Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

20

Циганското лято дойде и си отиде. Короните на дърветата се обагриха в ярки цветове, които постепенно избледняха. Една нощ. в средата на октомври заваля проливен и студен дъжд, след който листата на дърветата започнаха да капят. Всеки ден Ели се прибираше вкъщи, натоварена с украсата за Халоуин, която бе изработила в училище. Една вечер разказа на Гейдж историята на Конника без глава. Докато си легна, малкият щастливко бърбореше безсмислени фрази, в които се говореше за някой си Итчибод Брейн[1].

Думите му накараха Рейчъл да се разсмее толкова силно, че й трябваше доста време, докато се успокои. Началото на есента бе щастлив период за семейство Крийд.

Луис скоро свикна с новата си и съвсем нелека работа, която, въпреки всичко, го караше да се чувства удовлетворен. Преглеждаше пациентите, участваше в заседания на университетския съвет, съвестно пишеше задължителните статии за студентския ежедневник, в който съобщаваше на девойките, че в амбулаторията се лекуват венерически болести при пълна дискретност и подканяше всички студенти да се ваксинират против азиатски грип, епидемия, от който се очакваше през зимата. Освен това участваше в дискусионния кръжок и дори бе избран за негов председател. В средата на октомври замина за Провидънс на конгреса на местните училищни лекари и изнесе доклад посветен на приложението на правните норми при специфичното лечение на заболяванията у някои студенти. Беше описал и случая с Виктор Пасков, който фигурираше в доклада под фиктивното име Хенри Монтец. Лекцията бе посрещната с интерес от колегите му. Луис се зае с изготвяне на бюджета на амбулаторията за следващата година.

Вечерите му преминаваха еднообразно — занимаваше се с Ели и Гейдж, а по-късно изпиваше една-две бири с Джъд Крендъл. Понякога Миси идваше да гледа децата и Рейчъл го придружаваше при съседите, от време на време Норма също сядаше при тях, но най-често Джъд и Луис оставаха сами. Луис изпитваше безкрайно удоволствие от компанията на стареца. („Все едно, че нося удобни домашни пантофи“ — често си казваше той.) Джъд обичаше да разказва историята на Лъдлоу и без усилие се връщаше три века назад, все едно, че бе живял по това време. Говореше увлекателно и никога не се отклоняваше в несвързани брътвежи, характерни за хората на неговата възраст. Луис го слушаше с огромен интерес, въпреки че бе забелязал как жена му често прикрива с ръка прозявката си.

Обикновено пресичаше шосето преди десет, прибираше се вкъщи и почти винаги се любеше с Рейчъл. Всъщност от първата година на брака им не се бяха любили така често и с такова удоволствие. Рейчъл твърдеше, че причината е във водата от артезианските кладенци, а Луис бе склонен да мисли, че мейнският въздух им действа благотворно.

Споменът за противната смърт на Виктор Пасков през първия ден на есенния семестър започна да избледнява от паметта на студентите, дори Луис чувстваше, че започва да забравя случилото се. Единствено семейството на Пасков продължаваше да скърби за него. Луис бе разговарял с бащата по телефона — за щастие не можеше да види лицето на нещастния човек, който с разтреперан глас пожела да научи дали лекарят е направил всичко възможно, за да спаси сина му. Луис му даде честната си дума, че целият персонал на лечебницата е положил максимални усилия. Естествено, не му разказа за настъпилата суматоха, за огромното петно върху мокета и за това, че при донасянето му в амбулаторията, синът му е бил в клинична смърт, въпреки че на самия него му се струваше, че никога няма да забрави ужасните подробности. Но за повечето от обитателите на кампуса, името на Виктор Пасков означаваше само кървава трагедия и те бързо го забравиха.

Луис все още си спомняше кошмарния си сън и последвалия го пристъп на сомнамбулизъм, но сега имаше странното усещане, че всичко това се е случило с другиго, струваше му се, че е сцена от забравена телевизионна пиеса. По същия начин си спомняше за единственото си посещение в публичен дом в Чикаго преди шест години; подобни преживявания бяха еднакво маловажни; безсмислени авантюри, които отекваха фалшиво, като звуци, получени в ехо-камера.

