Робърт М. Пърсиг
Лайла (9) (Изследване на нравствеността)

9.

Във всяка йерархична метафизична класификация най-важното разграничение е първото, защото именно това стъпало определя всичко останало под него. Ако то е несполучливо, никога няма да изградиш около него наистина добра система на класификация.

В книгата си Федър се бе опитал да спаси Качеството от метафизиката, като отказа да го дефинира и го постави извън шахматната дъска на диалектиката. Всичко неопределено остава извън метафизиката, защото тя работи само с определени понятия. Ако не можеш да го дефинираш, няма как да спориш за него. Федър показа, че макар и да не може да се даде определение на Качеството, все пак трябва да се признае неговото съществуване, понеже светът, откъдето ценностите са изтръгнати, става неузнаваем.

Но си даваше сметка, че рано или късно ще спре да се оплаква колко лоша е субектно-обектната метафизика и за разнообразие ще каже нещо положително. Рано или късно щеше да се наложи да измисли начин за подразделяне на Качеството, който да превъзхожда разграничението между субекти и обекти. Трябваше или да го направи, или веднъж завинаги да се откаже от метафизиката. Нямаше нищо лошо в това да заклеймяваш лошата метафизика на другите, но не можеш да я замениш с метафизика, състояща се от една-единствена дума.

Ала със самото използуване на понятието „Качество“ той вече бе нарушил нищото на мистичната действителност. Употребата на понятието „Качество“ сама по себе си поражда многобройни въпроси, които нямат нищо общо с мистичната действителност, и ги оставя без отговор. Дори името „Качество“ е вид определение, защото се стреми да свърже мистичната действителност с някои установени и ограничени разбирания. Федър вече си беше създал неприятности. Наистина ли мистичната действителност на Вселената е по-иманентна в най-скъпите парчета месо в магазина? Нали те са „първокачествени“? Или месарят използува понятието неправилно? Федър нямаше отговори.

… Същият проблем се появи тази сутрин с Райгъл. Федър нямаше отговори. Ако човек изобщо ще обсъжда Качеството, трябва да е подготвен да отговаря на хора като Райгъл. Трябва да разполага с предварително подготвена Метафизика на Качеството, която да им изстрелва в лицето като катехизис. Федър нямаше Катехизис на Качеството и затова получи ударите.

Всъщност пред него не стоеше въпросът, трябва ли да има метафизика на Качеството или не. Метафизика на Качеството вече съществува. Субектно-обектната метафизика по същество е метафизика, където Качеството — първият отрязък от неразграничения опит — се подразделя на субекти и обекти. След този разрез целият човешки опит би трябвало да се вписва в едно от двете квадратчета. Лошото е, че не е така. Федър беше убеден, че над тях стои още едно метафизично квадратче, самото Качество. Оттам можеше да тръгне по многобройни пътища за разделяне на Качеството. Разделението на субекти и обекти бе само един от тях.

Въпросът бе кой от всичките пътища е най-добър?

През вековете различните метафизични начини за разчленяване на действителността са оформили конструкция, която напомня наръчник за шахматни дебюти. Ако кажем, че светът е „един“, някой може да попита: „Тогава защо прилича на повече от един?“ Отговорим ли, че това се дължи на погрешно възприятие, следващият въпрос може да бъде: „Откъде знаете кое възприятие е погрешно и кое вярно?“ Трябва да отговорим и на този въпрос и така нататък.

Опитите да се създаде съвършена метафизика приличат на опитите да се създаде съвършена шахматна стратегия, с която да печелиш всички партии. Това е непостижимо. Надхвърля човешките възможности. Независимо от позицията, която заемаш по даден метафизичен въпрос, все някой ще почне да задава нови въпроси, които водят до нови позиции, пораждащи още въпроси в безкрайния интелектуален шахмат. Играта би трябвало да спре, когато се постигне съгласие, че конкретната насока на разсъждение е нелогична. Положението може да се сравни с мат. Но противоречивите позиции съществуват от векове и още не е постигнато съгласие за такъв мат.

