Робърт М. Пърсиг
Лайла (7) (Изследване на нравствеността)

7.

В Кингстън яхтата на Федър приличаше на привързан с въже дом със съседи — дока и пристанището. Но тук на открито, в реката „съседите“ бяха изчезнали и домът под палубата не беше нищо повече от склад, където най-важното бе предметите да не се разместват и чупят, когато яхтата се накланяше под напора на вятъра. Сега на палубата вниманието на Федър бе погълнато от формата на платната, посоката на вятъра, течението на реката, сгънатата до него карта с обозначения на извивките, фаровете и поредицата червени и зелени шамандури по маршрута към океана. Реката изглеждаше кафява от наносите, в нея плаваха множество отломки, ала той можеше да ги избегне. Духаше приятен бриз, но поривите и отклоненията в посоката му вероятно се дължаха на контура на речната долина.

Федър се чувствуваше потиснат. Райгъл наистина го беше поставил натясно. Сигурно някой ден щеше да стане достатъчно дебелокож, за да не се трогва от такива като него, но все още не беше така. Беше си внушил, че яхтата осигурява уединение, мир и спокойствие и мислите могат да текат свободно, без някой да ги прекъсва. Оказа се, че е сбъркал. Поела на път, яхтата означаваше низ от непрекъснати опасности, които не ти оставят време да мислиш за нищо друго освен за моментните потребности. А яхтата на котва до кея представляваше магнит, който неудържимо привлича за разговор всеки случаен минувач.

Беше се примирил и когато се запозна с Райгъл, реши, че той е само един от стотиците срещнати по време на пътуването, които днес са тук, утре ги няма. Лайла принадлежеше към същата категория… много можеше да се говори за скитническия живот, където човек никога не знае с кого ще се сблъска или с кого ще спи следващата нощ.

Най-много го потискаше глупавият начин, по който бе допуснал Райгъл да го нападне. Сигурно го покани на закуска, колкото да произнесе малката си проповед. Сега Федър дни наред щеше да размишлява, да си повтаря всичко казано, да възстановява разговора дума по дума, да измисля безупречни отговори, които е можело да каже.

Отсреща приближаваше катерче. При разминаването кърмчията му помаха отвътре, Федър отвърна на поздрава.

Времето се оказа по-хубаво, отколкото очакваше. Вчерашният остър северняк затихваше. Може би щеше да задуха топъл югозападен вятър и да донесе хубаво време няколко дни. Тук реката се разширяваше и течението щеше да го носи почти през целия ден. Денят щеше да е приятен, ако не беше сутрешната случка.

Федър остана с чувство на огромно объркване и умора, все едно, че се връщаше в изходните позиции — в такива случаи си мислиш, че си постигнал голям напредък, и изведнъж някой ти задава въпрос, който те връща там, откъдето си тръгнал. Даже не му се мислеше за случката.

Има най-различни хора, които като Райгъл създават проблеми, помисли той, но най-неприятни са онези, които се пишат моралисти. За тях нравствеността е безплатна. Преливат от идеи как другите да станат по-добри, без това да струва на тях самите каквото и да било. Има и егоистичен елемент. Прибягват до нравствеността, за да накарат останалите да изпитват чувство на малоценност, а те да се правят на велики. Няма значение какъв е нравственият им кодекс — религиозен, политически, расистки, капиталистически, феминистки, хипарски — те остават неизменни. Нравствените кодекси се променят, но подлостта и егоизмът са неизменни.

Най-лошото беше, че подлостта сама по себе си не обясняваше изцяло тазсутрешната случка. Имаше и още нещо. Защо Райгъл се беше загрижил за морала толкова рано сутринта? Не звучеше убедително… Поне за адвокат яхтмен като него. Нито пък за двайсети век. Някой адвокат от църковното настоятелство би могъл да говори така през осемдесетте години на миналия век, но не и сега. Приказките на Райгъл за свещения дълг, дома и семейството бяха излезли от мода преди петдесет години. Ала не това вбесяваше Райгъл. За кой дявол човек като него е тръгнал да чете лекции за морала… в осем часа сутринта, моля ви се… по време на отпуската си.