Луис се стараеше да забрави думите, които Пасков бе (или не бе) произнесъл в мига, когато издъхна.

През нощта на Халоуин земята се покри със слана. Луис и Ели започнаха традиционната обиколка на съседите от дома на семейство Крендъл. Малката се кикотеше зловещо и се преструваше, че обикаля кухнята на Норма, яхнала метла. Старицата възкликна:

— Най-сладката вещица, която съм виждала, нали, Джъд?

Джъд отвърна, че е напълно съгласен, запали цигара и попита:

— Къде е Гейдж, Луис? Не беше зле да маскирате и него.

Всъщност първоначално бяха възнамерявали да вземат и Гейдж; Рейчъл бе особено щастлива, защото, с помощта на Миси Дендридж, успя да изработи оригинален костюм, представляващ насекомо, чиито пипала бяха измайсторени от увити в разтегателна хартия закачалки за дрехи. За съжаление Гейдж се разболя от остър бронхит; Луис преслуша дробовете му и му се стори, че дочува леко хриптене, погледна термометъра на прозореца, който в шест часа вечерта показваше едва три градуса и категорично забрани малкият да излиза. Рейчъл бе разочарована, но призна, че мъжът й има право.

Ели обеща да даде на братчето си част от подарените сладкиши, но прекомерно тъжното й изражение накара Луис да се запита дали все пак не е доволна от отсъствието на Гейдж, който щеше да се влачи по петите й… или да й попречи да е в центъра на вниманието.

— Горкичкият Гейдж — произнесе тя с тон, обикновено употребяван за неизлечимо болни хора. Братчето й, което не съзнаваше какво изпуска, седеше на канапето и гледаше телевизия, а Чърч придремваше до него.

— Ели-вещица — избърбори Гейдж без особен интерес и отново се загледа в екрана.

— Горкичкият Гейдж — повтори Ели и отново въздъхна.

Думите й напомниха на Луис за пословичните крокодилски сълзи и той неволно се усмихна. Малката сграбчи ръката му и го повлече към вратата, като викаше:

— Да вървим, татко. Хайде, хайде, хайде!

— Гейдж има лек бронхит — отвърна Луис на въпроса на стареца.

— Колко жалко — намеси се Норма. — Нищо, следващата година ще е по-голям и ще се радва повече. Хайде, Ели, отвори торбичката си… Хо-оп.

Старицата взе ябълка и шоколадче от пълната е лакомства купа на масата, но те се изплъзнаха от ръката й. Луис с изненада забеляза, че пръстите й напомнят нокти на граблива птица. Наведе се и вдигна ябълката, която се бе изтърколила на пода. Джъд взе шоколадчето и го пъхна в торбичката на Ели.

— Чакай да ти дам друга ябълка, миличка — каза Норма. — Тази се е набила и ще потъмнее.

— Нищо й няма — намеси се Луис и понечи да вземе ябълката, но Ели отстъпи назад, като здраво стискаше отвора на торбичката.

— Не искам натъртена ябълка, татко — изрече тя и изгледа баща си сякаш бе полудял. — По нея ще се появят кафяви петна, пфу!

— Ели, държиш се ужасно невъзпитано!

— Не й се карай задето казва истината Луис — запротестира Норма. — Добре знаеш, че единствено децата са напълно откровени, иначе нямаше да са деца. Кафявите петна наистина са отвратителни.

— Благодаря, мис Крендъл — промълви Ели и победоносно изгледа баща си.

— Няма защо, малката ми — отвърна старицата.

Джъд ги изпрати до верандата. По пътеката се зададоха два малки призрака и Ели разпозна под маските им свои съученици. Побърза да се върне заедно с тях в кухнята и за момент Луис и Джъд останаха сами на верандата.

— Артритът на Норма очевидно се е влошил — отбеляза Луис.

Джъд кимна и угаси цигарата между палеца и показалеца си над пепелника.

— Прав си. Болките й се увеличават през есента и през зимата, но този път бият всички рекорди.

— Какво казва лекарят й?

— Нищо. Пък и какво да каже, когато Норма не е ходила на преглед.

