Робърт М. Пърсиг
Лайла (11) (Изследване на нравствеността)

11.

Федър пак увеличи оборотите на двигателя. После насочи яхтата срещу виещия вятър, който подхвана платното, и то заплющя като камшик. Федър се спусна да освободи фала. Смъкна платното колкото е възможно по-бързо, сви го с един замах и се върна при румпела, преди яхтата да се е отклонила.

Ужасен вятър. Направо щорм. Не го бяха предупредили в Касълтън. Уф!

Водата шупна от белите вълнички и пяната. Трябваше да забележи по-рано. Но не обърна внимание.

Разхлаби кнехта, свали гика и пак седна.

Вече със свалено платно и включен двигател положението изглеждаше овладяно. Вдясно пред него се издигаше планината Сторм Кинг, а отляво — Брейкнек Ридж. Още по-нагоре се намираха Уест Пойнт и острият завой на реката, наречен „Краят на света“. Вятърът очевидно се извиваше между планините като през фуния.

След малко забеляза, че вятърът не се засилва. Само запазваше умерена щормова сила.

Федър беше купил яхтата с илюзията, че само ще седи под платната и ще се наслаждава на гледката. През цялото време обаче не беше имал и пет минути да поседи спокойно и да не мисли за нищо.

Видя, че е свил платното твърде небрежно и има опасност вятърът да го разгъне. Привърза румпела, пак отиде напред и този път внимателно прибра и завърза платното.

Запита се защо Лайла се мотае долу и не реагира на промяната във времето. Сигурно можеше да я накара да подържи руля, докато той оправя платното, но нещо му подсказваше, че ще е по-лесно да се справи сам. Лайла не беше от хората изпълнители, каквито се искат за такава работа.

Отпред течението на реката беше променило посоката си и бе вдигнало вълни. Водата изглеждаше разгневена от принудителната промяна. След малко закипя и се завихри. Федър насочи яхтата встрани от водовъртежите.

Не успя да каже на Лайла нищо подходящо. Нямаше смисъл да нажежава повече обстановката. Тя живееше в друг свят. Наистина. А в него той не можеше да навлезе, като му наложи чужди модели.

Беше й казал ценни неща за кораба, стига да го беше слушала. Но тя не го слушаше. Не беше от хората, които умеят да изслушват. Притежаваше твърдо установени статични ценностни модели и всеки опит за оспорване я вбесяваше, тя се заинатяваше и толкоз. Беше му дошло до гуша от такива като нея. Цял живот се бореше с тях.

При южния подход към военната академия вятърът се успокои и се превърна в умерен бриз. Яхтата премина под високите като в замък стени. Федър понечи да повика Лайла и тя да погледне, но се отказа. Нямаше да й е интересно.

След малко академията се изгуби от поглед и вятърът пак се засили до попътен бриз. Федър реши да не вдига платното. Денят преваляше. Той се чувствуваше уморен. Можеше да продължи на включен двигател.

Не му се ходеше никъде довечера. Искаше му се само да се наспи.

Притежава ли Лайла Качество? Ето го пак вбесяващия въпрос на Райгъл. Нямаше да остави на мира Федър, докато той не намери отговора. Така беше устроен умът му. Защо изобщо каза „да“? Лайла сякаш бе изпълнена с решителност да докаже правотата на Райгъл. Той не биваше да й отговаря.

Притежава ли кучето частица от природата на Буда? Въпросът е същият. Съвсем същият.

Може да бъде прехвърлен в дзен-стиховете на Мъмон:

Притежава ли Лайла Качество?

Ето най-важния въпрос.

Но ако отговориш с „да“ или „не“, губиш собственото си Качество.

Съвършено транспониране. Точно това се беше случило. Федър отговори с „да“. Сам си беше виновен. Беше допуснал да изпадне в положение да „сравнява и избира“, каквото дзен избягва, и бе попаднал в безизходица.

… Не че не можеше да се отговори на въпроса. Можеше, но отговорът продължаваше безкрайно и никога не беше изчерпателен.

… Не Лайла притежава качество, Качеството притежава Лайла. Никой и нищо не може да притежава Качество. Да притежаваш нещо, значи да го имаш, да го имаш, значи да господствуваш над него. Нищо не може да господствува над Качеството. Ако изобщо има притежание и господство, то тогава Качеството притежава Лайла и господствува над нея. То я е създало. Лайла е сплав от променящите се статични модели на все същото Качество. В нея няма нищо повече. Думите, които тя използува, мислите, които й минават през ума, ценностите, към които се придържа, са крайният продукт от трите и половина милиарда години история на света.

