Марко Семов
За Япония — като за Япония (13)

* * *

Хубава е японската есен. Неочаквано хубава. Ние много обичаме своята българска есен и поради това не ни се вярва, че тя и другаде може да е такава. А есента в Токио не отстъпва — държи се със зъби и нокти и казва: не съм, не съм по-долу от вашата българска есен.

Никога не ми е минавало през ума да сравнявам една ноемврийска привечер или сутрин с жена. И в морето съм се къпал, тихо покрай плажовете, укротило се. И в полупразния „Трифон зарезан“ съм влизал, и в нощен бар, — и хубаво ми е било, и тъжно, но да сравня есента с жена, това не ми е минавало през ума…

А тия топли ноемврийски дни в Токио — със слънце, с чист въздух, малко сертлисан със студенко, докато се вдигне слънцето, та те загали, та те отопли, та те отпусне — тая именно есен ми заприличва на японка — нежна, гальовна, слънчева и тиха… Хората са облечени все още много леко, със своите сини сака, със своите светли панталони — без шапки, без горни дрехи, до късно нощем, докато има хора, докато има страсти, докато има живот, с всичкото — и с доброто, и с лошото, което носи.

В такъв един мек съботен следобед тръгнахме из квартала Акихабара.

Няколко часа ще прекараме тук, в този район на лудата, фантастична техника. Акихабара е специализиран в електрониката. Той е „раят“ на Япония, върхът й. Магазин до магазин са се надиплили. Не обезателно нови, не обезателно супермодерни, това не е Манхатън, където лъскавото и новото ще ти извадят очите. Това е старата част на Токио. Уморена част, ако щете, поизносена вече. Магазините не са от мрамор, стъкло и алуминий — те са добри, стари магазини, големи, широки, с вътрешни стълби от дърво. Ала това, с което са напълнени рафтовете им, то не е старо, то е турено тук да ти вземе очите, па после и главата… Земляк един ме развеждаше този ден защото търсеше някаква стереоуредба за своя син, та пътят в този прочут квартал беше общ. Такива стереоуредби има колкото щеш и където щеш в Япония. Може би точно защото много ги имаше и всякакви, той се колебаеше коя да купи и избираше ту една, ту друга. Усмихнати, японците сваляха, монтираха, включваха, изключваха, разнасяха се мелодии, появяваха се образи, монитори с различна големина оживяваха по тавана, по ъгли, с цветове и гами от тъмнолилаво до не знам какво зелено — нито имам толкова думи, нито толкова понятия за цветове, за да мога да опиша това изобилие от цветове и разцветки. Богатство от цветове, по-силно от което е само природата. Не зная Дечко Узунов и Светлин Русев ходили ли са в Акихабара, гледали ли са всичките тези цветове, които японската телевизионна техника може да им покаже, но ако не са — предстои им да си проверят окото, науката от академията да си проверят. Не ми се говори за японските цветни телевизори, за тия видиомагнетофони и всякакви електронни прибори. Нито думите ми стигат, нито знанията ми стигат, нито пък мерак имам. Докато обикаляхме квартала, голям колкото четирите части на „Младост“ и от един магазин влизахме в друг, по едно време загубих чувството, че това са отделни магазани, че това са отделни собственици. Цялата тази земя ми се видя парцелирана на монитори и екрани — малки и големи, пакетирана в слушалки, направени да подслушваш планетата — какво си говори и защо. Десетки не, стотици видове електронни машини от размера на една пластинка или кибритена кутийка до сложната апаратура за водене на най-страшни финансови сметки. Всичко наредено, надръстено и ти се уплашваш дали си жив, дали си истински или тази супертехника те е превърнала в част от себе си, пуснала те е тук да те плете в пипалата си, както паякът лови жертвите си, и да ти изпие човещината — та да те превърне в бяло мишле, с което тя да продължи опитити си. Нещо в мене опустя, опразни се. Увиснаха ръцете и краката ми, увисна празна и душата ми. Около мене сновяха стотици такива японци и европейци, какви ли не, откъде ли не, потънали в огледалата на мониторите, цъфнали в щастлива усмивка — видели се и те в монитор. За какво се радвате, на какво се смеете, идва ми да извикам. Но меракът на човека да се уплита в жици и напъхва в кинескопи, да се види звезда, не е от вчера и няма да е до утре. И да извикам, и да изкрещя, тия тук няма да ме чуят, няма да ме разберат. И моят човек, не се умори да се мъкне от един супермагазин във втори още по-супер, от него в трети — най-супер, аз се влача след него — уморен и толкова угнетен от всичко това, което съм видял. Чувството ми, че съм човек, който може да ходи със собствените си крака, постепенно ме напуща и аз се усещам вече някаква част от монитор. Усещам се прочетен, пронизан от тия електронни очи, които ме гледат, цъкат и преценяват отвсякъде. Хваща ме стах, ужас ме обзема и аз правя опит да се измъкна, да изляза, но колегата още не си е избрал покупката. А и да изляза, къде ще ида — вън е същото, магазин до магазин, жица до жица, монитор до монитор. И тия ненаситни хора, които все купуват, които все броят пари, за да имат най-новото най-скъпото, те мислят ли, че вече няма къде да избягаш — че тая техника едно ще им дава, друго ще им взема, както е взела на този квартал човещината, пейките, спокойствието на улицата.

