я цапотите“.

Сетне със спокоен и авторитетен глас нареди на служителя, че иска ковчегът да бъде затворен в деня на погребението, но да е отворен по време на поклонението. Норма щеше да бъде погребана в гробището „Маунт Хоуи“, където бе купил два парцела още през хиляда деветстотин петдесет и първа. Беше приготвил документите пред себе си и продиктува номера на парцела на служителя от „Брукингс и Смит“, за да започнат необходимите приготовления. Гробът на Норма се намираше в секция Н, под номер сто и едно, а съседният, номер сто и две, беше запазен за него, както по-късно съобщи на Луис.

Старецът най-сетне затвори телефона, погледна приятеля си и каза:

— Според мене, „Маунт Хоуп“ е най-хубавото гробище в Бангор. Ако искаш, отвори си още една бира, Луис. Страхувам се, че трябва да остана на телефона още известно време…

Луис се канеше да откаже — вече се чувстваше леко замаян, — но ненадейно във въображението му изникна страховита картина: поставил трупа на Норма върху индианска шейна, старецът я влачи през гората и през гробището за животни, нагоре по хълма, към древното индианско гробище.

Внезапното хрумване го накара, да се почувства така, сякаш някой му зашлеви шамар. Безмълвно стана, отиде до хладилника и извади шише бира. Джъд одобрително кимна и отново избра някакъв номер. До три часа следобед, когато Луис отскочи до дома си, за да хапне набързо чиния супа и сандвич, Джъд почти бе уредил всички формалности, свързани с погребението на жена му; действаше методично, без да изпусне дори най-малката подробност, сякаш организираше гала-вечеря. Не пропусна да се обади в храма на методистите в Северен Лъдлоу, където щеше да се извърши опелото, както и на администрацията на гробището „Маунт Хоуп“. Всъщност двете обаждания влизаха в задълженията на служителя от „Брукингс и Смит“, но старецът предпочете да позвъни пръв в знак на учтивост. Подобна постъпка би хрумнала на малцина опечалени и дори тогава едва ли биха я предприели. Луис усети, че се изпълва с още по-голямо уважение към стареца. По-късно Джъд се зае с известяване на малцината останали живи сродници на Норма, както и на членовете на своето семейство, като търсеше номерата в разкъсан, подвързан с кожа телефонен указател. А в паузите между обажданията, той отпиваше от бирата си и си припомняше миналото.

Луис изпита към него огромно възхищение… и обич. Да, обич.

Вечерта, когато Ели слезе по пижама, за да целуне баща си, тя го попита дали мисис Крендъл ще отиде в рая. Тя зададе въпроса шепнешком, сякаш разбираше, че е по-добре майка й да не чуе. Рейчъл бе в кухнята и правеше пай с пиле, който смяташе да занесе на Джъд на другата сутрин.

Всички лампи светеха в дома на семейство Крендъл от другата страна на пътя. Двойна редица коли бяха паркирани на алеята, а други — в продължение на трийсетина метра от двете страни на пътя. Официалното поклонение щеше да се състои в салона на погребалното бюро на следващия ден, но тази вечер съседите бяха дошли, за да утешат, доколкото могат, Джъд в мъката му, да споделят стари спомени и да пийнат по чашка в памет на старицата, която се бе „възнесла“, както се изрази Джъд. Навън духаше студен февруарски вятър и пътят между двете къщи беше покрит с дебел черен лед. По това време зимата в Мейн беше най-мразовита.

— Право да ти кажа, не знам, скъпа — отвърна Луис, притегли Ели на скута си и мимоходом хвърли поглед към екрана на телевизора, където се вихреше ожесточена престрелка. Един от участниците се завъртя около оста си и се строполи на земята, но лекарят и дъщеря му не му обърнаха внимание. Луис имаше странното предчувствие, че Ели знае много повече за Роналд Макдоналд, за Спайдърмен^[1] за Бъргър Кинг, отколкото за Мойсей, Исус и за свети Павел. Беше дъщеря на еврейка, която не изповядваше вярата си и на методист, който от дете не бе стъпвал в храма: навярно представата й за духовния свят бе много смътна, изградена не върху легенди и сънища, а върху мимолетни впечатления. „Вече е прекалено късно — каза си той. — Прекалено късно е, въпреки че Ели е едва петгодишна. Господи, колко бързо изпуснахме подходящия момент!“

Ели очаквателно бе втренчила очи в него — налагаше се да измисли някакъв отговор. Ето защо побърза да каже:

— Хората имат различни представи за онова, което става след смъртта. Някои вярват в съществуването на ад или рай, други, че се появяваме отново под формата на малки деца…

— А, да, нарича се „раждане“ — прекъсна го Ели. — Както стана с Одри Роуз от онзи филм по телевизията.

