Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (49)

49

Дърветата представляваха движещи се форми на фона на облачното небе, осветено от отблясъците на светлините на близкото летище. Луис паркира комбито на „Мейсън Стрийт“, която граничеше с южната част на гробището „Плезантвю“. Тук въздушното течение бе толкова силно, че за малко щеше да изтръгне вратата на колата от ръката му и той трябваше да положи големи усилия, за да затвори. Вятърът изду якето му, когато отвори багажника на колата и извади увитите в брезент инструменти.

Луис застана на тротоара, в сянката между двете улични лампи, притиснал до гърдите си вързопа от инструменти. Огледа се внимателно в двете посоки на улицата, после я пресече и се отправи към оградата от ковано желязо, която се издигаше около гробището. Не искаше да го види никой, дори случаен минувач, който след миг ще го забрави.

Недалеч от него, клоните на стар бряст се огъваха от вятъра и стенеха зловещо. Внезапно му хрумна, че дърветата приличат на олюляващи се гости на някакво импровизирано тържество. Господи, колко го беше страх! Каква ти „черна работа“! Беше си чиста лудост.

Улицата беше пуста, не се виждаше нито една кола. От двете й страни бяха строени като войници стълбовете на уличните лампи. Светлините им образуваха правилни окръжности върху тротоара, където денем, по време на междучасията, навярно играят децата от съседното основно училище: момчетата карат велосипеди, а момичетата скачат на въже или играят на дама, без да обръщат никакво внимание на гробището, освен по време на Халоуин, когато то придобива някакво зловещо очарование. Може би се осмеляват да прекосят улицата и да закачат хартиен скелет върху заострените върхове на оградата от ковано желязо, като се смеят и си разказват традиционните вицове: „Това е най-популярното място в града. Хората умират да дойдат тук. Защо не бива да се смееш в гробището? Защото всичките му обитатели са в гробовно настроение.“

— Гейдж — промърмори Луис.

Да, Гейдж беше там, зад оградата, незаслужено затворен в тъмния гроб. „Ще те освободя, Гейдж — помисли си той. — Ще те освободя, момчето ми, или поне ще се опитам, дори да ми струва живота“.

Понесъл тежкия вързоп, Луис пресече улицата, застана на отсрещния тротоар, отново се огледа в двете посоки и хвърли увитите в брезент инструменти през оградата. Те тупнаха на земята и леко иззвънтяха. Луис изтупа ръцете си от праха и се отдалечи. Мястото се бе запечатало в паметта му, но в случай, че го забрави, просто трябва да върви от вътрешната страна на оградата, докато види колата си.

Но дали вратата на гробището ще бъде отворена в този късен час?

Спусна се надолу по „Мейсън Стрийт“ по посока на кръстовището. Вятърът издуваше дрехите му и го пронизваше до кости. Сенки танцуваха и се преплитаха върху платното на улицата.

Когато стигна до ъгъла, зави по „Плезънт Стрийт“ и продължи да се движи успоредно с оградата. Внезапно улицата се освети от фаровете на някаква кола и Луис побърза да се скрие зад висок бряст. Не беше полицейски автомобил, а някаква камионетка, която се движеше по посока на „Хамонд Стрийт“, която водеше към магистралата. Когато камионетката отмина, Луис напусна прикритието си и продължи да върви.

„Естествено, вратата ще е отключена. Трябва да е отключена.“

Най-сетне стигна до главния вход. Порталът представляваше арка от ковано желязо, изглеждаше елегантна и ефирна под движещите се сенки, хвърляни от уличните лампи. Луис протегна ръка и се опита да отвори вратата.

Беше заключена.

„Ама че си идиот — разбира се, че ще е заключена — нима наистина си въобразяваш, че ще оставят отворено гробище, което се намира в административните граници на американско градче? Мина времето, когато всички си вярваха и никой нищо не заключваше. Какво ще правиш сега, а?“

Ще се наложи да се прекачи през оградата, с надеждата, че живеещите от отсрещната страна на улицата няма да откъснат очи от телевизионния екран и да го видят как се катери по желязната ограда като най-стария и най-несръчен гамен на света.