Дори не беше неделя.

Много странно…

Вбесяваше го нещо друго. Райгъл се мъчеше да хване Федър в стария капан на сексуалния морал. Ако Федър кажеше, че Лайла притежава Качество, щеше да излезе, че сексът е Качество, а не беше така. Но кажеше ли, че Лайла не притежава Качество, щеше да последва въпросът: „Тогава защо спа с нея?“ Старият като света капан на вината. Ако не си падаш по Лайла, ти си превзет лицемер. Ако пък си падаш, значи си дърт мръсник. Каквото и да направиш, все си виновен и трябва да се засрамиш. Капанът съществува най-малко още от Райската градина.

По склона оттатък скалата над водата се виждаше широка морава, която стигаше до горичка, отчасти прикрила голяма къща във викториански стил от края на миналия век. Моравата пак изглеждаше запустяла, необитавана, същата, както я бе видял вчера. По нея не играеха деца или животни.

Отново му направи впечатление, че старата долина на река Хъдзън прилича много на пейзажите, рисувани по тези места преди повече от сто години. Бреговете бяха стръмни, обрасли с гъсти гори и придаваха на реката тих и спокоен вид. На пръв поглед нищо не се беше променило от дълго време. Още откакто навлезе в системата от канали на езерото Ери, Федър забеляза как всичко наоколо изглежда по-старо и по-уморено. Сега усещането беше още по-силно.

Преди стотици години тези стари водни пътища са били единствените маршрути за пътуване из континента. Отначало Федър се чудеше защо яхтата му винаги спира в най-старата част на всеки град, където пристигне, после разбра, че градът е бил построен именно защото там са спирали малките плавателни съдове.

Сега в някогашните оживени и важни пристанища по реките и езерата се долавяше тъга. Преди да се наложат железниците, река Хъдзън и системата от канали на езерото Ери са били основните водни пътища към Големите езера и Запада. Сега обаче по реката не минаваше почти нищо, само от време на време по някой шлеп с петрол. Тя бе почти изоставена.

Дойдеше ли в източните щати, винаги го обземаше потиснатост, но старостта и запустялостта не бяха единствените причини. Федър бе роден в Средния запад и споделяше предразсъдъците на хората от своя край спрямо източната част на страната. Не му харесваше тукашното подчертано разслоение. Богатите тук изглеждаха по-богати, а бедните — по-бедни. И още по-лошо, всички се държаха така, сякаш това е в реда на нещата. Бяха се примирили. Нямаше никакви признаци, че нещо ще се промени.

В щат като Минесота или Уискънсин човек може да е беден и пак да запази достойнство, ако се труди усилено, живее сравнително чисто и мисли за бъдещето. Докато тук, в Ню Йорк, когато си беден, ти си беден и толкова. Това значи, че си никой. Наистина никой. Ако пък си богат, наистина си някой. Това като че обясняваше деветдесет и пет на сто от всичко, което се случваше в тази част от страната.

Може би го забелязваше, защото мислеше за индианците. Някои разлики са просто между града и селото, а Изтокът е предимно градски. Но други различия отразяват също европейските ценности. Всеки път, когато идваше насам, Федър усещаше как хората стават по-официални, по-затворени и… хитри. Използвачи. Европейци. И освен това дребнави и стиснати.

Там, на Запад, индианците се шегуват, че вождът е най-бедният човек в племето. Всеки изпаднал в нужда се обръща към него и според индианския нравствен кодекс — „щедростта на граничните територии“, вождът е длъжен да помогне. Федър не смяташе, че по реката съществува нещо подобно. Представяше си как непознат моряк спира край голяма къща в стил Астор и казва: „Видях, че свети, и реших да се отбия просто да поздравя.“ Икономът нямаше да го пусне вътре. Щяха да се ужасят от нахалството му. А на Запад сигурно биха се почувствували задължени да го поканят да влезе.

Тук нещата вървяха от зле по-зле. Богатите ставаха все по-безочливи, бедните — все по-мръсни, докато най-накрая се стигнеше до Ню Йорк. Побъркани бездомници киснеха над решетките на отдушниците и в същото време милиардери с техните придружители ги подминаваха, за да се качат в лимузините си. И всички сякаш приемаха положението за нормално.

