Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

59

— Опитайте сега, госпожо — каза шофьорът, надвесен над двигателя на наетата от Рейчъл кола.

Младата жена завъртя ключа и моторът се запали. Шофьорът затръшна капака, заобиколи колата и се надвеси през прозореца към Рейчъл, докато изтриваше ръцете си с голяма синя носна кърпа. Загорялото му лице бе открито и приветливо, каскетът беше килнат на темето му.

— Много ви благодаря — просълзено произнесе Рейчъл. — Не знам как щях да се справя без вашата помощ.

— О, не се притеснявайте и дете щеше да отстрани повредата за секунди. Но все пак се учудвам — никога не съм виждал нещо подобно да се случи с нова кола.

— Защо? Какво й беше?

— Кабелът на акумулатора се беше откачил. Никой не е бъркал в мотора, нали?

— Не — отвърна младата жена и отново си спомни странното усещане, че е попаднала в някаква гигантска прашка.

— Може би се е разхлабил по време на пътуването — размишляваше на глас шофьорът, сетне продължи: — Във всеки случай ви гарантирам, че вече няма да ви се случи подобна неприятност. Затегнах го здраво.

— Ще приемете ли известна сума в знак на благодарност? — плахо попита Рейчъл.

Шофьорът гръмко се изсмя.

— В никакъв случай, госпожо. Много добре знаете, че ние сме рицарите на шосетата.

Младата жена се усмихна и промълви:

— Е… още веднъж — много ви благодаря.

— Наистина няма за какво — отвърна шофьорът и й отправи широка усмивка, която изглеждаше странно приветлива сред разсейващата се тъмнина.

Рейчъл също се усмихна, бавно излезе от паркинга и се отправи към шосето, водещо към магистралата. Внимателно се огледа и в двете посоки и след пет минути вече отново пътуваше на север по аутобана. Изпитото кафе й действаше по-добре, отколкото очакваше. Сега се чувстваше напълно бодра, сънливостта й бе изчезнала, очите й бяха широко отворени. Отново я обхвана безпокойство, имаше абсурдното усещане, че я манипулират. Възможно ли бе кабелът на акумулатора да се откачи от само себе си?

За да я задържи достатъчно дълго, че да…

Тя нервно се засмя. Достатъчно дълго за какво?

За да се случи нещо непоправимо.

„Що за глупаво и нелепо предположение“ — помисли си тя, но въпреки всичко натисна още по-силно газта.

В Пет часа сутринта точно когато Джъд се опитваше да се предпази от удара на скалпела, откраднат от чантата на добрия му приятел доктор Луис Крийд и когато Ели стреснато се изправи в леглото си и извика от ужас (изплашена от кошмарен сън, който за щастие после не си спомняше), Рейчъл напусна магистралата, премина по „Хамънд Стрийт“, успоредна на гробището, където в ковчега на сина й лежеше само лопатата с изкривено острие и премина по моста в Брюър. В пет и четвърт вече бе на шосе 15 и караше към Лъдлоу.

 

Беше решила да отиде направо при Джъд и възнамеряваше да спази поне това обещание. Когато мина покрай собствения си дом забеляза, че комбито не е на алеята. Може би беше в гаража, но въпреки всичко къщата изглеждаше задрямала и пуста. Нищо не й подсказваше, че Луис си е у дома.

Рейчъл паркира зад пикапа на Джъд, излезе от колата и предпазливо се огледа. Тревата беше покрита с капчици роса, които проблясваха под първите лъчи на слънцето. Отнякъде се дочу чуруликане на птичка, което моментално затихна. Преди много години, в детството си, тя понякога се събуждаше призори, без да й предстои някакво задължение — в подобни случаи винаги се чувстваше самотна, но с приповдигнат дух — усещайки се някак си пречистена и съвършена. Но тази сутрин не изпита подобни чувства. Измъчваше я безпокойство, което не можеше изцяло да отдаде на прекараните под напрежение двайсет и четири часа, както и на скорошната загуба.