„Ало, полиция? Току-що забелязах как най-стария и най-несръчен гамен на света се покачва през оградата на «Плезантвю». Стори ми се, че умира да влезе там. Да, цялата работа изглежда дяволски сериозна. Мислите, че се шегувам? О, не, говоря ви сериозно. Може би трябва да поразровите тази работа.“

Луис тръгна нагоре по „Плезънт Стрийт“ и сви наляво на следващата пресечка. Високата желязна ограда неуморно го следваше. Вятърът стана по-студен и изсуши потта, избила по челото му и по слепоочията му. Сянката му изтъня и се смали на светлината на уличните лампи. От време на време хвърляше поглед към оградата, най-после спря и критично я огледа.

„Да не си намислил да я изкачиш? Не ме карай да се смея.“

Луис Крийд беше сравнително висок мъж, около метър осемдесет и пет, но височината на оградата бе най-малко три метра, като всяка една от железните й пръчки завършваше с изящен, остър като стрела връх. Но едва ли щеше да имаш време да се полюбуваш на изяществото им, ако, докато се прехвърляш над оградата, се подхлъзнеш и се стовариш с всичките си деветдесет килограма върху тях. Заострените им върхове ще се забият между краката ти и ще прободат тестикулите ти. Ще увиснеш на оградата като прасе, набучено на шиш и ще крещиш, докато някой не извика полицията и те закарат в болницата.

Луис беше облян в пот, ризата прилепваше към гърба му. Наоколо цареше тишина, само от „Хамонд Стрийт“ долиташе далечното боботене на преминаващите коли.

Не може да няма начин да се влезе в гробището.

Не може да няма.

„Хайде, Луис, погледни истината в очите. Може да си откачил, но не чак толкова. Вероятно ще успееш да се изкатериш по оградата, но трябва да си опитен гимнастик, за да се прехвърлиш над заострените й върхове, без да се набучиш на тях. Да предположим, че съумееш да я прескочиш — как ще изнесеш тялото на Гейдж?“

Той продължи да върви. Смътно усещаше, че обикаля в кръг около гробището, без да му хрумне конструктивна идея.

„Добре, ето какво ще направя. Тази вечер ще се прибера в Лъдлоу и ще се върна тук утре късно следобед. Ще вляза през главния вход и ще се скрия някъде до полунощ или до по-късно. С други думи, ще отложа всичко за утре и ще се съобразя с онова, което не съм предвидил.

Прекрасна идея, о, велики свами^[1] Луис…, но междувременно какво да правя с инструментите, които хвърли през оградата? Кирка, лопата, фенерче… накратко, пълна екипировка на човек, който се кани да разкопае някой гроб.

Пакетът падна в храсталаците. За Бога, кой ще го намери?“

Последното звучеше разумно. Но нямаше нищо разумно в задачата, с която се бе нагърбил и сърцето му тихо, но настойчиво му подсказваше, че не ще може да се върне на следващия ден. Ако тази вечер не проникне в гробището, никога няма да го направи, защото никога вече няма да изпита подобна шантава екзалтация. Сега е моментът и ако го пропусне, той не ще се върне.

Докато вървеше по улицата забеляза, че тук сградите са по-малко. От време на време някой осветен прозорец проблясваше от другата страна на платното и Луис забеляза прибягващи силуети по екрана на черно-бял телевизор. Надникна през оградата и видя, че тук гробовете са по-стари, формите им — по-заоблени, рамките им бяха наклонени в една или в друга посока от студовете и от пролетното топене на снеговете. Той наближи друга пресечка. Ако завие вдясно, ще излезе на улица, успоредна на „Мейсън Стрийт“, където беше паркирана колата му. Какво ще прави, когато се озове там, откъдето се бе отправил? Ще получи наградата от двеста долара и ще направи още една обиколка или ще признае поражението си.