Странното е, че именно в тази долина е най-лошо. Оттатък във Върмонт или Масачузетс не бие толкова на очи. Федър не знаеше как да си го обясни. Сигурно имаше някакви исторически причини.

Нова Англия е заселена с емигранти по съвсем различен начин. Ето обяснението. Някога Нова Англия е била едно голямо семейство само от бели, англосаксонци, протестанти, докато в долината никой не се е задържал за дълго. Холандци, англичани, французи, германци, ирландци — често враждуващи помежду си. Затова още от самото начало се е наложила агресивна, експлоататорска атмосфера. Може би в Нова Англия класовите различия и експлоатацията са били същите, може да са били дори още по-големи, но са ги притъпявали, за да запазят семейството. Тук с тях открито са парадирали. Точно това представляваха „дворците по Хъдзън“ — открито перчене с богатството.

Струваше му се, че част от сутрешната „нравственост“ на Райгъл също произтича от духа на източните щати.

… Не, не. Имаше нещо друго. Ако беше истински човек от източните щати, той щеше просто да премълчи и да се отдръпне. Защо му трябваше да се забърква? Нямаше никаква нужда. Но той беше ядосан.

… Сигурно имаше някаква връзка с известността.

 

 

Щом станеш известен, на някои хора им доставя удоволствие да ти се нахвърлят и ти не можеш да направиш почти нищо. Цяло лято Федър не го беше преживявал — някой изведнъж да скача срещу теб ни в клин, ни в ръкав, само защото смята, че си знаменитост. Вероятно това беше обяснението. В миналото му се бе случвало обикновено по приеми, когато хората са пийнали малко повечко. Но никога на закуска.

Най-често човек застава нащрек, когато почнат да го обсипват с похвали. Тогава става ясно, че хората са си изградили някакъв фалшив образ. Така беше и с Райгъл в Осуего, но то се случи толкова отдавна, че Федър го беше забравил.

Въпросът с известността също представляваше отделно явление, свързано с индианско-европейския конфликт на ценностите. Беше типично американско — в един миг да направиш от някого знаменитост, да го отрупаш с похвали и богатство и тогава, щом най-накрая той повярва в достойнствата си, да се помъчиш да го унищожиш. Първо му се кланяш доземи, после го хващаш за гърлото. Според Федър причината се криеше в обстоятелството, че в Америка човек трябва да отговаря и на европейското изискване за социално превъзходство, и на индианското изискване за социално равенство. Няма значение, че двете цели си противоречат.

Ето как се стига до напрежението, напрежението на ръководителите в деловите кръгове — най-спокойните, усмихнати и предразполагащи хора в света, които същевременно се съсипват да победят конкуренцията и да вървят напред. Всеки иска децата му да бъдат отличниците на випуска, но никой не бива да е по-добър от останалите. Най-слабият ученик в класа се измъчва от чувство на вина, мрази се и си мисли: „Не е честно! Всички са равни!“ После знаменитостта, Джон Ленън, пристъпва да му даде автограф. Това е краят на знаменитостта, на Джон Ленън.

Призрачно. Докато си знаменитост, не забелязваш колко призрачно е всичко. Обичат те, защото си това, което искат да бъдеш, но те мразят, защото си това, което те не са. Винаги съществува подобно двойствено отношение към знаменитостта, никога не е ясно какво те чака в следващия миг. Така се получи и с Райгъл. Първо се усмихваше, защото си въобразяваше, че говори с някоя важна клечка, и това задоволяваше европейските му нагласи, но сега е бесен, защото смята, че важната клечка се държи надуто или нещо такова.

Някогашните индианци са знаели как да се справят. Просто са се освобождавали от всичко, което някой би пожелал. Не са притежавали нищо, обличали се в дрипи, поне някои от тях. Не са се самоизтъкали, отстъпвали са и са оставяли аристократите, егалитаристите, подмазвачите и убийците да ги смятат за нищожества. Така са се усъвършенствували, без да изпитват тъгата на знаменитостта.

