Марко Семов
За Япония — като за Япония (6)

* * *

В нашите източни европейски страни както и у нас страшно много труд и усилия хвърляме да постигнем няколко най-общи и важни идеологически цели, които могат да бъдат формулирани примерно така:

— всичко за човека, за неговото благо и щастие;

— личността се реализира както чрез своите индивидуални постижения, тъй и чрез постиженията на своя колектив;

— колективът е мястото, където човек се развива и обогатява своите добродетели — чувството на колективизъм е чувство на държавнически усет, на отношение към обществото. Съвсем отделен въпрос е колко малко сме постигнали в това отношение.

Колкото и да е странно, последните две задачи в Япония са вече решени. Чрез тях Япония по своему се опитва да реши и първата задача — за човека. Ала пак повтарям — не като индивидуалност, която да е, както ние казваме, „хармонична, всестранно развита, духовно пълноценна“, а като част от колектива. Точно такава част, каквато му трябва на колектива, за да функционира, но не като личност — хармонична, всестранна, отговорна за всичко, а именно като колектив… В тая проста, малка на пръв поглед разлика се крият много непонятни за нас представи за добро и лошо, за умно и глупаво, за разумно и неразумно, които объркват и нашата мярка за Япония. Те често вземат шапката и я обуват вместо обувката, и обувката слагат вместо шапка и ни довеждат най-често да казваме: — Абе, Япония ли? Азия е това, недостъпна за европееца е нейната психика.

И което е вярно, вярно е — за нашата доста индивидуалистична, европейска психика, не говоря само за грубия индивидуализъм, Япония е наистина странна, непонятна, скрита зад маската и кимоното така, че ние трудно, а и най-често никак — не успяваме да надникнем…

Кой например е формирал това държавническо чувство у японеца? Откъде иде то, откога? Как е станало възможно той да е готов всеки момент да се откаже от себе си, текме да си удари, да подчини своя интерес на държавния, на общия, да се бодне с игла, под ноктите си да човърка, с чекийка да се кълца парче по парче за държавата н фирмата, в която работи, в огън да е готов да нзгори, ако топлината на немощното му тяло ще стопли фирмата…

Мисля, че вероятната причина трябва да се търси в няколко посоки. Една от тях е историята… Япония е древна страна. Не по-древна, разбира се, от Китай, ала и с не по-малки амбиции от него — и тя да пободе своето знаме на най-високата точка нз земята. Ние имаме по-малко доказателства за тази скрита азиатска амбиция, ала доста категорични. Нека оставим на историците феодалните времена на Япония, да вземем нейното развитие през последните 50–100 години, тогава, когато за пръв път Япония усети и силата си, и ужаса на поражението. Япония влезе във II-та световна война с вече изградено чувство за държавност, японецът — с вече определено чувство за принадлежност към своята държава. Религията, изглежда, беше направила тези чувства да са силни, ала те не бяха достатъчно укрепнали, след като Япония преживя с изключителен ужас и драматизъм своето поражение във войната. Колко японски офицери се самоубиха, правейки си прочутото японско харакири. Някой да знае друга армия, друг народ, друго офицерство, което така масово да се е самоунищожавало, просто защото се е срамувало, защото не е могло да понесе поражението? Като ония съсели, които станали повече от храната си, повече отколкото са нужни на природата, развиват под опашката си една жлеза, тя увеличава температурата на тялото и единствено спасение става водата — самоубийството. Тези единствени животни-самоубийци отиват да се давят и се давят дотогава, докато станат толкова, колкото на майката-природа е потребно… Човекът никога не е имал съзнанието, че е излишен. Още по-малко — японците. А и не са имали причини да мислят така. Но те също се самоубиваха — стотици, хиляди намериха за необходимо да спасят воинската си чест, поруганата чест на Япония чрез прорязване на корема, чрез неистовото вбиване на желязото в плътта, като едно страшно самонаказание за неизпълнена дума и чест пред майката Япония. Ала, за да посегнеш така на живота си, за да стане това посягане масово — това означава, че имаш чувство за чест, че то е вече готово у тебе — отгледано в люлката на далечни традиции, за които ние — цивилизованите европейци, или не сме достатъчно знаели, или не са ни достатъчно интересували.

Чувството за ненакърнима принадлежност към нацията в тези кървави бани, в които по време на Втората световна война се къпа Япония, обистриха ясно и завинаги нейното може би смътно, ала непогрешимо чувство за ненакърнимо националистичен хъс. Това чувство не се появи като кръстен знак на челото на японеца, то се скри, затрупа се в прилежност, трудолюбие и любезност, в неуморно съобразяване и интерес към онова, което е направил и прави светът, облече се в черно сако и бяла риза, цъфна в позлатен зъб и непроницаема усмивка. Него капитализмът по-нататък трябваше да го сложи в люлката на печалбата и интереса и да го превърне в мощна, в страшна производителна сила. И тази сила пак е обърната с погледа сн навътре към Япония — печалбата и интересът на капитала в Япония не бяха печалба и интерес на фирмите на отделните клонове или империи — те бяха и са преди всичко японски, а после — на „Мицуи“, на „Мицубиши“, на „Фуджицуфанук“.

Тази беше, така да се каже, основната стартова линия откъдето така силно се впуска във втората половина на нашия век Япония. Сега тя имаше да решава, или по-точно, да дореши един важен, изключително важен въпрос, какъвто беше — как да накара не само капиталиста, но и отделната личност, бедния, нисичкия, нерядко гладния, ако щете японец, да налапа въдицата на колективизма, да се откаже едва ли не от самия себе си — за ползата и благото на своята велика държава, на все още тъмните, все още скритите, но напиращи амбиции на японския капитал. Тази задача не е непосилна, щом можа Япония да я реши, ала тя не е и толкова проста, след като толкова други държави не можаха да я решат…

Като анекдот се разправя — ала този анекдот разкрива една много силна страна на японския характер — че преди няколко години някъде из японските острови са намерили японски войници, които още стоят на пост, не знаейки, че Втората световна война отдавна е свършила. Разбира се, в Япония всеки сантиметър земя върши някаква полезна работа и къде ще са тия острови, в които толкова години няма жив човек да стъпи. Ако японците имаха такива необитаеми земи и пространства, съмнително е дали щяха да разговарят с нас — европейците, и ако разговаряха — как? Ала в този абсурден анекдот е разкрита страшната сила на японското чувство за дълг и дисциплина… То пък откъде дойде — само с воинските доблести на японеца ли ще се опитаме да го обясним? Япония винаги е била пренаселена страна. Дори когато е била най-бедна и изостанала, земята й е била все толкова. А известно е, че бедните и гладни хора най-много деца правят. Населението на Япония през последните петдесет години се е увеличило доста, а земята — никак. Масата японци винаги са живели ако не бедно — то във всеки случай — скромно. И като не е стигала сушата, посегнали са към морето — зорът на какво ли не учи. От зор ние измислихме цьрвул с подметки. Пак от зор по нашия край хората си правеха обувки, като обрязваха изхвърлени гуми от камион. Вървиш по нашенските сипеи и камънаци, две кози да се срещнат, не могат да се разминат, а гледаш следа от камион. Докато се сетиш, че българска пета с дебела гума, по-дебела от самата нея, е минала оттука.

Представете си в Япония да има толкова неокосени и направо зарязани ливади, ниви, пасбища, пусталаци, припеци, каквито у нас се навъдиха май във всяко АПК, как щеше да му щръкне правата коса иа японеца от изненада и кеф. Затова сега и в най-луксозния, и в най-скъпия ресторант на Япония да идеш, половината — не, три четвърти от блюдата са от водораслите и рибата или от техните най-фантастични производни. Съдбата на Япония винаги е била труд и скромност, скромност и труд. А където има непосилен труд и страх, хората знаят силата на взаимопомощта, на другаруването, на взаимоуважението… Ето тези прости истини, дошли от дълбокия корен иа японското минало, е усетила японската държава, по-точно, японската буржоазия, а преди нея — японските самураи, които са се заели не само да ги използуват, но и да ги развият до степен на абсурд…

В същото време и будизмът, и самураите са пробождали сухата и костелива японска земя с дълбоки сонди, в които са навирали коренчетата и кълновете на вътрешното внушение, че японецът може и трябва да стои по-горе от другите, че това само той трябва да си го знае, да не го показва, да не го натрапва, а мълчаливо, упорито, с много труд и много пестеливост, с много скромност да трупа, да създава, за да достигне своята велика цел — целта, оставена от дедите — завета за силна, велика и непобедима Япония… Така постепенно отделният човек се е обезличавал, а колективът, предприятието, фирмата, в които той работи, са се развили, станали са икономически силни, мощни, конкурентноспособни. От своя страна, те с много сметка, по японски и справедливо се опитвали да осигуряват на своите трудолюбиви, скромни, непретенциозни, ала предани работници съответно малко надежди и радости, малко гаранции и привилегии. Малки, ала постепенно увеличаващи се, мамещи, увличащи, а и единствени. Така се е създала една изключително сложна система на труд и справедливост, която е довела до онова, пред което всички се дивим и което също не без основание наричаме японско чудо.