— Откъде знаеш, след като не си го гледала? — попита той и си помисли, че Рейчъл положително ще получи удар, ако разбере, че Ели знае съдържанието на „Одри Роуз“.

— Разказа ми го Мари от нашето училище — отвърна Ели.

Мари, присвоила си титлата „най-добра приятелка“ на Ели, беше кльощаво и мърляво момиченце, което винаги изглеждаше така, сякаш ще се зарази от импетиго, тения и дори скорбут. Луис и жена му нямаха нищо против дружбата между децата и дори я насърчаваха. Въпреки това, Рейчъл веднъж сподели, че след посещенията на Мари винаги изпитва непреодолимо желание да провери дали в косата на Ели има гниди или въшки. Луис бе кимнал с глава и се бе засмял.

— Майката на Мари й позволява да гледа всички филми — обвинително произнесе Ели, но Луис се престори, че не разбира намека й.

— Не е „раждане“, а прераждане — побърза да я поправи той, — но все пак предполагам, че си разбрала за какво става дума. Католиците вярват в съществуването на ад и на рай, но твърдят, че помежду им се намират преддверието на ада и чистилището. Будистите пък вярват в нирвана…

Внезапно прекъсна лекцията си, защото забеляза сянка върху стената — Рейчъл се бе заслушала в разговора им. Сетне продължи, като внимателно обмисляше всяка дума:

— Навярно съществуват още много подобни вярвания, но истината е една, Ели: когато се сблъска със смъртта, човек разбира, че не знае нищо за нея. Хората твърдят, че я познават, но всъщност говорят онова, което вярват. Знаеш ли какво означава думичката „вяра“?

— Ами…

— Ето ти един пример: в момента седим на този стол. Убедена ли си, че утре той ще съществува?

— Да, разбира се.

— Ето, това е вярата. Вярваш в съществуването на стола, всъщност и аз вярвам в същото. Вярата означава да си убедена, че нещо ще се случи. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да — отвърна Ели и енергично закима с глава.

— Всъщност не можем да сме напълно сигурни, че столът и утре ще е тук — каза Луис. — Представи си, че някой откачен крадец на столове се промъкне в стаята и го вземе.

Малката се засмя. Баща й също се усмихна и продължи:

— Трябва да вярваме, че това няма да се случи. Вярата е велика сила и религиозните хора искат да ни убедят, че вярата и познанието са едно и също, само че аз не мисля така. Съществуват многобройни мнения по въпроса, но всичко, което със сигурност знаем, може да се обобщи по следния начин: когато умрем, нашите души и разума ни или оцеляват, или умират заедно с нас. Ако е вярно първото твърдение, то многобройните прераждания са напълно реални: в противен случай смъртта означава пълен мрак, край на всичко.

— Все едно, че заспиваш? — попита Ели.

Луис се замисли и отвърна:

— Според мен повече прилича на пълна упойка.

— В коя от двете възможности вярваш, татко?

Сянката върху стената незабележимо се размърда, сетне отново застина.