Федър беше пропилял доста време да следва пътища, които по-късно се оказваха негодни. Особено много време бе посветил на опитите да очертае първата разграничителна линия между класическото и романтичното начало на Вселената, за които говореше в първата си книга. Там целта му беше да покаже как Качеството може да обедини двете начала. Но обстоятелството, че Качеството е най-добрият начин за обединяването им, съвсем не гарантираше, че обратното също е вярно, тоест че разграничението между класическо и романтично е най-добрият начин за разделяне на Качеството. Не беше. Така например мистицизмът на американските индианци е същата птицечовка в света, разделен на класически и романтични модели, както и при класификацията на субекти и обекти. Когато американският индианец се уедини и се отдаде на пости, за да постигне прозрение, той не търси романтично разбиране на привидната красота на света. Нито пък прозрение за класическата форма на света, плод на разума. Тук има нещо друго. Тъй като цялата му метафизика беше започнала с опита да обясни индианския мистицизъм, Федър накрая се отказа от разграничаването между класическо и романтично като първична класификация в Метафизиката на Качеството. В края на краищата възприе едно разграничение, което всъщност не избра съзнателно. По-скоро то избра него. Четеше „Модели на културата“ от Рут Бенедикт, без да търси нещо конкретно, когато попадна на сравнително маловажен епизод. Седмици наред не можеше да се отърси от него. Той непрекъснато му беше в главата.

Беше случка с нравствен конфликт. В нея се разказваше за индианец от племето пуебло, живял в Зуни, Ню Мексико, през деветнайсети век. Както коаните в дзен (първоначалното значение на „коан“ също е „случка“), епизодът предлагаше не един-единствен верен отговор, а няколко възможни значения, които въвличаха Федър все по-надълбоко в описаната нравствена ситуация.

Бенедикт пишеше: „Повечето етнолози… са се срещали с хора, които са отритнати с презрение от обществото и към които други култури биха се отнесли различно…

Такъв човек често решава най-успешно дилемата си, когато приложи насилие към най-силните си естествени пориви и приеме зачитаната от културата роля. Ако му е необходимо обществено признание, обикновено това е единствено възможното решение.“

Според авторката човекът, за когото се разказва в историята, бил една от най-ярките личности в Зуни.

„В общество, което изпитва пълно недоверие към авторитетите от всякакъв род, той притежавал вроден личен магнетизъм, който го откроявал във всяка група. В общество, което се прекланя пред умереността и най-лесните начини за постигане на целта, той бил буен и понякога действувал със сила. В общество, което възхвалява отстъпчивия човек, склонен «да побъбри» дружелюбно, той бил надменен и сдържан. Единствената реакция на Зуни срещу такива личности е да ги нарече «вещици». За него се говорело, че надничал през прозорците отвън — сигурен белег на вещиците и вещерите. Във всеки случай веднъж се напил и се похвалил, че не могат да го убият. Завели го пред военните жреци, които го обесили на палците на ръцете за напречните греди, докато не признае, че е вещер. Така постъпват обикновено с човек, обвинен в магьосничество. Но той проводил пратеник до държавните войски. Когато дошли, раменете му били осакатени за цял живот и представителят на закона нямал друг избор, освен да прати в затвора жреците, виновни за нанесената телесна повреда. Единият от тях бил може би най-уважаваният и виден човек в новата история на Зуни, но когато излязъл от щатския затвор, не се върнал към жречеството. Смятал властта си за прекършена. Отмъщението било може би уникално в историята на Зуни. Разбира се, то включва предизвикателство към жреците, на които вещерът открито се противопоставя с постъпката си.

