Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Сканиране
?

Издание:

Марко Атанасов Семов. За Япония — като за Япония

Второ издание

 

Редактор: Никола Радев

Художник: Петър Добрев

Техн. редактор: Марияна Тенева

Коректор: Красимир Димов

 

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 11,50. Издателски коли: 9,66

УИК 10,26. Тираж: 50000. Издателски № 43 (1043)

ЛГ VI, 56, в КОД 20/95362/22311/5605-569-90

Дадена за набор на 26.IX.1990 г.

Подписана за печат: м. ноември 1990 г.

Излязла от печат: м. декември 1990 г.

Цена 3,50 лв.

 

Изд. къща „П. К. Яворов“, бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

* * *

Обещах да не се меся във вътрешните работи на Япония и да не човъркам в неразгадаемата психика на японеца, а ето че потеглих нататък… Вместо да си седя на летището и да чакам да минат моите три-четири часа…

Докато оглеждам хората, две неща ми правят впечатление и аз решавам да ги проверя.

Първото — всички японци, които преброявам, без изключение, а сметката ми наближава стоте, са с черни коси и черни обувки. И косите, и обувките лъщяха. Имаше едно време в нашия край един полковник Генов — билки събираше.

Бе служил в царската армия, изселен от София след Девети, от всякъде бях чувал за него, че бил достоен офицер и патриот. Та дори в ония луди времена беше оставен да сн събира билките и да припечелва някой лев. Като се остави настрана службата му при царя, той беше и много образован и даже мъдър човек. Веднъж се случи да идем заедно до съседното Ново село, не помня по какъв повод той ми каза: „Слушай, момче, един мъж може да няма пари, може да няма имот, но три неща той задължително трябва да знае и да умее — да е с изгладени панталони, да е избръснат и с изчистени обувки…“

Човек много работи на тоя свят ги запомня, като си погледне обувките…

Искам да запомня и аз Япония, като й гледам обувките. Как не видях барем един японец с нечисти обувки, льоснати някъде, или пък да не е играла четката сутринта до разчекване по тях. Лъщи му обувката, винаги и задължително черна, без измишльотини по нея — обувка, модел 1960 г. Всички японци са с такива обувки. Нарочно през целия си престой все оглеждах, ала обувка, на която, ако кацне нашенска муха и не си изкълчи крака — не видях… Това, изглежда, е или работа на будизма, или е правило, което се учи, докато детето е още в пеленки. Роди се япончето — мораво, мъничко, каквото между впрочем ще си остане през целия си живот, тури майката под носа му една чиста, лъсната мъжка обувка от черна кожа — да свиква отсега с чистотата и с лъснатото. Макар че тъй, както взех да обяснявам всички работи в Япония все с поставянето им в пеленките на детето — доста нещо трябва да побират тия пеленки. Ако си човек наблюдателен, където и да ходиш — и в японските села, каквито всъщност няма, и надолу — към островите Хонсю и Кюсю, навсякъде все е тая Япония — на чистата и лъсната мъжка обувка. Нашенските цигани, ваксаджии, ако, речем, да ги пращаме и тях някой ден на специализация, там трябва да е — в Япония. Ако речеш да познаеш примерно по една токийска улица кой е японец, кой не е, това най-лесно можеш да го направиш, без да вдигаш глава, само краката на хората като гледаш. В Токио освен японци има още всякакъв народ — от тайландеца през европееца до американеца. Американците съвсем не са кът и тука… Обувките на тия народности не винаги са изчистени — видиш ли неизчистена обувка, вдигай погледа си — на японец няма опасност да попаднеш. Казвай си своето „хелоу“ или „чао“, защото повече от сигурно е, че си имаш работа с човек от модерните светове. Ала и още — нашите обувки са къде по-разпищолени в модата си: то ботуши ли не щеш вече носим, то високи гети с ресни, пуснати отгоре им, то мъже с високи токове ли нямаме, то с цървул ли вече изкилифещен не се обуваме, та ако щете, и апрески ли вече нямаме на краката си. Сега идва големият въпрос — добре ли е това, че в Япония няма други видове обувки, а в Европа и Америка има колкото щеш?…