Махам с ръка и казвам на моя търговец, че ще го чакам отвън. Сядам на една ограда, отпускам се и затварям очи. Ала и през затвореното око тая технизирана Япония напира, и илюзийката, че малко спокойствие ще намеря, като си затворя очите, бързо се изпарява. Чувството, че съм спънат отвсякъде, заплетен в тия жици и опакован в кутии, става страшно и аз разбирам, че и да искам вече да избягам — няма накъде.

Ами човечеството, ако поиска да избяга някой ден, няма ли вече да е късно? Никога така не ми е ставало мило и скъпо за България, за моята мера Маринска, за реката, в която мога да потопя крака, за една селска пейка, на която мога да затворя очи и да задремя, без да ми се привижда цялата тази уплетена в телове и мрежи, покрита с кинескопи Япония. И да се почувствувам отново човек когото слънцето огрява, носът му диша чистия въздух на планината и под краката си, боси и оставени да си починат, той още усеща как диша земята…

Колегата е намерил, каквото е търсил — идва, нарамил една голяма кутия, спира такси, подава му адреса, плаща му да откара, където трябва кутията, и ме пита:

— Ти какво, нещо се вкисна. Тук българите като дойдат, полудяват от възторг.

— И аз комай полудях — отвръщам му…

Вървим и постепенно се измъкваме от Акихабара… По-точно не се измъкваме, а се вмъкваме. Само че не навътре, в този уплетен град, ами надолу, в подземията. За да видя едно друго Токио, едно допълнително Токио, едно ново Токио, за което не съм и подозирал, че го има. А то си е наистина един друг град, един голям, нов град на един етаж, че и на два, и на три. Слизаш надолу и пак те излапват магазини, пак ресторанти, пак кафенета, пак сладкарнички. И ти се отпускаш в първата от тях, направена вече за хора, сядаш, поръчваш си кафе и почиваш. Наоколо седят и такива като тебе от бялата раса, и японци. И те май си почиват. Тук е вече добре, тук е съвсем друго. Тук няма бързане. Тук няма жици за такива със слаби нерви като мене, а наоколо цветя, зеленина, саксии, колкото щеш. Тук е много повече Европа. Кафето си е нашенско, момиченцето — млада японка, която ти го поднася, ти връща чувството, че си при живи хора, нормални. Ти пиеш кафе на малки, пестеливи глътки, имаш чувството, че това е истинският ти живот, че си се спасил от някакъв кошмар и сега не можеш да се нарадваш на освобождението си…

Прости ми, Акихабара, за думите. Всякакво оплитане на човека в техническа изобретателност до такава степен, всякакво опримчване, всякакво довеждане до робство ми прилича на своеобразен концентрационен лагер. А тук, в тая уютна сладкарничка, има въздух, има хора, които не бързат, които не се пазарят, които отпиват глътка по глътка живот и го плащат на излизане от малкото кафене — една истинска цветна градина. Колко хубаво, колко човешко е тук?…