— Така ли? Но защо?

Старецът изгледа Луис и на светлината на фаровете на комбито, което чакаше да отведе двата „призрака“, лицето му изглеждаше странно безпомощно.

— Смятах да изчакам подходящ момент, за да те помоля за услуга, но ми се струва, че никога няма да настъпи подходящ момент да злоупотребя с приятелството ти. Съгласен ли си да я прегледаш?

От кухнята се дочу воят на призраците и зловещото кикотене на Ели, което малката бе упражнявала в продължение на седмица. Луис си помисли, че веселите викове на децата подсилват празничното настроение.

— От какво се оплаква Норма? — запита той. — Да не би да се страхува от нещо друго, Джъд?

— Има болки в гърдите — тихо промълви старецът. — Освен това, отказва да посети доктор Уейбридж. Знаеш ли, малко съм разтревожен.

— А Норма притеснява ли се?

За миг Джъд се поколеба, сетне отговори:

— Струва ми се, че е изплашена до смърт — ето защо не иска да отиде на лекар. Една от най-старите й приятелки, Бети Косло миналата седмица умря от рак в бангорската болница — беше връстница на Норма. Сигурен съм, че жена ми се страхува да не я сполети същото.

— С удоволствие ще я прегледам — отвърна Луис. — Не се притеснявай.

— Благодаря — с признателност произнесе старецът. — Ще гледам някоя вечер да я изненадаме и да я принудим да… Джъд млъкна, наклони глава и внимателно се заслуша, сетне двамата с Луис се спогледаха.

По-късно лекарят не можа да си припомни точно какво е усетил в този момент или как празничното му настроение внезапно прерасна в ужас. Завиваше му се свят всеки път, когато се опитваше да анализира случилото се. Единственото, което си спомняше с абсолютна сигурност бе, че любопитството му мигновено отстъпи място на усещането, че се е случило нещастие. Втренчи се в Джъд и по погледа му разбра, че старецът е изплашен. За миг Луис не знаеше как да реагира.

— Хоо-о-о-хооо — долитаха виковете на „призраците“ от кухнята. — Хоо-хоо.

Изведнъж прераснаха в изплашен крясък:

— О-о-о-о-о-О-О-О-О… Един от „призраците“ изпищя.

— Татко! — извика Ели с разтреперан глас. — Татко, мис Крендъл падна!

— Господи! — изстена Джъд.

Ели дотича на верандата, черната й рокля се развяваше около тялото й, в ръката си продължаваше да стиска метлата. Лицето й, украсено със зелена боя и изкривено от ужас, наподобяваше лицето на пигмей, достигнал последния стадий на алкохолно отравяне. Двата „призрака“ я следваха по петите и ревяха с пълен глас.

Джъд се втурна към вратата с изненадваща за възрастта си пъргавина — гъвкавата му походка подхождаше повече на младеж. Докато тичаше, непрестанно викаше името на жена си.

Луис се наведе и обгърна с ръце раменете на Ели.

— Чакай ме тук. Не мърдай от верандата. Ясно ли е?

— Страх ме е, татко — прошепна малката.

Двата „призрака“ профучаха покрай тях и се затичаха надолу по пътеката, като викаха майка си, а в торбичките им шумоляха целофановите опаковки на току-що получените сладкиши.

Без да обръща внимание на виковете на Ели, която го молеше да се върне, Луис изтича по коридора и се втурна в кухнята.

Норма лежеше просната върху неравния линолеум, покрита с ябълки и шоколадчета — явно при падането си бе преобърнала купата със сладкишите, която се търкаляше недалеч от нея, подобно на летяща чинийка от нечупливо стъкло. Джъд разтриваше китките й и когато видя Луис, произнесе с изопнато лице:

— Помогни ми, Луис. Помогни на Норма. Струва ми се, че умира.

— Отдръпни се — нареди Луис, сетне приклекна до старицата. Усети как смачка под коляното си ябълка и сокът й проникна през тъканта на старите му панталони; кухнята изведнъж се изпълни с уханието на плодовете.

„Ето, че историята с Пасков се повтаря“ — помисли си той, сетне побърза да изтласка от ума си нелепата мисъл, сякаш бе стол на колела.