За да отговори човек на този въпрос, трябва да мръдне по магазините и да надникне в кесията на японеца. Истините за човечеството ги търси най-напред под юргана и в кесията му. Не смятам, че ще бъде вярно, ако обвиним японския пазар в липса на изобилие. Говорим за изобилие, а не за качество. И ако не отваряме сега дума за него, и ако това няма да го направим и по-нататък, то е, защото качеството на всичко, което носи японска марка, е вън от всякакво съмнение. Стига ли джобът на японеца да си купи друг вид обувки, да се поразпищоли и той, да тегли една на ония повивки и на онзи лъснат черен патък, модел 1900 г., който нежната му майка е сложила в пеленките — европеец да стане? Темата за стандарта на японския гражданин е много голяма, много сложна и не е работа за пътепис. Все пак ще кажа още тук, че без особени усилия един добре платен чиновник може да си купи, да речем, едни лъснати кожени ботуши, с ресни, с десетина връзки, които леко да подрипват по крака. За един пък високоплатен чиновник във фирма, за някой още по-богат, да речем, лекар, инженер или търговец — да си купят такава стока не е в никакъв случай проблем. Ала те не купуват. Те не носят. Произвеждат ги за нас — ние да купуваме, изнасят ги на нашите пазари, но такава нетрадиционна обувка японецът на крака си няма да сложи. И нито модите, нито гостите и туристите, нито влиянието на телевизията, радиото и нагледната агитация на тия хиляди европейци и американци, които пълнят магазините и ресторантите на страната, не са в състояние, поне засега, да смутят убийствената увереност на японеца, че от неговата черна и лъскава обувка има нещо по-удобно. И по-редно…

Обувките и проблемите, които са се събрали в тях, напират да подскажат нещо, което и отпосле ще има да ми мъти главата. Японците не обичат да живеят разпищолено, те живеят много скромно, много чисто и не зная дали много ще сбъркам, ако кажа: някъде на границата между оскъдното и достатъчното — взето като най-строга, премерена с японска точност мярка. Там, където върви границата между достатъчния минимум и малкото, загатнато излишество, там, в тоя пояс на жизнените стандарти трябва да търсим японеца и държавата му. И той засега няма никакво намерение да се премества оттам. Само че с това неразгадаемо, поне за мен, споразумение между държавата и японеца се е стигнало да едно изумително съгласие — тя е богата и силна, а той скромен, до немай къде скромен и непретенциозен към онова, което тая държава му дава. И японецът не й се сърди — напротив, той е щастлив, когато държавата му е силна и велика. И е готов на всичко тая държава да е още по-силна и по-велика. Затова прави само онова и точно онова, което един неин поданик трябва да прави — да работи, да работи и пак да работи. И как, боже мой, работи тоя японец!… Ала пак бързам. Забравих, че тая ябълка — Япония, е много хлъзгава, иска ти се наведнъж да я налапаш, а тя е като японска мома — мила, нежна, любезна, но в никакъв случай няма да легне с тебе от пръв поглед…

Да мръднем малко по-нагоре от обувките — към чорапите, панталоните, роклите, саката и блузите. Но да караме подред…

Аерогарата в един град е особено място. Хора от всякакви рангове и човешки теста минават оттука — спират за час, хване ги онзи ръкав, едни поема, други връща. Японците не проверяват багажа на пътниците — все едно откъде идват те. Но и не пускат всекиго, на когото му е дошло на ума да се пошляе по красивите и богати японски улици, или пък му се е приискало срещу зелен долар да му се изстъпва гейша. Аз самият, преди да тръгна за Япония, имах известни проблеми. От посолството в София доста разпитваха защо отивам в Япония, при кого, за колко време, какво точно ще правя, все въпроси, на които ние, българите, твърде не обичаме да отговаряме. А и най-често не можем. Ние обичаме да си тръгнем в командировка, па като стигнем, там вече ще решим къде, какво и как… Ако бях написал в документите: тъй и тъй, ще зяпам по улиците и ще пиша книга, кой знае какво щяха да си помислят — нали такива зяпачи като мене написаха такива едни книги, които от Япония се възхищават, а японеца все нещо смешен го изкарват. Ала по такива видимо причини в Япония няма скитници — тия брадясали юначаги, с огромни раници на гърба, с транзистори по-големи от раниците им и с една миризма около тях — на непрано и некъпано, пет такива да влязат в Токио, стигат му да се хване за носа и да закиха. Представяте ли си един японец, който е хванал късото си носленце да киха и да се мръщи? Аз не мога — една намръщена Япония не мога да я представя. Затова тя няма нито свое производство битници, нито вносно пуска на пазара си… А да сте чули някой да е обвинил Япония, че е затворена страна, че е негостоприемна, че потиска правата на човека?…