Излизаме. И пак магазини. Подредени, красиви, господствуващи над човека магазини с малко хора и с много стока в тях. Япония не можеш да я хванеш, че няма всичко, което може да ти мине през ума да си купиш. Не можеш да хванеш и японеца в състояние на раздвоеност: да ти намери ли сега това, което търсиш или да ти каже, че го няма. Това „нямам“ в Япония няма да го чуете. Дори да го нямат, дори и да не са я чували тази стока, те друго ще кажат. Най-висша гримаса на съжаление ще нарисува слисаното японско лице, най-съвършена маска на загриженост ще сложи японецът и ще ти каже:

— О, господине, току-що свършихме стоката! Утре може би ще имаме. Минете утре! — Пък ако минете утре и не ви познаят, че сте същият, отговорът ще бъде пак такъв: „Току-що свършихме.“

Ако ви познаят, тогава ще кажат друго:

— Още нямаме, господине. До няколко дни се надявяме да получим. — И цяла върволица най-извинителни словосъчетания, и водопади от радост, че такава особа като тебе е сподобила магазина с присъствието си. И ти ще се почувствуваш за кой ли път най-скъпоценното нещо, което се е мернало през последните сто години на тия изумителни японски острови…

Подземия, подземия — чисти, подредени, няма фас хвърлен по улицата, няма хартийка смачкана. Това всъщност не са улици в точния, европейски смисъл на думата, по тях няма асфалт, няма паваж, няма прах или кал, засъхнала в края на улицата. Тук камиони не вървят, тук „хонди“ и „судзуки“ не влизат, тук е само за хора и за асансьори. Улиците са постлани с мокет. И на мокет да хвърлиш цигара — не върви. Има пепелници, има място за пушене, има място за гасене на цигарите. И все пак видях фасове, хвърлени на мокета. Досещате се кой може да свърши тая работа — само ние, свободолюбивите европейци.

В Япония рогът на изобилието се е изсипал не само във всеки магазин, ами и направо на улицата. Никой не пази от крадци тези магазини на открито, никой не ти пречи да пробваш стоката, да връщаш, да мериш, да избираш. И никъде не видях скрити монитори, никъде не видях някой някого да проверява като какво, аджеба, има в пазарската му чанта? Откровено казано, не повярвах чак на такава доверчивост към човека. Кой ги знае тия майстори на микромониторчета — къде в копчетата на продавачките са ги скрили и те дебнат, а ти си мислиш, че никой не те вижда какво правиш… Попитах наши българи, живели доста години в Япония. „Няма — казват. — Япония не наблюдава с монитори магазините си, Япония не проявява никакво недоверие към клиентите си, а и японците не проявяват никаква склонност към дребните, кокошкарските кражби.“

Не зная как се нарича това. Възпитание ли, страх ли, традиция ли, култура ли? Какво точно и как се нарича — друг вероятно някой божи ден ще каже. Едно е ясно — в Япония не крадат. Поне на дребно, поне в магазините и по улицата… Онова голямото, едрото, комбинацията, мафията, подкупът — за него знаем, за него сме прочели тук-таме, него и вестниците не го пропущат. И то съвсем не е само японско.

Лашкайки се насам-нататък из тая невероятна част на подземно Токио, по едно време се озовахме в един чудно измислен магазин, наречен „Стоте йени“. Ако на български език трябва да остойностим тия сто йени, трябва да кажем „Магазин един лев“. Всички стоки, които се продават вътре, струват само сто йени. Ни повече, ни по-малко. Влизаш, виждаш ножче — ако ти хареса, вземаш го, броиш сто йени; виждаш приборче за домакинството — вземаш го — и то струва толкова. Не всичко, разбира се, е от най-високо качество, но тия сто йени пък да не са кой знае каква пара̀? Това е един истински народен тип магазин, по-скоро магазин за такива като нас — с много мераци и с малко пари. И „промишлен отдел“ си има, и с отдел за хранителни стоки. Дояде ти се шунка — в пакетчето е поставена толкова, колкото покриват твоите сто йени. Дояде ти се някакво друго месо, толкова е резнато и от него — за сто йени. Сирене, хляб, кашкавал, кренвирши. Опростена търговия, опростени отношения. Вземаш от всичко, което ти трябва. И от онова вземаш, което не ти трябва толкова, защото стоте йени мамят. Минаваш накрая край касата; отварящ торбичката с покупките, „Елката“ играе — излизаш…

