Робърт М. Пърсиг
Лайла (31) (Изследване на нравствеността)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lila, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Хемус“ ООД, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

32.

Трябваше му известно време да осмисли нещата.

Само преди час възнамеряваше да прекара остатъка от живота си в грижи за Лайла. Но от този миг нататък никога повече нямаше да я види. Прас-прас. И всичко отива по дяволите.

Усещаше мисълта си опустошена точно както плажа, осеян след урагана със стари гуми, захвърлени железа и шишета от белина.

Вероятно му трябваха малко време и тишина, за да се върне в първоначалното си състояние.

Последните събития сякаш го бяха отрязали от миналото му. Всичко бе изчезнало. Беше зад гърба му. Пред него се простираше океанът, делеше ги само пясъчната дига. Ето оттук започваше един съвършено нов живот. Скоро нямаше да има и следа, че Федър е бил тук.

От бриза яхтата леко се полюшваше. Сега изглеждаше празна. Тиха. Федър пак бе останал съвсем сам. Сякаш Лайла никога не беше стъпвала тук…

Сигурно трябваше да прелива от радост. Не знаеше защо се чувствува толкова потиснат. Нали точно това искаше? Би трябвало да празнува…

Но наистина беше тъжно, че краят й ще е такъв. Защо бе казала на Райгъл, че Федър иска да я убие? Ама че работа! Лайла знаеше, че той няма никакво намерение да го стори. Пък и докато разговаряха, тя не се държеше като човек, който мисли така.

… Разбира се, не беше чувал от нейната уста обвинението, че иска да я убие. Само Райгъл каза, че тя го е изрекла.

… Но за какво му е на Райгъл да го лъже! Сигурно го е казала.

… Най-тъжното беше, че откакто бяха заедно с Лайла, това беше първата й наистина безнравствена постъпка спрямо него. Е, да, обиждаше го и говореше грубо. Но думите й бяха по-скоро самозащита, отколкото открита злост. Опитваше се да му каже истината. А сега бе излъгала. Ето защо искаше толкова бързо да се махне от него.

За пръв път я виждаше да свежда поглед. Това беше най-тъжното. Най-привлекателното у нея беше откритият й поглед на човек, който е чист пред съвестта си и не се интересува от мнението на другите. Сега той беше изчезнал. Това беше знак, че Лайла се връща към статичните модели, от които бе тръгнала. Беше се продала. Системата я бе победила. Най-накрая бе успяла да я направи лъжкиня.

Трябваше да направи сякаш още само една крачка и щеше се измъкне завинаги от този ад, но вместо това Лайла се върна назад. Всичко бе свършило. Онова копеле щеше да я затвори до края на живота й.

Федър реши, че все пак трябва да върши нещо и да се подготви да отпътува на следващия ден. Щеше да подреди всичко до зазоряване. Може би щеше да успее да стигне чак до Барнегат Инлет, ако имаше път дотам. Трябваше пак да погледне картите.

Не му се искаше да тръгва. Не му се правеше нищо.

… Беше му ясно, че не бива да съди Лайла така строго. Беше й се случило нещо много страшно. Кой може да я обвинява, ако иска да се върне някъде, където смята, че ще се чувствува по-сигурна?

… Странно, обвинението й, че иска да я убие, бе проява на лудост, и същевременно не бе съвсем погрешно. Той наистина искаше да я убие — не биологичната Лайла, а статичните модели, които неизбежно щяха да я унищожат, ако тя не се откажеше от тях.

От статична гледна точка цялото бягство в Динамичното Качество напомня за смъртта. То е движение от нещото към нищото. А каква е разликата между „нищото“ и смъртта? Динамичните възгледи не правят необходимите статични разграничения и въпросът остава без отговор. Най-многото, което може да каже Буда, е: „Виж сам.“

Когато първите западни изследователи се запознават с будистките текстове, те също тълкуват нирваната като вид самоубийство. В едно прочуто стихотворение се казва:

 

Докато живееш,

бъди мъртъв.

Бъди съвсем мъртъв,

а после прави каквото искаш.

И всичко ще е наред.

 

Звучи като холивудски филм на ужасите, но е посветено на нирваната. Метафизиката на Качеството го превежда по следния начин:

 

Докато носиш биологични и социални модели,

убий всички интелектуални.