Фаровете на някаква кола осветиха улицата и го заслепиха. Луис бързо се скри зад най-близкото дърво и я зачака да отмине. Но колата се движеше много бавно, след миг човекът, който седеше до шофьора, освети с фенерче желязната ограда. Сърцето на Луис щеше да изскочи от страх — покрай него минаваше полицейска кола и хората в нея оглеждаха гробището.

Притисна се плътно до стъблото на дървото и набраздената му кора издраска бузата му. Отчаяно се молеше стволът да е достатъчно дебел, за да го скрие. Светлината на фенерчето се насочи към него. Луис наведе глава, опитвайки се да скрие лицето си, което издайнически се белееше в тъмнината. Лъчът на фенерчето освети дървото, изчезна за миг, сетне проблесна вдясно от Луис. Той направи крачка встрани, за да се скрие от погледите на полицаите в колата и за миг пред очите му се мярнаха големите въртящи се лампи на покрива й. Застина в очакване да светнат стоповете на автомобила, вратите му да се отворят и прожекторът на покрива да се завърти и да насочи към него лъча си като огромен бял пръст. „Хей, ти! Хей, ти зад дървото! Сложи ръцете си на тила и излез на светло. Моментално, чуваш ли!“

Но патрулната кола не спря. Когато стигна до ъгъла, даде мигач по всички правила и зави вляво. Луис с облекчение се подпря на дървото, дишаше на пресекулки, усещаше горчивина в пресъхналата си уста. Няма значение, че полицаите сигурно ще минат покрай неговото комби. Паркирането беше разрешено на „Мейсън Стрийт“ от осемнайсет часа вечерта, до седем сутринта. Колата му не беше единствената на улицата. Около нея бяха спрели много други автомобили, чийто собственици навярно живееха в сградите от другата страна на улицата.

Луис несъзнателно вдигна поглед към короната на дървото, зад което се бе скрил. Брястът се разклоняваше точно над главата му. Навярно би могъл…

Без да се замисли нито секунда повече, Луис сграбчи клона с две ръце и се повдигна. Обутите му в маратонки крака потърсиха опора в стъблото и по тротоара се посипаха парченца от олющената кора. Повдигна се на коляно и след миг се озова, здраво стъпил с единия си крак, върху чатала на бряста. Помисли си, че ако на полицаите им хрумне да се върнат обратно, ще открият много странна птица, кацнала на това дърво. Нямаше никакво време за губене.

Успя да се прехвърли на по-висок клон, надвиснал точно над оградата. Чувстваше се точно като дванайсетгодишен хлапак, какъвто навярно е бил някога. Дървото не беше в покой: полюшваше се леко и някак си успокояващо от поривите на вятъра. Листата му шумоляха и сякаш шепнеха. Луис се огледа и набързо прецени шансовете си. Сетне, без да размишлява повече, страхувайки се да не се разколебае, се отпусна в празното пространство, като здраво стискаше с ръце клона. Клонът беше малко по-дебел от ръката на някой здравеняк. Краката му провиснаха на около два метра от тротоара, а Луис започна да се придвижва към оградата, като местеше ръцете си върху клона. Последният силно се изви, но не се прекърши. Луис разсеяно забеляза, че сянката му го следва по циментовия тротоар под него. Беше тъмна, с неопределени очертания, напомнящи силуета на човекоподобна маймуна. Леденият вятър прониза тялото му и той се разтрепери. въпреки че лицето и шията му бяха облени в пот. Клонът се привеждаше и пружинираше под тежестта му. С всяко негово движение се огъваше все повече и повече. Ръцете и китките му започваха да отмаляват и Луис се боеше, че овлажнените му от пот длани ще отслабят хватката си.

