Робърт М. Пърсиг
Лайла (6) (Изследване на нравствеността)

6.

Ричард Райгъл се събуди и погледна ръчния си часовник. Вече беше осем без четвърт. Чувствуваше се уморен и раздразнен. Почти не мигна, откакто оня глупав писател и Лайла Блуит се спънаха на неговата палуба.

Цяла нощ от вълните след минаващите лодки съседната яхта на писателя блъскаше неговата към дока и обратно като пулманов вагон в железниците. А той не можеше да направи нищо.

А, можеше да стане и да оправи въжетата на писателя. Но не му беше работа.

Най-много се ядосваше, че дори не е разрешил на писателя да привърже яхтата си към неговата. В Осуего му бе позволил да го направи заради извънредната ситуация и очевидно писателят го беше сметнал за пожизнена привилегия.

Сега беше невъзможно да заспи. Трябваше да се възползува. Бил също трябваше да стане. Чакаше ги много работа.

Ричард Райгъл отиде в кабината в предната част, намери Капела с възглавница върху главата и я дръпна.

— Ставай, Бил! — каза му той.

Капела отвори очи, погледна го сепнато и бързо се изправи.

— Днес ни чака много работа — повтори Райгъл.

Капела се прозя и погледна часовника си.

— Казаха, че ще ни вземат в девет да изправим мачтата.

— Трябва да сме готови да почнем по-рано.

Райгъл отиде в своята каюта при кърмата, свали пижамата си, внимателно я сгъна и я сложи в чекмеджето. Оставаше им само една седмица и щяха да се прибират. Можеше да прехвърли на Саймънсън делата в съда, но с малко повече късмет и ако пак не се забавеха, щеше да се върне навреме… Каква скапана отпуска.

— Ами съседът? — долетя гласът на Капела.

— Имаш предвид Великия писател ли? — отвърна Райгъл. — Мисля, че той няма да стане рано.

— Защо? — учуди се Капела.

— Не го ли чу снощи?

— Не.

— Явно си спал като заклан… Ами да! Беше отпред. Той падна над моята каюта.

— Падна ли?

— Да, той и жената, с която танцуваше, се спънаха на палубата и очевидно паднаха. Не исках да се забърквам, затова не излязох. Каква олелия вдигнаха!

В предната част на яхтата Ричард Райгъл сложи леген с топла вода да измие лицето си и да се обръсне. Оттам проговори на висок глас:

— Трябва да се отървем от неговата яхта, за да тръгнем. Я иди да го събудиш.

— Да го събудя ли? — повтори Капела.

— Да — потвърди Ричард Райгъл. — Едва ли е бил в състояние да навие будилника. — После добави по-меко: — В какво ли състояние е бил, за да се хване с такава като нея!

От горещата вода се вдигаше пара, но сега това не му доставяше удоволствие. Преди две години би дал да му отрежат ръка и крак, за да му сложат инсталация за топла вода. Цяло лято трябваше да чака за нея. Сега продаваше яхтата. Всичко се променя. Нищо вече не е предсказуемо.

Райгъл енергично насапуниса гъбата и натри лицето си. Защо ли уважаваните читатели на Великия писател не можеха да видят как той снощи танцува с Лайла? Всъщност сигурно щеше да им е все едно. Уважаваните от него читатели вероятно смятат пиянството и разврата за форма на „Качеството“.

Беше интересно да се вгледа отблизо в човек като него. В Осуего му се стори много затворен. Отдалеч такива хора изглеждат добре, но разгледаш ли ги отблизо, лъсват всички пукнатини и петна. Не беше затворен. Беше просто недодялан.

Предната вечер беше много показателна. След като изслуша безкрайните приказки на писателя на явно любимата му тема за „нищото“, Райгъл се помъчи да ги допълни с една рибарска история. Великият писател дори не благоволи да го чуе. Райгъл се опита да го предупреди да не отплава надалече сам — пак не се вслуша. И накрая го предупреди за Лайла, но той най-спокойно я покани на масата им.