Убий ги без изключение,

а после тръгни след Динамичното Качество.

И нравствеността ще възтържествува.

 

Лайла все още се движеше към Динамичното Качество. Животът прави същото. Разчупването на житейските й модели изглеждаше част от движението.

При първото си пътуване до Индия Федър не проумяваше защо, ако е всеобща реалност, пътят на просветлението към чистото Динамично Качество се появява само в тази част на света? Тогава го възприе като доказателство, че това не е нищо повече от религиозен брътвеж на Изтока, нещо като вълшебното място, наречено „рай“, където хората на Запад вярват, че ще попаднат, ако са добри и са получили разрешение от свещениците. Сега обаче Федър разбираше, че просветлението е разпространено по всички краища на света, както жълтият цвят се намира навсякъде, но някои култури го приемат, а други го пренебрегват.

Лайла вероятно няма да разбере никога какво й се е случило. Няма да разберат Райгъл и всички останали. Сигурно цял живот Лайла ще възприеме случката като провал, докато всъщност тя би могла да бъде развитие.

Може би ако Райгъл не се беше появил, Лайла щеше да успее да унищожи всички лоши модели още тук, в Санди Хук. Ала вече беше много късно да узнаят.

…Странно, беше дошла в Кингстън с яхта, наречена „Карма“. Едва ли някой на нея е знаел какво точно означава думата. Все едно да я наречеш „Причинна връзка“. От стотиците санскритски думи, които Федър бе учил преди толкова години, „дхарма“ и „карма“ се бяха запечатали в паметта му най-ярко. Можеше да преведе останалите и да ги постави по местата им, докато тези две думи сякаш непрекъснато се нуждаеха от нов превод.

Метафизиката на Качеството превежда думата „карма“ като „еволюционен отпадък“. Затова тя звучеше толкова смешно като име на яхта. Лайла сякаш беше пристигнала в Кингстън с боклукчийска кола. „Карма“ е болката, страданието, на които се обричаш, ако се придържаш към статичните модели. Единственото спасение от страданието е да се откъснеш от тях, да ги „убиеш“.

Твърде често, за да се отървем от тях, избираме самоубийството, ала то унищожава само биологичните модели. Все едно да разбиеш компютъра, защото не ти харесва как е програмиран. Социалните и интелектуалните модели, причинили самоубийството, се подемат от останалите. От еволюционна гледна точка самоубийството е стъпка назад и затова е безнравствено. Друг безнравствен начин да бъдат убити статичните модели е те да бъдат прехвърлени на някой друг. Федър наричаше това „изхвърляне на кармата“. Измисляш си някаква дяволска група — евреи, чернокожи, бели, капиталисти, комунисти, — обявяваш, че тя е виновна за всички твои страдания, намразваш я и се стремиш да я унищожиш. Във всекидневието всеки си има неща или хора, които мрази и обвинява за страданието си. Омразата и обвиненията носят известно облекчение.

С цялата си проповед на закуската в Кингстън Райгъл изхвърляше кармата. Същото правеше Лайла с обвинението си. Ето защо беше толкова тъжно. Цял живот я бяха затрупвали с кармични отпадъци, тя не можеше да се справи с тях, вбесяваше се и сега беше изхвърлила една част, което вероятно щеше да я успокои поне за известно време, но не това беше нравственото решение.

Нормално е да вземеш кармичните отпадъци и да се почувствуваш по-добре, когато ги предадеш другиму. Така е устроен светът. Но няма по-нравствено поведение от това да успееш да ги поемеш и да не ги предадеш по-нататък. Тогава има напредък не само за отделния човек, а за всички. За целия свят. Ако разгледаме живота на някои от великите нравствени личности в историята — Христос, Линкълн, Ганди и други, — ще видим, че те всъщност са се посветили на това да очистят света, като поемат кармичните отпадъци. Не са ги прехвърляли другиму. Понякога са го правели техните последователи, но никога те самите.

От друга страна, Федър смяташе, че ако приемаш кармични отпадъци, ти се освобождаваш. Ако беше изхвърлил Лайла с нейната лудост, после щеше да изпитва угризения. Но сега Лайла и Райгъл го бяха отхвърлили и той нямаше да се чувствува виновен, че са заминали. Бяха разрушили чувството за дълг. Ако Лайла изпитваше към него благодарност и привързаност, Федър нямаше да може да се освободи. Но сега Райгъл имаше тази чест.