Луис се замисли. През по-голямата част от живота си (навярно още от ученическите години), бе убеден, че смъртта означава край на всичко. В лекарската си практика бе стоял до смъртното легло на много хора, но никога не беше усетил покрай него да прелита душа, отправена към… един Бог знае накъде. Спомни си, че същата мисъл му бе хрумнала, когато Виктор Пасков издъхна в ръцете му. Луис напълно подкрепяше схващането на своя професор по психология, според когото случаите на метапсихоза, подробно описани в медицинските списания, а после преиначени от търсещите сензация популярни вестници, представляват отчаян опит за съпротивление на съзнанието срещу настъпващата смърт, нещо като въображаема преграда срещу предизвиканото от страха обезумяване. Напълно бе съгласен и с мнението, изказано от негов колега по време на среднощна сбирка, когато учеше втора година в чикагския университет. Колегата му твърдеше, че в Библията са описани подозрително много чудеса, които, кой знае защо, почти престанали да се случват с настъпването на съвременната епоха. (Всъщност отначало приятелят му твърдеше, че чудеса изобщо не стават, но останалите студенти го принудиха да се поправи, като го обсипаха с примери за странни явления, които се наблюдават и до днес. Не пропуснаха да му припомнят за „тъмните дупки“ в съвременния свят, ярко осветен от Разума и от Просвещението, например Плащеницата от Торино, чиято тайна все още не бе разгадана, въпреки положените усилия.) „И така, Христос възкресил Лазар — казваше колегата му, който междувременно бе станал известен гинеколог в Дийрборн, Мичиган. — Нямам нищо против, готов съм да се съглася. И без това съм принуден да приемам доста съмнителни теории, както тази, че когато майката ражда едно дете, а в утробата й първоначално е имало близнаци, то по-силният зародиш е погълнал другия, също като някакъв все още нероден канибал. След двайсет-трийсет години лекарите откриват зъби в тестисите му или коси в белите му дробове като доказателство, че го е сторил. Та искам да кажа, че съм готов да повярвам на всичко, нали разбирате? Вярвам във възкръсването на Лазар, но искам да видя смъртния му акт, който доказва, че е бил мъртъв, когато са го пуснали в гроба. Сигурно ви напомням за Тома Неверни, който не повярвал във възкръсването на Христа, докато със собствените си очи не видял раните от пирони и поставил пръста си в тях. Ако питате мен, той е бил истинският лекар сред цялата шайка, не Лука.“

Не, Луис никога не бе вярвал в безсмъртието на душата, поне до възкресяването на Чърч.

— Вярвам, че продължаваме да съществуваме и след смъртта — бавно изрече той. — Но нямам представа точно под каква форма. Може би трансформацията е различна при различните хора. Може би става точно онова, в което си вярвал през целия си живот. Убеден съм, че продължаваме да съществуваме и че сега мисис Крендъл е някъде, където е щастлива.

— Значи наистина вярваш — с благоговение констатира Ели.

Луис се усмихна доволно и същевременно смутено.

— Така предполагам. Освен това вярвам, че още преди десет минути трябваше да си в леглото. Луис я целуна по устата и по нослето.

— Смяташ ли, че и животните се прераждат?

— Да — без да се замисля отвърна Луис и за малко щеше да каже: „Особено котките!“. Осъзна какво е щял да направи и изтръпна, лицето му пребледня.

— Е, добре — промълви Ели и слезе от скута му. — А сега отивам да целуна мама за лека нощ.

— И не се бави — извика подире й Луис. Ели спря на прага на трапезарията, обърна се към него и заяви:

— Държах се много глупаво онзи път, когато се разревах, защото си представих, че Чърч ще умре.

— Не, миличка, грешиш.

— Ако той умре сега, ще мога да го понеса — продължи малката и за миг замълча, сякаш сама бе изненадана от думите си, сетне още по-уверено продължи:

— Точно така, няма да ми е толкова мъчно. После отиде при майка си.

По-късно, когато си легнаха, Рейчъл каза:

— Чух какво си говорихте.

— И сигурно не одобряваш? — попита той. Беше твърдо решен да изясни въпроса докрай.

— Не — отвърна Рейчъл с неприсъщо за нея колебание. — Луис, мисля, че не ме разбираш. При мисълта за смъртта ме обзема страх и както добре знаеш, страхът ме прави агресивна.

Никога не бе произнасяла думите с такова усилие и Луис изведнъж усети, че трябва да е още по-предпазлив, отколкото преди малко с Ели. Интуицията му подсказваше, че се движи сред минно поле.

— Но от какво се боиш? Че ще умреш?

— Не се страхувам от собствената си смърт — прошепна Рейчъл. — Дори вече не мисля за това, да… изобщо не мисля. Но когато бях малка, беше точно обратното и по цели нощи не можех да заспя. А когато се унасях, сънувах, че орди чудовища идват да ме изядат в леглото и всички те приличаха на сестра ми Зелда.

„Най-сетне! — помисли си Луис. — Женени сме от десет години, а тя най-сетне реши да ми разкрие тайната си“.

— Не говориш често за нея — отбеляза той.

Рейчъл се усмихна и го помилва по бузата.

— О, Луис, колко си мил. Не говоря никога за Зелда и дори се опитвам да не мисля за нея.