Най-сетне се добра до оградата. Обутите му в маратонки крака висяха на трийсетина сантиметра от върховете й. Погледнати отгоре, те съвсем не изглеждаха декоративни, а много остри. Внезапно осъзна, че не само тестисите му са в опасност. Ако падне с цялата си тежест върху заострените като стрели шипове, те ще го прободат чак до белите дробове и при повторната си обиколка ченгетата ще открият върху оградата на „Плезантвю“ подранила и изключително зловеща украса за Халоуин.

Дишането му беше ускорено, почти се задъхваше. Опита се да докосне с краката си върха на оградата — чувстваше, че трябва да си отдъхне. За миг увисна на клона, краката му се размахваха във въздуха и търсеха, но не намираха опора.

Изведнъж го обля светлина, която ставаше все по-интензивна.

„Господи, кола! Идва насам!“

Опита се да се придвижи по клона, но ръцете му се подхлъзнаха. Усети, че пръстите му отпускат хватката си.

Все още търсейки опора, той обърна глава вляво и огледа улицата изпод протегнатата си ръка. Действително беше кола, но тя се стрелна покрай светофара, без да намали скорост. Какъв късмет. Ако беше…

Ръцете му отново се подхлъзнаха. По косата му се посипаха парченца дървесна кора.

Най-сетне постави крак върху един от заострените върхове, но другият му крачол се закачи за съседния шип. Господи! Още миг и последните му сили ще го изоставят! В отчаянието си, Луис рязко дръпна крака си назад. Клонът се приведе. Ръцете му отново започнаха да се изплъзват. Дочу се прашене на разкъсан плат и ето, че най-сетне стъпи с два крака върху железните шипове. Те се впиха в подметките на гуменките му и Луис усети непоносима болка, но не се помръдна още няколко секунди. Облекчението, което усещаше в ръцете си и в раменете си, бе по-голямо от болката в краката.

„Навярно представлявам чудесна картинка“ — разсеяно, но с горчивина си помисли той. Хванал се за клона с дясната си ръка, той изтри потната си лява ръка в якето си, сетне повтори същата операция и с дясната.

Остана още миг върху оградата, сетне отново се хвана с две ръце за клона, който сега бе по-тънък и пръстите на Луис го обхващаха почти изцяло. Хвърли се напред по подобие на Тарзан и краката му се отделиха от шиповете на оградата. Клонът заплашително се преви и Луис дочу зловещо пращене. Той слепешката размаха крака във въздуха и се пусна.

Приземи се лошо. Коляното му се удари в някакъв надгробен паметник и болката прободе горната част на хълбока му. Стиснал коляното си, Луис се затъркаля из тревата, устните му бяха разтегнати в страховита гримаса. Надяваше се, че не си е пукнал капачето. Най-сетне болката попремина и той откри, че може да свива крака си. Навярно няма да му създаде проблеми, ако продължи да върви и не му позволи да изстине. Или поне така се надяваше.

Изправи се и тръгна успоредно на оградата по посока на мястото, където бе хвърлил инструментите си. Отначало изпитваше ужасна болка в коляното и куцаше, но постепенно тя се притъпи. В аптечката на колата имаше аспирин. Трябваше да я вземе със себе си, но сега беше прекалено късно. Държеше под око улицата и се отдръпваше по-навътре, щом забележеше приближаваща се кола.

Когато стигна до „Мейсън Стрийт“, където движението бе по-интензивно, той закрачи на почтено разстояние от оградата, докато съгледа колата си, паркирана от другата страна на улицата. Точно когато се канеше да изтича до храсталаците и да измъкне вързопа си, дочу тих женски смях. Скри се зад голям надгробен паметник (не можеше да клекне, защото коляното го болеше) и забеляза някаква двойка, която се задаваше от далечния край на „Мейсън Стрийт“. Мъжът и жената вървяха прегърнати през кръста и преминаваха от едно осветено пространство към друго. Нещо в движенията им и в равномерното редуване на светлина и сянка напомни на Луис за старо предаване по телевизията, което беше гледал преди години. След миг се досети за заглавието му: казваше се „Шоуто на Джими Дюранте“. Как ли ще реагират двамата влюбени, ако внезапно се изправи, като олюляващ се силует, изникнал сред мълчаливия град на мъртвите, и произнесе с гробовен глас прочутата фраза, с която Джими Дюранте неизменно завършваше предаванията си: „Лека нощ, мисис Калабаш където и да сте!“