… Забеляза, че куфарът й е изчезнал от масата в кабината за управление. Сега там имаше хубаво празно място. Чудесно! Значи можеше пак да извади кутиите с листчетата и да разчисти място за работа. И това беше чудесно. Спомни си, на листчето ПРОГРАМА е написал, че трябва да изчака Лайла да слезе от яхтата. Вече можеше да го задраска.

Не беше сигурен дали наистина иска да се върне към листчетата. Те по своему също бяха кармични отпадъци. Строго погледнато, да създаваш каквато и да е метафизика е безнравствено, защото чрез нея низшата еволюционна форма, интелектът, се стреми да погълне висшата, мистичната. Както философознанието неправилно се стреми да управлява и да погълне философията, така и метафизиката неправилно се мъчи да погълне света интелектуално. Тя се опитва да обхване Динамичното в статичен модел. Но никога не успява. Никога не се получава. Тогава какъв е смисълът да се опитваш?

Все едно да се мъчиш да измислиш съвършена, непобедима стратегия в шаха. Колкото и да си умен, не можеш да изиграеш партия, която да е „правилна“ за всички хора, за всички времена, навсякъде. Отговорите на десет въпроса водят до стотици нови въпроси, а техните отговори пораждат хиляди други въпроси. Не само че нямаше да стигне до правилното — напротив, колкото повече се задълбочаваше, толкова по-голяма беше вероятността да сгреши.

… Потънал в мрачните си мисли, Федър забеляза още нещо в полумрака отзад.

Куклата.

Беше я оставила.

Това също беше тъжно. След всички грижи просто я беше захвърлила. Създаваше се впечатлението за безнравственост. Какво ще кажете за момиченце, което тръгва и изоставя куклата си? Каква ще стане, когато порасне?

Федър се изправи и погледна куклата.

Най-обикновена гумена кукла серийно производство. Не беше от скъпите — от спящите. Кестенявата коса беше нарисувана. На едно място главата беше протъркана очевидно от дългото стоене във водата. Но можеше там да е била залепена коса, която отдавна е паднала.

В куклата — гола и безполова, имаше нещо много тъжно. Нещо невинно. Нещо сбъркано. На Федър не му беше приятно да я гледа. Не искаше да се чувствува обвързан.

… Какво, по дяволите, да прави с нея?

… Не искаше да я остави при себе си.

Можеше просто да я изхвърли зад борда. Нямаше да се различава от останалия боклук по плажа. Никой нямаше да я забележи. И бездруго куклата се беше запътила натам, преди Лайла да я измъкне от водата.

До нея имаше риза, която не приличаше на неговите. Изглеждаше нова и чиста. Федър я взе. На нея беше забодена карфица, той я извади и я остави на масата. „Сигурно е нова — помисли Федър, — още е с карфиците.“

Премери я, но не можа да я закопчае, без да поеме дълбоко въздух. Беше му малка. Не беше негова. Най-вероятно я беше оставила Лайла. За какво пък й е била нова мъжка риза? Сети се, че куклата беше увита в нещо подобно. Ето обяснението. Но защо ще купува риза за куклата? Наистина Лайла живееше в някакъв измислен свят.

Е, ако я беше купила, за да увие куклата, ризата можеше и сега да се използува за същата цел. Така Федър сигурно щеше по-лесно да преодолее впечатлението за извършена несправедливост, което куклата създаваше.

Пъхна главата й през яката. Ризата й стигна чак до краката като нощница. Така изглеждаше по-добре. Закопча яката около шията. Нещо в куклата излъчваше най-различни видове Качество, за каквито производителят не бе и помислял. Лайла беше оставила върху нея отпечатъка на множество ценностни модели и той още личеше. Куклата приличаше на религиозен идол.

Федър я остави на крайчеца на масата, върна се, седна и се загледа в нея. Изглеждаше по-добре с ризата.

Идол, ето какво представляваше куклата. Истински религиозен идол от изоставена религия с един-единствен вярващ. Притежаваше всички внушителни черти на идолите. Точно това го плашеше.

Веднъж ритуализирани и обожествени, идолите променят ценностите си. Вече не можеш да ги захвърлиш току-така, както не можеш да оставиш стара църковна статуя на бунището.