Тя се изкачи по стъпалата, водещи към верандата и дръпна летящата врата — възнамеряваше да използва старомодния звънец на външната врата. Беше очарована от него още първи път, когато двамата с Луис бяха дошли у Крендъл. Гостът трябваше да завърти бутона по посока на часовниковата стрелка и тогава се чуваше мелодичен звън, който напомняше отдавна минали времена.

Рейчъл протегна ръка към бутона, но очите й попаднаха върху изтривалката и тя смръщи вежди. Върху нея имаше кални стъпки. Тя се огледа и забеляза, че водят от летящата към външната врата. Стъпките бяха малки, но всичко личеше, че са оставени от краката на дете. Внезапно й хрумна, че е прекарала цялата нощ в пътуване, но не е забелязала да падне нито капка дъжд. Силният вятър бе разсеял дори характерната за утринните часове мъгла.

Остана втренчена в следите дълго — дори прекалено дълго — сетне с усилие на волята отново посегна към звънеца. Опита се да завърти бутона, сетне отпусна ръка.

„Напразно се опасявам — каза си тя. — Страхувам се от звъна, който ще наруши странната тишина. Джъд навярно е задрямал и ще го стресна…“

Но не от това се боеше тя. Чувстваше се нервна и странно неспокойна от мига, в който установи, че не може да държи очите си отворени, но сега, при вида на малките стъпки, страх прониза сърцето й. Бяха големи колкото…

Тя се опита да изтласка от ума си ужасяващата мисъл, но беше прекалено уморена и реакциите й бяха забавени.

… колкото краката на Гейдж!

О, престани, няма ли да престанеш?

Рейчъл протегна ръка и завъртя копчето на звънеца.

Звукът му бе още по-силен отпреди, но този път не й се стори мелодичен — напомни й дрезгав, задавен вик сред тишината. Тя отскочи назад и нервно се изсмя, а от гърлото й се изтръгна звук, подобен на нервен и нерадостен смях. Ослуша се в очакване да чуе стъпките на Джъд, но къщата тънеше в дълбока тишина. Точно се питаше дали ще има смелост още веднъж да завърти металния бутон във формата на пеперуда, когато дочу някакъв звук зад вратата — звук, какъвто изобщо не си бе представяла дори в най-налудничавите си фантазии.

Мяу!… Мяу… Мяу!

— Чърч? — стреснато и озадачено промълви тя. Приближи се до вратата и се опита да надникне вътре, но не успя — бялото перденце избродирано собственоръчно от Норма, покриваше цялото стъкло.

— Чърч, ти ли си? Мяу!

Рейчъл натисна дръжката и откри, че вратата е отключена. Чърч седеше в средата на входния коридор, увил опашка около лапите си.Козината му беше покрита с тъмни петна. „Сигурно е кал“ — помисли си Рейчъл, после забеляза червеникави капчици по мустаците на котарака.

Чърч вдигна едната си лапа и започна да я ближе, без да изпуска от погледа си Рейчъл.

— Джъд? — извика тя — наистина изплашена. Сетне прекрачи прага.

Не чу отговор. Къщата тънеше в мълчание.

Рейчъл се опита да разсъждава рационално, но внезапно образът на Зелда изникна в съзнанието й и то сякаш се парализира. Спомни си как ръцете на сестра й бяха извити като нокти на граблива птица; как, когато бе вбесена удряше главата си в стената — на това място тапетите бяха разкъсани, а мазилката — изронена. Каза си, че сега не е време да мисли за сестра си. Джъд може би е ранен, може би е паднал все пак е възрастен човек.

„Ето за какво трябва да мислиш, не за кошмарите от детството си, в които виждаш как отваряш вратата на гардероба, от който изскача Зелда с кошмарна усмивка върху посинялото си лице или че влизаш във ваната, а очите на Зелда те дебнат от каналчето или пък сънищата, в които Зелда се крие в мазето зад пещта за парното отопление…“

Чърч раззина уста, в която стърчаха острите му зъби и измяука.