Тя е като джунгла от еволюционни ценностни модели. Не знае как ги е усвоила, също както джунглата не знае как се е появила.

И все пак сред „джунглата Лайла“ има древни, праисторически останки от изчезнали цивилизации. В тях човек може да прониква като археолог, пласт след пласт, назад през вековете цивилизация, където дълбочината под земната повърхност измерва отдалечеността във времето.

Идеята беше любопитна. Федър можеше да изгради целия анализ около тази една-единствена личност, можеше да разговаря с нея, да я разпита за ценностите й и после да представи цялостната метафизика от гледна точка на конкретния случай… Метафизиката направо плачеше за нещо, което да я приземи. Федър можеше да й задава въпроси чак до Флорида.

Замисли се по въпроса.

Положението беше идеално за събеседване.

Но какво можеше да му каже тя? Дори и да съществуваха моделите, Лайла не знаеше какви са те. Щеше просто да седи и да му разказва как пише на машина, за увеселителния кораб и за различните видове храни, които обича, да се оплаква от кафето и той нямаше да изтръгне нищичко. Само едно пътуване.

Още нещо изглеждаше нередно. Беше прекалено изкуствено, пълно с обективни „наблюдения“. Динамичната страна бе пренебрегната изцяло. Краят винаги остава открит от динамичната неопределеност. Федър нямаше да е в състояние да предскаже каквото и да било на основата на нейните думи.

Освен това тя нямаше добро мнение за него. Сигурно нямаше да му каже нищо. Също както индианците и „обективните“ антрополози.

Жалко, че Дюзънбъри не беше тук. Той можеше да я предразположи. „Бива ме само да теоретизирам“ — помисли Федър.

Но теорията беше добра. Лайла е съставена от статични ценностни модели, които се развиват в посока към Динамично Качество. Така е поне на теория. Тя е поела нанякъде, както всички останали. Никой обаче не може да каже къде се намира това „някъде“.

Теорията му беше хрумнала преди няколко месеца с изречението: „Целият живот представлява преселение на статичните качествени модели към Динамичното Качество.“ Оттогава не му излизаше от ума.

Според традиционната, ориентирана към веществото метафизика животът не се развива в определена посока. Той е само продължение на свойствата на атомите, нищо повече. Сигурно е така, защото не съществува нищо друго освен атоми и изменящи се форми на енергията. Но в Метафизиката на Качеството това, което се развива, не са модели от атоми. Развиват се всъщност статични ценностни модели — това разбиране не променя данните за еволюцията, но изцяло преобръща възможните й тълкувания.

Исторически погледнато, предположението на субектно-обектната метафизика, че целият свят се състои от вещество, ограничава еволюционната теория още от самото начало. По времето на нейното възникване още не е било известно, че на равнището на фотоните, електроните и другите елементарни частици престават да действуват законите за причината и следствието — отделните електрони и фотони просто се появяват и изчезват непредсказуемо, без причинна обусловеност. И затова днес имаме еволюционна теория, според която „човекът“ е безмилостно подчинен на причинно-следствените закони на Вселената, докато частиците на неговото тяло не се подчиняват на същите закони. Абсурдността на това положение явно се пренебрегва. Проблемът не се отнася до нито една конкретна област. Физиците могат да не се съобразяват с него, защото не се занимават с човека. Обществоведите също, защото не се интересуват от елементарните частици.

Ето защо, макар и още преди десетилетия съвременната физика да бе подляла вода на детерминистичното обяснение на еволюцията, то беше оцеляло по погрешка, поради липсата на по-правдоподобно обяснение. Но още от самото начало еволюцията, където основен момент е веществото, има един объркващ момент, от който така и не може да се освободи. Изписани са цели томове, че оцеляват най-приспособените, но никъде не се обяснява защо.