Яхтата беше подходяща за целта. Когато се движиш по старите, изоставени водни пътища, можеш да общуваш с хората непосредствено, без да се намесва въпросът за известността. Райгъл беше чиста случайност.

 

 

От кабината долетя някакъв шум. Федър помисли, че нещо е паднало. После се сети за пътничката. Сигурно се обличаше или нещо подобно.

— На тази яхта няма нищо за ядене — дочу гласа на Лайла.

— Тук долу има нещичко — отговори той.

— Не, няма.

В отвора на люка се появи лицето й. Беше войнствено настроена. По-добре да не й признава, че вече е закусвал.

Тя изглеждаше различно. По-зле. Не беше сресана. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Изглеждаше много по-стара от снощи.

— Не си търсила както трябва — каза Федър. — Погледни в хладилния шкаф.

— Той пък къде е?

— Големия дървен капак с халката там, до стълба.

Лицето й пак изчезна, отдолу се чу как тя тършува.

— Май има нещо на дъното — извика Лайла. — Три месни консерви и буркан фъстъчено масло. Бурканът е почти празен… Това е всичко. Няма яйца, няма бекон, няма нищо…

— Е, в момента плаваме — обясни Федър. — Трябва да използуваме попътното течение, иначе ще изгубим цял ден. Довечера ще хапнем добре.

— Довечера ли?

— Да — потвърди той.

Долови мърморенето й: „Фъстъчено масло и солено месо… Толкова ли нямаш нищо?… А, ето, половин шоколад.“ После изпъшка: „Уф!“

— Какво има?

— Развален е. Има вкус на гранясало… Ами кафе? Имаш ли кафе? — Гласът й звучеше умолително.

— Да. Ела тук горе и поеми руля, а аз ще направя кафе.

Докато тя се измъкваше от люка, Федър забеляза, че е облечена с бяла, плътно прилепнала тениска с едри червени букви „ЛЮБОВ“.

Лайла улови погледа му и каза:

— Пак летни дрехи. Времето е доста хубаво.

— Сигурен съм, че вчера изобщо не си очаквала да се оправи.

— Никога не зная какво ще се случи по-нататък — отговори тя. — Мислех, че ще закусвам.

Седна срещу него. Буквите „ЛЮБОВ“ предизвикателно се разместиха в различни посоки.

— Знаеш ли как се управлява яхта? — попита той.

— Разбира се.

— Тогава се придържай вдясно от онази червена шамандура.

Посочи я, за да е сигурен, че Лайла няма да сбърка. После се изправи, прекрачи ръба на люка и слезе долу в кабината.

Започна да рови из кутиите за храна, но след малко се убеди, че тя е права, наистина в яхтата нямаше нищо за ядене. Не допускаше, че запасите са привършили. Намери кутия солени бисквити, пълна до една трета.

— Искаш ли солени бисквити и кафе? — извика той.

Никакъв отговор.

Пак опита.

— С фъстъчено масло… нещо като „континентална закуска“.

След малко чу гласа й.

— Добре.

Федър разхлаби придържащите пръстени на печката, за да я изравни, после взе от полицата пропанова запалка, да затопли керосиновата горелка на печката.

Горелката му създаваше много неприятности. Имаше крехки месингови вентили на дръжки с размер на брава, което означаваше, че едно нормално завъртане поврежда целия механизъм.

— Кога ще стигнем някъде? — попита Лайла.

— Не можем да спрем. Обясних ти вече. Ако спрем, ще излезем от течението и ще се въртим около Уест Пойнт.

Не беше сигурен дали й е ясно, че течението на реката се обръща два пъти дневно.

— Райгъл казва, че имало пристан при Найак — добави той, — а оттам лесно се стигало до Манхатън. Искам последната отсечка да е къса… Да оставя известен резерв… Нямам представа как е нататък.

С клечка кибрит запали пропановата запалка и насочи пламъка странично към горелката, та да я затопли и керосинът да започне да се изпарява. Тези печки не работеха с течен керосин, само с газ.

— Ричард ще бъде ли там? — попита Лайла.

— Къде?

— Където ще спрем.

