Марко Семов
За Япония — като за Япония (14)

* * *

Прав беше онзи мой приятел, който казваше, че голяма ябълка е Япония и не е за всяка уста. Човек или трябва да я захапе добре, или хич да не я нагризва, както май излезе моята работа… Но че усетих от вкуса й, от породата й — това, струва ми се, го свърших. Е, ще кажат, като го свърши — какво? От това, дето съм го усетил — едно написах, друго изтървах.

Накрая, както става, взимаш си багажа и, натежал от видяното, и олекнал от него, и възхитен и смачкан от сравнението гледаш разписанието на самолетите. Едно нищо и никакво разписание, а в случай като моя може много работа да свърши. Гледаш и пресмяташ колко още остава, за да изтропа колесинкът на самолета на софийското летище.

Винаги, когато съм мяркал по разписанията на световните летища и гари името на София, все ме е хващало съклет. Това време спира ли, на тоя часовник чарковете му ръждясват ли, та не бърза, за да те прибере в корема си нашето Балканско „Ту“, и додето мине момичето насам-натам с бонбоните, да кацнеш в София. Това е май единственият случай, в който, видя ли името на София изписано — чета го България…

И додето ме вдигат нагоре самолетите, и додето ме свалят, и месец отподир, и година, комай и цял живот аз все ще премислям видяно и чуто, все ще съпоставям. И тъй, отскубнат от земния си корен, качен на високо и на широко — горе, отдето, като гледаш, друга е силата на окото, човек най-добре успява — малките, дребните, заядливите работи, дето му дърпат дрешките оттук и оттам, дето се заяждат с човещината му — да ги тури настрана и с обистрено око, и с обистрена душа да извади спомените и на една страна едно да тури, на друга-друго…

И ми се струва, че макар и нашенското летище да държи за две магарешки кушии място, че макар и страната ни — дорде й настъпиш в единия край чергата, друият край се подаде, че макар и други такива работи, дето се мерят с километри и с векове, у нас да не са от най-едрите — там, в моя човешки тефтер, най-отпред си остава пак тя — България.

И ако има още за какво да изрека блага приказка за Япония, да й счупя един кръст и аз, па макар и без кимоно, накрая ще е и за това: тя ми отвори очите да видя не само нейните чудесии, но покрай тях да видя по-добре — и нашите, български работи…