Такъв привидно страничен въпрос отначало изглежда незначителен, мисълта търси бърз отговор, за да го отпъди. Той напомня враждебните и невежи въпроси на проповедниците фундаменталисти. Все пак защо оцеляват най-приспособените? Защо изобщо животът оцелява? Нелогично е. В оцеляването на живота Се съдържа вътрешно противоречие. Щом животът не е нищо друго освен резултат от физичните и химичните природни сили, тогава защо животът им се противопоставя в борбата си да оцелее? Животът е или на страната на физическата природа, или против нея. Ако е с природата, нищо не оцелява. Ако е против нея, трябва да има още нещо освен физичните и химичните природни сили, което го тласка да се опълчва на физическата природа. Вторият закон на термодинамиката гласи, че всички енергийни системи единствено „развиват пружината“ като часовник и не могат да се движат в обратна посока. Животът обаче се „самонавива“, преобразува нискоенергийните морска вода, слънчева светлина и въздух във високоенергийни химични съединения и нещо повече — непрекъснато се размножава на все повече и по-усъвършенствувани часовници, които все по-бързо се „самонавиват“.

Защо например група прости, устойчиви съединения на въглерода, водорода, кислорода и азота се борят милиарди години, за да се самоорганизират в професор по химия? Какъв е мотивът? Ако оставим професора по химия достатъчно дълго изложен на слънцето върху някоя скала, природните сили ще го преобразуват в прости съединения на въглерода, кислорода, водорода и азота, в калций, фосфор и малки количества други минерали. Реакцията е еднопосочна. Който и професор по химия да вземем, каквито и методи да приложим, няма да успеем да превърнем тези съединения отново в професор по химия. Професорите по химия са неустойчива смес от предимно неустойчиви съединения, които под въздействието на слънчевата топлина необратимо се разграждат на по-прости органични и неорганични съединения. Това е научен факт.

Въпросът е защо тогава природата обръща посоката на процеса? Какво в крайна сметка подтиква неорганичните съединения да тръгнат в обратна посока? Не е слънчевата енергия. Нали току-що видяхме как действува тя. Трябва да е нещо друго. Но какво?

Никъде из безбройните страници, които бе изчел за еволюцията, Федър не намираше отговор. Познаваше, разбира се, богословските отговори, но те не са подкрепени от научни наблюдения. Еволюционистите се задоволяват с твърдението, че при научните наблюдения на фактите във Вселената не се е появила различима цел или модел, към които да се стреми животът.

Последното съждение така умело замазва въпроса, че човек никога не би заподозрял колко голямо значение е имал той за еволюционистите. Но ранната история на теориите за еволюцията сочи друго. Първият голям еволюционист — не Дарвин, а Жан-Батист Ламарк — твърди, че целият живот се развива в посока към съвършенството, синоним на Качеството. И Алфред Уолас, ученият, принудил Дарвин да публикува трудовете си, понеже стига до почти същата теория по самостоятелен път, смята, че естественият отбор не обяснява изцяло развитието на човека. Мнозина учени след Дарвин продължават да отричат безцелността на живота.

Федър намери добро обобщение на въпроса в статия от Ърнст Майър в „Сайънтифик Америкън“:

„По религиозни или философски съображения или просто поради нежеланието си да обяснят еволюцията с толкова случаен процес противниците на естествения отбор продължават години наред да изтъкват алтернативни модели, наречени «ортогенеза», «номогенеза», «аристогенеза» или «принципа Омега» на Тейяр дьо Шарден, като всеки модел се гради на някакъв вътрешен стремеж или подтик към съвършенство и напредък. Тези теории без изключение са финалистични — те се придържат към постулата за определена форма на космична телеология, цел или програма.“

„Въпреки всичките си усилия поддръжниците на телеологичните теории не са успели да разкрият механизми (освен свръхестествените), с които да обяснят постулирания си финализъм. Възможността за съществуване на подобен механизъм почти изцяло се отрича от постиженията на молекулярната биология.“

„Еволюцията е безразсъден опортюнист — тя гледа благосклонно на всяко изменение, което осигурява предимство в конкуренцията със себеподобните или с представителите на други видове. В продължение на милиарди години този процес е бил двигателят на така наречения от нас «еволюционен прогрес». Движението напред не се контролира или насочва от никаква програма. То е резултат от моментните хрумвания на естествения отбор.“

Майър явно е сметнал въпроса за приключен и несъмнено възгледите му са се споделяли единодушно от всички останали с изключение на антиеволюционистите. Ала след като прочете статията, Федър написа на едно от листчетата си: „Изглежда безспорно, че не съществува механистичен модел, към който да се придвижва животът, но разгледан ли е въпросът, дали животът не се придвижва в противоположна на механистичните модели посока?“

Смяташе, че въпросът изобщо не е поставян. Не съществуваха необходимите за това понятия. В метафизиката, която отдава първостепенно значение на статичните всеобщи закони, идеята, че животът се стреми да се откъсне от всякакъв закон, предизвиква само учудено свиване на рамене. Тя звучи безсмислено. Все едно да кажеш, че животът се стреми към хаос, защото хаосът е единствената алтернатива на структурните модели в обвързаната със законите метафизика.