Замисли се какво всъщност правят със старите, изоставени църковни статуи. Има ли някаква церемония за разосвещаване? Спомни си, че се канеше да погребе идола заради Лайла. Сега може би трябваше да стори същото заради самия себе си. Просто да го остави някъде, но не на боклука.

Странни чувства. Антрополозите биха направили много неща с идолите. Или сигурно вече са ги направили. Федър се сети за една книга, озаглавена „Маските на Бога“, винаги бе искал да я прочете. За културата може да се научи много от онова, което е казано за нейните идоли. Идолите опредметяват най-съкровените ценности на културата, нейната истинска същност.

Куклата представляваше най-съкровените ценности на Лайла, истинската Лайла и казваше за нея неща, които противоречаха на всичко останало. От нея личеше, че съществуват два противоречиви модела в конфликт с някаква огромна сила и тектоничните пластове са се разместили сякаш със земетресение, разрушително по скалата на Рихтер. Единият модел, отхвърленият от Райгъл, се местеше в една посока. Куклата представляваше модел, ориентиран в друга посока. Затова идолът даваше възможност на Лайла да опредмети другия модел и да освободи напрежението, причинило земетресението. А сега Лайла беше изоставила този модел — сигурен знак, че се връща към нещо по-лошо. Или не беше така?

Може би за да се предпази от връщане към нещо по-лошо, Федър трябваше да погребе куклата достойно заради самия себе си.

 

 

Нещо изтрака и той се сети за лодката. Още не беше извадил продуктите. Събитията се развиха толкова бързо, че съвсем беше забравил торбите.

Качи се на палубата, слезе в лодката и прибра покупките. След като Лайла си отиде, храната щеше да му стигне поне до Норфолк. Но дотогава сигурно щеше да се развали.

Върна се на палубата, пусна торбите една по една долу в кабината, сложи ги на масата и прибра съдържанието им в хладилника. После пак обърна поглед към куклата идол.

Взе я и я пъхна под мишница като свое дете. Изнесе я на палубата и внимателно я сложи да седне. Пак стъпи в лодката, пое куклата и я остави косо на кърмата пред себе си. Сетне загреба към брега. Добре, че беше ризата, Федър щеше да увие идола, ако се наложи. Щеше да му е много трудно да обяснява, ако случайно дойдеше някой.

Пътеката минаваше покрай ниски храсти с плътни листенца и дребнички сивосини плодове. Беше покрита с малки оранжево-кафяви камъни и пясък, отгоре имаше изсъхнала трева — кухи тръстикови тръбички, начупени на парчета, по-малки от една педя, съвсем тънички и разпилени. Федър се зачуди дали е от урагана. Пред него от едната страна до изсъхнал златник се виждаше знакът на Министерството на вътрешните работи.

По-нататък имаше старателно изрисуван знак да не се влиза в блатото, за да се опази дивата природа. Добре, че главното шосе към града не минаваше оттук. Така мястото оставаше уединено.

Над главата му се разнесе крясък на гъски. Федър вдигна очи и видя трийсет-четирийсет гъски в клинообразно ято, поели на северозапад, в погрешна посока… Луди гъски. Сигурно им беше повлияло необичайно топлото време.

С идола в ръце Федър изпитваше усещането, че двамата споделят преживяването, сякаш се е върнал в детството и има въображаем спътник. Децата говорят с куклите, възрастните говорят с идолите. Предполагаше, че куклата дава възможност на детето да се преструва на родител, а идолът дава възможност на родителя да се преструва на дете.

Поразмишлява върху това и постепепно се оформи въпросът.

— Какво би казал — попита той идола, — ако сега бяхме в Индия? Какво би казал за всичко това?

Напрегна слуха си, но не чу отговор. След малко обаче в мислите му изплува глас, който не приличаше на неговия.

— Това е щастлива развръзка.

Щастлива развръзка ли? Федър се замисли.

— Не бих го нарекъл „щастлива развръзка“ — възрази той, — бих го нарекъл „отворен край“.

— Не, това е щастлива развръзка за всички — настоя другият глас.

— Защо?

— Защото всеки получава онова, което иска — поясни гласът. — Лайла получава скъпоценния си Ричард Райгъл, Райгъл получава скъпоценното си усещане, че е праведен, ти получаваш скъпоценната си Динамична свобода, а аз пак отивам да плувам.