През следващите четирийсет години обаче животът му не протекъл, както бихме могли да очакваме. На вещиците и вещерите не се забранява да участвуват в култови групи само защото са били заклеймени, а пътят към признанието минавал именно през подобни дейности. Той притежавал забележителна словесна памет и приятен, напевен глас. Научил невероятно количество митове, езотерични обреди, култови песни. Преди смъртта си продиктувал стотици страници предания и обредни стихове, а песните си смятал за много повече на брой. Станал незаменим участник в обредите и преди да умре, се издигнал до управник на Зуни. Вродените му особености го хвърлили в непримирим конфликт с обществото и той решил дилемата, като използувал случайния си талант. Както можем да предположим, не бил щастлив. Като управник на Зуни, като високопоставен член на култови групи и виден човек в обществото бил обзет от натрапчиви мисли за смъртта. Чувствувал се излъган сред останалото сравнително щастливо население.

Лесно можем да си представим как би живял сред индианците от равнините, при които всяка институция подкрепя вродените заложби на човека. Личната власт, буйният характер, сдържаността му щяха да бъдат много ценени в избраното от него поприще. Нещастието, негов вечен спътник като преуспял жрец и управник на Зуни, никога не би го сполетяло като вожд на шайените. То е било функция не на вродените му заложби, а на културните норми, които не позволявали да даде израз на характера си.“

Когато прочете за пръв път откъса, Федър изпита необичайно чувство — сякаш бе минал пред странно огледало и изведнъж бе съгледал отражението на човек, когото изобщо не е очаквал да види. Същото чувство както при обреда с кактуса пейоте. Индианецът от Зуни не беше непременно непознат.

Не ставаше дума за случаен инцидент в племето. Историята имаше всеобщо значение. Можеше да се случи на всекиго. Няма човек на този свят, който по един или друг начин да не е попадал в положението на „вещера“. Само обстоятелствата при него са били толкова екзотични и крайни, че същността направо бие на очи.

Разказваше се за борбата между доброто и злото, но историята пораждаше коана: „Кое какво е?“ Добър ли е бил човекът, или е бил и лош?

При първо четене той може да изглежда образец за доброта — самотен, добродетелен човек, заобиколен от зли палачи, но тълкуването е прекалено лесно. Обстоятелствата в случката му противоречаха. Един от мъчителите му е бил „може би най-уважаваният и виден човек в историята на Зуни“. Щом е бил толкова лош, защо са го уважавали? Или цялата култура на Зуни е олицетворение на злото? Немислимо. Имаше още нещо.

Федър разбираше, че въпросът отпада поради значението на думата „вещер“. Думата беше достатъчна, за да се отправи обвинение срещу жреците, защото човек, който нарича някого „вещер“ или „вещица“, очевидно е фанатизиран палач. Но дали наистина са го наричали така? „Вещица“ означава друидска жрица, която легендата е свела до представата за старица с островърха черна шапка, яхнала метла на фона на луната на Вси светии. Така ли са го наричали?

Федър възстанови наум епизода в стила на коаните и заключи, че Бенедикт я тълкува изопачено. Тя търсеше случки в подкрепа на тезата си, че различните култури възпитават различни черти на характера, което е важно и несъмнено вярно. Но този човек не само не се е вписвал в културата си. Имаше нещо по-съществено.

„Не се вписвам“ е един от изразите, които привидно обясняват нещата, но всъщност не е така. „Не се вписвам“ показва само, че нещо не е обяснено. Щом не се е вписвал, защо не си е тръгнал? Кое го е убедило да остане? Със сигурност не страхът. И защо гражданите на Зуни са променили мнението си и са направили бившия „вещер“ управник? Няма никакви данни, че те или той са се променили. По думите на авторката „използувал случайния си талант“, за да задоволи потребността си от обществено признание. Вероятно е така, но и при Зуни, и другаде приятният напевен глас и потребността от обществено признание не могат да превърнат в управник човек, който „не се вписва“ и е изтезаван.

Как го е постигнал? Каква е била неговата „мощ“? Как така индианците от племето пуебло с култура, развивана десет хиляди години, ще се примирят с един пияница, надничащ през прозорците?

Федър се съмняваше, че е така. Смяташе, че по-подходящото име би било „магьосник“, „шаман“ или „брухо“ — широко използувана в областта испанска дума, която обозначава доста различен тип човек. Брухо не е полумитичният, полукомичен герой, яхнал метла, а реален човек с претенции за религиозна власт извън и понякога против местната църква.