Грубиян. А най-нетърпимото бе, че не го правеше нарочно. Просто такъв си му беше стилът… Почти винаги изглеждаше толкова наивен и все пак в него имаше нещо… умно, което вбесяваше. Не биваше да му позволява така да го ядосва. Всъщност какво толкова… Ако не внимаваше, щеше да се пореже с бръснача.

Разбира се, такива хора се срещаха под път и над път, но непоносимото беше, че този човек се представяше за специалист по „Качеството“, и то с главно „К“. И номерът му минаваше! Беше като нахален адвокат, който убеждава съдебните заседатели в своята версия по дело за пътнотранспортно произшествие. Спечелиш ли ги веднъж емоционално на своя страна, спечелил си и делото.

Ричард Райгъл изпразни легена, старателно го изплакна, после сгъна хавлиената кърпа и я остави на полицата да съхне.

Обади се Капела:

— Ако ще го будя, какво да му кажа за яхтата?

Райгъл се замисли за миг.

— Май е по-добре аз да разговарям с него.

Щеше да прояви тактичност. Възнамеряваше да го покани на закуска, докато писателят измърмори някакъв отказ, щеше да се разсъни и да разбере, че трябва да дръпне яхтата си.

Измит и избръснат, Ричард Райгъл се почувствува малко по-добре. Разгледа се в огледалото, докато приглаждаше косата си, после пробва вратовръзка. Стоеше му неуместно. Приличаше на Кари Грант, не вървеше да се облича прекалено официално, особено на такова място. Махна вратовръзката, разкопча яката и лекичко я разтвори. Много по-добре.

Качи се на палубата и огледа пристанището. За да стъпи на сушата, трябваше да мине по дъските, прехвърлени напречно върху изгнилите трупи и старите лодки. Щеше да е голям късмет, ако не си счупеше врата. Сигурно щеше да изгуби цял ден.

Ричард Райгъл се обърна и с изненада видя, че го наблюдават. Самият Велик писател стоеше в кабината за управление на съседната яхта.

— Здравей! — поздрави го високо Ричард Райгъл.

— Здрасти.

Лицето на съседа изглеждаше безизразно. Беше облечен в същата синя памучна риза, както вчера, със същото леке над единия джоб.

— Не очаквах да си буден толкова рано — каза Ричард Райгъл.

— Ако искаш да откараш яхтата си при дока с крана, веднага ще дръпна моята — последва отговорът на писателя.

Сигурно чете мисли, реши Райгъл и произнесе гласно:

— Може да има друга яхта на дока.

— Няма, аз проверих.

Беше в забележително добра форма след снощното изпълнение. То оставаше да не е, помисли Райгъл.

— Още е много рано — каза той. — Сигурно някой се е записал преди мен. Искаш ли да закусваме?

В същия момент се сети, че вече няма нужда да кани писателя на закуска, но беше късно.

— Звучи добре — отговори писателят. — Чакай да видя дали ще мога да събудя Лайла.

— Какво? — сепна се Ричард Райгъл. — А не, не. Нека се наспи жената. Ела само ти.

— Защо? — попита Писателят.

Ама че е недодялан. Отлично знаеше отговора.

— Защото без съмнение се виждаме за последен път — усмихна се Райгъл — и предпочитам да си побъбрим сами.

На палубата се появи Капела, тримата минаха един зад друг по дъските до брега.

Вътре в ресторанта Капела каза:

— Не е за вярване, че сме в същия ресторант.

Райгъл забеляза замлъкналия мюзикбокс в ъгъла.

— Бъди благодарен за дребните радости.

Менюто за закуска беше написано на черна дъска пред огледалото на бара. Някаква възрастна жена разговаряше през бара с трима работници, които се хранеха на масата до тях. Сигурно бе жената на снощния барман, помисли Райгъл.