— О, значи знаеш какво ще се случи?

— Да, разбира се — каза идолът.

— Тогава как можеш да твърдиш, че развръзката е щастлива, след като знаеш какво ще се случи с Лайла?

— Няма проблем — прозвуча гласът на идола.

— Няма проблем ли? Той ще се опита да я затвори до края на живота й, и това ако не е проблем!

— Не и за теб.

— Тогава защо толкова ми тежи? — попита Федър.

— Ти само чакаш да получиш медала си — отвърна идолът. — Въобразяваш си, че ще се върнат и ще ти връчат почетна грамота.

— Но той ще я унищожи.

— Не — възрази идолът, — тя няма да му позволи да й направи нищичко.

— Не вярвам.

— Сега тя притежава Райгъл — продължи идолът. — Той си го получи. Оттук нататък е изцяло в ръцете й.

— Не, той е адвокат — каза Федър. — Няма да загуби ума си по нея.

— Не се налага. Вече го е загубил — обясни идолът. — Тя ще използува целия му морал срещу самия него.

— Как?

— Ще се превърне в каеща се грешница. Може дори да почне да ходи на църква. Непрекъснато ще му повтаря колко е нравствен и как я е спасил от ужасната ти хватка, и какво може да направи той? Как ще отрече? Няма начин да се пребори. Нравственото му „аз“ ще се надуе като балон и всеки път, когато почне да спада, той ще тича при нея за помощ.

„Ама че идол“ — помисли Федър. Саркастичен, циничен. Почти злобен. Такъв ли беше самият той в дъното на душата си? Може би. Театрален идол. Идолът на евтините сутрешни представления. Нищо чудно, че някой го е хвърлил в реката.

— Нали знаеш, че печелиш — попита идолът — … по погрешка?

— Как така?

— През цялото пътуване извърши една-единствена нравствена постъпка, която те спаси.

— И коя е тя?

— Каза на Райгъл, че Лайла притежава Качество.

— Тогава в Кингстън ли?

— Да, и го направи само защото той те свари неподготвен, не можа да се сетиш за обичайния си интелектуален отговор, но промени Райгъл. Нямаше да дойде, ако ти не беше постъпил така. Преди това не изпитваше никакво уважение към нея, но много уважаваше теб. После уважението му към теб изчезна, ала той започна да изпитва известно уважение към нея. Ето как ти й даде нещо и това те спаси. Ако не беше тази единствена твоя нравствена постъпка, утре щеше да плаваш надолу покрай брега и щеше до гроб да живееш с Лайла.

Федър не хареса тези думи. Подобни категорични присъди, произнесени от някаква страна на собствената му личност, звучаха объркващо и донякъде зловещо. Не желаеше да ги слуша.

— Добре, идоле — каза той, — може да си прав, може и да не си, но тук стигаме до края на пътя.

Пред тях имаше нещо като останки от стара крепост. Напомняха за древните руини в Индия, но онези бяха с векове по-стари. Тези тук приличаха на замък, ала той беше направен от бетонни плочи, тук-таме изпочупени, със стърчаща ръждясала арматура. Една част му заприлича на стена на малък амфитеатър. Очевидно беше парапетът на старо укрепление. Другаде се виждаха остатъци от въжена линия, с която сигурно са пренасяли снаряди. Огромните пръстени в стената явно са омекотявали отката на тежки оръдия. Точно пред парапета растеше красиво дърво без листа — като огромен чадър. Беше високо едва около три метра, но беше много по-широко.

Федър се отправи на северозапад. Видя още по-отчетливо разбитата бетонна конструкция, парчетата се бяха наклонили на една страна, някои бяха паднали във водата.

В бетона имаше големи квадратни дупки, през които можеше да падне човек. Напуканите плочи под краката му сякаш щяха да се счупят всеки миг. Явно разрухата и ерозията се дължаха на слягането на пластовете и вероятно на действието на морето. Но Федър смяташе, че истинският разрушител не е морето, а големият опустошител на повечето военни съоръжения — липсата на средства.

Гледката беше в известен смисъл чудесна — старата крепост, изградена да утвърди господството на човека над земята, бавно потъваше в Атлантическия океан. Мястото изглеждаше много подходящо за полагане на идола.