В епизода не се разказваше за жреци, които преследват невинен човек. Съществуваше много по-дълбок сблъсък между жречеството и един шаман. Откъс от антрополога Е.А.Хьобел потвърди предположението на Федър:

„Въпреки че в редица първобитни култури съществува общоприето разграничаване между функциите на жреците и шаманите, в по-развитите култури, където култовете се превръщат в добре организирани църкви, жречеството повежда безмилостна война срещу шаманите… Жреците работят в строго установена йерархия в рамките на неизменните традиции. Властта им произтича от самата организация и се изразява чрез нея. Те представляват религиозна бюрокрация.

Шаманите, от друга страна, са яростни индивидуалисти. Всеки работи сам за себе си, извън дисциплината на бюрократичния контрол. Следователно шаманът е заплаха за реда в организираната църква. От гледна точка на жреците шаманите са техни вероятни конкуренти. Жана д’Арк е шаманка, защото общува пряко с Божиите ангели. Тя твърдо отказва да се отрече и да се признае за заблудена, мъченичеството й е предопределено от църковните деятели. Борбата между шамана и жреца може да се превърне в борба на живот и смърт.“

Седмици наред Федър се връщаше към тези въпроси, докато не прозря: ключът се крие в изказването на жреца, че „властта му е прекършена“. Случило се е нещо много сериозно. Жрецът е отказал да се върне към жречеството след излизането си от затвора. Случилото се е имало огромно значение.

Федър стигна до извода, че се е провела ожесточена битка за умовете и душите на хората в Зуни. Жреците са обявили, че те са добрите, а брухо е лошият. Брухо е обявил себе си за добър, а жреците за лоши. В последвалите драматични събития брухо е спечелил!

Федър заподозря, че Бенедикт е пропуснала този момент, защото се е придържала към „обективността“ на науката на Боас. Насочила се е само към онези страни от културата на Зуни, които нямат нищо общо с белия наблюдател.

Ето защо брухо е анализиран само от гледна точка на взаимоотношенията му вътре в неговата култура, въпреки че според авторката е поддържал тесни връзки с белите. Повикал е не друг, а бял човек да му помогне и да го спаси. Вероятно на бели антрополози е диктувал всички свои песни и предания и чрез тях е станал известен в книгите, за които хората от неговото племе не може да не са знаели.

Федър заключи, че тъкмо затова хората в Зуни са направили брухо управник. Брухо е доказал, че може с лекота да излезе на глава с племето, което пък лесно може да се справи с тях. Станал е управник на Зуни само заради приятния си напевен глас. Притежавал е и политическо влияние.

Понякога виждаме проблемите на собственото си общество по-ясно, ако ги разгледаме в екзотичен контекст както при онзи брухо в Зуни. Ето голямото удовлетворение от антропологическите изследвания. Докато размишляваше за контекста, Федър разбра, че става дума за два вида добро и зло.

Племенните ценности, довели до заклеймяването на брухо и наказанието му, са един вид добро, за което Федър измисли понятието „статично добро“. Всяка култура си има свой модел за статично добро, произтичащ от установените закони, традиции и ценности, залегнали в основата му. Моделът на статичното добро е основната структура на самата култура и я предопределя. От статична гледна точка брухо явно е бил много лош, за да се опълчи срещу утвърдената власт в племето. Ами ако всички направят същото? Цялата култура на Зуни, след хиляди години непрекъсната борба за оцеляване, би се разпаднала.

Но освен това извън всяка култура има Динамично добро, което не се побира в нито една система от основни положения, а трябва постоянно да бъде преоткривано в хода на културното развитие. Доброто и злото не са само въпрос на племенни обичаи. Иначе промените в племето биха били невъзможни, защото обичай не може да промени друг обичай. Трябва да съществува друг източник на добро и зло извън племенните обичаи, който да поражда промените в племето.