Чудо, в основата на което, пак ще кажа, лежи простата и студена истина, че човекът, личността, отделният японец, онзи мой приятел от петдесет и третия етаж на токийския Манхатън е малко нещо, а колективът, в който работи, интересите на фирмата, а чрез тях и на държавата — всичко…

Тази система така е изградена, че да не оценява успеха, постижението, „аз“-ът на отделната личност, а силата и сплотеността на отделния колектив и фирмата като цяло. Когато за пръв път в Япония ми поразкриха нещичко от тази система, аз се хванах за главата, и просто не повярвах на моите домакини в Дома на централните японски профсъюзи. И сигурно въпросите ми са им изглеждали толкова странни и непонятни, колкото на мене ми изглеждаха техните отговори. Затова малко нещо се озаптявам. Още повече, че си спомням предупреждението, че Япония е голяма ябълка.

На всичко отгоре нямаше преводач. Тая работа я върши Киросава — шофьор в нашето посолство, който знае английски. Той има опит с такива като мене, нещо повече — Киросава се отнася с известно уважение към моето недоумение от отговорите, които японските профсъюзни дейци ми дават… Аз записвам — прилежно, внимателно, Киросава превежда на англйски, от английски, за да няма грешка, ми превежда на български нашият съветник. Сложно, колкото си искаш. Ама като няма човек, който да знае японски… И най-лошото е, че с толкова преводи от език на език не стават ясни такива сложни работи. Сложната Япония се нуждае от опростени примери и точни изрази, а не от такава верига от преводачи, каквато ние сме опънали… Като си тръгвахме, Киросава ми каза, че има приятел, инженер в заводите „Хонда“. Ще го попита, той ще попита фирмата си и, ако се съгласят, след три дни хем ще видя заводите, дето се казва, с пръст ще мога да пипна една наперена, наконтена, лъскава и поривнста „Хонда“, хем с неговия приятел ще си поговорим по тия разпъващи в главата ми въпроси.

Трите див минават — както могат да минат три дни в един град, в който, където и да се обърнеш, има какво да видиш…

Рано една сутрин Киросава ми позвъни в хотела — всичко е уредено! Неговият приятел е получил разрешение от президента на фирмата и ни очаква.

Ще видя, значи, заводите „Хонда“… Производството на тая „Хонда“ го зная. Тия диви, необяздени жребци, толкова огледани, толкова лъснати и толкова луди, препускащи по улиците на всички големи световни градове, натоварили на гърба си седемнайсет-осемнайсетгодишни момичета и момчета, които с тая грациозна, силна и красива „Хонда“ под краката си живеят с чувството, че са се покачили на земното кълбо и него яздят…

Да се описва един японски завод е трудна и белалия работа… Все ще се намери някой после да ги каже: „Абе, ти какво току намекваш за ред, за чистота, за съвършена организация, като че ли ние в Европа ред и организация на труда си нямаме, като че ние производителност не гоним или не мислим на лягане и на ставане как по-качествено и по-евтино да произведем?“ Имаме, разбира се. Само че аз сега няма да описвам например ние, българите, колко наистина лъвски скока направихме, какъв бяг бягахме от своето минало и дали пък чак толкова му избягахме. Ала човек, като бяга, трябва да поглежда и онези, които са най-напред — те с какъв шпайк са обути, те по каква писта бягат. Японците имат уши и очи и на гърба си. Че те като имат, ние защо да нямаме? Затова няма сега да седна да възхвалявам един японски капитализъм, да ахкам и да охкам пред една японска фирма, която, както ще стане дума след малко, добре си командари работниците, а и те й треперят и чакат само да им покаже малкото си пръстче, за да се зарадват, сякаш, както ние, българите, обичаме да казваме — им белят яйца…

Няма никак да я хваля тая японска фирма. Пък и да ви кажа най-искрено, нищо изумително няма в нея. Онова, което го има, е много просто. Всеки си знае мястото и всеки си върши работата. По най-точния, по най-премисления, по най, както ние пак обичаме да казваме, отговорния начин.

Инженер Кането не ни чакаше, както ние чакаме гостите си чак на портата. Още по-малко дойде да ни вземе от хотела. И да ви кажа право, ако не е, че малко нещо ми олеква от неговата усмивка, от умението му да ахка и охка, когато говори с тебе — то от неговата делови тост не само студено може да ти стане, ами и пневмония да хванеш.

Казват, че преди години японците не били такива — и те я знаели тая дума „кьор софра“, и те обичали да премрежат око около дълга трепеза и сладка приказка да заредят, за приятелство, за мирови работи. И те обичат младо маце да им чупи хлебец и да им слага в устата, но напоследък поне за такива случаи като моя вече не го правят. А за хора по-горе от мен — според интереса. Ама това, дошъл журналист, ама щял да пише и описва какво видял и цял завод да си зареже работата, или целият наличен състав да се накипри в най-новите сн дрехи, само и само журналистът да види как благоденствува японският трудещ се. Това в Япония — няма го. Това го има другаде…

Не зная за кого е добре тази смяна на политиката. На мене лично от нея ми беше не само студено, но и се чувствувах виновен, че с моите въпроси губя някому времето.

Инженер Кането гледаше чертежите в огромната зала, където работят проектантите на фирмата, дори когато влязохме вътре. Сядам на един свободен стол до неговата малка, пестелива, но с всичко потребно на нея масичка. Киросава отива за кафе — от това в найлоновите чашки, ние се запознаваме с Кането. Той ми се покланя, ала съвсем леко — японците не се кланят на чужденците… Аз ще питам, Кането ще ми отговаря — нали може така…

— Може — той се усмихва, за да видя, че също е от тия, дете още не са ходили при зъболекар… Ако има нещо за което най им завиждам на японците, то е, че че познават теглото на зъболекарския стол…

— Кането сан — казвам, — моето влизане във вашата зала не направи никому впечатление. У нас, в България, ако влезне японец в една зала със стотина души вътре, не само те, но и половината завод ще си спре работата да го огледа…

Кянето е японец, той не познава пословичната българска гостоприемност, но познава Европа. Кането е бил известно време във френските зоводи „Рено“ и „Ситроен“, говори дори един писклив, но приличен френски. Отговарял е на доста такива въпроси като тия, с които аз сега ще го засипя. Усмивката му, като на всеки японец, е пълна с ведрина и настроение… Колко умно Киросава се досети, че баш при него трябва да ме заведе. Защото Кането на мене може да не ми е ясен, ала аз на него изглежда съм.

— Кането сан — питам, — откъде вие, японците, винаги имате такова хубаво настроение?…

— От детинството — отвръща ми Кането, — това е едно от първите неща, на които ни учат… Да обичаме цветята, красивото да обичаме, да сме в добро настроение, или ако не сме, да знаем да го прикриваме. Външният човек не е виновен за нашето настроение, защо трябва да го огорчаваме…

Симпатичен е Кането, интелигентен е. Облечен е в униформата иа фирмата. Всички в залата са облечени така. Забелязвам го от пръв поглед. Не знам защо на този Кането му вярвам и задавам въпросите си, като че приказвам с първи братовчед…

— И президентът ни ходи с такава униформа. Само по знака на фирмата може да се разбере, че е президент или заместник-президент, по нищо друго…

— Всички фирми ли си имат своя униформа?

— Не зная. Мисля, че в много от големите, сериозните фирми е така. — Кането не без гордост попипва пеша на своята жълта, почти копринена и лъскава куртка…

— Кането — казвам, — еднакво способни ли сте всички в тази зала?

— Едва ли — той се усмихва, — но това какво значение има?

— Как какво? Еднакво полезна ли са за фирмата онези, конто могат да дадат една великолепна идея, да речем за увеличение на производителността на труда или за усъвършенствуването на вашите хонди и онези, дето нищо не й дават…

— Важното е всички ние тук в тази зала какво ще дадем — казва Кането, — а не аз или моят колега. В това отношение се различаваме от Европа…

— Хайде — казвам, — Кането, сега ми кажете нещо повечко за тази разлика.

— Много от големите фирми, каквато е да кажем „Хонда“, се интересуват от бъдещите си инженери още докато те са студенти. Нашата фирма например има такива договорни отношения с Токийския технически институт… Професорите ни наблюдават и, така да се каже, по-добрите студенти биват препоръчвани на фирмата, и тя скоро сама поема наблюдението си над тях. Може в по-горните курсове, например, и стипендия да им отпусне. Аз също получавах такава стипендия. Като завърших, ме взеха на стаж, както вие се изразявате.

— Колко време и какъв беше стажът?

Кането се усмихва.