Нима ние не можем да открием един такъв магазин: „Един лев“? Или ако един лев ни се види твърде малко, да го кръстим магазин „Два лева“. Как мами тая малка първоначална цена и как хубаво ти отупва джобовете, като излезеш и се окаже, че стоте йени са станали на бърза ръка хиляда или две хиляди. Ако беше жив Луи дьо Фюнес и беше посетил този магазин, сигурно, възхитен от простотата и гениалната сметка на японския продавач или собственик, щеше да се чукне по главата…

Толкова наши делегации обиколиха Япония, толкова търговски деец повлече куфар нататък и обратно, защо барем един не се чукна по главата?… Всички търсят чудото на Япония, всички питат в какво е чудото на Япония. В какво е — в добре измислени, в добре преценени малки работи, които правят голямата Япония…

Дълго се мотаем из този магазин. Губим се, пак се намираме, отново се попиляваме между стифовете. Никой не те следи, вземай си ножчета за бръснене, батерийки за електронни часовници, че даже и часовници по сто йени има, и от тях можеш да си вземеш. Колегата накупи десетина и се готви да ми ги увие в едно пакетче, съответно адресирани, да ги пренеса в България. Такива стотина да занесеш в Битака на Димитровград, о що парк ще се хванеш… Ученически прибори, пергели, тетрадки, моливи, химикалки, стоката е евтина и доста прилична за цената си. Не бих казал, че в този магазин беще пълно с японци. По-скоро пълно беше с европейци — дошли набързо и най-важното — евтино, да понапълнят големите куфари, които ще помъкнат след година-две, като им дойде времето да се връщат в своите страни…

И моята торбичка също се понапълни. Мо̀ре, и аз не си поплювам, каквото и да говоря за другите — прилична стока е това, без пари стока е. Къде и кой ще ти даде така на сметка да хвърляш в найлоновата торба? Знаят си нашите българи кое колко струва и къде да го намерят. В това отношение не можеш никога излъга един българин. Пък ако ще той и дипломат да е. Нейсе, да не я отварям тая тема за българина в чужбина…

Колкото и да обикалях магазина, колкото и да вчетворявах очите си, трябваше да излизаме. Пак се загубихме — пак се търсим. Не „Стоте йени“ трябва да се нарича този магазин, а „Стоте изгубени българи“. Един от нас като се появи, окаже се, че точно сега другият е открил нещо интересно за тези никакви сто йени. „А че що и аз да не си купя?“ — рече другият и той потъне. Търсихме тъй, що търсихме, най-после изсипах пред момчето на касата каквото бях събрал в торбичката. Той не взе да смята и да събира — а само преброи покупките, умножи ги по сто и взе парата. Моите простички и евтини сто йени бяха станали десет хиляди. Преболя ме, като видях какво струва собствената ми лакомия, пребелях, докато извадих банкнотата…

От такова уж туристическо обикаляне започна ячко да ми се опразва джобът, колкото и вечер точно да смятах какво съм похарчил, какво остава. Откровено казано, няма кой знае какво да купувам. Не ламтя толкова, че даже и хич за електронната японска техника, не ламтя и по тия електронни часовници, които вече са станало тук, поне в тая част на Токио, пет за лев в истинския смисъл на думата. Ала кварталът си ми харесва. Що да си кривя душата. И най-вече цените му ми харесват. Сега е моментът и на своята душа да дам малко празник, и аз във фонда „Човек съм“ да бръкна, и за себе си нещо да купя… Това, което искам да го купя, не е от най-евтините работи никъде по света. Това е ракета за тенис — с голяма глава. Където и да я купуваш — скъпа е. А ми се ще да я имам. Едни купуват бутилки с уиски, други купуват, както казах, електронни часовници, трети — видеотехника. Аз искам една ракета за тенис. Чрез тая ракета за тенис открих още веднъж една от тайните на Япония, още веднъж успях така, тихичко да й отгърна кимоното и да видя голичко…