Динамичното Качество обаче не е структурирано, но не е и хаотично. То е ценност, която не се вмества в статичните модели. С твърденията си за липса на крайни „механизми“ или „програми“ ориентираните към веществото еволюционисти не доказват неопровержимо биологичната безцелност на живота. Всъщност, без да искат, те дават прекрасен пример как ценностите творят действителността.

Науката цени статичните модели. Тя ги търси. Необичайното се смята за прекъсване на нормалното, а не за наличие на нормалност. Отклоненията от нормалния статичен модел трябва да се обяснят и по възможност да се поставят под контрол. Описваната от науката действителност е „действителността“, която следва определени механизми или програми. На всичко друго, което не се подчинява на механизмите и програмите, не си струва да обръщаме внимание.

И какво излиза? Нещо не съществува, защото никога не сме го наблюдавали. А не сме го наблюдавали, защото никога не сме го търсили. Не сме го търсили, защото е незначително, няма стойност и е по-добре да се заемем с по-сериозни неща.

Благодарение на различната си метафизична ориентация Федър веднага разбра, че привидно баналните, незначителни, „моментни хрумвания“, за които говори Майър, решенията, определящи посоката на еволюцията, всъщност представляват самото Динамично Качество. Динамичното Качество, първоизточникът на всички неща, предразсъдъчно острие на действителността, винаги изплува „на момента“. Може ли изобщо да е иначе?

Преодолеем ли предразсъдъка против „моментното“ Динамично Качество, пред нас се разкриват нови светове. Естествено животът не се придвижва към никакъв механизъм. Механизмите са врагове на живота. Колкото по-статични и неподатливи са те, толкова повече животът се стреми да ги избегне или преодолее.

Законът за всеобщото притегляне например е може би най-безмилостно статичният модел на реда във Вселената. Затова няма живо същество, което ден и нощ да не му се подиграва в лицето. Животът може да бъден определен почти като организирано неподчинение на закона за всеобщото притегляне. Може да се докаже, че степента на неподчинение на закона е мярка за степента на еволюция — докато най-простите форми на живот едва-едва помръдват с ресничките си, земните червеи успяват да контролират разстоянията и посоката на движение, птиците летят в небето, а човекът е стигнал чак до Луната.

Същият анализ може да се приложи и към останалите физични закони, като например втория закон на термодинамиката. Федър бе убеден, че ако се съберат и обобщят достатъчно много доказателства за умишлените нарушения на всеобщите закони, може да се разработи съвсем различна еволюционна теория. Ако животът трябва да се обяснява на основата на физичните закони, не можеш да пренебрегнеш неоспоримите доказателства, че животът умишлено ги заобикаля. Атомите се превръщат в професори по химия сигурно защото нещо в природата не харесва законите за химичното равновесие, закона за всеобщото притегляне, законите на термодинамиката и всеки друг закон, който ограничава свободата на молекулите. Те се съобразяват със законите по необходимост, но предпочитат съществуване, което не се подчинява на никакви закони.

Това обяснява защо житейските модели не се променят единствено в съответствие с причинно-следствените „механизми“ и „програми“ или със сляпото действие на физичните закони. Промяната никога не е лишена от ценностно измерение. Тя се извършва по начин, който избягва, преодолява или заобикаля законите. Моделите на живота непрекъснато се развиват в отговор на нещо „по-добро“ от законите.

На пръв поглед тези разсъждения противоречат на най-твърдото убеждение на еволюционистите, а именно, че животът не реагира на нищо друго освен на „оцеляването на най-приспособените“ при естествения отбор. Но изразът „оцеляване на най-приспособените“ е едно от клишетата като „мутанти“ или „не се вписва“, които звучат най-убедително, ако не питаш какво точно означават. Най-приспособени за какво? Най-приспособени да оцелеят? Тогава изразът се свежда до формулировката „оцеляване на оцелелите“, което е безсмислица. „Оцеляване на най-приспособените“ придобива смисъл само когато „най-приспособените“ е равносилно на „най-добрите“ или, с други думи, на „Качеството“. При това дарвинистите имат предвид не каквото и да е старо качество, а недефинираното Качество! Както личи от статията на Майър, те са абсолютно сигурни, че е невъзможно да се даде определение на „най-приспособените“.