Напипа пулса на старицата, който беше слаб, накъсан и ускорен — приличаше на спазми… Пълна аритмия, със сигурност водеща към спиране на сърцебиенето. „Също като при Елвис Пресли, Норма“ — каза си той.

Разкопча роклята на старицата, под която се виждаше кремав копринен комбинезон, сетне обърна главата й на една страна и с ритмични движения започна да масажира сърцето й.

— Джъд, чуваш ли ме? — извика той.

„Постави основата на лявата ръка върху гръдната кост на четири сантиметра над мечовидния израстък. Дясната ръка стиска лявата китка на болния, като създава високо налягане. Натискай, натискай, но без паника — и не забравяй, че ребрата на старците са чупливи. И за Бога, гледай да не пресилиш белите й дробове!“

— Да — отвърна старецът.

— Вземи Ели — нареди Луис. — Идете у дома и внимавайте да не ви блъсне кола, докато пресичате шосето. Кажи на Рейчъл какво се е случило и й поискай да ти даде чантата ми. Не тази, която е в кабинета, а чантата, поставена на най-високата полица в банята на горния етаж — тя знае коя. Поръчай й да се обади за линейка в бангорската болница.

— Бъкспортската болница е по-близо — промълви старецът.

— Но линейката ще дойде по-бързо от Бангор. Хайде, върви. И не се опитвай сам да телефонираш в болницата — остави всичко на Рейчъл. В момента имам най-голяма нужда от чантата — прекъсна го Луис, а мислено си каза: „Съмнявам се, че жена ми ще донесе чантата, щом разбере за случилото се.“

Старецът побърза да изпълни нарежданията му. Луис чу как се затръшна вратата на верандата и осъзна, че е сам с Норма Крендъл. Кухнята ухаеше на ябълки, от хола се чуваше равномерното тиктакане на стенния часовник.

Изведнъж от гърдите на Норма се изтръгна дрезгаво хриптене, клепачите й потръпнаха. Луис изтръпна от ужасно предчувствие.

„Сега ще отвори очи… о, Господи, ще отвори очи и ще заговори за Гробището за домашни любимци.“

Но старицата само го изгледа замаяно и клепачите й отново се притвориха. Луис се засрами от себе си и от нелепия страх, какъвто изпитваше за първи път в живота си. Същевременно усети облекчение и малко се обнадежди. В очите на Норма се четеше страдание, но все пак не приличаха на очи на човек в предсмъртна агония. Очевидно сърдечната криза беше сериозна, но не фатална.

Постепенно Луис започна да се задъхва и се изпоти. Прилагането на изкуствено дишане изглежда лесно само когато се демонстрира по телевизията. Но масажирането на гръдния кош предизвиква изгаряне на огромно количество калории и Луис знаеше, че на следващия ден ще има жестоки болки в рамената.

— Мога ли да ви помогна?

Лекарят стреснато вдигна глава и забеляза жена, облечена в панталони и кафяв пуловер, която нерешително стоеше на прага, притиснала към гърдите си стиснатата си в юмрук длан. „Навярно е майката на «призраците»“ — помисли си Луис и веднага разбра, че е изплашена, но не и безпомощна.

— Не — отвърна той, сетне се поправи: — Всъщност — да. Намокрете кърпа, изстискайте я добре и я поставете на челото й.

Непознатата побърза да се подчини. Луис погледна към старицата и забеляза, че отново е отворила очи.

— Луис, паднах — прошепна тя. — Струва ми се, че ми се зави свят.

— Всъщност претърпя лек инфаркт — отвърна лекарят. — А сега се успокой и недей да говориш.

Позволи си да отдъхне за секунда, сетне отново измери пулса на Норма, който беше извънредно ускорен. Сърцето й „предаваше Морзовата азбука“, както едно време се бе изразил доктор Тъкър от чикагския медицински факултет; отначало биеше равномерно, следваше серия от накъсани тупкания, сетне равномерното биене се възстановяваше. Туп-туп-туп, Уомпа-Уомпа-Уомпа, туп-туп-туп-туп. Все пак ускореният пулс беше за предпочитане пред пълната аритмия.