Писателят бе изпаднал в обичайното си безразличие. Видимо бе разсеян, гледаше през прозореца към разбитите лодки и доковете, откъдето бяха дошли. Сигурно искаше да зърне Лайла.

— Къде си се научил да танцуваш така? — попита го Капела. — Направо ни шашна.

Разсеяното изражение на писателя изчезна.

— Защо? Гледаше ли?

— Всички гледаха — обади се Ричард Райгъл.

— Не — засмя се писателят, — не умея да танцувам.

Той изгледа въпросително и двамата.

— Много си скромен — усмихна се Райгъл. — Изуми всички… особено дамата.

Писателят им хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— Ей, шегувате се.

— Може би си пийнал повече и не помниш.

Капела се изсмя, а писателят възкликна:

— Аз не бях толкова пиян.

— Не, не беше — увери го Райгъл. — Затова успя така тихо да минеш на пръсти по моята палуба в два часа.

— Извинявай — каза писателят. — Тя изпусна куфара си.

Райгъл и Капела се спогледаха.

— Куфара! — повтори Капела.

— Да — отговори писателят. — Изнесе се от яхтата, с която е пристигнала, и ще дойде с мен до Манхатън при някакви приятели.

— Я виж ти! — каза Капела и намигна на Райгъл. — Само един танц с него и вече си събират куфарите. — После се обърна към Райгъл: — Да знаех само тайната! Как, смяташ, го прави?

Ричард Райгъл се намръщи и отмести поглед. Не му допадаше насоката на разговора. Зачуди се кога най-накрая старата жена ще дойде да вземе поръчката им. Махна й да се приближи.

Жената застана до масата, той си поръча шунка с яйца, препечени филийки и портокалов сок. Останалите също поръчаха.

Докато чакаха, Райгъл каза, че приливът ще се обърне към десет часа. Посъветва писателя да изчака до девет, последния час на прилива, после колкото е възможно по-бързо да тръгне с отлива и да стигне максимално далече, преди пак да се е обърнала посоката, да акостира за през нощта и да изчака отлива към Манхатън на следващия ден. Писателят му благодари за информацията.

Почти не проговориха, докато се хранеха. Райгъл се чувствуваше неловко, притиснат до стената от този човек. У него имаше нещо, което пречеше да му говориш, не оставяше място да му кажеш каквото и да било. Сякаш живееше в друг свят и сладкодумно приказваше за Качеството.

Приключиха със закуската и Ричард Райгъл се обърна към писателя. Не му беше приятно да подхваща подобен разговор, но се чувствуваше длъжен да му каже.

— Не е моя работа с кого се събираш — почна той, — но ми се стори, че снощи изобщо не ми обърна внимание. Длъжен съм обаче да те предупредя за последен път да свалиш Лайла от яхтата си.

Писателят изглеждаше учуден.

— Нали каза, че ми трябвал екипаж.

— Но не и тя!

— Какво й е на нея?

Ето пак.

— Е, не си чак толкова наивен — рече Райгъл.

Писателят промърмори почти на себе си:

— Лайла може да се окаже по-свястна, отколкото изглежда.

— Не — възрази Ричард Райгъл, — тя е много по-лоша, отколкото изглежда.

Писателят погледна усмихнатия Капела и присви очи към Райгъл.

— Защо смяташ така?

За миг Ричард Райгъл се втренчи в лицето му. Писателят наистина беше наивен.

— Познавам Лайла Блуит от много отдавна — проговори той. — Защо просто не ми повярваш?

— Коя е тя?

— Тя е един много нещастен човек от много лошо качество — отговори Райгъл.

При думата „качество“ писателят рязко вдигна очи, сякаш му бе отправено предизвикателство. Всъщност си беше точно така.

Отмести поглед.

— Как си изкарва хляба? — попита той, за да избегне предизвикателството.

Ричард Райгъл срещна погледа на Капела и не можа да сдържи усмивката си.

— Среща се с хора като тебе, мой човек. Не са ли ти казвали, че има и такива?