Мъжът и жената спряха под уличната лампа, на няколко метра пред комбито и се прегърнаха. Втренчил се в тях, Луис изпита смайване и същевременно омраза към себе си. Свиваше се зад надгробния камък и се взираше във влюбените като призрачно и отвратително същество от долнопробен комикс. „Нима границата е толкова незабележима? — каза си той (и мисълта му се стори някак си странно позната). — Толкова незабележима, че можеш да я прекрачиш, без да ти мигне окото? Покатерваш се на дървото, спускаш се по клона, скачаш в гробището, дебнеш влюбените… копаеш дупки? Нима е толкова просто? Нима полудявам? Учих осем години, за да стана лекар, но само за една нощ се превърнах в осквернител на гробове или — както биха казали хората — в таласъм.“

Притисна юмруците си към устата си, за да заглуши вика, който се зараждаше в гърлото му и отчаяно се опита да си възвърне чувството на безразличие и студенина, която бе изпитал малко по-рано. Най-сетне успя и с облекчение се вкопчи в тях.

Когато двойката най-сетне отмина, Луис я изпрати с нетърпелив поглед. Влюбените се изкачиха по стъпалата, водещи към една от сградите. Мъжът отключи и двамата влязоха вътре. Улицата отново притихна. Чуваше се само монотонното бучене на вятъра, който люлееше клоните на дърветата и навяваше мократа от пот коса на Луис в очите му.

Той изтича до сградата, приведе се и затършува из храсталаците. Пръстите му най-сетне напипаха брезента, с който бяха увити инструментите. Когато го вдигна, дочу приглушено звънтене на метал. Притисна го към гърдите си, отправи се към покритата с чакъл алея, която водеше към главния вход и спря за миг, за да се ориентира. Не беше трудно — трябваше да върви направо и да свие вляво на разклона.

Отново тръгна напред, като се стараеше да се придържа към ръба на алеята, готов да се скрие под сенките на старите кленове, ако срещнеше някой пазач, който прави обичайната си обиколка. Всъщност гробището в малкото градче едва ли имаше нощен пазач, но не биваше да рискува.

Сви вляво и се отправи към парцела, където беше гробът на Гейдж. Внезапно осъзна, че вече не помни лицето на сина си и потръпна от ужас. Замръзна на мястото си, втренчи се в строените в редица гробове, в мрачните фасади на мавзолеите и напразно се опита да си ги припомни. В паметта му изникнаха отделни черти на лицето на Гейдж — меката му и пухкава руса коса, леко дръпнатите му очи, дребните му бели зъби, малкия звездообразен белег на брадичката му, останал за спомен от падането по стълбата на къщата им в Чикаго, — но не успя да ги свърже в цялостен образ. Отново видя как Гейдж тича към шосето за фаталната му среща с камиона на „Оринко“, но кой знае защо не можа да види лицето му. Опита се да си припомни как изглеждаше Гейдж, когато го постави в креватчето му вечерта, след като бяха пускали хвърчилото, но паметта му сякаш беше обгърната с черна завеса.

„Къде си, Гейдж?“

„Слушай, Луис, помислил ли си, че може би не правиш добра услуга на сина си? Може би е щастлив там, където се намира? Може би разказите за отвъдния свят не са идиотски бръщолевения, за каквито винаги си ги смятал. Може би той е при ангелите, или пък просто спи. И ако спи, знаеш ли какво искаш да събудиш?“

„О, Гейдж, къде си? Искам да се върнеш при нас!“

Изведнъж Луис се запита дали действително контролира действията си. Защо не може да си спомни лицето на Гейдж и защо упорито отказва да се вслуша в предупрежденията — тези на Джъд и на Пасков, който се беше явил в съня му — или странното безпокойство, което усещаше в сърцето си?