Брухо едва ли би могъл да отговори на въпроса, от какви етични принципи се ръководи. Изобщо не би разбрал за какво го питате. Той се е ръководил от някакво смътно усещане, че „така е по-добре“, което не би могъл да определи и при най-добро желание. Военните жреци вероятно са смятали, че е егоист, който се мъчи да спечели общественото признание, като отхвърля племенната власт. По-късно обаче се е оказало, че не е точно така. Ако е бил чак такъв егоист, той не би останал в племето и не би помогнал за оцеляването му.

Ценностите на брухо поне частично са влезли в конфликт с племето, защото за разлика от останалите той се е научил да цени някои от особеностите на новите съседи. Брухо е бил предтеча на дълбока културна промяна. Племето може да промени ценностите си само когато промените засягат хората един по един, и все някой трябва да е пръв. Първият очевидно ще влезе в конфликт с всички останали. На него не му се е налагало да се променя в съответствие с културата, защото самата култура се е променяла в съответствие с него. Затова се е откроил като водач. Сигурно не е казвал на никого да направи това или онова, важното е, че е бил верен на себе си. Вероятно цял живот е смятал, че борбата му е лична. Но тъй като културата се е променяла, мнозина са сметнали, че постъпките на брухо са от по-високо Качество, отколкото постъпките на старите жреци, и са се стараели да го следват. В Динамичен смисъл брухо е бил добър, защото преди всички други в племето е съзрял нов източник на добро и зло. Несъмнено през целия си живот е положил много усилия да предотврати сблъсъка на културите, който би бил пагубен за хората от Зуни.

Каквито и да са били особеностите на характера му, които са го направили бунтар в племето, в никакъв случай не може да се каже, че този човек „не се е вписвал“. Той е бил неотменна част от културата на Зуни. След изолацията в пещерните жилища племето векове наред се е развивало. Сега то навлизаше в сътрудничество с белите и се подчиняваше на техните закони. Брухо е действен катализатор в социалната еволюция на племето, личните му конфликти са част от културния растеж на племето.

Федър вярваше, че видяна от този ъгъл, историята на стария индианец от племето пуебло придобива дълбок и всеобхватен смисъл и оправдава породения от нея драматизъм. След дълги месеци на размишление Федър спечели две понятия: Динамично добро и статично добро, които се превърнаха в основен вододел в оформящата се Метафизика на Качеството.

Звучеше правилно. Действителността се дели не на субекти и обекти, а на статично и Динамично. Когато А.Н. Уайтхед пише, че „човечеството е тласкано напред от смътните си опасения за неща, които са прекалено мъгляви за съществуващия език“, той всъщност говори за Динамичното Качество. Динамичното Качество е предмисловното острие на действителността, източникът на всички неща — съвършено прост и винаги нов. То е нравственият двигател на брухо в Зуни. В него няма установен модел на стимули и наказания. За единствено добро то признава свободата, единственото зло е самото статично качество — всеки модел на едностранно установени ценности, който се мъчи да ограничи и задуши бликащата свободна сила на живота.

Зад Динамичното Качество изниква статичното, нравствената сила на жреците. Статичното качество е старо и сложно. Винаги съдържа спомени. Доброто е съобразяване с установения модел на ценностите и техните носители. Справедливостта и законът са тъждествени. Статичната нравственост гъмжи от герои и злодеи, любов и омраза, моркови и тояги. Ценностите й не се променят сами. Те повтарят едно и също години наред, стига Динамичното Качество да не ги промени. Понякога говорят шумно, друг път шепнат тихичко, но посланието остава неизменно.

През следващите няколко месеца на размишления Федър се опитваше да изведе разграничението между статично и Динамично от нравствения конфликт в Зуни и да го пренесе в други, привидно несвързани области. Отрицателното естетическо качество на горе щата печка от предишния пример получаваше допълнителен смисъл при разделянето на Качеството на статично и Динамично. Когато седналият върху печката открие колко ниско е Качеството на положението, в което е изпаднал, първоначалното му преживяване е преди всичко Динамично. Той не си казва: „Печката е гореща“, за да вземе после разумното решение да слезе. „Смътното възприемане на неизвестното“ го кара да се отдръпне Динамично. Чак след това човекът изгражда статични мисловни модели, за да си обясни случилото се.