Още едно предизвикателство. Писателят видимо напрегна мисълта си.

Райгъл не знаеше дали да продължава по-нататък. Всъщност нямаше смисъл. Но самодоволството на писателя, особено след снощното преживяване, го караше да не спира. Сетне все пак се отказа.

— Ако ти трябва екипаж — рече Райгъл, — защо не изчакаш няколко дни в Манхатън, Бил ще се освободи. Струва ми се, че той знае повече от вас двамата, взети заедно.

Бил кимна усмихнат.

Заприказва за пътуването до Манхатън. Маршрутът бил без отклонения. Не било зле предварително да се обадят в яхтклуба на Седемдесет и девета улица, защото дори по това време на годината трябвало да се Направи резервация на пристана. Едно октомврийско пътуване с яхтата до Чезапийк щяло много да му хареса, продължи Райгъл. Но, разбира се, нямало да му остане време.

Писателят изведнъж го прекъсна.

— Ти май не се чуваш какви ги приказваш. Откъде знаеш?

— Кое? — попита Райгъл.

— За Лайла.

— От един много близък приятел, на когото водих бракоразводното дело — отвърна Райгъл.

В паметта му изплува образът на Лайла, хванала под ръка Джим, когато влязоха в неговата кантора. Горкият Джим, помисли той.

— Твоята приятелка Лайла направо му съсипа живота! — После Райгъл добави: — Беше къде-къде по-привлекателна от сега. Много бързо се съсипва.

— Никога не си ми казвал — обади се Капела.

— Въпросът е личен — отвърна Капела. — Няма да споменавам името му, Бил, иначе ще се сетиш за кого говоря.

Райгъл се обърна със сериозно изражение към писателя.

— Никога не си виждал толкова тъжен и изоставен човек. Изгуби жена си, децата си, повечето приятели, репутацията му се провали. Наложи се да напусне банката, където го чакаше многообещаваща кариера — всъщност готвеха го за вицепрезидент. В края на краищата трябваше да си смени работата. Но като познавам президента на банката, страхувам се, че го е вписал в документите му, и Джим ще трябва да се прости с кариерата си. Нито един управителен съвет няма да го издигне на длъжността, която заслужава.

— Много лошо наистина — каза писателят и сведе очи.

— Нямаше как — продължи Ричард Райгъл, — кой ще повери милиони долари на човек, който не се владее достатъчно, за да се опази от една нищо и никаква кръчмарска курва.

Ново предизвикателство. Този път изражението на писателя стана по-сурово. Изглежда, щеше да го преглътне.

— Кой беше виновен? — заинтересува се той.

— За кое? — попита Ричард Райгъл.

— Лайла ли беше виновна за нещастието на твоя приятел или жена му, или така наречените му приятели и началниците в банката? Кой всъщност?

— Не те разбирам — каза Ричард Райгъл.

— Нейната любов ли беше виновна или тяхната омраза?

— Не бих го нарекъл любов.

— А би ли нарекъл тяхното омраза? Какво точно е направил той на тях, за да го намразят?

— Е, сега вече не си наивен — отговори Ричард Райгъл, — сега нарочно се правиш на глупак. Да не искаш да ми кажеш, че жена му не е имала право да се ядоса?

Писателят се замисли, после рече:

— Не зная, но нещо в тази история не пасва.

— Прав си — съгласи се Ричард Райгъл.

— Винаги нещо не пасва, логично погледнато — продължи писателят. — Как е възможно една любов, която не наранява никого, да е толкова лоша?… Помисли. Кой е бил наранен?

Ричард Райгъл помълча, преди да възрази:

— То не беше любов. Лайла Блуит не знае какво е да обичаш. Беше измама. — Гневът му растеше: — Толкова пъти съм чувал думата „любов“ от устата на хора, които нямат понятие какво означава тя.

Още помнеше жената на Джим в кантората. Беше закрила очи с ръце и се мъчеше отчаяно да говори със спокоен глас. Ето това беше любов.