Припомни си паметниците в Гробището за домашни любимци, подредени в грубо очертани окръжности, образуващи спирала, отправена към Голямата Загадка, и отново усети познатата студенина. Всъщност защо стърчи насред алеята и се опитва да си припомни лицето на Гейдж?

Скоро ще го види.

Надгробният паметник вече беше поставен. На него бе написано само: ГЕЙДЖ УИЛЯМ КРИЙД, с двете дати отдолу. Днес някой бе идвал да се поклони на гроба и бе оставил свежи цветя. Кой ли би могъл да бъде? Може би Миси Дендридж?

Луис усети бавните и тежки удари на сърцето си.

Сърцето му биеше силно, но бавно. Ето че бе дошъл решаващият момент. Ако наистина възнамерява да осъществи плана си, най-добре да започне веднага. Предстоеше му много работа, а до зазоряване оставаха само няколко часа.

Луис за последен път надникна в сърцето си и откри, че решителността му не е намаляла. Кимна едва забележимо и извади от джоба си сгъваемото ножче. Разряза прозрачните лепенки, с които беше омотал вързопа. Разгъна брезента в долната част на гроба на Гейдж като спален чувал, и грижливо подреди върху него съдържанието на пакета, все едно, че подреждаше хирургически инструменти, с помощта, на които щеше да зашие рана или да извърши лека операция.

Беше замаскирал мощното фенерче с парче кече, както му бе препоръчал продавачът от магазина за инструменти. Кечето беше прикрепено с прозрачна лепенка. Бе направил дупчица в средата му с помощта на монета от един цент и на скалпела си. Постави до фенерчето кирката с къса дръжка, която може би нямаше да му потрябва — беше я взел за всеки случай. Не се налагаше да отваря херметически запечатан капак и предполагаше, че в прясно изкопания гроб няма камъни. След това извади бела, лопатата, въжето и грубите ръкавици. Нахлузи ръкавиците, грабна лопатата и се залови за работа.

Земята беше мека и лесна за копаене. Гробът бе ясно очертан, а пръстта, която изкопаваше, изхвърляше отстрани. Машинално сравни лекотата, с която сега разравяше гроба на Гейдж и трудното копаене в каменистата, неподатлива почва в индианското гробище, където, ако всичко върви според предвижданията му, ще погребе тялото на сина си преди зазоряване. Там горе положително ще му се наложи да използва кирката.

След това се опита да изпразни ума си от всякакви мисли — те само му пречеха.

Хвърляше изкопаната пръст близо до гроба; движенията му постепенно нарушиха ритъма си, когато дупката стана по-дълбока. Стъпи в гроба и усети противната миризма на влажна пръст, която му беше до болка позната от времето, когато чиракуваше при чичо Карл.

„Дигър“^[2] — помисли си той и спря за миг, за да избърше потта от челото си. Според чичо Карл, „Дигър“ беше прякорът на всички гробари в Америка, дори приятелите им ги наричаха така.

Отново се залови за работа и спря само още веднъж, за да погледне часовника си. Беше дванайсет и двайсет. Времето като че ли се изплъзваше между пръстите му като мокра връв.

Четирийсет минути по-късно, лопатата удари в нещо твърдо. Луис прехапа горната си устна, докато от нея потече кръв. Взе фенерчето и го насочи към дупката. Видя пръст, диагонално прорязана от някаква сребристосива линия — беше горната част на бетонния капак. Доколкото можа, го разчисти от пръстта, но трябваше да внимава и да не вдига много шум, а на света няма нищо по-шумно от лопатата, която стърже по бетон в нощната тишина.

Справи се и с тази задача, излезе от разкопания гроб и взе въжето, сетне го прокара през железните халки, прикрепени към едната част на бетонния капак. Отново излезе от гроба, разпростря брезента, легна върху него и сграбчи краищата на въжето.

