Робърт М. Пърсиг
Лайла (28) (Изследване на нравствеността)

29.

Федър чу как Лайла се размърдва.

Приближи се до нейната врата, почука и отвори.

Лайла беше будна, но не го погледна. За пръв път Федър забеляза, че дясната половина на лицето й е побеляла и подута. Онова приятелче я беше ударило здравата.

След малко Федър се обади:

— Здрасти.

Лайла не отговори. Само погледна право напред. Зениците й изглеждаха разширени.

— Добре ли си? — попита той.

Погледът й не се промени.

Въпросът не беше кой знае колко умен. Федър реши да пробва още веднъж.

— Как се чувствуваш?

Отново никакъв отговор. Погледът й се плъзна покрай него.

Ох-ох. Струваше му се познато. Май трябваше да се досети какво ще последва. Отстрани изглеждаше точно така. Кататоничен транс. Не обръщаш внимание на нищо.

След малко Федър тихо проговори:

— Всичко е наред. Известно време ще се грижа за теб.

Изчака дали няма да последва реакция, но напразно. Само унесеният празен поглед право напред.

„Знае, че съм тук — помисли той, — сигурно усеща присъствието ми по-отчетливо, отколкото аз нейното. Само че не иска да признае. Прилича на котка, покатерила се високо на някое дърво. Ако тръгнеш след нея, тя се плаши и се качва още по-нависоко или ти се нахвърля.“

Само това оставаше! След всичко, което се случи на кея.

Федър притвори леко вратата и пак се върна в кабината.

Ами сега?

От антропологичните книги бе научил, че трансовите състояния се смятат за опасни. Случката на кея съвпадаше с описанието на малайския амок — напрегнато съсредоточаване, понякога последвано от внезапен пристъп на насилие. Но от личните си преживявания знаеше, че не е чак толкова опасно. Насилие се получава, ако враждебно настроени хора се опитват да прекъснат транса, а Федър не се канеше да прави подобно нещо.

Всъщност имаше чувството, че най-лошото е преминало. Снощната случка в Манхатън беше зловеща, защото Лайла изглеждаше щастлива. Не страдаше. Когато прегръщаше и люлееше куклата, напомняше премръзнал до смърт човек, който казва, че вече се е стоплил. В такива случаи ти иде да извикаш: „Не! Не! Почувствувай студа! Добре си, докато страдаш!“

Сега се беше променила. Въпросът обаче беше промяната за добро ли е или за лошо? Федър реши, че единственото, което може да направи, е да изчака да види накъде ще тръгнат нещата. Имаше изгледи хубавото време да се задържи още малко. Той можеше да си намери най-различни занимания.

… Например да хапне. Беше ранен следобед. Отначало смяташе да спре при Атлантик Хайландс и да купи храна, но сега вече беше на няколко мили оттам. Може би ако времето е хубаво, утре ще спусне лодката и ще иде с нея. Можеше също да провери няма ли автобус и да се качи на него. Засега трябваше да се задоволят с останалото от Найак.

Найак. Беше отдавна. Сигурно храната беше развалена.

Отвори капака на хладилната кутия и погледна вътре. Бръкна и извади каквото намери върху плота.

…Имаше кренвирши в бурканчета… малки консерви с месо, шунка и ростбиф… Имаше и хляб. Извади го, беше се втвърдил… Разгъна опаковката, май ставаше за ядене… консервирана риба тон… фъстъчено масло… желе… Маслото изглеждаше добре. Едно от предимствата на октомврийското плаване е, че храната се разваля бавно… някакъв шоколадов пудинг… Налагаше се да пазарува. Това щеше да е проблем.

Ами за пиене? Имаше само уиски и вода. И сода…

Кренвиршите бяха залепнали за буркана. Обърна го с отвора надолу над мивката, сокът изтече, но кренвиршите не помръднаха. Взе вилица и забърка в буркана над чинията. Един от кренвиршите излезе на парчета. После изведнъж останалите също се пльоснаха в чинията! Изглеждаха меки и разкашкани, но миришеха хубаво.

Вероятно можеше да даде на Лайла да пие уиски и сода. Да, щеше да й подействува добре. Сигурно щеше да откаже да яде, но пиенето щеше да я изкуши…

Федър намаза филия от твърдия хляб с масло, сложи отгоре три кренвирша и още една филия. После наля почти неразредено питие, сложи чашата върху чинията със сандвича и отиде горе.

Почука леко и рече:

— Обяд. Чудесен обяд!

Отвори вратата и остави чинията на отсрещната койка.

— Кажи, ако питието ти е много силно — ще му налея още вода — предложи той.

Лайла не отговори, ала все пак не изглеждаше ядосана или унесена. Може би имаше известен напредък.

Федър затвори вратата, върна се в кабината и почна да приготвя обяд и за себе си…

За Лайла имаше три възможности. Първо, можеше да изпадне в постоянна заблуда, да се вкопчи в куклата, да измисля още какво ли не и тогава щеше да се наложи той да се отърве от нея. Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Просто в някое от пристанищата щеше да повика лекар да я прегледа и да го посъветва какво да прави по-нататък. На Федър това не му допадаше, но щеше да го направи, ако се наложеше.

Лошото беше, че можеше да се получи затворен кръг — от лудостта хората се настройват все по-враждебно, а това още повече те вбесява. Точно в такъв капан можеше да попадне. Не беше много морално. Ако се стигнеше дотам, Лайла вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в психиатрията като животно в клетка.

Втората алтернатива според него беше Лайла да потисне онова, с което се бори, и да се научи да се „приспособява“. Тогава сигурно щеше да изпадне в културна зависимост и редовно да посещава за „терапия“ психиатър или някакъв „социален съветник“, да приеме културната „реалност“, че бунтът й е безсмислен, и да се примири. По такъв начин щеше да продължи да води „нормален“ живот, но проблемът й, какъвто и да беше, щеше да остане в традиционните културни граници.

За съжаление и това решение не му харесваше повече от първото.

Въпросът не е: „От какво полудяват хората?“, а „От какво хората са нормални?“ Векове наред хората са се питали как да се справят с лудостта, а не се виждаше особен напредък. Според него най-добрият начин да се отнасяме към лудостта е да сменим ролите и да заговорим за истината. Лудостта е медицинска тема, която според всички е неприятна. Истината е метафизична тема, по която изобщо не съществува съгласие. Има какви ли не определения на истината и някои от тях могат да хвърлят много повече светлина върху случилото се с Лайла, отколкото субектно-обектната метафизика.

Ако предметите са в крайна сметка действителността, значи съществува една-единствена мисловна конструкция — тази, която отговаря на обективния свят. Но ако истината се определя като висококачествен набор от интелектуални ценностни модели, тогава лудостта е лошокачествен набор от интелектуални ценностни модели и картината се оказва съвсем различна.

Когато една култура пита: „Защо този човек не вижда нещата така, както ние?“, можем да й отговорим, че не ги вижда, защото не ги цени. Прибягнал е до неутвърдени ценностни модели, защото те решават ценностни конфликти, с които културата е неспособна да се справи. Причините за лудостта могат да бъдат най-различни — от химичните неравновесия до обществените конфликти. Но лудостта е решила конфликтите с неутвърдени модели, които, изглежда, са от по-високо качество.

Лайла сякаш е в състояние, подобно на транс, но какво значи това? В субектно-обектния свят трансът и хипнозата са известни птицечовки. Тъкмо затова съществува предразсъдъкът, че макар и да не могат да се отрекат, в тях има нещо „нередно“. За предпочитане е да бъдат изблъскани колкото е възможно по-близо до емпиричното бунище, наречено „окултното“, и да бъдат оставени на антиемпиричната тълпа, която се прехласва по астрологията, гледането с карти „таро“, „ичинг“ и тям подобни. Ако да видиш, значи да повярваш, хипнозата и трансът биха били невъзможни. Но понеже съществуват, излиза, че е отхвърлян поддаващият се на емпирично наблюдение емпиризъм.

Иронията е в това, че понякога културата фактически насърчава транса и хипнозата заради собствените си цели. Театърът е форма на хипноза. Същото се отнася за киното и телевизията. Когато влизаме в киносалона, ние прекрасно знаем, че ще видим само двайсет и четири сенки в секунда, прожектирани върху екран, за да създадат илюзията за движещи се хора и предмети. И въпреки това се смеем, когато двайсет и четирите сенки в секунда се шегуват, и плачем, когато сенките показват престорената смърт на актьорите. Знаем, че са илюзия, но влизаме в нея, ставаме част от илюзията и докато тя продължава, не я възприемаме като илюзия. Това е хипноза. Транс. А също форма на временна лудост. И освен това могъща сила за утвърждаване на културата. Ето защо културата разпространява филми и ги цензурира за собствена изгода.

Федър смяташе, че при постоянната лудост изходите на театъра са затворени главно защото се знае, че представлението отвън е много по-лошо. Лудият си прожектира свой личен, неутвърден от цензурата филм, който му допада повече от филма на културата. Ако искаш да му покажеш филма, който всички останали гледат, трябва да намериш начин да го убедиш, че за него това ще е ценно. Иначе защо ще става „по-добър“? Той вече е станал по-добър. Тук опираме до моделите, които определят какво е „по-добро“. От вътрешна гледна точка лудостта не е проблемът. Тя е решението.

Федър не беше сигурен какво може да се стори на Лайла по-ценно.

Дояде сандвича си, прибра храната и изми чинията в мивката. Като че ли беше време да се занимае с двигателя и причината да прегрява.

Дано бяха запушени тръбите на водния охладител. Не дай си Боже да се е задръстил самият двигател. Тогава щеше да се наложи Федър да махне главите на цилиндрите и да прегледа всичко, докато намери запушването. Самата мисъл го ужасяваше. Постъпи много глупаво, като не купи заедно с яхтата охладителна система с прясна вода — при нея двигателят никога не можеше да се запуши.

Но как да предвиди всичко!

Горе на палубата повдигна с фала лодката, задържа я във въздуха и после внимателно я спусна, за да не потъне във водата. Изправи се, освободи лодката от фала и я придърпа към кърмата.

Свали си ризата, изпъна се в лодката и бръкна във водата почти до рамото. Беше студена! Опипа наоколо, но не намери пластмасова торба или друг боклук, запушил отвора на охладителя. Лоша работа. Издърпа ръката си и я избърса с ризата.

Предположи, че боклукът може да е изпаднал от двигателя, когато го е угасил, за да мине на платна. Трябваше да го запали, преди да се качи на лодката, за да види дали пак е запушен. Все се сещаше късно. Мисълта му беше прекалено заета.

Привърза лодката към една подпора и се качи на яхтата. Върна се в кабината за управление и включи двигателя. Докато го чакаше да загрее, пак се замисли за Лайла.

Хората наричат такива като нея „опаки“. „Ти си самотник, също като мене“ — каза му тя в деня, когато отплаваха от Кингстън. Федър го запомни, защото беше вярно. Лайла имаше предвид обаче не само човек, който е сам, но и човек, който се противопоставя на всичко и каквото и да върши, прави го наопаки явно само от инат.

Този тип хора понякога се нахвърлят яростно на всеки статичен нравствен модел, изпречил се на пътя им. Като че се мъчат да унищожат нравствеността, за да си отмъстят.

Беше срещал израза в антропологичната литература. Но у „опаките“ има нещо повече от инат. Те се срещат в много култури. Такъв човек е брухо в Зуни. Шайените имали цяла група „опаки“ хора, за да вместят явлението в социалната си тъкан. Там опаките яздели с гърба напред, влизали в колибите заднешком и имали цял репертоар от обратни действия. Шайените се присъединявали към тази група, когато смятали, че към тях са постъпили ужасно несправедливо, и в нея явно търсели премахване на несправедливостта.

След като види явлението в чужда култура и после се върне към своята, човек започва да разбира, че и в нашето общество съществуват неофициални групи от опаки хора. Пример за това са „бохемите“ от викторианската епоха. Както до известна степен и хипитата от шейсетте години.

… Двигателят като че ли не прегряваше. Може би всичко бе наред?… А, едва ли… Вероятно просто не беше включен на скорост и работеше на бавни обороти. Федър превключи на задна скорост, въжето на котвата се опъна. Зачака, загледан в стрелката на термометъра…

Все пак му се струваше, че ако в рационалното възприемане на света се добави концепцията за „Динамичното Качество“, въпросът с опаките до голяма степен се изяснява. Някои от тях не са само отрицателно настроени към статичните нравствени ценности, те активно преследват определена Динамична цел.

Всички се настройваме от време на време отрицателно, ако не желаем да направим онова, което се иска от нас, все едно за какво задължение става дума. Понякога изпадаме в дегенеративен негативизъм, задействуван от биологични сили. Друг път моделът на „аз“-а нашепва: „Под достойнството ми е да се занимавам с подобни статични глупости.“

Понякога самият отрицателен антистатичен порив се превръща в статичен модел. Сякаш яхваш тигър — не можеш да слезеш, трябва да се носиш все напред, докато тигърът накрая не те хвърли и не те изяде. Така обикновено се развиват дегенеративните отрицателни прояви. Наркотици, незаконен секс, алкохол и така нататък.

Случва се обаче поривът да е Динамичен. Тогава човек с всяка клетка възприема статичната ситуация като враг на самия живот. Това е подтикът на творците — художници, композитори, революционери и други, обзети от чувството, че ще умрат, ако не разбият иззидания около тях затвор.

Но те не са упадъчни опозиционери. Те са прекалено енергични и нападателни, за да бъдат упадъчни. Борят се за Динамична свобода от статичните модели. Тя обаче също е вид нравственост.

И то извънредно важна част от общия нравствен процес. Тази Динамична свобода често се отъждествява с израждането, ала тя всъщност е форма на нравствено възраждане. Без непрекъснато освежаване статичните модели просто биха загинали от старост.

Разгледаме ли Лайла в тази светлина, ще изтълкуваме сегашното й състояние като много по-показателно, отколкото ни подсказва психологията. Ако тя наистина бяга от нещо, то вероятно се мъчи да се откъсне от статичните модели в живота си. Но Метафизиката на Качеството добавя и възможността Лайла да бяга към нещо и допуска хипотезата, че тя ще загуби, ако към нея предяви претенции някой статичен модел, моделът на собствената й лудост или някой друг модел, от който Лайла се крие и бяга.

Федър смяташе, че освен обичайните решения за лудостта — да те затворят в психиатрия или да се приспособиш — имаше и трета възможност: да отхвърлиш всички филми, и своите, и на културата, и да се насочиш към Динамичното Качество, което не е никакъв филм.

Ако сравним равнищата на статичните модели, от които е съставено човешкото същество, с екологията на гората — ако отчетем, че моделите понякога се конкурират, а понякога се подкрепят във взаимна симбиоза, но винаги с известно напрежение, което се изменя в зависимост от обстоятелствата в едната или другата посока, ще стане ясно, че еволюират не само обществата, но и отделните личности. Лайла може да се разгледа като нещо много по-голямо, отколкото ще ни я представят традиционната социология или антропология. Тогава тя се превръща в сложно екологично множество от модели, насочени към Динамичното Качество. Самата Лайла вътрешно преживява еволюционна битка срещу статичните модели в собствения й живот.

Затова липсата на страдание снощи изглеждаше толкова зловеща, а днешната промяна — признаците на страдание, създаде у Федър чувството, че Лайла е по-добре. Премахнем ли страданието по света, ще премахнем и живота. Няма да има еволюция. Видовете, които не страдат, не оцеляват. Страданието е опаката страна на Качеството, двигател на целия процес. Всички битки между еволюционните модели се водят вътрешно в страдащи личности като Лайла.

Но нали всички, не само Лайла, преживяват подобни битки? Понякога най-ценни за обществото са именно лудите, опаките и склонните към самоубийство. Те често са предвестници на обществена промяна. Поемат върху себе си бремето на културата и в борбата да решат личните си проблеми решават и проблемите на цялата култура.

Ето защо Федър се надяваше на трета възможност — по някакво чудо Лайла да избегне всички модели, и своите, и на културата, да види Динамичното Качество, към което се стреми, и да се справи с бъркотията, без да допусне да бъде смазана. Въпросът е дали ще тръгне да се бори с всичко, което изисква защита, или ще се помъчи да го заобиколи. Ако тръгне напред, ще намери Динамично решение. Ако почне да заобикаля, ще изпадне в познатите кармични цикли на болката и временното облекчение.

 

 

Очевидно причината двигателят да прегрява беше изчезнала. Федър беше сигурен, че вече няма да я разбере. Изключи двигателя и яхтата се приближи до котвата.

Слънцето вече преваляше в късния следобед и Федър се почувствува леко потиснат. Денят не беше от най-хубавите. Загледа се в една чайка, която грабна стрида, мида или нещо друго от пясъчния бряг, издигна се високо в небето и я пусна. Друга чайка се стрелна да й отнеме плячката. Скоро двете птици шумно се сбиха. Федър ги погледа малко, но боят им го потисна още повече.

Забеляза човек на борда на една от закотвените яхти. Ако останеше на палубата, другият можеше да му помаха и да се помъчи да го заговори. На Федър не му се говореше. Събра нещата си и слезе долу.

Седмицата му се стори много дълга. Божичко, каква седмица! Искаше му се да се върне към стария начин на живот. Градът С кармичните си проблеми и сега отгоре на всичко Лайла с всички проблеми на нейната карма вече му идваха много. Трябваше известно време да си почине.

На плота бе оставил платнената торба с цялата поща. Най-накрая се сети откъде да започне, четенето щеше да го разсее. Повдигна страничната сгъваема дъска на масата, сложи торбата, извади от нея най-горното снопче писма и ги разпростря.

Остатъка от следобеда прекара с вдигнати върху масата крака. Четеше писма, усмихваше се, мръщеше се, смееше се, отговаряше на всяко, което според него го изискваше, казваше „не“, когато молеха за нещо по възможно най-учтивия начин. Чувствуваше се като Ан Ландърс.

Лайла се размърда един-два пъти. Веднъж стана и отиде до предната част. Не беше чак толкова кататонична. Тишината и скуката на закотвената яхта са най-доброто лекарство в света против кататония.

Стъмваше се, когато на Федър почна да му омръзва да отговаря на писмата. Денят бе свършил. Настъпи време за почивка. Лекият дневен бриз бе изчезнал, беше тихо, ако не се брои лекото полюшване на яхтата. Каква благодат.

Взе газената лампа от пръстеновидната поставка, запали я и я сложи до мивката. Приготви вечеря с остатъците от храната от Найак, замисли се пак за Лайла, но не стигна до друг извод освен предишния — можеше само да чака.

Занесе храната на Лайла и видя, че е изпразнила чинията и чашата от преди. Помъчи се пак да я заговори, но тя продължаваше да мълчи.

След залеза застудя. Федър реше да не пали печката, а просто да се пъхне по-рано в спалния чувал. Денят беше дълъг и изморителен. Може би щеше да успее да напише няколко листчета върху новите книги за Уилям Джеймс.

Бяха биографични. Федър беше чел философските трудове на Джеймс, но сега искаше да задълбочи представата си с повече житейски подробности.

Особено много се интересуваше от фактическите доказателства за твърдението, че Джеймс искал „да обедини науката и религията“. Преди години то беше отблъснало Федър от Джеймс и продължаваше да не му харесва. Ако се задълбае в тази посока, погрешният извод е почти сигурен. Твърдението приличаше по-скоро на философоведско опростенчество на човек без ясна представа за същността на философията. Безнравствено е философията да се поставя в услуга на една или друга обществена организация или догма. Тогава една по-низша еволюционна форма се мъчи да погълне по-висшата.

Федър отмести торбата с пощата от масата и сложи газената лампа върху хладилника, за да му свети през рамото. Седна и се зачете.

След известно време забеляза, че светлината отслабва, и прекъсна четенето, за да оправи фитила.

Мина още време и Федър взе дървената кутия, за да напише няколко листчета върху прочетеното.

През следващите няколко часа написа почти дузина.

По едно време вдигна глава от книгата и се ослуша. Беше съвсем тихо. Само яхтата се полюшваше леко.

Нищо в книгата не подсказваше, че Джеймс е религиозен идеолог, заинтересован да докаже някакво предварително измислено заключение за религията. Идеолозите обикновено стигат до невероятни обобщения, а прочетеното показваше на Федър, че Джеймс е много далече от този тип хора. Особено в ранния период представата му за действителността се свързва с отделни конкретни неща. Той не обича Хегел или немските идеалисти, толкова модни в младежките му години, именно поради прекалените обобщения в техния подход.

Но с напредването на възрастта Джеймс започва да говори все по-общо. В това няма нищо чудно. Ако не обобщаваш, не можеш да философствуваш. Ала според Федър обобщенията на Джеймс водеха към нещо твърде сходно с Метафизиката на Качеството. Разбира се, не беше изключено да е задействувал „ефектът на пристанището в Кливланд“, при който интелектуалната имунна система на Федър подбираше онези черти на Джеймсовата философия, които отговаряха на Метафизиката на Качеството, и отхвърляше останалите. Все пак не вярваше да се е получило така. Всичко прочетено разкриваше съвпадения, които едва ли бяха плод на избирателно четене.

Всъщност Джеймс говори за две основни философски системи — едната нарича прагматизъм, другата радикален емпиризъм.

Джеймс е най-известен с прагматизма си — с идеята, че критерий за истинността е дали твърдението е приложимо в практиката, или е полезно. От прагматична гледна точка определението на катеричката за „заобикалям“ е вярно, защото е полезно. Прагматично казано, човекът така и не успява да заобиколи катеричката.

Както почти всички Федър винаги бе смятал, че прагматизмът й практичността по същество се покриват, но когато стигна до точния цитат от Джеймс, забеляза нещо различно:

Джеймс пишеше: „Истината е вид добро, а не, както обикновено се смята, различна от доброто категория, която се съгласува с него. — И по-нататък: — Истина е името на всичко, което докаже, че е добро като вяра.“

„Истината е вид добро.“ Точно така. Именно това се подразбира под Метафизика на Качеството. Истината е статичен интелектуален модел в рамките на по-голямото множество, наречено Качество.

Джеймс се беше помъчил да направи прагматизма си по-популярен, като го свърже с практичността. Винаги с готовност употребяваше изрази като „парична стойност“, „резултати“ и „печалби“, за да направи прагматизма разбираем за „човека от улицата“, но така си изигра лоша шега. Прагматизмът е обвиняван от противниците си, че е опит да превърне истината в разменна монета срещу ценностите на пазара. Джеймс побесня от неразбирането и положи много усилия да го разсее, но така и не успя да се пребори.

А Федър разбираше, че Метафизиката на Качеството избягва нападките, като пояснява, че доброто, на което се подчинява истината, е интелектуално и Динамично Качество, а не практичност. Неразбирането на Джеймс се дължеше на липсата на рамки за разграничаване на социалното качество от интелектуалното и Динамичното Качество, а през викторианския му живот те са били неописуемо объркани. Ала Метафизиката на Качеството твърдо заявява, че практичността е социален модел на доброто. Безнравствено е истината да се подчинява на социални ценности, защото в такъв случай по-низшата еволюционна форма поглъща по-висшата.

Според Метафизиката на Качеството е много опасно да се смята, че само удовлетворението е критерий за всичко. Съществуват различни видове удовлетворение и някои от тях са истински нравствен кошмар. Нацистите са изпитвали удовлетворение от изтреблението на евреите. За тях то е представлявало качество. Смятали са го за практично. Но това качество е продиктувани от нискоразредни статични социални и биологични модели, чиято обща цел е да се забави еволюцията на истината и Динамичното Качество. Джеймс сигурно би се ужасил от мисълта, че нацистите са се възползували от прагматизма му, както всички останали, Федър обаче не виждаше никакъв изход от това положение. Ала според него класификацията на статичните модели на доброто, предлагана от Метафизиката на Качеството, предотвратява подобно опошляване.

Другата основна философската система на Джеймс, която по неговите думи е независима от прагматизма, е неговият радикален емпиризъм, според който субектите и обектите не са отправната точка на преживяването. Те са вторични. Представляват понятия, извлечени от нещо по-основно, описано от Джеймс като „непосредствения поток на живота, който осигурява материал за по-нататъшните ни размишления с неговите понятийни категории“. В основния поток на преживяването мисловните разграничения например между съзнанието и съдържанието, субекта и обекта, разума и материята не се проявяват във формата, която по-късно им придаваме. Чистото преживяване не може да се нарече физическо или психическо — то логично предшествува подобно разграничение.

В последната си недовършена книга „Някои проблеми на философията“ Джеймс вмества концепцията си в едно-единствено изречение: „Винаги трябва да съществува разминаване между понятията и действителността, защото понятията са статични и прекъснати, а действителността е динамична и непрекъсната.“ Тук Джеймс бе избрал същите думи, с които Федър си служеше за основната класификация в Метафизиката на Качеството.

Към прагматизма и радикалния емпиризъм на Джеймс Метафизиката на Качеството добавя, че първична действителност, от която се раждат субектите и обектите, е ценността. Така прагматизмът и радикалният емпиризъм се сливат в едно цяло. Ценността, прагматичният критерий за истината, също представлява първично емпирично преживяване. Според Метафизиката на Качеството чистото преживяване е ценност. Преживяване, което не се цени, всъщност не се изживява. Двете са тъждествени. Точно тук намира мястото си ценността. Тя не е краят на поредица от повърхностни научни умозаключения, които я поставят в някакво загадъчно, неопределено поле в мозъчната кора. Ценността е в самото начало на емпиричната процесия.

В миналото емпириците са се стремели да не допускат в науката ценностите. Смятали са, че ценностите затлачват рационалното научно мислене. Но Метафизиката на Качеството пояснява, че източник на затлачването са статичните по-низши еволюционни равнища, които застрашават науката: статичните биологични ценности, като например биологичния страх, поставил под въпрос експеримента на Дженер с дребната шарка; статичните социални ценности, като религиозната цензура, заплашила Галилей с инквизиции. Метафизиката на Качеството посочва, че като емпирично отхвърля биологичните и социалните ценности, науката е права не само от рационална, но и от нравствена гледна точка, защото интелектуалните модели на науката принадлежат към по-висш еволюционен порядък в сравнение със старите биологични и социални модели.

Но Метафизиката на Качеството казва също, че Динамичното Качество — ценностната сила, която предпочита изисканото математическо решение пред измъченото или блестящия експеримент пред объркания и неясния — е съвсем друго нещо. Динамичното Качество е от по-висш нравствен порядък в сравнение със статичната научна истина и за философите на науката е безнравствено да се стремят да го потиснат, също както е безнравствено за църквата да потиска научните методи. Динамичната ценност е неотменна част от науката. Тя е острието на самия научен прогрес.

Всичко това отговаряше на въпроса дали Метафизиката на Качеството е чужд, култов, сгрешен възглед върху нещата. Тя е продължение на основното течение в американската философия на двайсети век. Метафизиката на Качеството е форма на прагматизма, на инструментализма, според която критерий за истинността е доброто. Тя добавя, че доброто не е обществен кодекс или някакъв интелектуализиран Хегелов Абсолютен дух. Доброто се преживява пряко, всекидневно. Чрез отъждествяването на чистата ценност с чистото преживяване Метафизиката на Качеството проправя пътя за разширен поглед върху нещата, който може да предложи решение за всички аномалии, неразрешими за традиционния емпиризъм.

Федър си каза, че може да изчете всичко написано за Джеймс, но се съмняваше, че ще намери нещо по-различно от онова, което знаеше. Има време за проучване, има време и за заключения. Той изпитваше чувството, че е дошло времето на изводите. Часовникът му показваше едва девет и половина, но Федър се радваше, че денят е отминал. Смъкна фитила на газената лампа, духна пламъка, върна я на поставката и се намести в спалния чувал.

Ох, веднъж да заспи.