— Винаги съм си мислил, че си имаш своите причини.

— Прав си. Така е и до ден днешен — замислено отвърна Рейчъл.

— Доколкото знам, Зелда е починала от менингит на гръбначния мозък — каза Луис.

— Менингит на гръбначния мозък — потвърди съпругата му и той забеляза, че е готова да се разплаче. — В дома на родителите ми вече няма нейни снимки.

— Баща ти държи фотография на някакво момиченце върху бю…

— Върху бюрото в кабинета си. Да, бях я забравила Мисля, че и майка ми все още носи снимка на Зелда в портфейла си. Сестра ми беше с две години по-голяма от мене. Когато се зарази, я скриха в най-отдалечената стая в задната страна на къщата, също както се крие някаква неприлична тайна. О, Луис, в продължение на цели месеци наблюдавах как сестра ми гасне в задната стаичка, как най-сетне умря там и през цялото време лежеше там като някаква ужасяваща, неприлична тайна!

Рейчъл не издържа и избухна в сълзи. Хълцаше толкова високо, че Луис се изплаши плачът й да не прерасне в истерия. Протегна ръка и се опита да я хване за рамото, но тя се изскубна от пръстите му и Луис дочу шумоленето на копринената й пижама.

— Рейчъл, скъпа, моля те, недей…

Рейчъл се овладя и рече хлипайки:

— Не ме прекъсвай, Луис. Имам сили да разкажа за случилото се само веднъж, — а след това искам завинаги да го забравя. И без това тази нощ вероятно няма да заспя.

— Нима беше толкова страшно? — попита той, въпреки че предварително знаеше отговора. Сега си обясняваше много неща и внезапно си припомни много случаи, които никога (или почти никога) не бе свързвал. Рейчъл никога не ходеше на погребения, не бе присъствал дори на погребението на Ал Лок, състудент на Луис, който бе загинал, когато връхлетял с колата си върху боклукчийски камион. Ал често им идваше на гости и Рейчъл го харесваше, но въпреки това не бе отишла на погребението му.

„Спомням си, че точно тогава тя се разболя — проблесна в ума му. — Каза, че има грип или нещо подобно и наистина изглеждаше зле. Но чудното е, че оздравя още на другия ден. Всъщност оздравя не на другия ден, а веднага след погребението“ — мислено се поправи той и си припомни страховете си, че болестта на съпругата му навярно е психосоматична.

— Едва ли можеш да си представиш колко бе кошмарно, Луис. С всеки изминат ден Зелда се израждаше пред очите ни и никой не можеше да й помогне. Измъчваха я непрекъснати болки. Тялото й се съсухри… раменете й се приведоха напред, докато получи гърбица, а лицето й беше толкова изпито, че напомняше маска. Пръстите на ръцете й се извиха като нокти на птица. Понякога трябваше да я храня — господи, как мразех да го правя, но не се издадох. Когато болките й станаха непоносими, започнаха да й дават успокоителни — отначало по-слаби, сетне конски дози морфин, който безсъмнено би я превърнал в наркоманка, ако бе останала жива. Но всички знаехме, че Зелда ще умре. Навярно искахме болестта на сестра ми да остане в… в тайна, защото ИСКАХМЕ тя да умре и то не от състрадание към нея, а от жалост към самите нас, защото Зелда не само започваше да прилича на чудовище, но и се държеше като такова. Господи, знам че звучи ужасно, но…

Рейчъл закри лицето си с ръце. Луис нежно я докосна и промълви:

— Скъпа, уверявам те, че грешиш.

— Зная, че е ужасно — повтори Рейчъл.

— Просто констатираш една истина — прекъсна я съпругът й. — Обикновено хората, които прекарват дълго време на легло, се превръщат в капризни, отвратителни чудовища. Представата за благородните и безмълвно понасящи страданията си пациенти съществува само в романите. Щом върху гърба на болния се появят първите рани от залежаването, той (или тя) започват да тормозят околните. Зная, че не са виновни, но защо роднините им са длъжни да страдат?

Рейчъл слисано го изгледа и в очите й проблесна искрица надежда, сетне изражението й отново стана недоверчиво и тя промълви:

— Измисляш си.

Луис мрачно се усмихна.