— Нека използуваме друга дума, „чест“ — каза Райгъл. — Човекът, за когото говорим, опозори честта на жена си, честта на децата си, на всички, които му имаха доверие, включително и на себе си. Хората простиха слабостта му, но загубиха уважението си към него и това сложи край на възможностите да заема отговорна длъжност.

— Но Лайла не е проявила слабост. Тя е знаела какво прави. Писателят го гледаше втренчено, сякаш изумено.

— Не зная подробности от семейния ти живот, мой човек, но те предупреждавам, че ако не внимаваш, покрай нея ще ти се случи същото. — Помисли малко и добави: — Ако вече не се е случило.

Райгъл погледна писателя, за да види ефекта от думите си. Нямаше никаква промяна в изражението му. Явно нищо не можеше да пробие дебелата броня.

— Но кого е наранила тя? — попита Капела.

Райгъл изгледа Бил смаяно. И той ли? Смяташе Капела за по-разумен. Такива бяха времената.

— Все още някои от нас — обърна се той пак към писателя — не възприемат хедонистичната ти философия на „Качеството“.

— Само зададох въпрос — каза писателят.

— Но този въпрос изразява определена позиция — отвърна Ричард Райгъл, — а точно тази позиция е отвратителна за някои хора, включително и за мен.

— Все още не разбирам защо.

Божичко, беше нетърпим.

— Добре, ще ти кажа защо. Ще ме изслушаш ли?

— Естествено.

— Не, сериозно?

Писателят не отвърна.

— В книгата си казваш, че всеки знае и е съгласен с това, какво представлява „Качеството“. Но всъщност не си прав! Отказваш да дадеш определение на „Качеството“ и така предотвратяваш всякакви спорове по темата. Твърдиш, че „диалектиците“, които я дискутират, са мошеници. Предполагам, че тук включваш и адвокатите. Много хубаво. Внимателно връзваш ръцете и краката на критиците си, за да не ти се противопоставят, хвърляш кал по репутацията им и после казваш: „Добре, хайде излезте да се бием.“ Много смело. Много смело, няма що!

— Може ли да изляза да се бия? — попита писателят. — Точните ми думи са, че няма единодушно мнение що е Качество, но несъгласието се отнася само до предметите, на които според различните хора то е присъщо.

— И каква е разликата?

— Качеството, по което има единодушие, е първоизточник на всичко. Предметите, за които хората спорят, са преходни.

О, Господи, какъв умен разговор, помисли Ричард Райгъл.

— Какъв „първоизточник на всичко“? Мнозина от нас преживяват и без този първоизточник, изглежда, за него можеш да говориш само ти. Повечето хора предпочитат да се придържат към добрите старомодни преходни предмети. Впрочем как поддържаш връзка с прекрасния „първоизточник на всичко“? Да не би да имаш специално радио? А? Как се свързваш?

Писателят не каза нищо.

— Чакам да чуя — настоя Ричард Райгъл. — Как поддържаш връзка с Качеството?

Писателят продължаваше да мълчи.

Ричард Райгъл усети внезапно облекчение. Почувствува се много по-добре, отколкото цялата сутрин. Най-накрая бе успял да му каже нещо.

— Има отговори — най-после продума писателят, — но не смятам тази сутрин да ги споделям с теб.

Нямаше да се отърве така леко.

— Тогава да ти задам един по-лесен въпрос — каза Ричард Райгъл. — Нали поддържаш връзка с „първоизточника на всичко“?

— Да — потвърди писателят. — Ти също, но просто не го осъзнаваш.

— Е, старая се, но ще трябва мъничко да ми помогнеш. Нали освен другото „първоизточникът на всичко“ ти казва кое е добро и кое — лошо. Така ли е?

— Да — отвърна писателят.