Според субектно-обектната метафизика подобни Динамични действия без мисъл са редки и когато е възможно, тя ги пренебрегва. Но мистичното опознаване върви в обратна посока, то се стреми да се придържа към Динамичната страна на преживяванията, както положителни, така и отрицателни, дори към Динамичната първоначална мисъл. Според Федър от двата вида учени — тези, които изучават само субектно-обектната наука, и тези, които се занимават единствено със съзерцателен мистицизъм — първи от печката ще скочат учените мистици. Целта на мистичната медитация е не да се разграничиш от преживяваното, а да се слееш с него, като премахнеш остарелите, объркващи, статични мисловни връзки с миналото.

В субектно-обектната метафизика нравствеността и изкуството са отделни светове — нравствеността се насочва към качеството на субекта, а изкуството — към качеството на обекта. В Метафизиката на Качеството обаче подобно разграничение не съществува. Те са едно и също и стават много по-разбираеми, когато се откажем веднъж завинаги да се позоваваме на субективното и обективното и ги заменим с разграничението между статично и Динамично.

Федър намери пример и в областта на музиката. Да си представим, че вървим по улицата и минаваме, да речем, покрай кола, където е пуснато радиото и се чува музика. Никога не сме чували мелодията, но тя е толкова прекрасна, че се заковаваме на място. Изслушваме я докрай. Дни наред си спомняме как точно е изглеждала улицата, когато сме чули мелодията. Спомняме си какво е имало на витрината, пред която сме спрели. Спомняме си цветовете на паркираните наоколо коли, облаците в небето над отсрещните сгради. Всичко изплува в паметта много ярко, мислим за пуснатата по радиото песен и чакаме да я чуем пак. Ако е хубава, непременно ще я чуем, защото и други са слушали радио, изпитали са същите чувства и песента ще стане популярна.

Един ден отново я пускат по радиото, изпитваме същите чувства, чуваме заглавието й, хукваме към най-близкия магазин за плочи, купуваме я и нямаме търпение да се върнем у дома и да я пуснем.

Прибираме се. Пускаме я. Наистина е хубава. Не че преобразява стаята, но е хубава. Пак я пускаме. Наистина е хубава. Пускаме я трети път. Продължава да е хубава, ала вече не сме толкова уверени, че ни се иска да я чуем още веднъж. Все пак я пускаме отначало. Добра е, но определено не ни се слуша повече. Прибираме плочата.

На следващия ден пак я пускаме, не е лоша, но нещо липсва. Харесва ни и твърдим, че винаги ще ни харесва. Отново слагаме плочата. Да, разбира се, че е хубава. Но я прибираме и само от време на време я пускаме на приятел. След месеци и дори може би години пак я изваждаме като спомен за нещо, което някога ни е подлудявало.

Какво се е случило? Можем да кажем, че песента ни е омръзнала, но какво значи това? Загубила ли е качеството си? Ако отговорът е положителен, защо тогава продължаваме да твърдим, че е хубава? Песента или е хубава, или не е. Ако е хубава, защо не я пускаме? Ако не е, защо казваме на приятелите си, че е хубава?

Замислим ли се, ще разберем, че разграничението между Динамично Качество и статично качество в нравствеността съществува и в изкуството. Първоначалното добро, това, заради което купуваме плочата, е Динамичното Качество. То идва като изненада. Плочата за миг отслабва нашите статични модели и ни озарява нахлуващото Динамично Качество — свободно, без статични форми. Второто добро, това, заради което препоръчваме плочата на приятели дори след като възторгът ни е охладен, е статично качество. Обикновено се проявява статичното качество.

 

 

Скоро след това Федър попадна на още един пример, който не се отнасяше нито до изкуството, нито до нравствеността, но имаше косвена връзка с мистичната действителност.