Макар че що се касае до правата на японския човек, много може и, мисля, много трябва да се приказва…

Та, по-нагоре от обувките като погледне човек, ще стигне до панталона, сакото и ризата. Както не видях японец с нелъснати обувки, тъй не видях японец и с неизгладен панталон, сакото най-често е синьо, ризата най-често — бяла. Ама като казваме бяла, да се разберем. Няма да е обличана вчера, да е малко нещо поомачкана, да е позацапана, та като я погледне сутрин японецът, да каже: „А бе, още един ден ще изтрае.“ Не зная дали японските ризи се не цапат, една държава като Япония муха я ухапала и такива ризи да си измисли, или пък вратовете на японците не цапат техните ризи. Мисля, че и едното, и другото е вярно. Японците са един наистина безкрайно чист народ. Гледаш ги в недоумение — тия хора не се ли потят, не се ли умирисват в кухните си. Като срещнеш, да кажем, някъде една група — европейци — всякаква миризма може да те накара да се хванеш за носа. Японците миришат на хора, излезли от пералня, от парфюмерия, или от похлупак стерилен — като че ли не живеят на тая земя, като че не стъпват по нейните пътища…

И затова до доста голям конфуз могат да докарат един потен европейски крак. Ще кажете защо? Ами защото, да речем, в японската къща или, още по-лошо, в японски ресторант все едно какъв е и що е, там с обувка не можеш да влезеш. Който и да си. Каквато и служебна кола да те вози, колкото и секретарки да стоят пред вратата ти. Колкото и активен борец да си бил ти или баща ти. Както казваше някогашния наш еснаф: „Доверие всекиму, изключение никому“… Пет пъти една вечер ми се наложи да си събувам обувките, да си развръзвам връзките и да ги връзвам… Влизам в ресторанта, най-обикновен крайпътен ресторант, на който ние едно време му казвахме кръчма, щом е японски ресторант — събуваш си обувките край вратата и по чорапи, по чорапи до масата. Ама чорапите ти това-онова, ама краката ти… да си обул чисти чорапи, да си измил краката си… Ако не си днес, утре ще го направиш, ако пък не щеш — гледай японците как си стискат носовете и малко като се загледаш в менюто, гол-голеничък те събличат и правят своите учудени японски физиономии… Не е задължително да си подредиш, разбира се обувките, но е задължително, като си излизаш, да ги намериш подредени. Това също влиза в правилата.

Някъде в тяя ресторанти е постлано с мокет, друаде — с чиста бяла дъска — бяла, като с тел жулена. Ала за да идеш до масата, нали вървиш, нали не трябва да ти се изцапат краката от нечисти дъски, от мазни мокети — затова и те са чисти. Дали керемида е играла, дали покорна и търпелива японска ръка — не зная. Мисля, че е все едно, щом като подът така свети, като че ли по него току-що е минало ренде — с език да го близнеш. Такава е и японската къща. Отидеш на гости — преди да седнеш на малката ниска масичка, преди да навреш крака отдолу под нея, трябва да се събуеш. И нека пак повторим — колкото и желан гост да си, и слънцето да влезе в една японска къща и то трябва да си свали обувките…

После идва миенето на ръцете… Японците си мият ръцете на масата. И не посят легени, сапуни и кърпи, а едно малко пакетче в тънка найлонова ципица, сгъната на колело — мека, малка хавлиена кърпичка, херметически затворена в тънкото и прозрачно найлоново пликче, сложена в тенджера за изваряване. Така, както лекарите у нас, преди да се появи д-р Сашо Герчев с изобретението си, изваряваха инжекциите. Кърпичката в този вид — пареща, димяща, идва в една чинийка на масата първа — преди сакето, преди първото от десетте блюда водорасли, над които после ще трябва да се потрудиш с клечиците… Чакаш малко да си иде горещото, да се охлади парата, късаш ципицата и избърсваш ръцете си, по-скоро, дезинфекцираш ги… Просто и ефектно. И удобно, че дори приятно. С тая кърпичка, ако си уморен, най-напред можеш лицето си да освежиш, челото си да избършеш…