Добре! Защитаваните от тях „недефинирани най-приспособени“ се покриват с Динамичното Качество. Естественият отбор е Динамичното Качество в действие. Няма никакво противоречие между Метафизиката на Качеството и дарвинистката еволюционна теория. Нито пък между Метафизиката на Качеството и „телеологичните“ теории, които отстояват, че животът следва някаква цел. Всъщност Метафизиката на Качеството обединяваше тези противоположни учения в по-обхватна метафизична конструкция, където те съжителствуват без противоречия.

 

 

Реката стигна широко езеро, което според картата до Федър се казваше Тапан Зее. „Като Зюдер Зее“, предположи той. Хубаво е, че са запазили старото холандско име. Обърна се и погледна зад себе си — там се простираше планинската верига, която беше преминал. Последната. Американският континент свършваше. Скоро мощната, тежка яхта щеше да се озове за пръв път в Атлантика — там, където принадлежеше. Беше вълнуващо след толкова седмици. Корабите се строят, за да прекосяват океани и да заобикалят континенти, а не само „да следват шамандурите“ по спокойните континентални водни пътища.

Беше още ранен следобед. Яхтата се носеше стремително. Федър предполагаше, че стесненото от планините корито сигурно е ускорило движението й. Сега според изчисленията му приливът щеше да почне да се обръща и да намали скоростта.

 

 

Във всеки случай „движението на статичните модели към Динамичното Качество“, за което толкова усилено размишляваше, изглеждаше дотук убедително. В миналото подобни идеи са били смазвани чрез основните положения на традиционната метафизика на веществото, но сега Метафизиката на Качеството доказваше това движение. Десетки пъти Федър се опита да намери един или друг довод, за да го обори, но нито един не натежаваше. И така, през месеците, откакто се беше появила неговата теория, Федър работеше върху нейното усъвършенствуване.

Обяснението на живота като „движение на статичните модели към Динамичното Качество“ не само съответствуваше на известните факти за еволюцията, но предлагаше нови подходи за тълкуването им.

Биологичната еволюция може да се разглежда като процес, при който слабите Динамични сили на податомно равнище разкриват начини да преодолеят огромните неорганични статични сили на надатомно равнище. Пътят минава през подбора на надатомни механизми, където равновесието между различните възможности е толкова деликатно, че една слаба Динамична сила е достатъчна да наклони везните в една или друга посока.

По-конкретно, слабите податомни Динамични сили са избрали за свое основно средство въглеродния атом. Всички форми на живот съдържат въглерод и все пак проучването на свойствата на този химичен елемент показва, че ако не се брои изключителната твърдост на кристалните му форми, в него няма нищо необикновено. От гледна точка на другите физични константи — температура на топене, проводимост, йонизация и така нататък — въглеродът се държи точно така, както му повелява мястото в Периодичната система на елементите. Няма и намек за чудодейната мощ, която е в състояние да насели една безжизнена планета с професори по химия.

Една физична особеност определя уникалността на въглерода — той е най-лекият и най-активният елемент от четвърта група с двойствена характеристика на химичните си връзки. Обикновено металите с положителна валентност от първа до трета група се свързват в химични съединения с неметалите с отрицателна валентност от пета до седма група, но не и с останалите елементи от собствената си група. Групата на въглерода обаче се намира по средата между металите и неметалите, затова въглеродът понякога се съединява с метали, друг път — с неметали, в някои случаи просто не се съединява с нищо, в други се съединява със себе си в дълги вериги, разклонени дървета и пръстени.

Федър стигна до извода, че слабите податомни Динамични сили се нуждаят именно от двойствеността в предпочитанията на въглерода към химичните връзки. Въглеродната връзка е равновесен механизъм, който те могат да превземат. Това средство открива пътя им към всички измерения на свободата — те избират първо една връзка, после друга, а разнообразието от начини е почти безкрайно.

И то какво разнообразие! Днес са известни над два милиона въглеродни съединения, почти двайсет пъти повече от всички останали познати химични съединения в света. Химията на живота е химия на въглерода. Всички растителни и животински видове в крайна сметка се различават по избрания от въглеродните атоми начин на свързване.