— Съмнявам се — отвърна Федър. — Всъщност сигурен съм, че няма да бъде там.

Горелката се нажежи до червено от пропановата запалка, Федър завъртя скърцащата ръчка. Появи се горещ син пламък. Той затвори запалката и я остави на полицата, така че нагорещеният край да не докосва нищо. Напълни чайника на кухненската мивка и го сложи над горелката.

— Откога го познаваш? — заинтересува се Лайла.

— Кого?

— Ричард.

— Отдавна.

— Защо говориш така?

— Не искам да се преструвам — отвърна Федър.

— Ти си самотник, нали? — каза Лайла. — Като мен.

Той се изкачи до половината на стълбата да види дали Лайла се придържа към курса. Всичко беше наред.

— Сигурно е приятно да си имаш такава яхта — каза тя. — Никой не ти нарежда какво да правиш. Просто си пътуваш.

— Да.

За пръв път я виждаше да се усмихва.

— Съжалявам за закуската — каза той. — Бяхме спрели на работен док. Бяхме точно до крана. Трябваше да тръгнем, да не би да решат да го пуснат.

Кафето стана готово, той го изнесе горе, седна срещу Лайла и пое лоста на кормилото.

— Тук е хубаво — отбеляза Лайла. — Последната яхта, с която пътувах, беше претъпкана. Всички си пречеха.

— Тук няма такъв проблем — увери я Федър.

— Винаги ли плаваш сам?

— Понякога сам, понякога с приятели.

— Женен си, нали?

— Разделени сме.

— Знаех си — каза Лайла. — И то отскоро.

— Откъде знаеш?

— Защото на яхтата ти няма нищо за ядене. Истинските ергени винаги си готвят. Те не държат само месни консерви в хладилния шкаф.

— Като стигнем до Найак, ще изядем най-големите пържоли в града.

— Къде е Найак?

— Съвсем близо до Манхатън, от страната на Ню Джързи. Оттам остават само няколко мили.

— Добре.

— Имаш ли много познати в Ню Йорк?

— Да — отвърна тя, — много.

— Живяла ли си там?

— Да.

— И с какво се занимаваше?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Работех.

— Къде?

— На най-различни места.

— Какви по-точно?

— Като секретарка.

— Аха.

Отговорът й изчерпваше темата. Не му се слушаше как е пишела на машина.

Помъчи се да се сети за нещо друго. Не го биваше за празни приказки. Открай време. Защо Дюзънбъри не беше тук! Пак се получаваше като в резервата.

— Харесва ли ти Ню Йорк? — попита Федър.

— Да.

— Защо?

— Хората са много дружелюбни.

Дали не го вземаше на подбив? Не, лицето й не издаваше нищо подобно. Беше безизразно. Сякаш никога не бе стъпвала в Ню Йорк.

— Къде живееше? — заинтересува се той.

— В западната част, след Четирийсета улица.

Федър я изчака да продължи, но тя не добави нищо. Очевидно беше приключила. Ама че бъбрица! По-зле от индианците.

Каква промяна от снощи! Озарението беше изчезнало. Само едно безизразно лице с поглед, втренчен напред, без да е насочен към нищо конкретно.

Загледа се в нея.

Все пак лицето й не беше зло. Не беше от лошо качество. Човек можеше дори да го намери за хубаво, ако поискаше.

Главата й е широка, помисли той. Специалистът по физическа антропология би я нарекъл „брахицефален тип“. Вероятно саксонска глава, ако се съди по името й. Глава на обикновен простосмъртен от неблагородно потекло, на средновековен йомен, на човек, който се бие със сопа, готов да се нацупи. Но не и на злобен човек.

Очите й някак не подхождаха. Лицето, тялото, говорът и постъпките й издаваха твърдост и готовност на всичко, но очите й с открития поглед бяха съвсем различни, като на уплашено дете, което поглежда нагоре от дъното на кладенец. Изобщо не подхождаха.

Долината беше красива, великолепна, денят бе прекрасен, а Лайла дори не ги забелязваше. Федър се чудеше защо изобщо е тръгнала да пътува по реката. Предполагаше, че раздялата с хората от предишната яхта я потиска, но не желаеше да подпитва.