— Искаш ли да ти покажа какво пише в наръчника по медицинска патология? Може би ще се заинтересуваш и от статистиката на самоубийствата? Тя свидетелства, че в семейства, където някой от членовете се е грижил за неизлечимо болен, кривата на самоубийствата рязко нараства шест месеца след смъртта на пациента.

— Не може да бъде!

— Членовете на семейството поглъщат приспивателни, отравят се с газ или си пръскат черепа — продължи той, сякаш не бе чул възклицанието й. — Навярно са тласкани към самоубийството от натрупаните в душите им омраза… отвращение… мъка. — Останалите живи като че имат чувството, че са извършили убийство — затова бързат да последват мъртвите си родственици.

По подпухналото от плач лице на Рейчъл се изписа странно, болезнено облекчение и тя прошепна:

— Зелда беше неописуемо себична… беше станала направо отвратителна. Понякога нарочно се напикаваше в леглото. Майка ми й предлагаше да я заведе до тоалетната, или по-късно, когато Зелда вече не можеше да става, да й донесе подлогата… сестра ми отказваше, а веднага след това се изпикаваше в леглото и се налагаше двете с мама да сменяме чаршафите… Зелда винаги се извиняваше и казваше, че е станало случайно, но очите й проблясваха ехидно, а стаята бе просмукана от миризмата на урина и на лекарства… взимаше някакъв наркотик, който миришеше на капки против кашлица от черешова кора и вонята му се разнасяше навсякъде… Започнах да се събуждам през нощта… всъщност и до днес, когато нощем се събудя, ми се струва, че долавям миризмата на капките против кашлица… когато съм полусънена си казвам: „Кога Зелда най-сетне ще умре?“ Струва ми се, че…

Рейчъл се задави. Луис взе ръката й и тя здраво я стисна.

— Когато сменяхме чаршафите, виждахме отвратителната й гърбица, която сякаш се гърчеше. Знаеш ли, Луис, малко преди Зелда да умре, ми се струваше, че задникът й някак си се е озовал в средата на гърба й.

Насълзените очи на Рейчъл бяха изцъклени от страх, като на дете, което си припомня непрекъснато преследващ го кошмарен сън.

— Понякога… понякога Зелда ме докосваше с ръцете си, които наподобяваха нокти на граблива птица… едва успявах да се въздържа и да не й извикам да не ме пипа. Веднъж, докато я хранех, тя ме докосна по лицето. Подскочих от отвращение, излях горещата супа върху ръката си и действително изкрещях. Докато крещях, забелязах, че очите на сестра ми тържествуват.

Малко преди смъртта й, наркотиците престанаха да й действат. Сега беше ред на Зелда да пищи и никой от нас не си спомняше каква е била преди, никой, дори майка ми. Тя се превърна в отвратително, омразно нещо, което надаваше писъци в най-отдалечената стая… в нашата мръсна тайна.

Рейчъл с мъка преглътна, от гърлото й се разнесе задавен звук, сетне с видимо усилие продължи.

— Бяха ме оставили сама с нея. Беше по Великден и мама и татко бяха прескочили за няколко минути до свои приятели. Спомням си, че четях списание в кухнята или по-точно го разлиствах, докато чаках да стане време да дам поредната доза морфин на Зелда, която крещеше с всичка сила. Започнала бе да вика още когато родителите ми излязоха и писъците й ми пречеха да чета. След това… изведнъж виковете й престанаха. Бях едва осемгодишна, Луис… всяка вечер сънувах кошмари. Въобразявах си, че Зелда ме мрази, защото нямам гърбица, защото не изпитвам непрекъснати болки, защото мога да ходя, защото ще остана жива… Въобразявах си, че иска да ме убие. Всъщност дори и сега смятам, че страховете ми са били основателни, защото съм убедена, че Зелда ме ненавиждаше. Може би нямаше да ме убие, но някак си щеше да завладее тялото ми… да ме прогони от него, както в приказките за вещиците… сигурна съм, че ако можеше, щеше да го направи. Когато сестра ми престана да крещи, надникнах в стаята й, за да видя дали всичко е наред… да проверя дали не е паднала от леглото или се е смъкнала от натрупаните една върху друга възглавници. Влязох в стаята и я погледнах — стори ми се, че си е глътнала езика и се задушава. О, Луис…

Обляна в сълзи, Рейчъл отново повиши глас като изплашено дете, сякаш отново виждаше пред очите си страшната картина.

— Бях едва осемгодишна, Луис! Просто не знаех какво да правя!