Федър намери врата, която водеше надолу към тъмно помещение. Плясъкът на водата се чуваше силно. Федър отвори тежка порта с железни греди. Вътре беше тъмно като в пещера. Единственото осветление идеше отдолу.

Той зави надясно покрай изпъстрена с маркировки стена и слезе по пет стръмни стъпала. Тръгна внимателно надолу, като опипваше всяко стъпало с крак. Зави наляво, продължи направо, после пак надясно и се озова в тъмен тунел. Единствената светлинка идваше отдолу през счупена бетонна плоча. Оттам нахлуваха и водите на Атлантика.

Беше достатъчно светло, за да различи върху стената скалата за отчитане височината на прилива. Подпря до нея идола, така че да гледа към морето, и внимателно оправи ризата. След няколко часа приливът щеше да дойде и да го отнесе.

„Добре, приятелче, животът ти беше доста наситен“ — каза му мислено Федър.

Отстъпи назад, леко се поклони със събрани отпред длани, както някога се беше научил в Индия, а после с чувство, че всичко вече е наред, се обърна и тръгна.

Назад към дневната светлина и добрата стара нормалност. Цвъртяха щурци. В небето се надигна рев, Федър погледна нагоре и видя един самолет „Конкорд“, който бавно завиваше на юг, а после набра скорост и се извиси.

Добрата стара техника. Нормалността на двайсети век не беше чак толкова интересна, както някогашното му заболяване, но Федър беше напреднал много, най-малкото на социално равнище. Другите култури могат да разговарят с идоли, животински духове, скални пукнатини и призраци от миналото, ала той не желаеше да го прави. Имаше толкова много друга работа.

Почувствува се освежен, докато се връщаше към яхтата. Какъв невероятен ден! Колцина са щастливците, които могат да излязат на чисто като него? Хората са потънали в безкрайните си проблеми.

Застана на една пясъчна дюна близо до няколко хвойнови храста и от гърдите му се изтръгна: „Ааах!“ Разпери ръце. Свободен! Няма идоли, няма я Лайла, няма го Райгъл, няма го Ню Йорк, дори Америка я няма. Напълно свободен!

Вдигна очи към небето и се завъртя. Ах, какво прекрасно чувство! Толкова години не се беше въртял така. От четиригодишна възраст. Пак се завъртя. Около него закръжиха небето, океанът, завоят на реката, заливът. Чувствуваше се като Въртящия се дервиш.

Запъти се към яхтата. Беше му леко на душата, не мислеше за нищо. После си спомни как веднъж вървя по такъв черен път близо до Лейм Диър, щата Монтана, в Северния резерват на шайените. Беше с Дюзънбъри и Джон Дървения крак, вожда на племето, а също с една жена на име Лавърн Мадигън от Асоциацията на американските индианци.

Беше толкова отдавна. Бяха се случили много неща. Някой ден трябваше да иде при индианците. Оттам беше тръгнал и там трябваше да се върне.

Помнеше, че тогава беше пролет — прекрасен сезон в Монтана. Вятърът над боровете носеше свежия лъх на топящи се снегове и на размразяваща се пръст. Четиримата вървяха един до друг по пътя. Изведнъж пред тях се изпречи едно от онези проскубани невзрачни кучета, които смятат индианските резервати за свой дом, и тръгна дружелюбно пред тях.

Известно време го следваха мълчаливо.

После Лавърн попита Джон:

— Какво е това куче?

Вождът се замисли и отвърна:

— Това е добро куче.

Лавърн го изгледа с любопитство, после пак се обърна към пътя. Ъгълчетата на очите й се присвиха и Федър забеляза, че тя се усмихва и дори се смее на себе си.

По-късно, когато Джон вече го нямаше, Лавърн попита Дюзънбъри:

— Какво искаше да каже с думите „Това е добро куче“? Така ли се изразяват индианците?

Дюзънбъри се замисли, после отговори, че сигурно да. Федър също не знаеше отговора, но кой знае защо, беше развеселен и учуден като Лавърн.

След няколко месеца тя загина в самолетна катастрофа, след още няколко години почина и Дюзънбъри, а престоят в болницата и възстановяването на Федър изличиха спомена. Сега обаче той пак изплува сякаш от нищото.