Косите на японците и японките са също тема. Няма сплъстен косъм, всеки косъм като че ли поотделно си го лъскал и специално обработвал. Чисти и лъскави косите на японците са сресани обикновено — няма кокове, няма моди, няма изгъзици: мъжете са с една и съща проста и практична прическа, чарът им идва от чистотата и лъскавото на косъма и винаги добре подстригания врат, от чистата бяла риза, от сакото-блейзър, което подходящо и с вкус свързва синьото и бялото…

Казват, че японците се къпели два пъти дневно. Поне два пъти — сутрин и вечер. Не зная по колко пъти на ден се перат. Не стигнах дотам в опознаването на Япония, но видях и се убедих, че и в най-скромния хотел, че и в най-скромното жилище друго и да няма, баня с вана има. Е, ще кажете, то пък една вана. Вярно, че като нямат достатъчно място в къщите си и ваните са им такива — къси и плитки, все пак да се побере в тях не особено едрото тяло на японеца или японката — стигат. Ала я има задължително. Има до нея и едно скромно сапунче — не от тия нашите, европейските — едри, тумбести, ръбати, наперени с миризми всякакви. И няколко вида кърпи… Чисти, огладени, подредени. И кога работят тия камериерки в хотелите, тъй и не успях да разбера. Капитализмът ги крие, изглежда да не видим колко са експлоатирани. Не е като у нас — открито, ясно, доблестно. Стане стрина Пепа към седем часа, вземе кофата, тури вътре метлата и парцала, блъсне вратата на офиса, иде до нейде, сети се, че нещо е забравила да нареди на Марето, викне, та процепи коридора. После дойде пред вратата ти и така пусне кофата на цимента, че и умрял да си вътре, ще те вдигне от кревата. После ще извади ключовете, ще ги раздрънка. Марето вече се е показала и тътри чехли по коридора, двете си викат и се разправят — к’во имало вчера на пазара и к’во нямало. После ти отключат стаята, която ти си заключил, не дай боже да си в банята — и там ще надникнат, ако спиш, ще те събудят, за да ти кажат, че они до десет само чистят, след това — не…

Никой никога не ме попита в хотела кога ще ставам, никой не ме събуди, никой не ми каза до колко работят японките Пена и Марето, и никога не намерих стаята си неподредена и непочистена…

Отдавам го на секретните японски служби, които, както чувам, следят всекиго, дори и в леглото му, и с прочутата японска техника съобщават на Пена и Марето кога си излязъл от хотела, та да си свършат и те работата.

Скромност, доведена до изящество. Това е, което мисля, че мога да кажа в заключение за облеклото и модата на японците. И ще свърша дотук — поне що се отнася до мъжете, щото колкото и да гледах, където и да попаднех, изключение от това правило не видях. Ще кажете: ами жените — нали и те са жени, при това прочути, толкова ли са и те еднакви в облеклото… С жените мисля, че горе-долу също така стои работата, макар че не съвсем. Не бива да забравяме, че Япония, преди да стане страна на техниката и електронноизчислителните чудеса, е била Япония иа самураите и на кимоната. Кимоната и днес ги има. Те представляват, според мен, приемствеността между феодалното минало на Япония и днешната супериндустриална държава. Те са голяма тема и голям възел от тайните и чудесата на Япония. Оная, феодалната, си спомня за своите баби и дядовци, за самураите, носейки кимоната. Днешната — е свалила кимоното и турила джинсите, дънките и просто плисираните полички, най-често от син или червен плат. Дънките и кимоното си другаруват — макар, изглежда, да има една тънка договорка помежду им, която доста стриктно се спазва.

Защото Япония е между първите страни, в които хората командуват научно-техническата революция, а не тази именно революция да командува тях. Или, ако речем по-меко да го кажем, Япония е единствената, която все пак доста успешно вкара тая революция в традициите си, в обичаите, в навиците си… Мисля, че това е голямата тайна на Япония. Това е нейната японска сила. И по-нататък, като ходя насам-натам, из фирмите, по улиците, като се возя в метрото, като пия саке с този или онзи японец, като си събувам обувките и гледам телевизия, ще се мъча именно отговора на тоя въпрос да намеря. Защото според мен, ако Япония си има своя тайна, тя е тука, в това просто и, струва ми се, страшно със силата си изречение… И кимоното първо ще ми подаде ръка, първо ще извади писалка и първо ще се подпише под това мое съждение…