— Той е по-различен от вашия…

— Това разбрах — казвам. — Но в какво е разликата? Дай ми пример. — Кането цъква с малката сн запалка. Това е третата цигара, която пуши, откакто съм при него. Японците много пушат. И кажи-речи, навсякъде. Кането поканва и мен, но внимателно, без настояване. Казвам му, че съм се отказал от цигарите, вече пет години. Това му прави впечатление. Той казва едно: „О, йе, е!“, но повече не разпитва. Кането днес има задължението да отговаря на моите въпроси, а не аз да отговарям ма неговите. Де да бяхме в България и аз да бях на неговото място — нямаше да го разпитам ли, дори най-тънки подробности около мадамката, с която вечер излиза, щях да науча. И ще го разпитвам, и ще му приказвам за работи, за които не ме е питал. Да види и знае, че не съм от тия, дето са тесни в челото. Даже ще се огледам и, ако видя, че никой няма, който после да ме натопи, ще му кажа и за любовниците на директора и какви са му връзките нагоре… И за министър някой наш ще му разкажа: каква вила е строил, как я е построил, и промени някакви, ако се очакват, ще му кажа. Що да не му кажа — да види, че ние сме открити хора, и още по-важно, че много знаем… А Кането се е вкепцал за работата си и с тел да го дърпаш встрани, няма да мръдне…

— Когато ние постъпим на работа — пее си той песента, — нас ни поставят в различни условия, тоест, ние минаваме през различните степени па производството. Там ни наблюдават специалисти. Те първо откриват онези черти от характера ни, които досега може да не са се проявили в университета. Например, не само какво знаем като инженери-конструктори, знанията могат да се добият и после, в специализацията, която ще прекарваме периодически в завода, а какви природни дадености имаме…

— Как? — дръпвам се аз. — В какъв смисъл…

Кането пояснява:

— Например, минаваш в магазина за мостри и срещи с клиентите. Тук те наблюдават ставаш ли за работа с хората, търпелив ли си, можеш ли да общуваш. За оценка ти слагат съответни точки. После отиваш в цеха за готовата продукция — тук се наблюдава твоето умение, чувството за организация на труда, естетиката на човека… И тук ти слагат точки… Известно време трябва да работиш и като портиер — там си личи доколко и как можеш да оправиш един клиент, доколко бързо и любезно можеш да го ориентираш по въпроса, който го интересува… И тук ти слагат точки. Отиваш и в магазините. Може да се окажеш великолепен търговец, психолог в търговския занаят, с умение да внушиш предимствата на нашата „Хонда“, да речем, пред конкуриращата ни фирма… И тук се поставят точки. Накрая президентският съвет решава къде и за какво ще бъдеш най-ефективен, за какво имаш най-добра не само професионална, но и психологическа нагласа.

Решавам да се пиша малко японец и да приложа японската система на разговор. Затова казвам:

— Кането сан, вие сте добър японец. — Кането естествено ме поглежда и се усмихва. — Поради което — казвам — за нас е много интересно всичко това, което правите във вашата страна. — Той пак ме поглежда и пак се усмихва. — Поради което — казвам — за нас е много интересно да разговаряме с вас.

Още един цол се добави в усмивката, но не повече. И аз тъй и не разбрах моята стратегма, както би казал Захари Стоянов, хвана ли ред или не! За всеки случай Кането каза:

— Ме, уи! ме уи! — Което ме окуражава и аз продължавам по въпросника си.

— Та — казвам, — най-после, след всички тия митарства, ето ви най-после инженер във фирмата „Хонда“. Много ли е, малко ли е това да започнеш работа като инженер в такава фирма? — И веднага се изругавам, дето не го домислих този въпрос. Че тебе, цървуланко неден, довчерашен пастир или чукач на щайги, с триста зора и с триста мерака на майка и татко, на баба и дядо, на вуйчо и стрина, инженер от рода си и те да отгледат, ако вземат та те накипрят в завод „Електроника“, електрониката на България да ръководиш — че тебе лошо ли ще ти е, че от тебе по-голям има ли?

— Назначаването на работа — казва Кането — е още нищо. Или почти нищо. Истинското обучение започва, когато започнеш работа и то продължава до края на твоята кариера. Формите — казва Кането — са много и различни. Някои от тях идват естествено. Работодателят въвежда, да речем, производството на нов детайл. Първо се обучават работниците, инженерите и специалистите по всички новости, свързани с това производство, така че когато то започне, да не се губи тепърва време за овладяването му, а веднага, както се казва, да тръгне с пълна пара. — Кането продължава: — Това е едно, то е много важно, но има и второ. То е, че работниците не оказват никаква съпротива на нововъведението, защото то вече няма да ги измъчва, те го познават и приемат радушно. Освен това обучението у нас е непрекъснато. Всеки млад работник или специалист има свой настойник, за когото практически тайни в занаята няма. Това настойничество е доброволно, защото всеки майстор, стигнал вече четиридесетте, поема един млад човек. Той гарантира за него, следи го, помага му, знае дори най-подробно интимния му живот. Той въвежда младия човек в по-реномираните барове, казва му как да пие, как да се държи, кога да си тръгва. Той е, който в голяма степен решава трябва ли да бъде преместен на друга работа, той е, който пръв дава сигнал и преценява това ли е мястото, за което е роден младият човек, той е, който тръби тревога за душевни промени в този млад (до трийсет години) човек. А следователно, той е и негов изповедник. Всеки младеж има нужда от такъв учител-изповедник…

Кането сан продължава разказа си, а аз мръдвам мислено встрани и дотърчавам до един наш завод, където също тъй развиваме подобно наставничество, и си мисля дали тези възрастни, знаещи, омъдрели наши хора, са станали в пълния смисъл на думата изповедници. Какво по-хубаво и полезно от това да имаш в колектива си не само хора, които да ти завиждат, но и един добър човек, с име, с приказка, гръб да имаш и олтар, пред който от време на време да се изправяш…

За някои хора на олтарите в църквите може би им мина времето, но нуждата от олтар у човека остава. Колко престъпници, колко отчаяния, колко нещастия и драми биха могли да бъдат спасени, ако намерим с какво да заместим вмирисаната на мръвки и лучец, както пак ще каже Захари Стоянов — попска десница, с друг олтар, с друга икона, пред която човек да може да се изповяда — човешки, искрено, без страх, че утре за тая изповед ще го изстъпят на едно събрание да се черви и да си опипва гащите, или ще му одрусат някое наказание, та и прадядо си ще напопържа защо е отворил уста да сподели болката си… Не можа цяла една идеология, да свърши работата на един олтар. Човекът е конкретен — един попийва, друг помръдва на жена си, трети я побийва, друг попипва джоба на комшията — на всеки човек му трябва конкретен олтар. И олтар сигурен, честен, добронамерен…

Не зная става ли за такава работа комсомолския или партийния секретар, всеки председател на профкомитет или всеки началник-смяна?

Връщам се при Кането сан и го поглеждам да видя разбрал ли е, че за малко си ходих в България. Ала какво можеш да разбереш от едни японски очи. Те не са прозорци, те са…

— Добре — казвам, — Кането, какво учат майсторите, които всичко вече знаят?

— Този въпрос — казва Кането, — чужденците много го обичат. Знаете ли, ние сме страна на традициите и се мъчим да ги използуваме навсякъде, където могат да са полезни. Самураите — продължава Кането — са управлявали Япония 300 години. Те са умеели да вършат съвършено две работи — да си служат със сабята и да калиграфисват. И двете умения, за да ги владееш, искат цял живот да се упражняваш. Спреш ли, умението бързо се губи. Не случайно някогашните най-големи майстори в изобразителното изкуство всеки ден са прекарвали от 4 до 6 часа в копиране — то е било за сигурност, за съвършенство на ръката. Когато се смени нивото, сменят се и формите на обучение и поддържащите „тренировки“, за да си във форма. Един млад инженер участвува задължително в сесиите за обучение на всички млади кадри, независимо какви са те — инженери, счетоводители или търговци. Това, заедно с пряката му самоподготовка под контрола н ръководството на настойника, увеличава неговия хоризонт и култура. Като стане началник, той вече участвува във форми на обученията, които често имат дискусионен характер и се провеждат най-малко два пъти седмично (всичко това след работа).

Слушам Кането, слушам го и усещам как тая японска система на обучение и опекунство обира около мене луфтовете, усещам как хастарът на сакото ми започва да се каменява, да се превръща в ризница, в която за мене няма въздух и която отвсякъде ме убива. Бедният симпатичен японец! Той дори не усеща, че е вкаран в такава решетка, от която няма отърване. Добре е само, дето той и сега, и в миналото не е знаел, че извън тая решетка има и друг живот, и не иска да излезе извън нея. И всяко замахване с оня дресировъчен камшик на него му изглежда като погалване, като предупреждение за опасности, които ще го връхлетят, ако той не учести още повече движението си, ако не стане още по-покорен и старателен. И той щастливо се усмихва на камшика, и му благодари със своята предана усмивка за това, че е изплющял и го е предпазил от беди!

— През всичките тези етапи едно качество стои над всички. — Кането замълчава, поглежда ме, додава: — Това е, което за вас, европейците, си остава може би непонятно. Най-много точки получава не онзи, който най-добре, най-бързо и най-интелигентно се справя с работата си, а онзи, който най-добре общува с колегите си, който е най-любезен, който създава най-добра атмосфера около себе си… Ние, японците, сме убедени, че където има добра атмосфера, там всичко е наред… Безспорно талантът, умението във всички случаи донасят добри точки и те се вписват в картона на работещия. Но това, че някой от нас е конфликтен, че е създал лоша атмосфера, ще му донесе повече отрицателни точки. В края на краищата точките се сумират и той нищо няма да спечели.