Но откриването на Динамичното свързване на въглерода представлява само една еволюционна стратегия. Другата е запазването на откритото. Динамичният напредък е безсмислен, ако не е в състояние да намери някакъв статичен модел, с който да се защити и да не изпадне в предишното състояние. Еволюцията не може да бъде непрекъснато постъпателно движение. Тя трябва да представлява процес от обособени превъртания като на зъбно колело — Динамично движение напред към ново стъпало, после, ако резултатът изглежда успешен, статично прикрепване към постигнатото, след това още едно Динамично превъртане и ново статично прикрепване.

За да се придвижи на молекулно равнище и да се задържи там, Динамичната сила е трябвало да открие въглеродна молекула, която да опази ограничената си Динамична свобода от неорганичните закони и същевременно да устои на натиска и да не се разпадне на прости въглеродни съединения. Изследването на природата показва, че Динамичната сила не е успяла да намери такава молекула, но е заобиколила проблема, като е открила две молекули — статична, устойчива на износване, топлина, химични реакции и други подобни, и Динамична, способна да запази податомната неопределеност на молекулно равнище и „да опита всичко“ от възможностите да се получат химични съединения.

Статичната молекула, наречена „белтък“ — огромна, химически „мъртва“, подобна на пластмаса, — обгражда Динамичната и я пази от нападенията на светлината, топлината и на другите химични съединения, които се домогват до чувствителността й и се стремят да я разрушат. Динамичната, наречена „ДНК“, се отплаща, като казва на статичната какво да прави, подменя я при износване и дори без да се е износила, променя собствената си природа, за да преодолее неблагоприятните условия. В някои вируси, които са най-простите форми на живот, няма нищо друго освен тези два вида молекули, действуващи заедно.

Разграничението на биологичните еволюционни модели на Динамична функция и статична функция може да се проследи и на по-висшите етапи на еволюцията. Образуването на полупропускливи клетъчни стени, които да всмукват хранителните вещества и да отделят отровите, е статично закрепване на постигнатото. Същото се отнася до костите, черупките, козината, кожите, хралупите, дрехите, къщите, селата, дворците, ритуалите, символите, законите и библиотеките. Всички те предпазват еволюционния процес от израждане.

От друга страна обаче, преминаването на възпроизводството на клетките от митоза към мейоза, за да се даде възможност за полов избор и за огромно разнообразяване на ДНК, представлява Динамичен напредък. Такава е и колективната организация на клетките в метазойски общности, наречени „растения“ и „животни“. Такива са половият избор, симбиозата, смъртта и възстановяването, колективността, общуването, умозрителните размишления, любопитството и изкуството. От позицията на ориентираната към веществото еволюционност повечето от тях се възприемат единствено като случайни свойства на молекулната машина. Но според ориентираното към ценностите тълкуване на еволюцията те се доближават до самия Динамичен процес и тласкат модела на живота към по-висока степен на гъвкавост и свобода.

Понякога Динамичното образувание продължава да се развива, но не може да намери механизъм за закрепване, затова спира и се връща към предишното закрепено състояние. Така се губят цели биологични видове или култури. Друг път някой статичен модел се засилва дотолкова, че възпира всяко Динамично придвижване напред. И в двата случая еволюционният процес спира за известно време. Но иначе резултатът е или засилване на способността да се овладяват враждебните сили, или нарастване на гъвкавостта, а понякога и двете. Нарастването на гъвкавостта е насочено към Динамичното Качество. Засилването на способността да се овладяват враждебните сили е насочено към статичното качество. Без Динамично Качество организмите не могат да растат. Без статично качество не могат да оцелеят. Необходими са и двете.

Сега вече, ако се върнем към професора по химия и видим как той проучва емпирично събраните данни, за да разбере какво се крие в тях, нещата се поизясняват. Той не е безпристрастен космически пришълец, дошъл с единствената цел да наблюдава. Нито пък е статична, молекулна, обективна биологична машина, потънала в заниманията си без никаква определена цел. Разбираме, че професорът провежда експериментите си точно със същата цел, с която податомните сили са почнали да го създават преди милиарди години. Той търси информация, която ще разшири статичните модели на самата еволюция и ще засили както гъвкавостта, така и стабилността в борбата с враждебните, статични природни сили. Подбудите му може да са съвсем лични, като примерно „просто за удоволствие“, тоест за Динамичното Качество на неговата работа. Но когато подава молба за отпускане на средства, професорът обикновено и съвършено правилно обвързва молбата с конкретна област от общата еволюционна цел на човечеството.