Това, голичкото го видях в друг един магазин все в тая част на подземно Токио. И в този магазин отново пак чист кажи го, планински въздух на стотина метра под земята! Имаш чувството, че Япония има своя вездесъща мрежа от тръби, които насмукват въздух някъде около Фуджияма н го прекарват до всяка стаичка, до всяко ъгълче в тая необятна токийска лудница. Колко ми се ще тия, които са били преди десетина години в Япония, които я оплакваха и ожалваха за страшната кислородна смърт, която я очаква — пак да поизлъжат някое ведомство, да пипнат командировчица и отново да дойдат дотук. Та да ги видя какви ще ги дъвчат, като се изправят на стотина метра под земята, в един претъпкан от стока и хора магазин, па да си поемат въздух, че да си спомнят на какво се вика въздух. И ако им стиска, и ако имат малко доблестчица, да кажат къде е по-чист и колко пъти е по-чист въздухът — в този претъпкан магазин, нека пак повторя — стотина метра под земята, или на красивия, озеленен софийски център пред Университета. Напипах един такъв, обикновен магазин за ракети…

Имаше, както можеше да се очаква, всякакви ракети: и американски, и английски, и френски, и италиански, и западно-германски — с големи глави, със средни, с нормални. Аз търся с голяма глава. Цените са също с големи глави… От стотина долара нагоре вървят. Море, ще дам аз сто долара за ракета друг път — не съм си дотам надделял на хала я. Ала ги оглеждам — барем като не мога да купя, да ги пипна. На българина неведнъж това му е било достатъчно… Една, втора, трета, още малко очите ми ще цъфнат. Какво ли си мислят за мене: тоя баровец разбира от ракети, не си играе. Пара го бие, щом о „Дънлопа“ се е хванал или о „Уилсъна“… Хванал — вятър, оглеждам, малко нещо да си напомня и аз самочувствието. Нямам джоб за такава цена. Вносно, скъпо колкото щеш, и малко отгоре… И изведнъж — оппалааа… Черна, лъскава ракета, баш като тая, гдето я търся, и струва ни повече, ни по-малко, десет пъти по-евтина. Пипам ракетата, лепи се на ръката ми. Оглеждам я, къде ще се гавна. Щом е в такава ниска цена, не е стока. Търся къде е произведена. Ситно някъде е изписано „Мейд ин джапън“. Пак я оглеждам — и виждам, че ракетата е пластмасова, нещо като фибростъкло, ама не съвсем, нова пластмаса, непозната, с черна корда. Удрям по дланта, абе познавач и отгоре… Търся с очи момчето, което тряба да е тук някъде, момчето само мене чака — питам за цената доста сигурен, че нещо не е в ред, защото тая цена ми се вижда афиф. Момчето я повтаря — отивам на касата, то увива ракетата. Плащам. Толкова — петнадесет долара, между десет и двадесет пъти по-евтина от вносните. Тая ракета много приказки отвори после. На майстори на спорта у нас я показвах, на шампиони. На едни я показвах аз, други сами идваха да я гледат. Ракетата, който и да я гледаше, беше ракета и половина. И на безценица и половнна… Не съм ходил оттогава в такава чужбина като японската и не зная има ли ги тия ракети вече по света. Ала ако не ги е имало вече, утре ще ги има. Ще се настанят по скъпите магазини в Париж, Западен Берлин, Мюнхен, Ню Йорк, наред със прехвалени фирми и марки. И ще го направят, отново харакири, само че сега не на себе си, ами на чуждата конкуренция.

Япония произвежда евтино. Много евтино. И ракети, и коли, и мотоциклети. И много евтино изнася. А качеството на производството е японско — да стържеш, да чоплиш със зъби, с ножче да чоплиш, няма да намериш чурук, само високо качество — част от съдбата и психиката на японеца. И евтино…

Остисква ли се на такава конкуренция? Остисква ли се на такъв народ, свикнал да живее от нищо или почти с нищо, да работи с всички сетива, които му е дала природата, да е дотам всеотдаен, дотам организиран и дотам освободен от грижата за себе си и мерака да се види чорбаджия и богаташ… Японските стоки се изнасят два пъти по-евтино, отколкото струват на самата Япония. Заплатата на един японски работник, учен, инженер, е десетина пъти по-ниска заплатата на неговия братовчед в другите високо развити страни. Качеството на производството е веднъж, че и дваж по-високо. Как, питам се, издържа на това Япония, как ще й извадиш на нея ножчето и ще й го подадеш да се бодне в корема…