— Разбираш ли се с Ричард Райгъл?

Лайла сякаш се сепна.

— Откъде реши, че не се разбирам с него? — попита тя.

— Снощи, като влезе в кръчмата, той ти каза да затвориш вратата, помниш ли? Ти я тръшна и му извика: „Така става ли?“ Останах с впечатлението, че се познавате и сте сърдити.

— Познавам го — каза Лайла. — Имаме някои общи познати.

— А защо ти беше толкова ядосан?

— Не ми е бил ядосан. Той така си говори.

— Защо?

— Не зная — каза Лайла и след дълго мълчание добави: — Той е на настроения. В един момент е приятелски разположен, в следващия миг се държи иначе. Просто си е такъв.

Щом знае толкова за него, значи го познава много добре, помисли Федър. Очевидно тя не споделяше всичко, но казаното звучеше правдоподобно. То обясняваше сутрешните нападки на Райгъл по неочакван за Федър начин. Райгъл беше просто опак и особняк и нападаше хората без никакво обяснение.

Все пак нещо му подсказваше да не приема и това обяснение. Имаше и по-добър вариант. Само че още не го беше чул. Казаното не обясняваше защо Райгъл се нахвърля срещу нея, а тя явно го защитава. Обикновено когато един човек мрази друг, чувството е взаимно.

— Как се отнасят към Райгъл в Рочестър? — попита Федър.

— Какво имаш предвид?

— Хората харесват ли го?

— Да, популярен е — отговори Лайла.

— Въпреки че е на настроения и се нахвърля на хора, които не са му сторили нищо?

Лайла се намръщи.

— Можеш ли да твърдиш, че той е много „морален“ човек? — продължаваше Федър.

— Не, не бих казала — отвърна Лайла. — Както всички останали. — Тя видимо се ядоса. — Защо ми задаваш всички тези въпроси? Питай него! Нали е твой приятел?

Федър обясни:

— Държа се ужасно раздразнително, морализаторски и проповеднически сутринта и си помислих, че след като го познаваш толкова добре, можеш да ми кажеш защо.

— Ричард?

— Май не одобрява, че бях с теб снощи.

— Кога си разговарял с него?

— Тази сутрин. Говорихме, преди да тръгнем с яхтата.

— Не е негова работа какво правя — заяви Лайла.

— Тогава защо вдигна толкова шум?

— Обясних ти вече, такъв си е. На настроения. Освен това обича да съветва хората как да постъпват.

— Но ти каза, че не е особено морален. Откъде-накъде ще държи на нравствеността?

— Не знам. Наследил го е от майка си. Във всяко отношение е като майка си. Даже понякога говори като нея. Но не го прави нарочно. Просто е на настроения.

— Ами какво…

В сините очи на Лайла проблесна гневно пламъче.

— Какво толкова си заразпитвал за него? — разсърди се тя. — Като че ли искаш да му направиш нещо. Не ми харесват въпросите ти. Не желая да ги слушам. Мислех си, че ти е приятел.

Стисна челюсти и лицевите й мускули се напрегнаха. Извърна лице и се загледа надолу към фалшборда във водата.

На брега мина влак, вероятно поел за Олбъни. Изтрещя и изчезна в северна посока. Федър не знаеше, че оттам минава железница.

Какво още не беше забелязал? Имаше чувството, че много неща. „Тайни“ — бе казал Райгъл. Забранени неща. Оттук започваше Атлантическото крайбрежие — цяла нова култура.

Федър видя още една къща като предишната. Тази беше от сив камък, толкова мрачна и потискаща, че приличаше на декор за голяма историческа трагедия. Поредният тузар от източните щати, помисли Федър. Или негови наследници… или може би техните кредитори.

Разгледа къщата. Тя се издигаше над огромна морава. Всичко беше подредено. Листата бяха събрани с гребло, тревата бе окосена. Дори дърветата бяха внимателно посадени на достатъчно разстояние едно от друго и грижливо подкастрени. Личеше ръката на послушен градинар, търпеливо посветил на работата целия си живот.