Там, където японките са още млади и неженени и следователно още работят, кимоното стои скътано в малкия домашен гардероб — едно, второ, трето — колкото е по-богат бащата, или после — съпругът на японката, толкова и кимоната са повече, и по-скъпи. Избирането иа едно кимоно е цяла атракция, която ако стане в нашия ЦУМ, може да се предава и по телевизията, при това ще бъде една от най-интересените програми. Влизате, да кажем, в магазините на „Мицукоши“, в центъра на Токио, на най-главната улица, на токийския Шан-з-елизе — улица „Гинза“. От вратата те посреща едно хубаво, начервенко, с черни очи японче, с коса, за която вече говорихме, и така силно се пречупва през кръста, че си готов да протегнеш ръка да не би да падне и да вземе да се осакати. Макар че на самия тебе нещо от този поклон ти става, щото де си виждал ти и кога, скъпи ми социалистически купувачо, продавачка или портиер да ти се покланят!?… Нещо по-малко — Добър ден да ти кажат. Поглеждаш етажа, какво да му гледаш — момичето с това нежно лъчезарие толкова мило ти се усмихва, че се питаш истинско ли е това момиче или някаква кукла, направена от японските техники, която може да се покланя, да се усмихва с равните си, подредени бели зъби, с малко повечко червило по бузките и която се е научила любезно да казва: „Добър ден, господине, нашият магазин е щастлив да ви види, на този етаж, вие господине, можете да намерите месо, колбаси, всякакви месни и хранителни изделия — и наше, японско производство, и вносни сирена от САЩ, Франция, Латинска Америка.“ Информацията е кратка, наситена и бърза, точно премерена, колкото един пътник или клиент може да изчака — да му се каже главното, което го интересува. Повече ако ти приказва, ще излезе, че си хапльо, който пък чак дотам не може да се оправи, по-малко ако ти приказва — няма да си свърши работата. Така те оставя момичето, казало ти е, каквото ти е казало, пак бързо и нежно ти се покланя: „Приятен ден, господине…“ и се обръща към следващия. А ти бързаш, както се разбрахме — към кимоната… Днес ти е кеф кимона да гледаш, японки, които купуват кимона, играят в окото ти. Кимоната са на шестия етаж — дотам се отива с асансьор. Асансьорът мирише на чисто, на свежо и една друга такава стюардеса, дошла направо от приказките — първа братовчедка на оная, която те е посрещнала на входа, те поема в асансьора, и пак така мило ти се усмихва. И ако си сам в асансьора, никой не може да каже дивият ти балкански нрав накъде може да избие при такава усмивка — правена, гласена, тъкмена, както ние обичаме да си мислим, само за нас… На всеки етаж — тоя тих, че ще река, и нежен асансьор, спира. Няма да те сяпа, няма гръбнака ти да изкълчва, няма никой вътре да те блъска — японците и тая дума — блъскането, я нямат в речника си. Макар че като живеят в този безкраен град, като са и те на норма, и то каква още — все някога би трябвало да се изнервят. Нали са хора, нали нервна система имат. И да се изнервят, то ще е някъде дълбоко в самата среда на нервната им система — но оттам нищо няма да излезе навън. Ще си остане ядът им струпан и затрупан в усмивки и милни словца, които баш когато може би са най-ядосани, най-милно ще изрекат. Момичето с асансьора спира на всеки етаж. Усмивката — премерена, любезна, ала не сервилна, дружелюбна, ала без флиртове и интимност — такава дозирана усмивка, не се знае през колко електронни машини минала, мисля, че няма никъде по земята. И преди да слезна от асансьора, преди момичето леко да ми се поклони и то на свой ред да ми пожелае „Приятен ден“, искам още две-три думи да кажа за тая японска усмивка.