— А ако кажем, работникът, инженерът или счетоводителят е конфликтен човек, но е безспорно способен, даже талантлив и направи рационализация — тогава какво става с точките?

— За една голяма рационализация се дават морални премии. У нас има много голям интерес към рационализациите, но те не носят голяма материална полза. Добрите точки са повече ценни, защото те ти позволяват малко по-рано от другите да преминеш в по-горна степен, да бъдеш повишен в ранг, което вече носи и повишение иа заплатата… Ала това изпреварване на колегите ти не е голямо — то е просто стимул за труд и старание, не повече. То става с оценката и съгласието на всички и пред очите на всички. В резултат на което на всеки 15 години се получава, при нормални условия на развитие, удвояване на заплатата.

— Не прекалявам ли с въпросите си, Кането сан?…

— Не — отвръща ми Кането. Зная, че и да го уморя от въпроси, той няма да признае. Няма да е японец, ако признае своята слабост…

— Кой и как решава, например вие, Кането сан, да станете ръководител секция?…

— Тая наша точкова система е сложна. Целият конструкторски отдел, както виждате, работи в една зала. Разделени сме на секции, всяка секция си има своя вътрешна йерархия. Аз работя пред очите на своите другари от секцията. Като си тръгнем, имаме картони. Даже сега моят картон е обърнат — Кането става и ме повежда по коридора, за да ми покаже своя картон — той наистина е обърнат и червени магнитни линии сигнализират в машината, че в момента Кането не работи. — Всички мои колеги, които са някъде и картонът им е на червено, не работят. Зеленият цвят значи, че са тука. Като излезеш, примерно за кафе, за тоалет — обръщаш си картона. Работното време намалява. Върнеш се, включиш го… Чрез тия картони — казва Кането — ние си даваме един на друг оценка по няколко показателя: — настроение, усърдност, фантазия, прилежност, дисциплинираност, уважение към другарите… Всеки ден правим така. Пишем своето мнение и за началника по същите почти показатели… В края на месеца точките се сумират, и ако си изостанал — това означава в едни случаи бележка, в други — задържане на заплатата, ако не продължиш да набираш минимума от точки, ще последва задържане в длъжност, което вече е много лошо… Ако задържането на пояса под минимума продължи, следва понижение, което е още по-лошо. След две такива понижавания следва превеждане в друга, по-нискокачествена работа, от което по-страшно е вече освобождаването…

— И това е краят?…

— Това е началото на края… Защото, ако те освободят от такава високопоставена фирма като нашата, може да отидеш в друга, по-второстепенна, но вече с по-ниска заплата, и с никакви шансове да постигнеш това, което си бил… И след като си загубил вече всички привилегии, оттам вече има само надолу…

— Това, ако позволите, Кането сан, ми се вижда много жестоко…

— Това за нас е единственият справедлив изход…

— А ако вашият шеф не ви обича, просто не сте му симпатичен и всяка вечер пуска черни, или, както вие казвате, лоши точки за вас?…

— Това е невъзможно!…

— Защо? Това е толкова човешко — казвам.

— Невъзможно! — Кането сан дори не се усмихва. Моят въпрос изглежда е прекалено необичаен… — Нали — продължава той — всеки от нас има сумарната оценка на другарите си. Ако тя се разминава с тая на началника на групата, значи той сам не е достатъчно компетентен да дава оценка, което веднага носи лоши точки на самия него. Той не е заинтересован да бъде необективен… Това забавя и неговото развитие. Това забавя неговото повишение, това в крайна сметка води до задържане на заплатата му. Не — Кането сан пак ме поглежда, — това наистина не е възможно. Такова нещо на никого не може да мине през ума…

— Кането, мили, а кой оценява началника ви?… — продължавам аз своята безмилостна анкета.

— От една страна, ние — неговите подчинени. А още — другите завеждащ секции. От трета — неговите началници.

— И тъй, докога и докъде?…

— Тъй — казва той, — до президента на фирмата. Той е подложен на същите рискове и на същата система на оценка, както и ние. Несменяем е само основателят на фирмата и неговите наследници…

За всичко това Кането говори много сериозно. Аз го слушам много недоумяващо. Той отпива от изстиващото кафе. Киросава мълчи. Киросава е свършил добре работата си и е доволен. Всеки японец, който е свършил добре работата си, е доволен. Това е един от малкото показатели, по които японците си приличат с останалия свят.

— Ако вие, Кането сан сте изумително способен човек, какъвто наистина мисля, че сте?… — спирам и поглеждам Кането.

Кането не е поласкан. В Япония тия думи: изумително, изключително и т.н., когато се отнасят до отделния човек, нямат, както се вижда, никаква особена стойност. Той просто чака да продължа въпроса си.

— Ако вие — казвам — все пак сте много талантлив, а аз — представете си, съм президент на конкурентната ваша фирма, познавам ви, зная какво можете и на мен ми трябва именно такъв човек като вас за главен инженер…

Кането сан кима.

— И ето, аз ви предлагам да напуснете фирмата, в която работите като един от стоте, да речем инженери-конструктори, за да дойдете при мене като един от тримата главни инженери…

— Вие няма да го направите, вие никога няма да ме поискате — лицето му се изчервява.

— Как няма да го направя, като съм заинтересован?…

— Няма — колкото меко, толкова и категорично повтаря Кането. — Вие не сте заинтересован…

— Не ви разбирам — кой не е заинтересован и къде по тая наша, превърнала се в сметачна машинка земя, кой, викам, не е заинтересован да вземе за главен инженер един наистина способен човек? И кой, пак по тая претъпкана със сметачни линийки земя, ще се откаже от петорно или шесторно увеличение на заплатата си и от редови инженер да стане главен инженер?

— Ами — казва Кането, забелязвайки моето пълно недоумение — вие ще се откажете. Да кажем, че настоявате да ме вземете за главен инженер… В момента при вас има вече няколко души, които са постигнали според стажа си, опита си и събраните точки до степента да бъдат назначени за главни инженери. Вие ще им сложите нов човек, който е прескочил степените на йерархията. У нас това не е прието. Това ще ви представи като президент, който не държи на традицията, който не уважава десетилетния труд на хората, с които работи — това в края на краищата ще ви компроментира пред всички, защото аз няма да съм нито по-опитен, нито по-можещ от тия ваши инженери, на които вече е дошъл редът да станат главни инженери, но можете да загубите и сигурно ще загубите всичко, до което сте стигнали. У нас това не се прощава.

Ако бях момиче, щях да си прехапя устните — не само от логиката на неговите разсъждения, но и от яките, непоклатими подпори, с които тая стълбица нагоре е окована… После ще мисля по думите на Кането. Докато не е отворил папката с чертежи, за да ми покаже, че съм прекалил с времето, искам да му задам въпроса от другата страна — той пък защо няма да се съгласи.

— Никой у нас не напуска фирмата, в която работи. Това е белег на лош вкус и на лошо възпитание. Това не се прощава нито от фирмата, която напускаш, нито се цени от фирмата, в която отиваш. Нали щом веднъж си го направил, можеш да го направиш и втори път. Освен това, у нас има неписано златно правило, който напусне фирмата си доброволно, той не може да заеме същия пост в друга фирма. За по-висок да не говорим — това е недопустимо… А най-често той губи всичките си точки, които е натрупал, всичките привилегии, които прилежанието и стажът му са дали, стигат до нулата… Така че това е едно, което никак не е маловажно. Но, има и друго — да речем, че вие сте частна фирма, а аз идвам от държавна. Вие все пак успявате да прескочите тия наши общовалидни закони. Нали тези, които аз ще прередя, никога няма да ми простят. Нали те ще ми дават винаги толкова лоши точки, че просто ще ме смъкнат оттам само след няколко години, нали… — той замълча, — едни такъв прецедент ще развали атмосферата във фирмата… Това ще се разнесе из поделенията на фирмата, това ще означава, че след един прецедент може да последва и втори… Това ще разстрои въобще работата на фирмата и може да я доведе до фалит… Мерките за сигурност и стабилитет са грубо нарушени. Всичко, което е привързало хората о тая именно фирма, ще се разпадне като верижна реакция…

А аз още питам. Виждам се в този свят много отстранен, много външен. Слушам и си давам вид на умен човек. Кой не иска да го вземат за умен — ние, европейците, много си падаме да ни възприемат за хора „по така“, нали живеем в стария континет, нали минаваме за люлка на цивилизацията… А в душата ми е смутно! Дори не зная да питам ли повече, да спра ли дотук, объркан съм, както от страшната логика на всичко това, което чух, така и от почти гениалната простота, с която е построена цялата пирамида по която върви японецът отдолу нагоре…

Не зная ще дойда ли скоро в „Хонда“. По-точно дали изобщо някога пак ше дойда. Не че ми е особено мъчно за тия стотина и двайсет души, напълнили една голяма, осветена колкото от слънце, толкова и от неонови лампи зала — пълна с маси, с шумящ кадастрон и с безшумно движещи се из нея японци, които изобщо не си направиха труда да ме забележат… А тъй като съм нагазил донейде из японските дебри и трудови правилници, след като съм захапал ябълката така, че пломбите ми ще се строшат, защо още малко да не се потопя. Най-много да потъна, да се удавя. Макар че не зная някой българин дотам да се е потопил в изучаването на нещо, че в пряк смисъл да се е удавил.