Луис беше прав, не трябваше да го кастрираме; от тогава Чърч не е същият. Луис твърдеше, че ще изгуби агресивните си инстинкти, но сгреши; котаракът продължава да лови различни животинки…

Чърч отново измяука, сетне се обърна и се втурна нагоре по стълбата.

— Джъд? — за пореден път извика Рейчъл. — Там ли си?

Котаракът измяука от най-горното стъпало, сякаш потвърждаваше факта, после тръгна по коридора й изчезна от погледа й.

„Всъщност как е успял да влезе? Може би Джъд го е пуснал? Но защо?“

Рейчъл нерешително пристъпи от крак на крак, докато се питаше как да постъпи. Най-страшното бе, че се чувстваше някак си… манипулирана… сякаш някаква сила я караше да дойде тук и…

От горния етаж се разнесе тихо, изпълнено с болка стенание и на Рейчъл и се стори, че разпознава гласа на Джъд. Навярно е паднал в банята, може би си е разтегнал сухожилие или си е счупил крака — костите на старците са толкова крехки, а ти малката, защо пристъпваш от крак на крак като че ли ти се пикае — не забеляза ли, че по мустаците на Чърч имаше кръв, истинска кръв. Джъд е ранен, а ти дремеш тук! За бога какво ти става?

— Джъд?

Тя отново чу стенанието и хукна нагоре по стълбата.

Никога досега не се бе качвала на първия етаж в къщата на семейство Крендъл. Коридорът имаше само един прозорец, обърнат на запад и все още тънеше в полумрак. Беше дълъг и широк и водеше към задната част на къщата, успоредно със стълбището, чието елегантно перило от черешово дърво проблясваше сред тъмнината. На стената висеше поставена в рамка снимка на Акропола…

„Там е Зелда! Все пак успя да те намери след толкова много години, сега настъпва звездният й миг; достатъчно е да отвориш вратата и ще я видиш: тялото й е обезформено от гърбицата и от нея се разнася миризмата на урина и на смърт; да, наистина е Зелда и настъпи нейният час — най-сетне успя да те пипне.“

Стенанието отново се разнесе зад вратата вдясно.

Рейчъл тръгна натам. Токчетата й тракаха върху дъските. Струваше й се, че всичко наоколо започва да се деформира, сякаш бе попаднала в друго измерение, но не на времето или на пространството. Почувства, че започва да се смалява. Снимката на Акропола плуваше все по-високо над главата й, а дръжката на вратата скоро щеше да се озове на нивото на очите й. Тя протегна ръка към нея, но без дори да я е докоснала, вратата рязко се отвори. На прага стоеше Зелда. Беше прегърбена и обезобразена, тялото й беше толкова деформирано, че приличаше на джудже, високо шейсетина сантиметра; кой знае защо, беше облечена в костюма, с който бяха погребали Гейдж. Но наистина беше Зелда. В очите й гореше дива радост, лицето й бе обагрено в тъмновиолетово и тя неистово крещеше:

Най-сетне те спипах, Рейчъл. Сега ще ти извия гръбнака като моя и ти ще прекараш остатъка от живота си в леглото, НИКОГА ВЕЧЕ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ НЕГО! Никога! Никога! Никога…

Чърч стоеше на рамото на Зелда, чието лице непрекъснато трептеше и се променяше. Рейчъл с нарастващ ужас установи, че това изобщо не е сестра й и стомахът й се преобърна. Как бе допуснала подобна глупава грешка? Пред нея стоеше Гейдж. Лицето му не беше посиняло, а изцапано с кръв. Главата му беше издута, сякаш е била счупена и отново сглобена от несръчни и небрежни пръсти.

Рейчъл извика името на сина си и протегна ръце. Детето се спусна към нея и се хвърли в обятията й, като през цялото време държеше едната си ръка зад гърба, сякаш криеше букетче полски цветя, набрани от съседната ливада.

Приготвил съм ти изненада, мамо! — крещеше то. — Приготвил съм ти изненада! Приготвил съм ти изненада!