Лайла се изправи и каза, че иска да се измие. Изглеждаше ядосана, но Федър не знаеше как да постъпи. Обясни и как да изпомпа вода за миене, тя взе празната кутия от солените бисквити и чашата и пристъпи в люка.

На половината път по стълбата надолу се обърна към него и каза:

— Дай чашата, ще я измия.

Никакъв израз. Той й подаде чашата и тя изчезна.

 

 

Непрекъснато обръщаше поглед към издигащата се над дърветата къща, докато яхтата се отдалечаваше. Беше огромна, сива, овехтяла и някак страшна. Явно са знаели как да въздействуват на духа.

Взе бинокъла, за да я разгледа по-отблизо. В малката дъбова горичка до брега нямаше никого, но се виждаха боядисани в бяло столове около бяла маса. От извитите форми заключи, че са направени от ковано желязо. Нещо в тях предаваше атмосферата на цялото място. Крехки, студени и неудобни. Точно такъв беше викторианският дух — цяло светоусещане. Наричаха го „Качество“. Европейско качество. Изпълнено със съзнание за общественото положение и протокола.

Усещането беше същото както при проповедта на Райгъл тази сутрин. Общественият модел, породил лекцията за нравствеността и създал тези къщи, беше един и същ. Той беше характерен не само за източните щати, беше викториански. Федър не бе обръщал особено внимание на този фактор, но нямаше никакво съмнение, че се проявява в къщите, в моравите и мебелите от ковано желязо.

Сети се за една преподавателка от последния курс, професор Алис Тайлър с побелелите коси. В началото на първата си лекция за викторианците тя заяви: „Направо ненавиждам да преподавам този период от американската история.“ Когато я запитаха защо, отвърна: „Толкова е потискащ!“

Викторианците в Америка, обясни тя, са били новобогаташи, които нямали представа какво да правят с внезапното си богатство и благоденствие. Най-потискаща била грозната им недодяланост — недодялаността на човек, прекрачил собствения си кодекс за самоконтрол.

Те не знаели как да се отнасят към парите. Това бил техният проблем. Дължал се отчасти на новата промишлена революция след Гражданската война. Тогава хората трупали състояния от стомана, дървесина, добитък, машини, железници и земя. Накъдето и да се обърнел човек, нововъведенията създавали богатства направо от нищо. От Европа прииждала евтина работна ръка. Нямало данък върху общия доход или социални закони, които да налагат реална подялба на богатствата.

След като залагали живота си, за да спечелят, викторианците нямали никакво желание да се разделят с натрупаните богатства. И така всичко се заплело.

Подходяща дума, „заплитам се“. Свивам се вътре в себе си като извивките на дърворезбите и пъстрите десени на платовете им. Викторианците с бради. Викторианките с дълги рокли със сложни кройки. Федър си представяше как се разхождат между дърветата. Сковани, строги. Чиста поза.

Спомняше си възрастните викторианци, които бяха толкова мили с него като дете. От доброто им отношение обаче заставаше нащрек. Мъчеха се да го направят по-добър. Смятаха, че той ще има полза от вниманието им. Викторианците винаги се възприемаха много сериозно, а най-сериозно гледаха на нравствения си кодекс, или „добродетелите“, както обичаха да се изразяват. Викторианците аристократи знаеха какво представлява качеството и го определяха много внимателно за хората, които не са имали късмета да получат тяхното възпитание.

Федър си представи как стоят зад рамото на Райгъл на тазсутрешната закуска и одобрително кимат на всяка негова дума. Нищо чудно. Превъзходството, което излъчваше Райгъл тази сутрин, беше-точно позата на техните преструвки.

Можеш да я възпроизведеш съвършено точно, ако си представиш, че си крал на някоя европейска държава, за предпочитане Англия или Германия. Поданиците ти са предани и взискателни. Трябва да проявяваш уважение към собственото си „положение в живота“. Публичната изява на личните чувства е недопустима. Целият смисъл на викторианския живот е да уловиш и поддържаш тази поза.

Измъчените деца на викторианците често наричали морала им „пуритански“, но това е чиста клевета срещу пуританите. Пуританите никога не са били такива натруфени, лицемерни, издокарани пауни като викторианците. Нравственият кодекс на пуританите е бил прост, безизкусен като къщите и дрехите им. И в него се таи известна красота, защото поне в ранния си период пуританите наистина са му вярвали.