Япония е решила веднъж завинаги въпроса: хората й да работят много, страшно много, да получават малко, да живеят скромно, и силно, много силно да обичат държавата си. Оттук нататък по въпроса за японското чудо другото са подробности… Оттук нататък другото е вече обяснение, но не е причина… И ако беше само тъй с ракетите за тенис, Япония на бузата си да я сложиш и снизходително да я погалиш по главицата, както се гали малко палаво момче, хванало се на работа, гдето не му е работа. Ала тъй е и с такива сложни производства, които искат суровини — от тия, които вече наричаме стратегически: желязо, мед, кобалт, молибден — от които всичко се прави, които за всичко стават и които дават сила и гръбнак на всяка цивилизована държава. А японците от тая част на Менделеевата таблица нищо или почти нищо нямат. Всичко това го внасят — знае се на какви цени се продават тия стратегически метали, превръщат ги в леки коли, в мотоциклети, строителни машини, сам не зная вече в какво не го превръщат и го изнасят два пъти по-евтино, отколкото струва на Япония… И бият всякакво чуждо производство — и под корема, и в сърдечната област. В цялата тая сметка, където и да се върти, както и да влиза и да излиза от „елките“, каквато и съвършена организация да я обслужва, има един източник: този луд и невероятен факт се крепи на японската ръчица — пъргава, трудолюбива, уморена, изтощена и неспирна. Към нея човек трябва да се наведе, нея да целуне.

Че е богата вече Япония, богата е. Че е модерна, модерна е. Че мисли с главата си, мисли, че нейните делегации не ходят по света, за да си проветряват куфарите, а да купуват опит — и добър, и лош, и това е така. Че е работна до лудост, до самоизтезание, Япония, също е вярно… А кога почива тая Япония, къде почива, и как?

Рано една сутрин се настанихме в елегантната и комай напълно автоматизирана лека кола на нашия японски кореспондент. Мале, мила мале, ако ти мине през ума да я сравниш с един нашенски „Москвич“, до какви самоубийствени мисли може да стигне човек. Ама по-добре е да не стига сега, а да гледа. Ще отиваме към някакъв град Атами. Това значи да се измъкнем от Токио, да минем през всички цепки и пробки на всички възможни „уей“, които са накръстосали метални гривни и кафяви платна и срещу съответните десетки долари те пропускат да продължиш по-нататък. И Киросава веднъж гледах как плаща, днес ще си огледам и Иван как се бърка. На всяко кръстовище — ръката му в джоба. По едно време се умори да бърка — извади една купчина долари, сложи ги до себе си и ха спре да плати за новия уей, ръката му на купчинката. До вечерта, като се връщахме, купчинката се стопи.

Как си, земляк, ако ти кажа, че за да си отидеш от София до Троян, трябва да платиш (при най-сладкия, при най-невъзможния дори курс на долара) петдесет лева. Само за един ден, утре, ако ти дойде нов мерак пак да идеш, отново ще се бръкнеш… Иван плаща, аз му благодаря в душата си и обещавам, че като се върнем в България, ще се реванширам. Ние, българите, много обичаме по такъв начин да обещаваме…

Та днес е неделя и нашият път е към Атами. Има коли пред нас, има и зад нас. И не са малко, ама като сметнеш, че всяка японска къща има по една-две коли, виждаш, че в този почивен ден тези нищо не са. Пред нас е Япония, зад нас — също. Встрани е пак тя. Лъскава, внимателна, съсредоточена. Върви по своя път, настига ни, задминава ни. С колко километра? Или по-добре ще е да питаме с колко века? Изтръпвам пред собствената си дързост! И къде отива тази страна? Към какъв утрешен ден? Пътищата на много напреднали страни също водят към този утрешен ден. И Японският път е един от тях. Япония е една много възможна картина на двадесет и първия век, ако човечеството го доживее. Нека читателят сам реши добра или лоша е тя?