— Добре, дотук говорим доста общо, сега имам един конкретен въпрос: този първоизточник на всичко, създателят на Небето и Земята, предаде ли ти по радиото нощес в два часа, че жената, с която двамата се спъвате по моята палуба, е Ангел на Качеството?

— Какво? — попита писателят.

— Ще повторя — рече Ричард Райгъл. — Каза ли ти Бог, че госпожица Лайла М. Блуит от Рочестър, щата Ню Йорк, с която се спънахте на моята палуба в два часа през нощта, е Качеството?

— Какъв Бог?

— Остави Бога. Ти убеден ли си, че госпожица Лайла М. Блуит е Жена с Качество?

— Да.

Ричард Райгъл млъкна. Не бе очаквал такъв отговор.

Възможно ли бе Великият писател да е наистина толкова глупав?… Може би криеше нещо… Ричард Райгъл изчака, но не последва нищо повече.

— Е — каза той след дълга пауза, — Великият първоизточник на Всичко май ни готви изненади тия дни. — Наведе се и тържествено се обърна към Великия писател: — Много те моля в бъдеще да обмислиш дали „Великият първоизточник на всичко“, който разговаря само с тебе, но не и с мен, не е, както много други твои идеи, само плод на богатото ти въображение, фантазия, която ти позволява да оправдаеш всяко свое действие като дадено от Бога. Неопределеното „Качество“ ми се вижда много опасна стока. От него са направени глупаците и фанатиците.

Изчака да види няма ли писателят да се изуми, да запремига, да пребледнее, да се вбеси, да излезе или да даде някакъв признак на поражение, но той сякаш само потъна в обичайната си отчужденост.

Наистина не играе, помисли Ричард Райгъл. Нищо. Цялата му защита на „Качеството“ пропадна.

Чак когато възрастната жена дойде да прибере чиниите, писателят попита:

— Успяваш ли да се справяш без Качеството?

Не може да се защити, реши Ричард Райгъл, и сега иска да подложи мен на кръстосан разпит. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време.

— Не, не напълно — отговори Райгъл.

— Как тогава го дефинираш?

Ричард Райгъл се намести на стола.

— Първо, не съществува качество, откъснато от преживяното. Толкова години съм се справял без него, сигурен съм, че ще продължа все така без никакви проблеми.

— Не съм казвал, че качеството е откъснато от преживяното — прекъсна го писателят.

— Нали поиска да дам определение на качеството — ядоса се Ричард Райгъл — и аз почнах. Защо не ме оставиш да се доизкажа?

— Добре.

— Според мен качеството винаги е свързано с възприемането на конкретни неща, но ако ме питаш кои от тях притежават качество и кои не, ще се затрудня да отговоря, без да изброявам. Бих казал обаче най-общо и с много уговорки, че качество има в ценностите, които съм усвоил още в детството, с които съм израсъл, използувал съм цял живот и винаги съм одобрявал. Същите ценностите споделят личните ми приятели, семейството, колегите юристи и други познати. Понеже вярваме в общи ценности, ние сме в състояние да бъдем морални един към друг. В юридическата практика — продължи той — се сблъскваме с немалко хора, които не споделят традиционните морални ценности, но усещат кое е добро и кое лошо по пътя на самостоятелната преценка. Звучи ли ти познато?

Писателят кимна. Така де! Едва ли можеше да направи друго.

— Е, измислили сме име за такива хора — каза Райгъл. — Наричаме ги престъпници.

Писателят го погледна така, сякаш искаше пак да го прекъсне, но Райгъл с жест го накара да замълчи.