Беше есе от Уокър Пърси, озаглавено „Факторът Делта“. В него се задаваше следният въпрос:

„Защо човек е склонен да се чувствува зле в добра среда, примерно някоя обикновена сряда следобед в крайградските квартали на Шорт Хилс, щата Ню Джързи? Защо същият човек може да се чувствува добре в много лоша среда, да речем в стар хотел в Кий Ларго по време на ураган… Защо човекът в удобния влак от Ларчмънт до Ню Йорк, чиито потребности и нагони са задоволени, човекът с хубав дом, любяща съпруга и добро семейство, с хубава работа и небивали досега «възможности за културни развлечения и отдих» често се чувствува зле, без да знае защо?

Защо, ако същият човек получи сърдечен пристъп и го свалят от влака в Ню Рошел, а после, когато дойде в съзнание и види, че е на непознато място, и за пръв път от много години, може би за пръв път в живота си, усеща, че открива себе си, и се заглежда в собствената ръка с изумление и възторг?“

Въпросите са мъчителни, но на тях можем да отговорим, ако приложим Качеството, разделено на Динамични и статични съставки. Домът в богаташкия Шорт Хилс, щата Ню Джързи, някоя обикновена сряда следобед е изпълнен със статични модели. Ураганът в Кий Ларго обещава Динамично облекчение от тях. Всички статични модели на човека, получил сърдечен пристъп и свален от влака в Ню Рошел, са разбити, той не може да ги намери и в този миг пред него се разкрива единствено Динамичното Качество. Ето защо разглежда ръката си с изумление и възторг.

Федър разбираше, че не само човекът, върнал се в съзнание след сърдечен пристъп, но и новороденото разглежда ръката си с мистично изумление и възторг. Припомни си думите на Поанкаре за детето, което изобщо не проумява действителността на обективната наука, но е съвсем наясно с действителността на ценностите. Когато я разделим на статични и Динамични области, голяма част от неизяснените досега страни на израстването на детето намират своето обяснение.

Можем да си представим как плодът в утробата започва да осъзнава простите явления като натиск и звук, а след раждането усвоява по-сложните — светлина, топлина, глад. Ние знаем, че тези явления са натиск, звук, светлина, топлина, глад и така нататък, новороденото обаче не знае. Можем да ги наречем „дразнители“, ала бебето не ги разпознава като такива. От гледна точка на новороденото непознатото привлича вниманието му. Обобщено, непознатото или „смътното опасение“, както го нарича Уайтхед, е Динамично Качество. На неколкомесечна възраст бебето изучава ръката си или дрънкалката, без да знае, че това е ръка или дрънкалка. Изумлението и възторгът му са същите както при музиката или сърдечния пристъп от предишните примери.

Ако новороденото пренебрегне силата на Динамичното Качество, може да се допусне, че то ще изостане в умственото си развитие, но ако нормално насочва вниманието си към Динамичното Качество, скоро ще почне да забелязва различията, после взаимовръзките между различията и повтарящите се модели на взаимовръзка. Ала чак на неколкомесечна възраст новороденото започва наистина да разбира извънредно сложната взаимовръзка между възприятията, границите и желанията, наречена предмет, и вече е в състояние да посегне към него. Предметът не е първично преживяване. Той е сложен модел на статични ценности, извлечени от първичното преживяване.

След като осъзнае сложния ценностен модел, наречен „предмет“, и проумее как той действува, новороденото бързо развива умения и скорост, за да преодолее сякаш с един-единствен скок породилата го дедуктивна верига. По същия начин се научаваме да караме кола. Отначало процесът е много бавен, вървим по пътя на пробата и грешката, изучаваме кое какво причинява. Но съвсем скоро почваме да действуваме толкова бързо, че дори не се замисляме. Същото важи за предметите. Използуваме тези сложни модели, както управляваме кола, без да се замисляме. Едва когато двигателят се повреди или „предметът“ се окаже илюзия, принудително осъзнаваме дедуктивния процес. Ето защо смятаме субектите и обектите за първични. Не помним онзи период от живота си, когато не са били такива.