Непознатата донесе мократа кърпа и я постави върху челото на Норма, сетне колебливо се отдръпна. В този момент Джъд се върна, стиснал в ръка лекарската чанта.

— Луис?

— Ще се оправи — отвърна лекарят и погледна към Джъд, но всъщност думите му бяха адресирани към Норма. — Телефонирахте ли за линейка?

— Когато си тръгвах, жена ти се обаждаше в болницата — отвърна Джъд. — Страхувах се да не се забавя…

— Не искам… в болница — прошепна Норма.

— Волю-неволю ще постъпиш там, момичето ми — заяви Луис. — Ще прекараш пет дни под наблюдение, ще взимаш необходимите лекарства, а сетне ще се завърнеш по живо по здраво у дома. И ако промълвиш още само една дума, ще те накарам да изядеш всичките ябълки заедно с кочана.

Старицата се опита да се усмихне и отново затвори очи.

Луис порови из чантата, измъкна флакона с Изодил и изтърси в дланта си хапче, голямо колкото главичка на карфица. Затвори флакончето и стисна миниатюрната таблетка между палеца и показалеца си.

— Норма, чуваш ли ме?

— Да.

— Отвори уста. Погоди ни всички подхождащи на Халоуин номера, а сега ще получиш заслужения сладкиш. Ще поставя под езика ти мъничка таблетка. От теб се иска да я държиш под езика, докато напълно се разтопи. Малко ще ти загорчи, но не се притеснявай. Разбра ли ме?

Норма отвори уста, откъдето лъхна миризма на развалени зъби; за миг Луис изпита огромно съжаление към нея. Старицата, която лежеше на пода на собствената си кухня, под купчината ябълки и празнични сладкиши, някога е била седемнайсетгодишно момиче с разкошни гърди, оглеждани от съседските момчета, с трийсет и два собствени зъба в устата и със здраво като парен локомотив сърце.

Норма притисна таблетката под езика си и за миг се намръщи от горчивия й вкус. Изодилът наистина беше неприятен. Луис си помисли, че Норма коренно се различава от Виктор Пасков, който бе изпаднал в клинична смърт и комуто не можеше да помогне. Навярно старицата щеше да оживее, поради силната си воля. Тя безжизнено вдигна ръка и Джъд нежно я пое.

Луис се изправи на крака, намери купата и се зае да събира разпилените сладкиши. Помагаше му младата жена, която каза, че се нарича мисис Стори и живее наблизо. Когато свършиха, тя заяви, че бърза да се върне при колата си, защото двете й момчета са изплашени до смърт.

— Благодаря за помощта, мисис Стори — каза Луис.

— Няма за какво — простичко отвърна жената. — Но тази нощ на колене ще благодаря на Бога, че бяхте тук, доктор Крийд.

Луис смутено махна с ръка.

— Аз също — промълви Джъд, сетне се втренчи в лекаря. Очите му бяха ясни — явно бе успял напълно да се овладее — краткият миг на объркване и страх бе преминал.

— Задължен съм ти до гроб, Луис.

— Я не се занасяй — отвърна лекарят и вдигна ръка за поздрав към мисис Сторн, която си бе тръгнала. Младата жена се усмихна и също му махна. Луис взе ябълка и я захапа. Беше толкова сладка, че за миг небцето му изтръпна…, но усещането беше някак си приятно. „Тази вечер спечели, Луис“ — каза си той и с удоволствие продължи да яде ябълката. С изненада установи, че е гладен като вълк.

— Наистина съм ти задължен — повтори Джъд. — Винаги съм на твое разположение, ако се нуждаеш от някаква услуга.

— Благодаря — отвърна Луис. — Ще се възползвам от предложението.

Линейката от Бангор пристигна след двайсет минути. Докато наблюдаваше санитарите, които поставиха носилката с Норма в задната част на колата, Луис хвърли поглед към дома си и забеляза, че Рейчъл наднича от прозореца на спалнята. Махна й, тя също вдигна ръка за поздрав.

Двамата с Джъд стояха и гледаха как линейката потегли — синята лампа на покрива и проблясваше, но сирената мълчеше.