Не че аз съм я разбрал или съм проникнал в нейната загадъчност. Не. Пази боже! Ала има нещо в тая усмивка, което си струва да подремеш над листа, над спомена — нещо, което ти бяга, а ти се иска да го увардиш… Ние, европейците, когато се усмихваме, ако усмивката ни е от сърце и от душа — така ще се разчекнем, че ще се видят не само кътните ни зъби, но и пломбите по тях. Даже сме си изработили такива силни гърлени смехове, които, особено в новите жилища на „Младост“ и „Люлин“, като се засмееш на дванайсетия етаж, ония долу, на партера, ако са вече заспали, рипат от кревата си. В такива случаи даже обичаме да се съветваме: „А бе, я си затвори устата, че става течение!…“ Друг път, ако пък не ни е до смях, но искаме за културни, за любезни хора да минем, тогава вадим друг карат усмивка, тя е изцедена, препечена, подсилена. По усмивката на един европеец може доста сигурно да познаеш характера му. Че я да вземем усмивката на нашите майки. Когато на една българска майка малко нещо се е поотпуснала душицата й, каква е нейната усмивка? Ако има престилка, ще я вдигне, в нея да се засмее — да не я видят хората, да не си помислят: „Тая пък какво толкова се е захилила…“ Че дори, ако щете, да не й рече комшийката: „Абе, теб много ти е драго, ама много драго не е за драго…“ Ако пък няма престилка, ще се засмее в шепа — пак с такава цел. Нашите моми чакаха да стане среднощ, па като идат на седянка и на връщане някой ерген посграбчи малко нещо момата и да се чуе кикот в тъмното, той ще е само за тях двамата и най-много — за някоя наспала се вече любопитна бабичка. Все смях съобразен, все смях в шепа, все напъден смях…

По-старите хора помнят — как едно време се смееха и сега се смеят германците… Смехът е огледало на самочувствието, на вътрешните пориви на един народ и на мярката му за място на този свят…

Тогава какъв е смехът на японеца?… Сложен като самия японец. Той не е смях за надвикване, не е смях, който като се плисне по улицата, ще те накара да се обърнеш — японският смях е усмивка. Ала в тая усмивка има от всичко, което е Япония. И интелигентност има — затова тя е с шублер мерена: доколко, докъде устата, зъбите, мускулите на лицето ще се отпуснат. И нежност има, ала и тя не е за разливане по паважи и асфалти. И тя е през везна минала. И да те предразположи трябва тая усмивка, ала не като ти каже, че пред тебе стои един наивен блейчо, готов да прави, каквото му кажеш.

И гостоприемство има в японската усмивка. Но и то е с мярка, — хем гостоприемство, хем и достойнство… И усмивка за уважение е тя. И може би най-много е това. Да те зачете, да ти покаже вътрешно предразположение. Но тази усмивка, ако добре умее да я разчита човек, никога, струва ми се, не е готовност за самооплюване, за самоподигравка. На себе си да се присмее, тебе, чужденеца, да възвеличи. И мисля, че колкото японската усмивка в този смисъл да е подвеждаща, нащрек трябва да си. Защото рано или късно, или когато може би най не го очакваш, японецът ще ти върне за грешката, която си си позволил.

Японската усмивка сьщо е противоречива — тя крие в себе си цели светове от големите амбиции на Япония. В нея понякога е събрана жестока и тиранична воля — и по време на войната показана, и в днешния ден. Тая воля направи от Япония днешната държава чудо, ала в същото време в тая усмивка, струва ми се, няма надменност. Защото Япония хем го има самочувствието — какво е вече тя, хем още го няма в достатъчна степен. Затова усмивката на Япония е и предпазлива, сдържана, в нея още се побират две чувства — на вече узряващата увереност, че тя е по-горе от другите, че тя е истински велика и неповторима държава, и на другото, че още не е…

И, ако преди да стигнем до етажа с кимоната на онзи суперлуксозен и суперскъп магазин на фирамата „Мицукоши“, речем още две приказки за тази много властна японска раздвоеност да кажем — нека доизясним това свое разбиране и чрез споменатата вече тема за чистотата…

Чиста е Япония — страшно чиста, невероятно чиста. Велика в своята чистота е Япония.

И колкото и да е странно, за Япония може да се каже и другото. Ха де! Върви интелигентен, чист, спретнат японец и както си върви — пляс, изплюе се на улицата, и ти едва ли не подскочиш изплашен — тая японска плюнка да не цъфне върху обувката ти.