— Кането сан, вие закъснявате ли някога за работа? Случва ли ви се…

Кането сан пак ме гледа учуден. Ха сега въпрос…

— Ами ако колата ви попадне в „тапа“ — викам, — няма измъкване, а времето, за него нали знаете, тапи няма, то си върви… Какво ще стане — викам, — ако закъснеете?…

— Ние — казва спокойно Кането — сме на плаващо време. Мога да закъснея и с един час. Вън нали затова има картон. Но до вечерта трябва да отработя задължението си. А затова, че съм закъснял, трябва да отработя повече. Разбира се, това в повечето — от един час да речем, което ще съм работил допълнително, ми се заплаща — само че не с такъв процент, както в нормално работно време, а малко по-нисък. Това е, както вие казвате — за наказание. И поради това нямам никакъв интерес да закъснявам…

— Ами на конвейера — питам, — ако си там, как става отработването? Ако един от работниците си пийне повечко вечерта, виждам, че и вие, японците, не сте пълни въздържатели, каквито, да речем, ги има у нас в движението за трезвеност… Ще го уволните ли?…

— Не от първия ден… Само ще си получи лошите точки. Но ако повтори, лошите точки се увеличават двойно затова, че е второ закъснение… Така, докато се събере онази сума от лоши точки, която препраща на по-нископлатена работа и от която, вече казахме — трудно става връщането обратно…

Слушам за тези японски точки, за тия страшни клещи и ми става студено. Даже трябва да съм потръпнал, щото Кането ме пита какво ми има.

— Нищо ми няма — казвам. — Мисля си, Кането, за страшната захапка на кашите закони…

— Защо страшна? — искрено учуден пита Кането. — Трудът го изисква, това е толкова нормално…

Става ли ви ясно сега защо Япония има дисциплина. Те са свикнали, за тях това е божествен ред, другото, изключенията — са провинения, те трябва да се наказват…

— Да приемем — казвам, — че закъснеят двама души от работниците на конвейера. Или изобщо не дойдат на работа. Не са се напили, не са изпуснали метрото или влака си, а просто са болни. Нали и вие в Япония също се разболявате?…

— Ме, уи^[1]… — казва Кането. — На тяхното място слизат хора от администрацията. Нали ви казах, че всеки — от портиера до президента — минава през всички степени на конвейера, когато дойде във фирмата на работа, и всеки може да работи навсякъде…

— Но, да речем, грипната епидемия се разрасне. Конвейерът ще спре ли?

— Няма. Ако трябва, ще слезне цялата администрация.

— Ако и тя се разболее и не стигат работниците?…

— Ще слезнат всички инженери — и той се обръща наоколо…

— Ако и те не стигат, да речем?… — очаквам при цялата си любезност Кането да ми зашлеви плесница. Толкова натрапчиви са въпросите ми. Ала той е сериозен като японец, когато говори за работа.

— Тогава ще слезне президентския съвет…

— Ако и той не стигне?

— Ако и последният човек застане на конвейера, тоест, самият президент, и пак хората не стигат, тогава може да се наложи спирането на конвейера.

— Това случвало ли се е?

— Само веднъж в цялата история на фирмата.

Кането ми разказа как станало това. Имало земетресение. Пътищата били задръстени, резервните части от заводите, с които е кооперирана фирмата, не можели да пристигнат по-рано от два дни… А в завода резервни части се държат само за един ден…

Тук, както и друг път, е ставало дума — ако имах навика да нося шапка, и с тая шапка да седя до тоя мил и любезен японски събеседник, тя щеше да падне. Или, чанта да речем, ако имах в ръцете си, щях да я изтърва. Ние се запасяваме за цяла година, за две напред и пак заводите ни спират през час, през два, а тия веселяци си играят на един ден!

Неотдавна ходих в едно наше АПК. Председателят ни разведе да ни покаже новостите. Истина е, че те не бяха малко. Новости, които стават за уводни статии, за снимка на първа страница на всеки вестник. Затова и бяхме поканени именно в това АПК. Добър, бих казал, интелигентен председател имаше това АПК. И право имаше да попипва шкембенцето си, и да държи върху него скръстени ръцете си, и да върти един около друг палците си, докато ни разправяше за трудовите и социалните успехи на АПК-то. А в най-голям кеф изпадна, когато ни заведе в склада за резервни часги. Да ви кажа, склад ми се вижда малка, хилава думичка. Не в склад, а в хангар за готова продукция на три големи завода ни въведе човекът.

— От пиле мляко имаме — рече той, — и превъртя палци. — Що връзки съм изръшкал, що подкупи съм дал, колко агне е заклано, докато ги събера тия колянови валове, тия предни и задни мостове, тия лагери и бутала. За десет години напред запаси имам. — И той разплете палците си и погали с ръка един омаслен преден мост за „Беларус“. — Има — рече — и за волгата, и не за една, ами за три ще стигнат, и за москвичите на механизаторите има. Де е да ти кротува под сушина — рече той, — посегнеш с ръка, вземеш. Де е да го търсиш тук-там и да те препращат от началник на началник като бутилка миризлива гроздова.

А тоя Кането взел да ми разправя за резервни части за един ден!

— Как така за един ден? — питам. — Ами ако камионите ви не дойдат, ако другата фирма — нещо закъса, вие също ли ще трябва да закъсате?…

Киросава преведе, че бил казал:

— Ама това е абсурдно! О, това е невъзможно! Никоя фирма, освен при екстрени, свръхненормални обстоятелства, няма да си позволи това!

Няма да се карам с Кането. Не му вярвам чак дотам да са припилили договорите и сметките си — пътища са това, камиони са това, влакове, че и хора живи са това, пък били те и японци — де ще ти излезе на тебе всеки път чак тъй точно сметката… Готов съм да махна с ръка на увлеченията на Кането, ала той не маха, той не спира. Даже вика ту „Ме, уи“, ту „О, йе, е“, което ме кара да се усъмня: не му ли стана нещо на тоя човек, или пък на мене ми стана нещо, което се предаде и на него?… Защото, вместо да спре пропагандната си реч, той продължи… При това, запасите за един ден били само за някои от частите, с които работи фирмата. Другите части били с норматив за запас от няколко часа до един час…

Виждам, че Кането отиде, та се не видя. Той за какво ме взе наистина!… Ние, българите, когато ще будалкаме някого, я с око му смигнем, я лека гримаса направим зад гърба му, я ще се окашляме. А този няма ни гримаса, ни око, ни кашлица…

Японска маска. Прави били хората като говорят за нея… Сериозен, точен, че по едно време пипна една сметачна линийка да ми обясни, например, колко време е трябвало, за да се пренесе дотук един лагер, най-обикновен лагер за едното колело на хондата — от триста километра разстояние, където било предприятието за лагери, дотук… Това, което чувам, наистина ме смълчава. Дълго още ще мълча. Моят домакин ме поглежда, усмихва се, като че ли не сме завършили един дълъг и труден разговор, а сега сядаме, и преди да седнем, тряба да си кажем колко много ни е приятна тази среща… Ставам… Благодаря… Той ме изпраща… Казвам му, че чувствувам неудобство, загдето съм му отнел толкова време, макар че искрено му благодаря за ясните и много точни отговори…

— Кането сан, може ли довечера да ви поканя на саке?

Кането се усмихва. Не може, довечера. Изключено е. Колко пъти само употреби тази дума Кането… Не смея и да попитам защо — Киросава помага, както винаги, когато потрябва помощ: — Кането сан трябва днес да доработи това, което пропусна в интересния си разговор с вас…

Така, значи, Кането… Убих ти деня, убих ти и вечерта… Моля Киросава да предаде по съответния японски начин поканата ми за утре вечер. Киросава дълго обяснява. После ми предава отговора. Утре Кането сан ще стане по-рано, ще намали времето за обеда, ще изпълни нормата си и ако неговият шеф не се зъдържи по-късно от седем, ще бъде на уреченото място точно в седем и трийсет. Ако шефът му се задържи, ще телефонира…

Защо, викам си, ще зависи от шефа си. Нали си има задължения, изпълнява си ги и идва при мен да си пием сакето. Ние, мисля си, още по пладне ще го вържем, ако имаме такава покана. И шефа ще вържем — я че в къщи има болен, я роднина че трябва да посрещаме на летището, я че в министерството са ни извикали. Една моя позната от категорията на Кането всеки следобед е в „министерството“. По този начин и шефът й има уважението, че връзките й са сериозни, а и тя си освобождава следобеда. Следобедът е много хубаво време в магазин да влезеш, да видиш как върви търговията, какво ново са пуснали, и за „Кристал“ остава за по едно кафе, а има хора, на които и за любов не им пречи. Макар че видиш ли мъж сутрин или следобед по любов да ходи — тури му кръста, не е човек това. Следобедът става и до вилата си да прескочиш, ако е по-наблизко, и стрък домат да боднеш, леха да прекопаеш. Да не говорим пък, че в следобедното работно време грешка няма да си напазаруваш месо, марули, репички за вечерта. Важното е да си носиш една малка, тънка найлонова мрежичка, която заема място в джоба ти колкото една носна кърпа. Гледаш го, върви по улицата мъж на години, в костюм и вратовръзка, важно стъпя — ще кажеш, главата си отрязвам, че този не е по-долу от началник-отдел. Току свърне в някой магазин и извади мрежичката. Че да видиш пазарлък, че да видиш разбиране от марули и магданоз…

А моят Кането пак щял да чака шефа си. Ако той, ако онзи… Много учудено гледам преводача, като ми ги казва тия работи. И той много учудено ме гледа за това, че толкова съм учуден. Най-после Киросава изрича поредната велика японска максима:

— Тук не е прието подчинените да си отиват преди шефа си, дори работното им време да е изтекло.