— Май че е по-добре да отида в болницата — промълви старецът.

— Тази вечер няма да ти разрешат да видиш жена си, Джъд. Ще й направят електрокардиограма и ще я настанят в интензивното отделение, където посещенията са забранени, поне през първите дванайсет часа.

— Кажи ми честно, ще се оправи ли? Наистина ли ще оздравее, Луис?

Той сви рамене.

— Няма никаква гаранция. Жена ти претърпя сериозен сърдечен пристъп. По мое мнение ще оздравее, дори след лечението ще се чувства по-добре от преди.

— Дано — каза Джъд и запали цигара.

Луис се усмихна, погледна часовника си с изненада установи, че е едва осем без десет — струваше му се, че е изминало безкрайно дълго време от момента, когато двамата с Ели бяха влезли в къщата на семейство Крендъл.

— Джъд, смятам да взема Ели и да продължим обиколката на къщите.

— Разбира се. (На странния му диалект думите му прозвучаха като „Рааз’се“). — Кажи й да се забавлява колкото се може по-добре — и да забрави неприятната случка.

— Ще й предам — отвърна лекарят.

Когато се прибра вкъщи, завари Ели все още облечена в маскарадния си костюм. Рейчъл обясни, че напразно се опитвала да я накара да сложи нощницата си — малката отказвала, с надеждата, че обиколката на къщите, прекъсната от сърдечната криза на Норма, ще продължи. Когато Луис й каза да облече палтото си, Ели радостно нададе вик и плесна с ръце.

— Прекалено е късно за нея — обади се Рейчъл.

— Ще вземем колата — опита се да я успокои лекарят.

— Хайде, Рейчъл, знаеш, че от месец насам с нетърпение очаква тази нощ.

— Е, добре — Рейчъл колебливо се усмихна, а Ели, която тревожно я наблюдаваше, отново извика и хукна за палтото си.

— Как е Норма?

— Смятам, че ще се оправи — отвърна Луис. Чувстваше се отлично. Беше уморен, но доволен. — Пристъпът не беше много силен. Ще се наложи да внимава повечко за здравето си, но когато си на седемдесет и пет, трябва да знаеш, че е настъпил краят на лудориите.

— Какъв късмет, че си бил там — истинска намеса на Провидението!

— Предпочитам да мисля, че е било късмет — каза той и се усмихна на дъщеря си, която се появи, облечена с палтото си. — Готова ли си, страшна вещице?

— Да — изчурулика малката. — Да вървим, хайде, хайде,хайде…

Когато след час пътуваха обратно към дома си (Ели се опита да протестира, когато баща й реши да прекъсне забавлението, но всъщност си личеше, че е уморена), малката изненада Луис със странния си въпрос:

— Татко, да не би аз да съм причинила сърдечната криза на мисис Крендъл, когато отказах да взема набитата ябълка?

Лекарят стреснато я изгледа и се запита откъде на децата им идват на ума подобни странни и дори суеверни хрумвания. Припомни си наивните поговорки от детинството си: „Ако стъпиш върху цепката в дъските, ще изпопадат на майка ти зъбите“, „Обича ме малко, колко жалко“, „Смееш ли се по обяд, баща ти е добре, плачеш ли след полунощ — баща ти ще умре“. Внезапно пред очите му изплува Гробището за домашни любимци, където надгробните плочи бяха подредени в странни концентрични окръжности. Въпреки желанието си, не успя да се надсмее над малодушието си.

— Разбира се, че не, скъпа. Когато беше в кухнята с двата призрака…

— Не са призраци, а близнаците Стори — прекъсна го дъщеря му.

— Добре де, докато беше заедно с тях, мистър Крендъл ми обясняваше, че напоследък жена му усещала болки в гърдите. Всъщност може да се каже, че благодарение на теб тя остана жива или най-малкото, че ти си причината кризата да няма по-сериозни последствия.

На свой ред Ели го изгледа учудено. Луис кимна.

— Норма се нуждаеше от лекар, котенце. За щастие се оказах в дома на Крендъл точно в този момент, защото те придружавах при обиколката по домовете.