— Разбира се, че не си знаела — опита се да я успокои съпругът й. Обърна се към нея и я прегърна, а Рейчъл се вкопчи в него с отчаяната сила на човек, който не умее да плува и чиято лодка се е преобърнала сред дълбоко езеро.

— Нима са те упреквали за нещо? — попита той.

— Не, но никой не пожела да ме утеши, никой не можеше да промени случилото се. Оказа се, че Зелда не си е глътнала езика — от гърлото й се изтръгна някакъв звук — викаше нещо като… като „гхааааа“…

Навярно споменът за ужасната сутрин все още бе съвършено жив в паметта й — Рейчъл успя много точно да имитира звука, издаван от сестра й. Внезапно пред очите на Луис изникна образа на Виктор Пасков. Той още по-силно притисна жена си в прегръдките си.

— … а по брадичката й течеше слюнка — ето така…

— Рейчъл, достатъчно — каза той с разтреперан глас. — Добре познавам симптомите.

— Искам да ти обясня всичко — заинати се тя. — Да ти обясня защо не мога да отида на погребението на бедната Норма и защо се скарахме преди известно време…

— Шттт — вече съм го забравил — прекъсна я Луис.

— Но аз не съм — възкликна Рейчъл. — Отлично си спомням как се чувствах през онова априлско утро на хиляда деветстотин шейсет и трета, когато сестра ми Зелда се задушаваше на леглото.

Двамата дълго мълчаха, най-сетне Рейчъл поднови разказа си:

— Обърнах я по корем и започнах да я удрям по гърба — това бе единственото, което се сетих да направя. Краката й ритаха във въздуха, забелязах колко са обезформени от болестта… дочух нещо като пърдене и си помислих, че звукът идва от Зелда… или от мен, сетне осъзнах, че блузата ми се пука по шевовете от усилията ми да преобърна сестра си. Тя започна да се гърчи… лицето й беше обърнато настрани и полузакрито от възглавницата. Помислих си: „Зелда умира! Господи, Зелда умира! Зелда умира, а когато родителите ми се приберат в къщи, ще ме обвинят, че аз съм я задушила, ще ми кажат: «Мразеше я Рейчъл»“, което си беше абсолютно вярно, или: „Искаше тя да умре“, което също отговаряше на истината. Разбираш ли, Луис, първата мисъл, която ми мина през ума, когато я видях да се мята върху леглото, беше: „О, прекрасно — най-сетне Зелда ще се задуши и целият кошмар ще свърши!“

Отново я обърнах по гръб и забелязах, че лицето й е почерняло, очите й бяха изскочили от орбитите, а шията й беше подута. После Зелда умря. Заднешком отстъпих към вратата, но се блъснах в стената и съборих картината, на която беше изобразен Магьосникът от Оз (преди да се разболее, сестра ми беше вманиачена на темата Магьосника от Оз и беше прочела всички книги за него). На картината, под изображението на магьосника, беше написано: „Великият и страшен Оз“, само че Зелда винаги го наричаше „Веуикия и стуашен Оз“, заваляйки буквите като Елмър Фуд. Майка ми постави картината в рамка, защото… защото изглеждаше, че Зелда харесва най-много нея… И ето че „Веуикият и стуашен Оз“ падна на земята, а стъклото стана на парчета. Закрещях, защото знаех, че сестра ми е мъртва и си мислех… мислех си, че духът й ме преследва, ще ме преследва и ще ме мрази също както тя. Изведнъж осъзнах…

— В такъв случай ти свалям шапка — прекъсна я лекарят.

— Не говориш сериозно — отвърна Рейчъл. Седна в леглото, запали нощната лампа и повтори:

— Да, наистина ти свалям шапка. Освен това научих нещо, което показва колко съм прав да ненавиждам родителите ти. Как са могли да те оставят сама с нея?

— Беше по време на Великденските празници, Лу — упрекна го тя с тон на осемгодишно момиченце, каквото е била по време, когато се беше случила позорната и отвратителна история.

— Хич не ми пука, дори да са звучали тръбите на Страшния съд — с внезапен гняв извика Луис и жена му стреснато се отдръпна назад.

Лекарят си спомни за двете санитарки-доброволки, които имаха лошия късмет да започнат работа в деня на смъртта на Виктор Пасков. Едната, нисичка студентка на име Карла Шейвърс, се бе върнала в лечебницата на другия ден и работеше толкова добре, че дори мис Чарлтън я похвали. Другата никога вече не се появи. Луис не бе изненадан и не я обвиняваше.