Това, разбира се, ще го видиш и в Китай. И в други азиатски страни ще го видиш. Япония на лудата техника си е останала в това отношение мил азиатски оазис… Към тези стари вековни некултурни порядки са се прибавили и онези, които идат от Америка. И колкото Япония да си спуска щорите, колкото да си вардят поличките японските момичета, виолетовите светлини над хотели за любов, пълни с американци, стават все повече и повече. Япония иска да бъде Япония — нацията на света. Но тя все още знае какво е Америка, все още окото й е наплашено от нея. И тя в много отношения й подражава. Вярно, че подражанието е японско, че е минало през полицията, през мозъка, през митницата, през пропагандата, че е съобразено. Все едно каква е формата и степента — това подражание съществува. Колкото пъти се опитах да похваля Япония за онова в нея, което е хубаво, толкова пъти и министърът, и шофьорът, и милата администраторка в малкия хотел, в който спях, ми отвръщаха с най-важния за тях въпрос: а в Америка бил ли съм, виждал ли съм американците какво са направили… Америка — не зная обичат ли я или я мразят японците. На такъв въпрос сигурно само японецът може да отговори. Но че й имат страха и че искат много да й подражават и което е най-важното страшно много — да я изпреварят — е вън от всякакво съмнение. Мисля, че изпреварването на Америка — това е най-тайната и най-истинската задача, която лелее националистичната душа на всеки японец… Поради което, както казах, колкото и да си стиска поличките Япония, американското е надникнало и тука. И не зная дали вече Япония, колкото и силна още да стане, ще може да го напъди. Да не забравяме, че аз съм още на аерогарата, че още гледам оръфаната картонена кутия пред себе си и още не съм направил и три крачки на японска земя, дето се вика, освен по цимент, не съм стъпил още на японски калдъръм, на японска улица. Ала тъй или иначе, два часа вече ще станат, от две неща не съм си отлепил окото — от японците и от телевизора. И два часа вече телевизорът и на шега не мръдна око нещо друго да покаже, освен прословутия бейзбол — националната американска игра! Япония е спортна държава — това всички го знаем. Но покрай отиващите си вече типично национални японски игри от времето на самураите — властно и натрапчиво американският бейзбол завладява Япония. Без никаква съпротива. При всичкия си национализъм, ставайки бейзболисти, японците — не зная усещат ли го или не — също се американизират…

Споменах за хотелите с виолетови надписи, с тайни, потънали в зеленина входове и изходи, хотели, в които всичко е направено така, че един човек друг не може да срещне или види. Всичко е доведено до съвършенство. И поръчката от саке, вино или уиски идва по дискретни пътища, тъй става и заплащането. Ала кой ли ги издържа тия хотели — японците ли? И японци-мераклии, разбира се, ходят там, и такива мераклии, дошли като мен в командировка, ала най-вече редовните клиенти тук са и американските военнослужещи от 120-те военни бази, разположени на японските острови. Япония е отстъпила не само островите си, но както в подобни случаи става — и хубавите си момичета. Тия войници ходят по японските улици, пият в японските ресторанти, плюят семки в японските кина. Пак повтарям, само японецът си знае какво сн мисли, като го гледа този американски чепик — и за кога отлага, и докога своите далечни с него сметки. Засега едно е ясно — Япония тихо, макар и пресметнато отстъпва пред военно-технологическата сила на САЩ.

Ала ние говорехме за чистотата. Влезеш в кино. Пие японецът — скромният, чистият, коректният, вежливият японец кока-кола и — тряс, хвърли шишето на пода. Минават хора, минават чистачки, прибират, но японецът пак хвърля. Японецът с бялата яка, с чистата душа, честният японец, вежливият японец чопли семки и плюе и тях направо на пода. И цигарата опише дъга и плесне недопушена в краката на друг японец. Как да не ти се повиши при такава свобода самочувствието?… Разбира се, в тази свобода се крие и дълбока психологическа сметка, която, струва ми се, вярно е направена. На един човек, на който му вземеш душицата от работа, трябва да му се осигурят условия някъде да се чувствува властелин. По-добре го остави да хвърли едно нищо неструващо шише кока-кола, да се изплюе два пъти на земята, да ръси недолюпени семки около себе си, че, ако щеш, и да псува президента, отколкото утре да ти дреме на машината… и по този начин да бърка в касата на фирмата. А тая работа с машината там е сериозна. В нея е силата на Япония — в двете японски ръце, в десетте или четиринайсетте часа, които японецът ще прекара до нея — над масата с чертежи и където въобще му е излязъл късметът да работи…