По такъв начин статичните ценностни модели се превръщат във вселена от различими неща. Елементарното статично разграничаване между множества като „преди“ и „след“ или „подобно“ и „различно“ се разраства в невероятно сложни познавателни модели, които се предават от поколение на поколение като митос, като културата, сред която живеем.

Ето защо според Федър малките деца по-бързо от възрастните възприемат Динамичното Качество, ето защо начинаещите обикновено са по-бързи от специалистите, ето защо първобитните народи понякога са по-бързи от „напредналите“ култури. Американските индианци извънредно умело се придържат към вечно изменящия се център на нещата. Именно затова говорят и действуват без излишни украшения, които нарушават мистичното им единство. Отколешен център на живота им са почти единствено движението, действието и говоренето в съответствие с Великия Дух.

Индианското понятие „манито“ често е равнозначно на „Бог“ според белите, които обикновено са убедени, че всички религии са теистични, и според самите индианци, които не са особено придирчиви към словесния изказ. Но както Дейвид Манделбаум отбелязва в книгата си „Претопяването на равнините“, „понятието «манито» се отнася главно до Висшето същество, но се използува и в редица други случаи. С него се обозначават проявите на умение, късмет, благодат, съдба и всяко чудодейно събитие. В него се включват всички явления, които излизат извън рамките на всекидневието.“

С други думи, „Динамично Качество“.

След като установи, че светът се дели главно на статично и Динамично Качество, Федър почувствува, че една от целите е постигната. Първата класификация в Метафизиката на Качеството вече покриваше спектъра на опита от първобитния мистицизъм до квантовата механика. Сега оставаше Федър да запълни празнотите колкото е възможно по-внимателно и методично.

В миналото покрай радикалните си увлечения Федър размишляваше само за Динамичното Качество и пренебрегваше статичните модели. Винаги досега бе смятал, че те са мъртви. В тях няма любов. Не обещават нищо. Да им се подчиниш, означава да се подчиниш на смъртта, защото в неизменното няма живот. Сега обаче започваше да разбира, че крайността отслабва неговата теза. Животът не може да съществува само с Динамично Качество. То не е трайно. Да се придържаш единствено към Динамичното Качество без статичните модели, е все едно да се придържаш към хаоса. Федър осъзна, че може да научи много за Динамичното Качество, ако изследва какво всъщност то не е, вместо да прави безплодни опити да определи какво е. Статичните модели на качеството са мъртви, когато са единствени, когато изискват сляпо послушание и потискат Динамичната промяна. Въпреки всичко те са необходимата заздравяваща сила, която предпазва Динамичния напредък от израждане. Макар и Динамичното Качество — Качеството на свободата, да създава света, в който живеем, моделите на статичното качество, качеството на реда, съхраняват този свят. Нито статичното, нито Динамичното Качество могат да оцелеят сами по себе си.

Ако приложим тази концепция към случая с онзи брухо в Зуни, истинността й става очевидна. Динамичният брухо и статичните жреци, неговите мъчители, на пръв поглед изглеждат смъртни врагове, но всъщност те не могат един без друг. Трябва да съществуват и двата типа хора. Ако повечето жители на Зуни започнат да се напиват, да се хвалят и да надничат през прозорците, отколешният им начин на живот не би могъл да се запази. Но без диви, заклеймени бунтари като брухо, готови да прегърнат всяка нова идея отвън и да я внесат в обществото, Зуни би бил прекалено закостенял, за да оцелее. За да се развива животът, е необходимо напрежение между двете сили.

Според Федър красотата на стария индианец бе в това, че той бе прозрял истината. Индианецът не се е стремял да разруши всичко около себе си и гордо да се оттегли на фона на залеза с моралната си победа. Така старите жречески навици биха се възвърнали и цялото му страдание би отишло напусто. Индианецът е постъпил иначе. Той е останал в Зуни до края на живота си, превърнал се е в част от статичния модел на племето и е доживял да види своите реформи включени в развиващата се племенна култура.

Отначало бавно, а после с все по-ясно съзнание, че върви в правилна посока, Федър отклони вниманието си от по-нататъшните обяснения на Динамичното Качество и се насочи към самите статични модели.