От известно време си мислеше: ако трябва да търси доказателства, че „веществото“ е културно наследство от древните гърци, а не всеобща реалност, ще ги намери в културите, които не са произлезли от древногръцката. Ако в някоя от тях липсва „реалността“ на веществото, щеше да докаже правотата си.

Сега пак изплува образът на проскубаното индианско куче и Федър осъзна смисъла му.

Лавърн зададе въпроса от Аристотелови позиции. Искаше да узнае в коя генетична, веществена клетка на кучешката класификация може да бъде поставен обектът пред тях. Но Джон Дървения крак не разбра въпроса. Затова ситуацията бе толкова смешна. Той съвсем сериозно каза: „Това е добро куче.“ Вероятно бе решил, че Лавърн се страхува да не би кучето да я ухапе. Цялата представа за кучето като съставка от йерархична структура на интелектуални категории, наричани с общото понятие „обекти“, беше извън традиционната гледна точка на неговата култура.

Най-важното според Федър беше, че Джон е определил кучето според своето Качество, а не според веществото. Това показваше, че за него Качеството има по-голямо значение.

Федър се сети, че когато след смъртта на Дюзънбъри отиде в резервата на индианците и им каза, че е негов приятел, те отговориха: „О, да, Дюзънбъри. Той беше добър Човек.“ Винаги поставяха ударението на доброто, както Джон с кучето. Белият би казал, че Дюзънбъри е бил добър човек, или не би подчертал нито една от двете думи. Индианците не разглеждаха човека като обект, към който прилагателното „добър“ може или не може да се приложи. Те го използуваха, за да подчертаят, че доброто е център на преживяванията ни и че Дюзънбъри по природа е бил въплъщение на този център на живота.

Когато Федър сложеше в ред метафизиката, хората вероятно щяха да разберат, че ориентираната към ценностите действителност, която тя описва, не е някакво невероятно отклонение в друга посока, а хвърля мост към част от самите тях, която е потисната от културните норми и търси отдушник. Или поне така се надяваше.

Животът на Уилям Джеймс Сайдис показваше, че не можеш просто да кажеш на хората истината за индианците и да очакваш, че някой ще се вслуша. Хората вече знаят за индианците. Те са им познати. Културната имунна система не им позволява да чуят нищо друго. Федър се надяваше, че метафизиката на Качеството ще преодолее имунната система и ще покаже, че мистицизмът на американските индианци не е чужд на американската култура. Той е дълбоко вкоренен в нея.

Не е необходимо американците да ходят на Изток, за да се запознаят със същността на мистицизма. Той е тук, в Америка. Изтокът го украсява с ритуали, благовония, пагоди, песнопения и, разбира се, с огромни организирани предприятия с годишни печалби от милиони долари. Американските индианци не постъпват така. Те не признават организацията. Не вземат такса за нищо, не вдигат шум около себе си и затова хората ги подценяват.

Федър помнеше, че след събирането с пейоте каза на Дюзънбъри:

— Индуското просветление е само долнопробно подражание на това! Сигурно е изглеждало точно така, преди да почнат да го разтръбяват.

Помнеше също, че според Франц Боас в първобитните култури хората говорят само за действително преживяното. Те не обсъждат що е добродетел, зло, красота. Изискванията на всекидневието, също както при необразованите класи, не се простират извън конкретната добродетел, проявена от конкретни хора, извън добрите или лошите постъпки на хората от племето или извън красотата на конкретни мъже, жени или предмети. Не говорят за абстрактни идеи. Но Боас изтъква: „Индианците дакота смятат думата «добро» за съществително, а не за прилагателно.“

Според Федър това съждение бе вярно и много обективно. Но можеше да го сравни с отношението на изследовател, който забелязва в някоя скала огромна жила от яркожълт метал, внимателно отразява факта в дневника си и повече не се задълбочава, защото се интересува само от фактите и не желае да се обвързва с оценки и тълкувания.

„Добро“ е съществително. Доброто е „то“. Точно това търсеше Федър. Това беше последният пас над оградата, с който завършва играта. Същността на Метафизиката на Качеството е именно в доброто като съществително, а не като прилагателно. Разбира се, Качеството в пречистен вид не е нито съществително, нито прилагателно. То не е нещо определено, но ако все пак Метафизиката на Качеството трябва да се сведе до едно-единствено изречение, Федър го беше открил.

Край
Читателите на „Лайла“ са прочели и: