Робърт М. Пърсиг
Лайла (17) (Изследване на нравствеността)

18.

Лайла не се интересуваше къде отива. Капитанът я беше вбесил. Леке! Какво си въобразяваше този тип, та да я нарича „кучка, която скарва кучетата“. Защо ли не го удари!

Какво знаеше той? „Да, но кой ме направи такава? — трябваше да му отвърне тя. — Да не би аз самата? Ти изобщо не ме познаваш!“ Трябваше също да добави: „Никой не ме познава. Никога няма да ме опознаеш. Цял живот няма да ти стигне. Аз обаче те знам много добре!“ Ето какво трябваше да му каже.

Беше й дошло до гуша от мъжете. Не желаеше да слуша приказките им. Те искат само да те омърсят. Нищо друго. Да те омърсят, за да заприличаш точно на тях. А после да ти тръснат в лицето каква курва си.

Това беше наградата й за откровеността. Наистина нелепо. Ако го беше излъгала, всичко щеше да е наред. Ако наистина беше курва, щеше ли да му разправя надълго и нашироко за Джейми? Не. Направо нелепо.

И сега какво щеше да прави с тези ризи? Нямаше никакво желание да му ги дава сега. Беше й омръзнало да ги мъкне със себе си. Часове наред ги беше търсила, а сега трябваше да ги върне. Защо изобщо се мъчеше да му угоди? Така и не разбра. Каквото и да направиш, все ще гледат да те изкарат по-лоша от тях.

Но ти не правиш нищо лошо, не нараняваш никого, не крадеш, нали така, и въпреки всичко те мразят точно за това, защото правиш любов. Преди да те имат, си истински ангел, а после ставаш истинска курва. За малко. Докато не се настроят пак. Тогава отново се превръщаш в ангел.

Лайла никога не излизаше на улицата всяка вечер. Не беше от лошите. Правеше го само понякога, когато й се приискаше. Харесваше й. Винаги. Всеки път. Всяка вечер. Б, и какво? Не й харесваше само с един и същи мъж. Не я интересуваше какво мислят за нея хората. Освен това обичаше парите, за да ги харчи. Обичаше пиенето и много други неща. Всичко това представляваше Лайла и тя трябваше да му каже: „Само не се опитвай да ме превъзпитаваш. Няма да стане. Аз съм си Лайла и ще си остана такава. А ако не ме харесваш, разкарай се. Не си ми притрябвал. Нямам нужда от никой. Ще умра първа. Такава съм си.“ Това трябваше да му каже.

Видя отражението си в една витрина. Изглеждаше забързана. Трябваше да забави крачка. Не бързаше за никъде. Нямаше къде да ходи, освен да прибере нещата си от яхтата.

Изобщо не биваше да му казва нищо. На хора като него не се казва нищо. В противен случай се самозабравят. От нея искаше само да му докаже колко е велик. Думите й не го интересуваха, гледаше на нея като на морско свинче за лабораторни опити или нещо подобно, а всъщност през цялото време е мислел тези ужасни неща за нея.

Той не говореше направо, но личеше, че непрекъснато я преценява наум по приказките. Мъчеше се да се държи „добре“. Все настояваше да разбере какво мисли тя, но никога не й казваше какво мисли той. Винаги се изплъзваше. Ето това не понасяше Лайла. Не биваше да му разказва за тъпаци като него. Оттам тръгна всичко. Подобни тъпаци не го понасят.

Знаеше как да се оправя с такива като него. Не е трудно да живееш с тях. Само трябва да ги оставиш да се наприказват. Непрекъснато трябва да ги превъзнасяш, иначе те разкарват. Ако си беше затваряла устата, сигурно на следващия ден Лайла щеше да тръгне с яхтата му към Флорида. Джейми нямаше нищо против. На него не му пукаше с кого спи тя. Всички щяха да са доволни.

Джейми също не хареса Капитана. Той винаги разбираше мислите на хората. Ако някой си въобразяваше, че може да му напакости, дълбоко се лъжеше — Джейми отдавна щеше да го е разгадал.

От една витрина надничаше черна вещица на метла. Наближаваше празникът Вси светии.

Лайла не познаваше тази част от града. И да бе идвала насам, вече беше забравила. Или кварталът беше толкова променен, че не можеше да го познае. Всичко тук се променяше. С изключение на големите сгради.

Когато за пръв път дойде, си мислеше, че там горе, във високите сгради, има някой, който гледа и знае всичко, но никога не слиза да разговаря с нея. После разбра, че никой не знае какво става.

Защо Джейми не й даде поне адреса си? Държеше се толкова отчуждено. Нещо не беше наред. Не й хареса този неин приятел. Може би просто защото Капитанът беше там.

За пръв път минаваше по тази улица. Нещо в нея я притесняваше. Улицата не изглеждаше опасна, само беше занемарена. Джейми непрекъснато й повтаряше: „Огледай се и ако не видиш жени, които вървят сами по улицата, внимавай!“ Но малко нататък съгледа възрастна жена с куче.

… И така, ако Капитанът беше решил да я разкара, тя нямаше да се изненада… Беше свикнала. Щеше да намери нещичко… Никога не падаше по гръб.

Във витрината на едно магазинче се виждаха някакви бутилки, мръсотия и боклуци. Лайла все се надяваше, че някой ден ще разчистят, но никой не си правеше труда. Всичко вървеше от лошо към по-лошо.

На вратите на една стара черква висеше катинар, а надписът до него гласеше, че е затворено. Надписът беше избелял, сигурно отдавна не бяха отваряли. Всички растения в сандъчето под прозореца бяха изсъхнали. Не приличаше на черквата на дядо й, тя беше по-голяма и не се намираше в толкова мръсен град.

Щеше да намери стая под наем, може би само за няколко дни, и щеше да се ориентира. Не звучеше лошо. Не й се връщаше на улицата. Не си струваше. Джейми я посъветва да не го прави, а той знаеше какво говори. Каза й, че е прекалено опасно. Не било както преди.

Улицата не й хареса.

Винаги можеше да намери работа като сервитьорка. Щеше да се справи. После щеше да се появи нещо по-добро. Ако се настроеше на тази вълна, щеше да се почувствува по-добре. Но първо трябваше да намери квартира.

Минаваше пресечка след пресечка. Търсеше с поглед обяви за квартири под наем, но нямаше.

Заобиколи голяма дупка на улицата, оградена с оранжеви и бели предупредителни знаци. От дупката излизаше пара. Един мъж с чувал цимент зяпаше Лайла. Не че имаше някакви намерения. Просто я зяпаше.

Тя се зачете в останалите надписи. „Не паркирай, само за пожарни“… „Платно за снегорини“… „Дръпни се при опасност“… „Пътна помощ. 9,95 долара на час“… „Боядисване. Безплатни съвети. 10 на сто отстъпка…“

Сигурно по надписите щеше да се ориентира какво става… „наркотици“… Искаха да кажат „без наркотици“… „При Ървинг — хранителни стоки“… „Месарница «Грейър»“… „Кралят на дрехите“… „Пробив в звукозаписната техника“… „Хранителни стоки — еврейски и други специалитети“… „Здравословни и екологично чисти продукти. 20 процента витамини…“

Зад една желязна ограда растеше дърво с оранжево-червени дребни плодове. Лайла си спомни, че имаха същото в двора. Обичаше да бере плодовете му, но те не ставаха за нищо. Какво правеше тук същото дърво? Плодовете не можеха да се берат заради голямата стоманена ограда. Щяха да я изхвърлят, ако се опиташе да влезе. Под дърветата имаше гълъби… За гълъбите беше разрешено, за нея не.

Някой се бе прехвърлил през оградата и бе написал с боя от спрей нещо върху цялата стена. Лайла не проумяваше смисъла на всички тези надписи. Сякаш бяха само имена, нищо друго. Но ги пишат толкова особено, че човек не може да разбере какво означават. Никога не пишат „кур“ или други мръсни думи. Изпръскват стените със странни неща, сякаш те единствени в света са научили някаква тайна.

„Шофьор“… „Електротехник“… „Не паркирай“… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво искаш, посочват само какво искат те…

Някакви думи на иврит върху стената. „Неаполитански пици“. „Прахосмукачки «Франклин»“… „От 1973 година…“ „Само за полицейски коли. Не пресичай синята линия. Полиция“… Много бодлива тел по сградите. Преди изобщо нямаше.

На тротоара лежи някакъв човек. Хората го подминават безучастно…

„Собствен стил. Висококачествено пране и химическо чистене. Хотели, болници и клубове“… „Водопроводни услуги «Атина»“… „Весел, несекващ смях. Страхотно забавление — Макджиликъди, «Ню Йорк Таймс». Носител на наградата «Тони»“.

Търкаляха се найлонови торби… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво искаш, казват само какво искат те…

Обувките я убиваха. Улицата изглеждаше все по-зле. Тротоарите бяха разбити. Ако не внимаваше с изпочупените плочки, можеше да си изкълчи глезена. Или да падне на парчетата стъкло. Явно беше от зеещия прозорец, през който някой май се бе опитал да се промъкне.

Застудяваше.

Трябваше да се захване с нещо друго. Какво търсеше тук? Нещо не беше наред, щом живееше така. Трябваше да е на някое по-хубаво място.

Пресече улицата, погледна надолу и й се стори, че вижда вода. „Сигурно е реката“ — помисли тя.

Реши да вземе такси. Все пак трябваше да се добере до яхтата и да си прибере куфара, преди да е мръкнало. Прекалено далече беше да ходи пеша. Краката вече я боляха. Отдавна не бе вървяла толкова много. Таксито щеше да й излезе скъпо, но нямаше друг избор. За кой дявол беше купила тези тъпи ризи.

Но когато стигна до ъгъла, видя ресторант от другата страна на улицата близо до следващото кръстовище. Това наистина й хареса. Можеше да си почине, да хапне и да поръча оттам такси.

Погледна през витрината, цените в менюто бяха високи. На масите имаше покривки и платнени салфетки.

„Ох, по дяволите.“ Беше настъпил моментът да отпразнува нещо. Примерно края на историята с Капитана.

Вътре нямаше много хора. Дребничка възрастна сервитьорка подреждаше салфетки в другия край на залата. Тя забеляза Лайла, усмихна й се, бавно се приближи и я покани на маса до прозореца.

Лайла седна. Стана й много приятно след дългото ходене.

Сервитьорката я попита дали ще желае аперитив.

— Едно уиски със сода — каза Лайла и веднага се поправи с усмивка: — Не, по-точно едно уиски „Джони Уокър“ черен етикет със сода.

Сервитьорката не промени изражението си и се запъти към бара.

Улицата зад витрината приличаше на някои улици в Рочестър. Беше стара, почти безлюдна. В мръсотията под улука при стара противопожарна стълба някаква котка спокойно търсеше нещо. Мина през мръсотията, после пак се върна. Като че ли не намираше онова, което търсеше.

Лайла още пазеше стария си бележник с телефоните. Можеше да се обади на някой от старите приятели — не беше изключено да я поканят и да поговорят. Можеше да й посочат някоя свястна квартира. Дори можеше да я поканят да им погостува за известно време. Всичко се случва.

Погледна през прозореца, котката беше изчезнала.

Лошото беше, че не й се искаше да среща старите приятели. Не й се мислеше за тях. Не желаеше да разговаря с никого. Искаше да сложи край на всичко. Не желаеше да разговаря с никого.

Сервитьорката донесе поръчката, Лайла й се усмихна широко и благодари. Сервитьорката се усмихна лекичко и се отдалечи.

Лайла отпи от чашата. Боже, какъв вълшебен вкус!

Погледна листа с менюто.

Трябваше да избере нещо по-евтино за ядене. Но беше прегладняла. Пържолите изглеждаха много апетитни. И пържените картофи. С всичките им калории. Трябваше да внимава. Не биваше да се поддава. Беше си взела своето. Все пак звучеше добре. Спомни си пържените картофи на яхтата. Ох, защо изобщо се разприказва пред него? Можеше чак до Флорида да пържи картофи, ако си беше затваряла устата.

Умислена, Лайла забеляза лицето на един мъж, който я гледаше през витрината. Отначало се сепна, после се запита: „Какво ти става, Лайла, да не би да се плашиш от мъжете?“

Не изглеждаше зле.

Тя му се усмихна…

… Той само я погледна. После отмести очи.

После пак я погледна.

Лайла му намигна, за да види какво ще стане.

Мъжът се поусмихна и се престори, че чете менюто на витрината. Лайла загледа менюто в ръцете си, но следеше мъжа с крайчеца на окото.

След малко той тръгна. Лайла зачака да чуе отварянето на врата, но звук не последва. Мъжът си беше отишъл.

Дали не бе казала нещо, което е ядосало Джейми? Този път се държеше толкова различно. Нещо не беше наред. Беше го прихванало, затова не й даде адреса си. Беше от този тип хора, които не разказват за себе си. Не искаше да засегне другите. Такъв си беше.

Капитанът нямаше да узнае всичко това. Така е с хората като него. Те само си придават важност и си въобразяват, че са направили кой знае какво. За нищо друго не ги бива. Затова трябва да плащат. И да се мъчиш да им покажеш нещо, само си губиш времето. Те не знаят какво правиш. Капитанът не знаеше какво Лайла се мъчи да направи за него. Този мухльо така и нямаше да научи. Вероятно дори нямаше да плати ризите.

Трябваше да спре да мисли за него.

Сервитьорката дойде за поръчката, но Лайла не беше готова.

— Не съм си избрала — каза тя, погледна в чашата си и добави: — Защо не ми донесете още едно?

Не й се искаше да се напие, имаше още много работа, но й се услади. „Кой знае колко време ще мине до следващото“ — помисли тя.

Не знаеше какво ще прави оттук нататък. Сякаш беше свършила всичко. И май нямаше повече сили. Чувствуваше се изморена.

През витрината улицата пак й се стори овехтяла, сива и тъмна. Къде ли е отишла котката, която се ровеше в мръсотията отсреща?

Лайла не обичаше мрака.

В Рочестър беше още по-тъмно, помисли тя.

Можеше просто да се върне в Рочестър и да потърси постоянна работа.

Не, не можеше да се върне. Там всички я мразеха. Затова я уволниха. Защото им каза истината.

Всеки иска да те превърне в слугиня. А когато откажеш да им слугуваш, казват, че не струваш. Тогава ставаш лоша. Но дори и да се стараеш да им угодиш, според тях пак не струваш. Все не можеш да ги обслужиш както трябва според тях. Винаги искат още и още. Затова няма значение какво правиш — рано или късно ще те намразят, каквото и да правиш.

Не биваше да си тръгва от „Карма“. Само ако Джордж не я беше вбесил, още щеше да е там. И то вече на път за Флорида. Във Флорида беше по-светло. Защото беше на юг. Там Лайла наистина се бе чувствувала щастлива. Пак щеше да стигне дотам, но първо трябваше да намери пари.

А можеше да отиде при Капитана и да му се извини, той щеше да промени решението си. Не искаше обаче да го прави. Тогава трябваше да понася тъпите му приказки чак до Флорида. Нямаше да издържи. Освен това той вече й бе казал а се маха от яхтата.

Какво ли правеше той в Ню Йорк? Къде ли щеше да отиде довечера? Със сигурност не желаеше да я вземе със себе си. Много важно. Тя не искаше да тръгне с него. Но причините й бяха ясни. Появи ли се някой от приятелите на жените им, те веднага гледат да се отърват от Лайла.

Все едно, нямаше значение.

Какво всъщност й се правеше? Искаше й се нещо, но не знаеше какво.

Не се сещаше за нищо определено. Оттук идваше затруднението. Не й се занимаваше с хора. Писнало й беше от хората. Искаше й се да отиде някъде съвсем сама и да не вижда никого.

Сервитьорката дойде пак. Лайла поръча още едно питие. Не постъпи разумно. Пие ли се на празен стомах! Още я болеше стомахът. Трябваше първо да вземе едно хапче.

Лайла бръкна в чантата да извади лекарството. Не го намери. Странно. Знаеше, че е вътре. Другите хапчета също ги нямаше! Заопипва в чантата за кръглото пластмасово флаконче. Винаги го напипваше по формата. Нямаше го.

Почна да рови още по-енергично, но намери само червилото, огледалото, цигарите, книжните носни кърпички.

Не беше оставила хапчетата на яхтата, нали сутринта изпи три. Сложи чантата на масата и погледна вътре. После бръкна в джоба. Нямаше ги.

Изведнъж Лайла видя, че го няма и портмонето. Вдигна очи и се уплаши. Зад витрината беше притъмняло.

Прерови пак всичко, бръкна в джобовете, обърна чантата… От портмонето нямаше и следа.

А в него бяха всичките й пари!

Влизаха нови посетители. Изглеждаха премръзнали. Лайла не виждаше възрастната дребничка сервитьорка. Сигурно й беше свършила смяната. Новият келнер беше с папийонка. Видът му не й хареса.

И таз добра! Да си изгуби портмонето! Там бяха всичките й пари. Невъзможно беше да е изпаднало. Сутринта беше у нея. Нали купи ризите? Спомни си добре, защото сгъна квитанцията и я прибра в портмонето, ако се наложи да сменя ризите. Тя също беше изчезнала.

Новият сервитьор я наблюдаваше.

Сети се за онзи приятел на Джейми. Той седеше до нея, а чантата беше между двамата.

Сигурно го бе взел той. Още когато я погледна, Лайла не го хареса. Само да каже на Джейми…

Погледна чашата си. Беше празна.

Нямаше новия телефонен номер на Джейми. Той не й го даде. Какво щеше да прави сега? Дори не можеше да си поръча вечеря. Трябваше да помисли. Но и мислите й бяха объркани. Затова ли Джейми не й даде новия си телефон? За да няма как да му съобщи?

За да я натопи?

Келнерът се приближи.

— Още не съм готова — каза му Лайла.

Той я погледна с безразличие и се отдалечи.

Джейми не би могъл да направи подобно нещо. Джейми си казваше, когато му трябваха пари. Не крадеше от нея.

Трудно й беше да мисли. Защо ли пи толкова! В чантата имаше портмоне за монети. Не го беше откраднал. Извади го и преброи монетите. Две по двайсет и пет, четири по пет и седем по един цент.

Нямаше пари дори да плати питиетата. Щеше да има неприятности.

Призля й. Трябваше да отиде до тоалетната.

Когато мина покрай келнера, видът му подсказваше, че не очаква от нея да плати сметката.

Тоалетната вонеше. Лайла искаше да се измие, но нямаше сапун. Отвратително заведение. Лицето й също беше мръсно, а нямаше къде да се измие. Мръсен град. Погледна в огледалото мръсната си коса. Трябваше да се изкъпе.

Можеше с монетите да се обади на някой приятел, който да дойде и да й помогне. Но бяха минали цели четири години. Никой не се задържа толкова дълго в Ню Йорк.

Отиде до телефона и с първата монета позвъни на Лори. Даваше свободно, никой не вдигаше слушалката. Изведнъж помисли, че ако поиска, може да излезе през вратата и никой няма да я спре.

Келнерът я наблюдаваше. Сигурно щеше да я спре. Имаше зъл вид. Май не му беше за пръв път.

Никой не се обаждаше у Лори. Нищо. Лайла поне щеше да вземе монетата. После слушалката се вдигна и един женски глас попита кой се обажда. „Лайла Блуит“ — отговори тя. Жената остави слушалката и Лайла зачака. Слава Богу, Лори още беше тук.

Но жената се върна, каза: „Сигурно имате грешка“, и затвори.

Какво означаваше всичко това?

Лайла се опита да позвъни на още два номера, но автоматът й върна монетите. Щеше да пробва на още един телефон, но се сети, че жената едва ли ще я познае. Пък дори и да я помнеше, нямаше да й помогне. Сервитьорът продължаваше да я наблюдава.

Лайла се замисли. Какво да прави? Все някак щеше да се измъкне.

Пое дъх, приближи се до него и рече:

— Някой е откраднал парите ми. Не мога да платя.

Той само я изгледа. Не каза нищо.

Лайла не беше сигурна дали я е чул.

После келнерът проговори:

— А какво слагахте в телефона?

— Монети — обясни Лайла. — Откраднали са ми портмонето.

Той пак я изгледа. Очевидно не й вярваше.

След малко повтори:

— Значи са откраднали портмонето ви.

— Да — потвърди Лайла.

Пак я изгледа и каза:

— Аз само работя тук. Собственика го няма.

Обърна се и отиде в кухнята.

Когато се върна, й заяви:

— Казаха да оставите името и адреса си.

— Нямам адрес.

Още един продължителен поглед.

— Нямате адрес — повтори той.

— Точно така казах.

Лайла почваше да се вбесява.

— Къде живеете?

— На една яхта.

— Къде е тя?

Лайла не разбра защо му е да знае. Какво щеше да направи?

— На реката — обясни тя. — Няма значение. Трябва да отпътувам довечера. Не зная къде точно е яхтата.

Сервитьорът продължаваше да я наблюдава. Боже, какъв поглед!

— Е, тогава напишете името на яхтата — каза той.

Не я изпускаше от очи, докато тя пишеше на листа. После я изгледа мръснишки и рече:

— А сега изчезвате оттук, отивате на яхтата, вземате пари и ги донасяте. Разбрахме ли се? Защото и другите трябва да живеят, нали?

Лайла грабна чантата и ризите от пода до телефона и когато тръгна да излиза, видя, че келнерът се усмихва на някого в кухнята и клати глава. Поне не беше толкова зъл, колкото очакваше тя. Можеше да повика полиция или нещо такова. Вероятно беше решил, че е луда.

Застудяваше и в тъмното улицата изглеждаше по-страшна.

Вратата на ресторанта се затвори зад нея. Сети се, че е могла да остави кутията с ризите, за да покрие сметката. А сега трябваше да ги мъкне. Но сервитьорът не поиска подобно нещо.

Дали да не се върне и да му ги даде?.. Не, всичко бе свършило. Пък и той нямаше да ги приеме…

Все пак нямаше никаква причина да я гледа така мръсно, помисли Лайла и закопча жилетката си. Не му плащаха да гледа така.

Капитанът сигурно щеше да хареса ризите, а после щеше да й даде пари да плати сметката в ресторанта. Можеха да се върнат за вечеря и Капитанът нямаше да даде бакшиш на келнера. Не, щяха да му дадат огромен бакшиш, за да се почувствува неудобно.

Лайла нямаше пари за такси. Не можеше да се обади в полицията. Или пък можеше? Сигурно нямаше да си спомнят за нея. Никой не я помнеше. Но не й се искаше.

Всички си бяха отишли. Лайла не знаеше къде. Как така никой не беше останал? Първо си отиде Капитанът, после Джейми. А също Ричард, отиде си дори Ричард. Никога не го беше обидила с нищо. Ставаше нещо лошо. Никой обаче не й казваше какво. Не искаха да знае.

Лайла усети, че ръцете й треперят.

Бръкна в чантата за хапчетата, но се сети, че и тях ги няма.

Уплаши се.

За пръв път след болницата оставаше без тях.

Не знаеше колко й остава до яхтата… Сигурно вървеше към реката… А може би не… Щеше да се помъчи да не мисли за нищо лошо и ръцете й вероятно щяха да спрат да треперят… Дано върви в правилна посока…

… Беше тъмно като в рог.