„Внимавай какво правиш, Луис. Това е последният ти шанс.“

„Точно така! Това е последният ми шанс и да пукна, ако не се възползвам от него!“

Уви въжето около китките си и дръпна силно. Правоъгълното парче бетон излезе леко и със скърцане се завъртя около оста си. След като го изправи перпендикулярно на зейналия гроб, Луис измъкна въжето от халките и го захвърли на земята. Нямаше да му е необходимо за повдигане на другата част от капака. Достатъчно е да стъпи върху бетонната рамка и да го повдигне.

Предпазливо се спусна в гроба — страхуваше се да не преобърне бетонния блок, който току-що беше извадил. Имаше опасност при падането си да смаже пръстите на краката му или още по-лошо — да се счупи, защото беше доста тънък. Камъчета се изтъркаляха в дупката и Луис чу как няколко от тях глухо изкънтяха върху ковчега на Гейдж.

Наведе се, сграбчи другата половина от бетонния капак и го вдигна. В този момент усети нещо студено и влажно между пръстите си. Когато изправи и втората половина вертикално на гроба (сега двете части напомняха подпори за книги), Луис погледна ръката си и забеляза, че между пръстите му се гърчи тлъст червей. Със сподавен вик на отвращение, той избърса ръката си о стената на гроба на сина си.

Насочи фенерчето надолу и видя ковчега, който по време на погребалната церемония беше поставен върху метални релси и заобиколен от изкуствената настилка с противно зелен цвят. Пред очите му беше сейфът, в който трябваше да погребе всички надежди, които беше възлагал на сина си. В гърдите му се разгоря страхотен гняв, напълно противоположен на студенината, която усещаше допреди малко. Що за идиотска мисъл! Никога няма да се примири!

Слепешката потърси лопатата и я сграбчи. Замахна и заудря с нея по ключалката на ковчега — един, два, три, четири пъти. Устните му бяха разтеглени в ужасяваща гримаса.

„Ще те измъкна оттам, Гейдж! Ще видиш!“

Ключалката се счупи още при първия удар с лопатата, но Луис продължаваше да удря по ковчега като че искаше не само да го отвори, а и да му причини болка. В един миг се осъзна (по-бързо, отколкото в други случаи) и ръцете му замряха във въздуха в момента, когато вдигаше лопатата, за да нанесе поредния удар.

Забеляза, че острието на лопатата е извито и назъбено. Захвърли я встрани и изпълзя от гроба — краката му трепереха и бяха омекнали като памук. Усети, че му се повдига — гневът му бе изчезнал също тъй внезапно, както се беше появил. Вместо него в душата му отново се възцари студенина. Никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен, толкова откъснат от всичко. Стори му се, че се носи из Космоса като астронавт, чието предпазно въже, прикрепящо го към кораба се е скъсало; и сега той се носи безцелно сред космическия мрак и знае, че ще умре, щом свърши кислородът в скафандъра му. „Дали и Бил Батерман се е чувствал така?“ — помисли си той.

Отново се просна на земята, този път по гръб, и остана така, докато се убеди, че отново контролира нервите си и може да продължи работата си. Когато чувството му на замайване премина и краката му престанаха да треперят, седна и отново се спусна в гроба. Освети с фенерчето ключалката и видя, че не само е счупена, а напълно унищожена. Въпреки че в яростта си бе замахвал слепешката, ударите му бяха попаднали точно в целта, сякаш водени от чужда ръка. Дървото около ключалката беше станало на трески.

Луис пъхна фенерчето под мишницата си. Подви колене и за миг остана приклекнал, с протегнати напред ръце, като цирков акробат, който трябва да поеме партньора си, извършващ салтомортале.

Напипа жлеба в капака. Спря се за миг, пъхна пръстите си в него, после, след кратка пауза, която не би могла да се окачестви като колебание, отвори ковчега на сина си.