— Как така? — готов съм вече да заекна.

— Затова, че ще остане час или два по-дълго, на служителя му се плаща допълнително. Той е заинтересован, а фирмата — също…

Абе, викам си, Киросава, абе, викам си, Кането — каква заинтересованост? Той си отишъл, покрай него и друг, покрай тях с тая ваша заинтересованост си отишла седмицата, че и животът, а вие все за вашата заинтересованост ми говорите. Ала това не го изричам, че ще ми затворят като едно нищо устата, както вече го и направиха неведнъж. Защото както виждате, за японеца няма нищо по-важно, нищо по-свещено от работата. В това отношение религията, традицията, обществото добре са обработили японеца. И все в името, и все напред е заинтересоваността.

Ако искаме всички наши българи истински и завинаги да презрат капитализма, трябва да ги командироваме в Япония и да им уредим среща с Кането. Мисля, че повече никой няма да отвори приказка за туй, за онуй, дето го имало в Япония, пък у нас го нямало… Даже още си мисля: ако нашият прославен с трудолюбието си „труженик“ види калко много работят японците — пеша ще си дойде от там.

И аз бих го наругал не по-зле от каруцарин тоя експлоататорски капитализъм, тая цедилка на народите, но не е удобно. Затова, пак се извинявам и искам да благодаря на милия човек. Но отлагам до утре, когато се надявам шефът на Кането да си отиде навреме и той да дойде в хотела. Сакето и в Япония, и в България много опростява нещата…

Киросава натиска педала. Часът е десет сутринта. Сега е възможно най-приятният час за разходка с кола из Япония. Свободни сме с моя мил Киросава чак до следобед.

— Киросава — казвам, — води ме в едно японско ресторантче. Ще обядваме заедно. — Киросава вози българи не от вчера. Той е свикнал на нашите преки, неочаквани предложения. После, той изпълнява заповед. Моята покана е част от нея. Колата прави завой. Излизаме от Токио. Изглежда си има нещо наум Киросава или просто си има маршрут за такива като мене. Това обаче какво ме засяга.

— Искате ли — пита Киросава, — да обядваме на четиридесет километра оттук, по пътя за Йокохама — има едно малко ресторантче на брега на океана?

— Искам — казвам. — Всичко, свързано със саке, с Япония и с вашите любими клечки, го искам…

Тръгваме точно в часа на „уеите“. Това е мрежата от надземни пътища, които извират, като че ли дърпаш конци от вътрешността на Япония. Тези тънки, като агнешки чревца наредени ивички, се събират в по-големи, широки магистрали — „Хай уей“. Те вече вървят високо над земята и над града. Опъват лъскавите си странични браничи и отиват, та се не виждат — навсякъде, където е Япония. До едно време вървяхме по един „уей“, после си платихме таксата на една пробка и се включихме в друг — покарахме по него, излезнахме на трети, пак спряхме — пак платихме. Плаща, разбира се, Киросава и аз не обръщам много внимание на кратките, пискливи изречения, които той разменя със сродния японски народ. Този народ седи в малката си луксозна будчица и подава оттам на шофьора тънки ивички хартия срещу съответната японска пара, която е броил Киросава. Като ги гледам тия малки хартийки, нещо средно по дебелина между лист от ученическа тетрадка и картон, големи колкото маникюра на една европейка, иде ми да извикам от нерви: „Абе, като сте се порепчили, че сте втора държава в света, че и отгоре на това и първи искате да ставате, това ли ви е мощта, това ли ви е силата? Че една държава, която не може да напълни джоба на човека с повече хартия — да става и за писмо да напишеш, и до тоалетната да идеш, и огън да запалиш — каква държава е тя?…“

Тия хартийки така ми отплесват окото, че аз не обръщам внимание на парата, която Киросава подава през стъклото си. Българинът не обръща внимание на парите, когато други ги харчат. Той им обръща внимание, когато те излизат от собствения му джоб, което стана няколко дни по-късно, когато с колегата от БТА вече от своя джоб трябваше да направим подобна разходка. И тогава, като бръкнахме в джоба, да имаше как да не си вадим ръката оттам — толкова много и толкова пъти плащахме, че и сега като си спомня — нещо ме опипва отвътре, като нажежено желязо гори и цвърти от този спомен. Но за него — по-нататък. Сега с Киросава е по-лесно, той кара и плаща — аз гледам…

Донякъде всичко беше ясно, но по едно време се натикахме в дълги, безкрайни пътища, оградени отстрани с високи подобия на стени. Те са достатъчно високи, за да не виждаш нищо наоколо си, освен пътя пред тебе, и да не те виждат жителите от къщите, покрай които минава пътят. И достатъчно ниски, за да не ти оставят усещането, че си смачкан или натъпкан в безкраен тунел. Цветът на тия стени е сиво-синкав, мек и успокоителен за окото. Като навлезе в тия коридори, колата като че ли се мушна в някаква безвъздушна и обезшумена възглавница. Моторите й сякаш изгаснаха, и за да хвърчим все с тая висока скорост напред, като че ли ни опъваше закачен за колата невидим канап… Погледнах Киросава.

— К’во става? — питам.

— Преди двадесет години шумът по тия уеи стана много силен — каза Киросава — Много коли и много шум. Жителите на тия квартали, през които минават уеите, протестираха. Тогава построиха тези предпазни стени — да служат за шумопоглъщатели…

Ха сега де — отварям прозореца и надавам ухо. Ние, българите, не сме от обитателите на планетата, които вярват на всяка дума, която им се каже, па била тя дума и на един японец. Надавам ухо — гумите съскат, ала приглушено, настилката е специална и не позволява ония страшни писъци на спирачки, не се виждат никъде тия черни, зловещи следи на ожулена гума по асфалта — белег на готови катастрофи… Сега вярвам, че милионите японци, които живеят на десет, на пет, на три метра от пътя, приспиват своята малка и ефирна душичка, овардена от тия браничи, и няма да се стряскат и подскачат в леглото си от профучаването на всеки камион…

Пред нас, на пет-шест метра над пътя, има напречни светлинни ивици. Кажи-речи на всеки километър ги има. По едно време Киросава ме побутва — поглеждам жълтите светлинни знаци. Мигаща светлина показва сто и двадесет. Изписано е ясно и едро. И мига, ама мига така отпреде ти, че и сляп да си — ще я видиш. Киросава мн показва спидометъра. Той също сочи сто и двадесет… Аха, значи няма нужда от полицай — да се крие зад някоя тараба с хронометър в ръката и да те дебне — ха минеш осемдесетте, отиде ти надницата. Киросава намалява, скоростта пада на сто. Минава следващата контрола — жълтата светлина е ослепяла. Пак качваме сто и двадесет — остра рязка светлина се забива в очите ни. Поредният сигнал отново е подаден. И понеже е второ нарушение — той отива не само към нас, ама и към контролния полицейски пункт. И там вече ни очакват. С властен, категоричен жест на палката. Толкова категоричен, че ме хваща страх. А полицаят е мъничък и сух, и ти се струва, че ако духнеш срещу него, ще полети, ако не е в ръката му тая палка — голяма, тежка и властна, да го задържи. Палката свети със силна, фосфоресцираща червена светлина и не остава никакво съмнение, че можеш да не й се подчиниш. Имах случай и по-късно да ги видя с тая палка. Те светят често нощем по японските улици и светлината е нарочно търсена като гама — като се мерне отпреде ти, страх те вцепенява, и ти, да искаш и да не искаш, колата сама спира. А и къде ще иде, та няма да спре. Полицията е въоръжена с такива високи и яки полендашки коне — „хонди“, че даже се чудих със стълба ли се качват по тях тия малки япончета. От такава „Хонда“ и от такова японче, седнало отгоре й, няма убягване. Никой японец не е избягал от полицията си. И полицаите правят проверки по всяко време и на всяка кола. Дори си мисля, че независимо от четирите милиона коли, които съскат по тесните улици на Токио — полицията знае не само коя кола на кого е, но и къде се намира във всеки момент.

Гледам малкото японче, което ни приближава на отбивката от японския „хай уей“ — лицето му е интелигентно, а аз си мисля, че въпреки това е жестоко. То нищо не изразява. Нищо не скрива. И нищо не открива. Лице на интелигентен полицай.

Една вечер пак така ни спряха. „Хондата“ ни настигна, палката спусна червената си бариера отпреде ни. Япончето слезе от „Хондата“, загуби се за секунда зад високия й лъскав корем и изниква отпреде ни.