— Можеш да възразиш както мнозина, че ценностите на обществото и произтичащите от тях закони са изцяло погрешни. Не е изключено. Законите на страната ти гарантират правото да поддържаш подобно мнение. Нещо повече, законът ти дава политически и съдебни средства за промяна на „лошите“ закони на обществото. Но докато тези средства съществуват и законите остават непроменени, ти, Лайла или който да било нямате право да постъпвате както ви харесва, без да се съобразявате с останалите, и да решавате кое притежава „Качество“ и кое не. Вие сте морално и правно задължени да се подчинявате на същите правила, както всички други. Едно от нещата, които най-много ме ядосаха в книгата ти — не спираше Райгъл, — е появата й точно в момент, когато толкова много млади хора из цялата страна поставят себе си над закона с престъпни деяния — фалшификатори, подпалвачи, политически предатели, революционери и дори убийци — и се оправдават, че единствени те виждат дадената от Бога истина, за която останалите са слепи. Посветил си цели глави на начините за запазване на основната форма на мотоциклета, а не казваш нито дума как да се запази основната форма на обществото. Сигурно книгата ти е имала голям успех сред някои радикали и култови групи, които търсят точно такива неща. Те търсят всякакви оправдания за безотговорните си постъпки. И ти ги подкрепяш. Насърчаваш ги. — Гласът му ставаше все по-гневен. — Не се съмнявам, че намеренията ти са били добри, но въпреки всичко си вършил работата на сатаната.

Той се облегна назад. Писателят изглеждаше изумен. Добре. Капела също изглеждаше сериозен. Хубаво. Бил беше свястно момче. Онези радикално настроени интелектуалци понякога завладяват хората на неговата възраст и им пълнят главите с приумиците си, а те вярват, защото не са достатъчно зрели да преценят какво всъщност представлява светът. Но за Бил Капела Райгъл хранеше надежди.

— Не съм вършил работата на сатаната — възпротиви се писателят.

— Стараеш се да правиш онова, което притежава „качество“, нали?

— Да — потвърди писателят.

— Ето виждаш ли какво става, когато се забъркваш с думи, които звучат чудесно, но никой не може да определи? Затова имаме закони — да определят що е качество. Дефинициите може да не са достатъчно съвършени за твоя вкус, но те уверявам, че с тях е много по-добре, отколкото да оставиш всеки да прави каквото му хрумне. Всички знаем до какво води другото.

Писателят изглеждаше объркан, Капела — слисан. Ричард Райгъл беше доволен. Най-накрая успя да изложи тезата си, а това винаги му доставяше удоволствие, дори да не получаваше хонорар. Точно за това го биваше. Може би трябваше да напише книга за качеството и да обясни какво всъщност представлява то.

— Я ми кажи — настоя той, — наистина ли искрено вярваш, че Лайла Блуит притежава качество?

Писателят дълго мисли, после каза:

— Да.

— А защо просто не се помъчиш да ни обясниш откъде ти хрумна, че Лайла притежава качество. Можеш ли?

— Не, едва ли.

— Защо?

— Прекалено трудно е.

Ричард Райгъл не очакваше такъв отговор. Разбра, че е време да прекрати разговора и да тръгне.

— Добре — изрече той с примирителен тон, — сигурно има нещо, което не разбирам.

— Така ми се струва — съгласи се писателят.

Гласът му беше като на болен. Много дълго бе плавал сам. Ричард Райгъл пак погледна часовника си. Беше време да тръгват.

— Едно последно нещо — каза той, — надявам се да го приемеш като повод за размисъл, не като лична обида. Снощи, а и в Осуего забелязах, че си един от най-саможивите хора, които съм срещал. Мен ако питаш, ще си останеш такъв, освен ако не намериш някакъв начин да разбереш ценностите на окръжаващите и не се приобщиш към тях. Другите хора също имат значение. Трябва да го разбереш.

— Разбирам го… — започна писателят, но на Райгъл му стана ясно, че не е така.

— Трябва да вървим — обърна се той към Капела и стана от масата. Приближи до бара, плати сметката и настигна писателя на вратата. — Изненадан съм, че сега ме изслуша — каза Ричард Райгъл, докато се връщаха при яхтите. — Не мислех, че си способен на такова нещо.

Когато яхтите се появиха пред погледите им, те видяха, че Лайла е застанала на палубата. Тя им помаха. Тримата отвърнаха на поздрава.