Но къде е била сестрата? Би трябвало да оставят при болната дипломирана медицинска сестра… А семейство Голдман най-нехайно си отишли на гости и оставили осемгодишната си дъщеря сама със смъртно болното момиче, което по онова време навярно вече не е било с ума си. Защо? Просто защото било Великден! И защото точно тази сутрин елегантната Дори Голдман не можела да понася вонята и трябвало да излезе поне за малко! Ето защо Рейчъл трябвало да поеме дежурството. Нали така, приятели и съседи? Тежкото задължение се паднало на осемгодишното момиченце с коса, завързана на миши опашчици и моряшка блуза, Рейчъл спокойно можела да остане вкъщи при отвратителната миризма. Защо всяко лято я изпращали на скъп летен лагер във Върмонтските планини, ако не да понася след завръщането си гнусната миризма, излъчваща се от умиращата й, ненормална сестра? Десет нови костюмчета за Гейдж, шест нови рокли за Ели и солидна стипендия за обучението ти Луис, стига да се откажеш от връзката си с дъщеря ми… но къде беше претъпканият ти портфейл, мистър Голдман, когато дъщеря ти умираше от менингит, а ти бе оставил малката й сестра да я гледа? Може би си нямал пари да платиш за медицинска сестра, гаден простак такъв? Луис скочи от леглото.

— Къде отиваш? — уплашено запита Рейчъл.

— Ще ти донеса един Валиум.

— Знаеш, че никога не пия…

— Тази вечер ще пиеш — строго произнесе той. Рейчъл погълна таблетката и довърши разказа си. Сега говореше спокойно, явно транквилантът вече й въздействаше.

Съседката, която живееше до тях, открила Рейчъл свита зад някакво дърво. Малката непрекъснато повтаряла едно и също: „Зелда е мъртва!“ От носа й течала кръв и цялата била омазана. Съседката повикала бърза помощ, сетне, след като спряла кръвоизлива от носа на малката и я поуспокоила с помощта на чаша горещ чай и два аспирина, успяла да научи от нея адреса на приятелите, където се намирали родителите й, и им телефонирала. Голдманови били на гости у семейство Каброн, които живеели в другия край на града; Питър Каброн бил главен счетоводител във фирмата на баща й.

До вечерта в дома на Голдманови настъпили значителни промени. Зелда вече я нямало. Стаята й била почистена и дезинфекцирана, старите мебели — изхвърлени. Сега стаята представлявала една празна кутия. По-късно, години по-късно, Дори Голдман я превърнала в стая за шев.

Същата нощ Рейчъл сънувала първия си кошмар; когато в два през нощта се събудила и започнала да вика майка си, с ужас открила, че не може да стане от леглото, защото изпитвала страхотни болки в гърба. Пресилила го, когато се опитвала да вдигне сестра си. Била толкова възбудена, че с лекота успяла да я преобърне, като от рязкото движение разпрала блузата си под мишниците.

Фактът, че Рейчъл получила разтягане на мускулите, докато се опитвала да спаси сестра си от задушаване, бил очебиен, съвсем елементарно, драги ми Уотсън. Очебиен за всички, освен за самата Рейчъл. Била убедена, че Зелда й отмъщава от гроба. Зелда знаела, че Рейчъл се радва на смъртта й; Зелда знаела, че когато сестра й изтичала на улицата крещейки „Зелда е мъртва!“, всъщност се опитвала да прикрие смеха си; Зелда знаела, че сестра й е причина за смъртта й и за отмъщение я заразила от менингит. Малко по малко на Рейчъл също щяла да се появи гърбица и на свой ред да бъде прикована към леглото, докато бавно, но сигурно се превърнела в чудовище, а пръстите и започнели да наподобяват на ноктите на граблива птица.

След известно време щяла да започне да крещи от силната болка, да подмокря леглото си, докато най-сетне се задушела от собствения си език — отмъщението на сестра й се стоварвало върху нея.