— Документите! — на доста приличен англйски език каза човечето. Показваме ги и приближаваме. Защото малко нещо бяхме пили. А тук за пиене няма отнемане на книжка. Има затвор. Твърдо. Както казахме — японците обичат да си посръбват, а колите им са много бързи и мощни. Катастрофите само допреди десетина години са били също така много. Правителството взело драстични мерки. За превишена скорост; за неизправен автомобил (което всъщност в Япония рядко се случва) — една кола мине ли четири години, се подменя с нова; за алкохол. Този, последният показател, е откарал много японци в затвора. Толкова, колкото другите, които били още вън и ги карали автомобилите, да разберат, че имат работа със закон. Когато разбрали вече, че това е закон, то се знае — спрели да го нарушават… В японските затвори попаднали и чужденци. Какво като са чужденци. И дипломати даже са попадали там. Какво като са дипломати.

И все пак, Япония по отношение на чужденците и дипломатите си има своя политика. Ето например сега: япончето е вече до нас, вижда дипломатическия номер на колата. Убеден съм, че то вече знае не само кое посолство обслужва тази кола, не само кого вози тя, но и кога за последен път е спал със жена си. Ала ни спира — с писклив японски език прави своето предупреждение, записва номера на колата, козирува, отдалечава се. Без да се извинява, без да заплашва… Точно като човек, който добре знае докъде са правата му, откъде започват задълженията му…

— Ще те извиня пред посланика — казвам на Киросава.

— В нашата работа това често се случва — отвръща ми Киросава. — Налага се понякога да бързаме наистина. Какво да се прави…

Гледам колите, които настигаме. Ограничението на скоростта е сто. Карат със сто. Ни повече, ни по-малко. Жалко, че не научих на японски как се казва „Законът си е закон“. Мисля, че те много повече имат право на този израз, отколкото милите и палави французи…

Скоро напускаме Токио. Тъй и няма да разбера колко голям е този град. И отгоре, от петдесет и третия етаж го гледах, и от кола, когато излизахме от него, пътуваш, пътуваш — тези тараби отстрани убиват чувството къде си, що си. Когато се оказваме освободени от тези шумозаглушителни капаци, виждам пак град. Малко по-рядко населен, губи се надалече, пилее се и той, но е град. И не питам даже къде сме — навсякъде е Япония…

Напускаме „хай уея“ и ще отидем до океана. А за там дрябва да минем през малко градче. Свиваме за бензин. Малко дете изскача отнякъде и повежда колата — точно къде и как трябва да застанем. Взема ключовете от Киросава, отвинтва капачката. Друг японец бързо чисти стъклата. Трети налива. До нас — мивка. На нея — чиста, лъскава кола, която бавно влиза между въртящите се ресни на барабаните. Недоумявам — колата е съвсем чиста, какво й мият?… Подобно миене на съвършено чиста кола видях и след няколко дни. Защо тука мият съвършено чисти коли?… Такава кола в България ще я сочим с пръст за чистота. Може и за телевизията да я снимаме. Тия тука току мият…

— Мият — отвръща ми шофьорът. — По две причини. И едната, и другата са японски патент. Първо, защото така е прието — чиста, нечиста, колата да се измива поне веднъж дневно. Точно така, както и японецът се къпе поне веднъж дневно… И второ, за да не стои без работа японецът. Или той винаги ще си измисли какво да прави, или винаги ще му измислят. В това отношение Япония е голяма казарма. Те по-добре от нас знаят тая поговорка: „Залудо работи, залудо не стой“. Ето, виж го онзи — и ми показва един японски селянин в малкото си дворче, — мести камъни. Утре може да ги мести обратно… Точно като в казармата. Само че там става с насилие отвън, тука си иде отвътре, от възпитанието. Ще кажеш — ама това е глупост. Глупост е за нас, ама за тях — не. И въобще не се знае дали е глупост…

Уличката е малка, къщичките са ниски и подредени — като в детска градина. Любезни и усмихнати японци се срещат и се покланят един другиму. На нас никой не ни обръща внимание… Между другото, това последното мое изречение, колкото е вярно, толкова и не е. И това го забелязвам за пръв път тука, на тази бензиностанция. Докато оценявам какво представлява една малка квартална японска бензиностанцийка и се възхищавам, че колкото е малка, толкова всичко й е наред — не забелязвам нищо особено. Оглеждам се в стъклените будки, в които са подредени най-важните резервни части, които могат да потрябват на шофьора. Гледам японката, изправена до малката закусвалня за сандвичи. Киросава донася от автомата две кутии кафе и сладолед. Водя разговор с една продавачка на мандарини и я снимам, а тя, без да се сърди като индийците, и без да иска пари за снимката, повече с поглед, отколкото с глас, ме пита дали не се интересувам от мандарините. Нищо друго не се случва. Хората си вършат работата, всеки на мястото си. Като тръгнахме обаче, внезапно се извърнах. Поиска ми се да снимам тази малка бензиностанция, пълна с много живот. Японците — и тези, които виждах вече, и тези, които досега не бях видял, бързо бяха изкочили от местата си, за да могат в гръб добре да ни огледат с поглед, който не бих казал, че е само любопитен. Тъй и не можах да разбера нито този ден, нито после, никога не можах да разбера — мразеха ли японците белия човек, странен ли им беше или… Те така гледаха…

В метрото направих опит. Стоях в средата на един вагон. Оглеждах и аз как изглеждат японците в метро. Един четеше вестник, друг — книга, трети смирено и кротко разглеждаше върховете на обувките си… Всеки си гледаше нанякъде, но никой — към мене. Те не се и интересуваха от моя милост и упорито не искаха да забележат единствения бял в цялото метро. Мо̀ре, ние да видим един японец в наш трамвай! Няма да го оглеждаш ли?… Чак долните му гащички с очи ще съблечем… Мръднах встрани, и в отраженията на стъклото, вече обърнат навън, пак заоглеждах съсредоточените в своите японски работи и грижи пътници. О, това изведнъж бяха станали други хора — ония кротки и смирени читатели на вестници и книги сякаш за секунда бяха слезли и на тяхното място бяха дошли други. Тия, другите, не гледаха върховете на обувките си, не се интересуваха от това защо Дзенко Сузуки си е подал оставката. Тия всичките гледаха мене.

И какъв беше този поглед? Пак нямам отговор. Защо се правеха, че не ме забелязват, а всъщност ме наблюдаваха с периферното си зрение, с тила си са ме наблюдавали. И щом само се извърнах, те като подаден знак ме пронизаха с погледите си… Извърнах се рязко пак навътре в купето. В секунда погледите на всички се върнаха пак там, където бяха преди малко — във вестниците, в книгите, в обувките…

Кой може наистина да каже какво се крие в погледа на един японец? Може ли да го каже и сам японецът? Той познава ли се, интересува ли се, изследва ли той своята народопсихология? Дотолкова, доколкото ми се простряха взиманията-даванията с Япония, отговор на този въпрос не получих. На тая тема дълго говорих с проф. Хага една вечер. Дали неговият лош или моят още по-лош английски бяха причината да не разбера истината? Или той сам не я знаеше? Или ми я съобщаваше така, че да не мога да я разбера? Имат ли наистина японците изследвания върху особеностите на своята народопсихология? Пишат ли върху нея книги, публикуват ли ги? Или и това, което знаят и дирят в себе си, е едно от тайните на токийската полиция и представляват суперсекретна държавна тайна? Аз поне мисля, че е така… Разгаданият японец, изясненият японец вече не е японец…

Пътуваме. Наоколо се появяват изрядно подредени плантации от мандарини. Ред къщи, ред градини. Колата съска, денят е делничен — движението голямо. Океанът се е успокоил в ниското — няма вълни, няма прибои. Усетил е и той, че тия хора тук и него могат да го приберат в „елките“ си и кротко и послушно е застинал в очакване на съдбата си. Никак не му е лоша съдбата на този океан. Той е един от най-разглезените измежду всички морета и океани по света. Той е мистър Океан…

Киросава дава ляв мигач, ние и без това си караме вляво, и тихо, и кротко спираме в нещо като крайбрежен къмпинг. Казвам „нещо“, защото вярното е само, че е крайбрежен. Вярно е също, че тук наистина е имало някога къмпинг, но сега вече няма. Киросава гледа и търка очите си. Киросава нищо не издава, нищо не говори, но с Киросава нещо става…

— Какво има Киросава?

— О, нищо — отвръща той, докато избира място, където все пак може да паркира „Тойотата“. — Тук идвах преди месец, докарвах хора на уикенд… Те много обичат да идват тук на уикенд…

Киросава млъква, сепва се, че е казал нещо повече. Дали не е издал тайна — едва ли му влиза в задълженията да разказва кого вози, или кой къде си кара уикенда.

И японецът се оказа, че може да се изпусне…

— И какво? — подемам пак аз.

— Тук беше празно… — Киросава го казва с наивен тон, сякаш ще заплаче.