Момиченцето се замисли, сетне кимна и рече делово:

— Във всеки случай, мисис Крендъл положително ще умре. Хората, претърпели инфаркт обикновено умират. Дори първия път да оздравеят, следва нов инфаркт… след това друг, докато… Бум!

— Мога ли да знам откъде си научила подобни мъдрости?

Малката мълчаливо сви рамене и Луис развеселено забеляза, че дъщеря му точно имитира собствения му привичен жест.

Ели му позволи да носи торбичката й със сладкиши — знак на почти абсолютно доверие, — а Луис продължи да размишлява върху думите й и странното й поведение. Мисълта, че Чърч ще умре, я бе накарала да изпадне в истерия, но ето, че сега съвсем равнодушно приемаше предположението за евентуалната смърт на приятната старица. Какво беше казала? — следва нов инфаркт, след това друг и… Бум!

Когато се прибраха вкъщи, кухнята беше празна, но Луис дочу стъпките на жена си на горния етаж. Постави торбичката със сладкиши върху кухненския шкаф и се обърна към дъщеря си:

— Хората не винаги умират след сърдечен пристъп, Ели. Кризата на Норма не беше сериозна, освен това навреме успях да й дам необходимите лекарства. Съмнявам се, че сърцето й е засегнато. Тя…

— О, зная — весело произнесе Ели. — Но тя е възрастна и така или иначе скоро ще умре. Също и мистър Крендъл. Мога ли да изям една ябълка, преди лягане, татко?

— Не — отвърна Луис и замислено я изгледа. — Бързо се качвай в стаята си и не забравяй да измиеш зъбите си.

Сетне си каза: „Нима хората си въобразяват, че разбират детската психика?“

Когато къщата утихна и двамата съпрузи си легнаха, Рейчъл тихо попита:

— Как реагира Ели, Лу. Много ли се разтревожи?

„Не — каза си лекарят. — Оказа се, че на дъщеря ни е известно как старците умират на определени интервали, също както знае да пусне скакалеца, когато той зацвърчи… или че ако се препъне на тринайсетото прескачане на въжето, най-добрата й приятелка ще умре… или пък, защото надгробните паметници в Гробището за домашни любимци са подредени в концентрични окръжности.“

— Ами — отвърна той. — Напротив, държа се много спокойно. Хайде да спим, уморен съм.

Същата нощ, докато семейство Крийд спяха в новия си дом, а в отсрещната къща Джъд седеше, без да склопи точи, падна нова слана. Призори задуха силен вятър, който обрули от дърветата и последните листа (които вече бяха скучновато кафяви, не обагрени в разкошни цветове).

Вятърът събуди Луис, който се повдигна на лакти, все още полусънен и замаян. Дочу стъпки, които се изкачваха по стълбата… бавни, провлечени стъпки. Пасков се бе върнал. „Само че от смъртта му са минали два месеца“ — помисли си Луис. Когато вратата се отвори, ще съзре отвратителен разложен труп; спортните гащета са покрити с плесен, тук-там плътта е изгнила и под нея се виждат костите, мозъкът се е превърнал в безформена маса. Само очите изглеждат живи… и блещукат злобно. Този път Пасков няма да проговори, защото гласните му струни са напълно разложени и не могат да произвеждат нито звук. Но очите му… очите му ще мамят Луис да го последва.

— Не! — изстена лекарят и стъпките замряха.

Той стана, отиде до вратата и решително я отвори — от страх устните му бяха разтегнати в грозна гримаса, всичките му мускули бяха напрегнати. Навярно Пасков стои на прага с вдигнати ръце, като диригент на призрачен оркестър, който се готви да засвири гръмовитото встъпление към „Валпургиева нощ“.

Но Пасков липсваше, както би казал Джъд. Коридорът беше пуст, навсякъде цареше тишина само отвън долиташе виенето на вятъра. Луис се върна в леглото си и отново заспа.

Бележки

[1] Итчибод Брейн — Игра на думи — Itchibod Brain в буквален превод означава „крастав мозък“. Всъщност Гейдж произнася неправилно името на героя ат „Легенда за сънната долина“ от Уошингтън Ървинг, на име Ишибод Крейн. — Бел. пр.