Никой не могъл да разубеди момиченцето от идеята — фикс; нито родителите й, нито семейният лекар, доктор Мъри, който установил, че малката има разтягане на мускулите на гърба и й казал (доста брутално, както биха сметнали повечето хора, включително Луис), че трябва да престане да се лигави. Освен това й напомнил, че родителите й са покрусени от скорошната смърт на сестра й и че сега не е време да се опитва да привлече вниманието им с детински капризи. Единствено постепенното намаляване и изчезване на болката убедило Рейчъл, че не е жертва на свръхестественото отмъщение на мъртвата Зелда, нито на Божие проклятие заради недостойното си поведение. В продължение на месеци (така каза на Луис, но всъщност в продължение на цели осем години), се събуждала посред нощ от кошмарни сънища, в които отново и отново пред очите й се нижели последните мигове на Зелда; Рейчъл уплашено опипвала гърба си в мрака, за да се увери, че всичко е наред. В моментите на страх, последвали кошмарните сънища, често й се струвало, че вратата на гардероба с трясък ще се отвори и че оттам с клатушкане ще излезе Зелда; обезобразеното й тяло е посиняло, очите й са облещени, почернелият й и подут език стърчи между устните й, а пръстите й се насочват към убийцата, която се е разположила в леглото и страхливо опипва гръбнака си.

Рейчъл не присъствала на погребението на сестра си и от този ден нататък отказвала да ходи на гробища.

— Ако ми го беше разказала по-рано, щях да разбера много неща — промълви Луис.

— Не можех, Лу — простичко отвърна съпругата му и гласът й прозвуча сънено. — Оттогава изпитвам някакъв страх към тази тема.

„О, просто някакъв си страх“ — каза си Луис.

— Струва ми се, че…, че не мога да го превъзмогна. Съзнавам, че си прав, че смъртта е напълно естествено явление и в някои случаи — дори необходима. Но има разлика между онова, което съзнавам с разума и… с душата си…

— Разбирам — прекъсна я Луис.

— Онзи път, когато се нахвърлих върху тебе — сънено продължи Рейчъл, — знаех, че Ели плаче само защото за пръв път се сблъскваше с мисълта за смъртта…, че скоро ще свикне с нея, но въпреки това, не успях да се въздържа. Извинявай, Луис.

— Не е нужно да се извиняваш — промълви лекарят и я погали по главата. — По дяволите, готов съм на всичко, само и само да се почувстваш по-добре.

— Повярвай ми, че вече се чувствам така — усмихнато отговори Рейчъл. — Имам чувството, че току-що съм повърнала нещо, което в продължение на години е отравяло организма ми.

— Може и да си права.

Клепачите на Рейчъл се затвориха, после тя с огромно усилие ги повдигна за миг и промълви:

— Моля те, не обвинявай за всичко баща ми. Родителите ми преживяха тежки моменти. Сметките за лечението на Зелда бяха астрономически; баща ми пропусна възможността да разшири търговията си в предградията, продажбите в магазина не вървяха, отгоре на всичко, имаше опасност и майка ми да загуби разума си.

След смъртта на Зелда всичко се оправи, сякаш бе даден сигнал за настъпване на нов период на благосъстояние. Икономическото положение, което до този момент бе нестабилно в целия свят, даде признаци на подобрение; татко получи заема от банката и оттогава много му върви. Струва ми се, че родителите ми са така обсебващи, защото съм им останала само аз и…

— И защото се чувстват виновни! — каза Луис.

— Сигурно имаш право. Нали няма да ми се разсърдиш, ако се разболея в деня, когато погребват Норма?

— Не, скъпа — отвърна Луис и, след кратко колебание взе ръката й и попита:

— Имаш ли нещо против да заведа Ели? Усети ръката й да се вкопчва в неговата.

— Наистина не знам, Лу — промълви тя несигурно и в гласа й отново се прокрадна предишния страх. — Още е много малка и…

— Но нали от година и повече знае как се раждат децата? — отново й напомни той.

Рейчъл дълго мълча — взираше се в тавана и хапеше устни. Най-накрая промълви:

— Съгласна съм, щом смяташ, че е необходимо и щом… щом си сигурен, че няма да й навреди.

— Ела при мен, Рейчъл — прошепна Луис.

Тази нощ двамата спаха плътно притиснати един към друг, гърбът на Рейчъл допрян до стомаха на съпруга й; когато след няколко часа приспивателното престана да действа и Рейчъл се събуди цялата разтреперана, Луис я взе в прегръдките си, нежно започна да я гали и продължи да й шепне успокояващи думи, докато тя отново заспа.