Викторианците са черпели нравствено вдъхновение не от пуританите, а от тогавашна Европа. Въобразявали са си, че следват най-строгите английски нравствени норми, но Шекспир не би признал английския морал, към който са се обръщали. Както и самата кралица Виктория, той е бил по-скоро в германската романтична традиция, отколкото английски.

Самодоволното позьорство е същността на стила им. Ето какво всъщност представляваха къщите им — пози, с техните кулички, безвкусни украшения и ковано желязо. По същия начин са се отнасяли към тялото си — труфели са го с турнюри и корсети. Така са гледали на целия си социален и психичен живот с невъзможното благоприличие на обноските, говора, стойките и сексуалната потиснатост. Това е прекрасно доловено в картините им — безизразни, безмозъчни дами с бледа кожа, седнали около древногръцки колони, с набрани древногръцки туники, съвършени форми и осанки, може би ако не се брои подаващата се гърда, която сякаш никой не забелязва заради тяхната възвишеност и чистота.

И всичко това са наричали „качество“.

За тях позата наистина е представлявала качество. Качеството е било общественият корсет, кованото желязо. „Качество“ на обноските, егоизма и потиснатото човешко благоприличие. Когато викторианците са проявявали своята нравственост, не е имало и помен от доброта. Те са одобрявали всичко, което е било на мода в обществото, и са потъпквали или пренебрегвали останалото.

Периодът е завършил, когато, вече дали веднъж завинаги определения на „Истината“, „Добродетелта“ и „Качеството“, викторианците и техните наследници, едуардианците, са изпратили в името на тези идеали цяло поколение деца в окопите на Първата световна война. Войната е била естествена последица от викторианския нравствен егоизъм. След края й оцелелите деца се превивали от смях на комедиите на Чарли Чаплин за възрастните хора с копринени шапки, прекалено много дрехи и вирнати носове. Младежите през двайсетте години четели Хемингуей, Дос Пасос и Фицджералд, пиели контрабанден джин, по цяла нощ танцували танго, карали бързи коли, любели се тайно, наричали себе си „изгубеното поколение“ и не искали нищо да им напомня пак за викторианския морал.

Ковано желязо. Не се огъва при удар с чук. Само се разпада на грозни, груби парчета. Интелектуалните обществени реформи на двайсети век са довели до разпадането на викторианците. От тях са останали единствено грозни парчета от кованото желязо на начина им на живот, които се появяват на най-неочаквани места, като например къщите или приказките на Райгъл сутринта.

Вместо да усъвършенствуват веднъж завинаги света с превзетия си нравствен кодекс, викторианците са направили точно обратното — оставили са след себе си нравствен вакуум, в който продължаваме да живеем и днес. Включително Райгъл. Когато Райгъл започва на закуска своята проповед за нравствеността, той просто си придава важност. Не знае какво говори. Само се старае да подражава на викторианците, защото си въобразява, че звучи добре.

Федър каза на Райгъл, че не може да отговори на въпроса му, защото е прекалено трудно, това обаче не означаваше, че е невъзможно. Беше възможно, но не с преки отговори. Умните, съкрушителни отговори трябва да идват от културата, сред която живееш, а културата, сред която живеем, не дава лесни отговори на Райгъл. За да му отговориш, трябва да изминеш целия път назад до изначалните значения на понятието „нравственост“, но в нашата култура няма такива значения. Съществуват само стари, традиционни социални и религиозни значения без никаква истинска интелектуална основа. Те са само традиции.

Затова Федър изпитваше чувство на отегчение. Дългият път до самото начало. Ето какво трябваше да измине.

Защото Качеството е нравственост. Няма никакво съмнение. Двете понятия са тъждествени. И ако Качеството е първичната действителност в есета, тогава излиза, че нравствеността също е първична реалност. Светът представлява преди всичко нравствен ред. Но нито Райгъл, нито престорените викторианци не са се замисляли или чували за него дори и в най-необузданите си мечти.