Преди месец тук било празно. А сега е построен висок хотел. Почти е завършен — долният му етаж вече работи. Наоколо са изникнали лъскави, от светлата ламарина, и матови поради цвета на пластмасите, заместили дървото, леки конструкции, които създават чувство за уют и мекота… Магазините, които ограждат някогашното празно място, са вече четири — ресторантът е напълно готов и даже работи. За едни месец да е построено толкова много, аз пък хептен не вярвам. Моето изумление е по-голямо от това на Киросава. Тялото на хотела още не е завършено. Обвито е с голям найлонов чувал. Вътре в чувала работят. Но нито се чува как псуват майсторите, нито върху главата на минувачите падат трески, нито пък има някъде надпис: „Пази се от падащи предмети“… Ако човек не знае, че този огромен найлонов чувал е захлупил главата на хотела така, както в Европа с такива чували захлупват главите на осъдените на смърт, преди да стрелят в тях — човек едва ли би познал по нещо, че се намира на строителна площадка. Никъде няма разхвърляни тухли, складирани греди, въжета от изолационна вата. Не е разкаляно, около строежа не са наслагани камъчета или тухли, по които да стъпваш, за да можеш сравнително чист да преминеш строителната територия. Мо̀ре, викам си, и вие сте гяволи, но сега ще ви засека гяволъка. Докато Киросава се върти около колата си и нещо обмисля, аз крачвам няколко крачки и се вторачвам: откъде, джанъм, излизат и влизат камионите в този чувал? Разгеле, от едната страна на пътя, като надига леко найлоновото покривало, се показва муцуната на камион. Той е пълен е отпадъци. Оглеждам гумите — каквото и да е, вън времето е сиво, вали, няма начин да не се стича кал по тях. Гумите на камиона наистина са мокри, само че вместо кал — позната, рядка, разджиркана кал от строеж, — от гумите се стича чиста вода. Преди да хване голямата магистрала, по която бързат коли, шофьорът слиза и с нещо като нашенска гюдерия избърсва водата от колелетата. После се качва и тръгва — на пътя колата излиза съвсем суха, никаква следа не остава… Надникнах като любопитна нашенка там, откъдето излезе камионът. Голяма метална решетка показва мястото, където са му измили гумите. Не зная с вас как е, мене лично ме хвана яд на това чак дотам японско престараване. Къде по-мило е — нашенски строеж като наближиш, от километър напред по калните следи на пътя ще разбереш, къде е, че даже и какъв е строежът. Да личи барем, че тук се работи, че труд кипи, че хора има.

Питам Киросава — защо е чак това престараване. Кому е — викам му — нужно това?

— Ако колите излизат кални — отвръща сериозно, като че е пред черната дъска Киросава, — пътят също се разкалва. По него леките коли могат да се хлъзнат или при нужда не могат да спрат. — Киросава мълчи. — О, йе… Глобите са много високи — за собственика, който допуска нечисти гуми да излязат на път, по който има движение. И за шофьора — също. О, йе!…

Сигурно, викам си, тия ирефърцунени японци работят и с вратовръзки, щом дотам са отънили работата, че с гюдерия да търкат гумите на камионите. И със своите бели ризи и със сините си сака… Не, не са с вратовръзки, но са с работнически комбинезони — всички, без изключение. Това го забелязвам малко по-късно, когато те идват на тихи групички да обядват в същия ресторант, в който сме се настанили с Киросава. Тъмносини, с емблемата на фирмата-строител. Комбинезони, които обаче също са така чисти, сякаш с тях не излизат от строеж, а от гладачница. Малки, дребни и тихи японци. Нахраниха се за петнайсет минути. Вън отново обуха обувките си и потънаха в гърлото на чувала.

Ядяха на смени — едни идваха, събуваха се, хапваха с клечките по малко водорасли и си отиваха — появяваха се други. Работата на строежа не спря. Ето, значи, още една причина за така бързото издигане на новия хотел. Работниците не плащаха. Седяха събути и с подвити крака, миеха ръцете си с онези горещи хавлиени кърпчета, после хапваха и с тиха усмивка, като разменяха съвсем необходимите за един обяд думи, се връщаха на строежа. Никой не поръча нито бира, нито чашка саке…

Де е нашенският майстор — да запладнува с ракийката, с мръвката, с баницата и с таргите бира, че и със следобедната дрямка, де е тоя щиглец да храниш?…

Киросава ме поведе към океана. О, Киросава, жив да си — чак в Япония ли трябваше да дойда, за да видя, че не само пътищата могат да бъдат чисти, ами и водите! Хайде, да речем, гумите на колите могат да се мият, ламарините им също могат да се лъснат, пътищата си миете. Ами този океан — него как го миете, та е така бистър и чистичък?… Едно време, преди петнайсет-двайсет години, така беше чиста нашенската река Видима. Ида на скалата до училището, изправя се над вира — видя дъното на три-четири метра дълбоко. По дъното се клати насам-натам, като че вятърът го полюшва, едър клен. До него се появяват и други. От четири метра разстояние виждам клена. Пипа гледжосаните камъни, извира се между тях и водата е толкова бистра, че чак очите му виждам. Сега по реката са нахвърляни чирепи и парчета от пластмасови чували, разкъсани и провесени по камъните — стари печки са изхвърляни, тук-таме, полунатопена във водата вони кожата на умряла овца, черва от касапницата вмирисани се провлекли по реката. От пръскането на градините с разни хербициди и други отрови, които от околните ливади се стичат направо в реката, цветът на дъното й е станал мръсномазникав, водата е потъмняла, рибата е намаляла и е вече на изчезване. Ида си лятно време и ми се доплаче — това ли е оная чиста и бистра река, докъде я докара и нея нашата научно-техническа революция. Застана на високата скала до училището — няма клен да се мърда край подмолите, няма да видиш сянката си на дъното на реката. Влажна и блажна вода, като че слиза не от планината, ами се провира през подземието на автосервиз, за да му прибере изхвърлените масла — така върви нашата река. И ти се плаче и за нея, и за себе си… Имаме си комитети, комитетчета, и председатели, и чиновници има в тях, рубрики и рубрички — само бистри води и чисто небе нямаме вече… Добре, че вече развит социализъм си имаме.

Благодаря ти, Киросава, че ме доведе — да си спомня на какво някога в България викахме чиста вода. И не само в България, ами навред по света. Този свят и този мир, които съвременното човечество от обич ще ги удуши в прегръдките си…

Не ме е толкова страх, че ще се намери някой себелюбив политик или наскучал се генерал, който може да оглупее за няколко минути, или пък да не му издържат нервите — и да прати по дяволите и мир, и човечество. Човек винаги може да победи и нервите си, и себичността си… Но това тихо, постепенно отравяне на земята — то може ли истински да се спре? Като че ли колкото говорим за опасността светът да се самоогложди, да се самоубие с отровите, които сам си е измислил, толкова повече нищо не правим, за да се овардим. Говорим, шумим, а си я караме, както дойде. Цифрите са от тревожни по-тревожни, резултатите — от лоши по-лоши, болестите, които нападат човека в резултат на цялата тази маскария, която вършим със себе си — от страшни по-страшни.

И човечеството не спира — нито да кара вездесъщите си автомобили, нито да пръска полетата и горите със страшна отрова, изсипвана от най-модерни марки самолети, нито да намали строителството на фабрики, нито дори да спести възхищението си от зелените и синкавите гъби, които никнат на върха на комините им. Не спира то да произвежда и найлона, де що дупка има по земята и де що речно корито има — той навсякъде е озъбил жълтата си риза по камъните… Не спира да строи жилища, в които чуваш всеки момент на кой етаж кой и какво върши… Легнеш да спиш — затвориш прозореца, за да не те подлудяват външните шумове на преминаващи тежки камиони или да не те стряскат режещите спирачки иа побеснелите автомобили. Тогава пък точно можеш да научиш какво е ядосало твоите съседи по етаж, кога слагат и вдигат чиниите от масата, кога си допиват бирата, кога започват да се любят, кога свършват… А като се карат и бият, за това да не говорим. Наште български кавги са такига, че целият квартал може да ги чуе. Но картината съвсем не е само българска или чисто българска. Така е и в Рим, и в Париж, и в Москва още повече. На улицата излезеш — трябва да си запушиш носа и ушите, на работа идеш — същото, в дома си се прибереш — и там така… Къде да се укрие човек, къде да избяга от великата цивилизация, на която толкова много се радваше?… Зло или добро са машината, техниката, химията за човека?…

Винаги съм мислел, че са повече зло, отколкото добро. Много пъти съм го писал и много пъти съм бил обругаван за това свое отрицание на нашенския научно-технически прогрес, който тъй съсипва човека.

Не твърдя, че времето работи в полза на оптимистите.

И изведнъж — Япония…

Не са толкова далече времето и денят, в които натоварих в същата тази кола на Киросава своята оръфана, картонена кутия и куфара — дочакал най-сетне въпросния български дипломат да си довърши събранието в посолството, та след няколко часа чакане да ме вземе от летището… От летището — в колата на Киросава. Оттам — на един от уеите, който ще ме въведе в Токио. Очаквам го това Токио с извесен страх, любопитство и неприязън… Страх — защото ме плаши всякаква прехвалена цивилизация. Зная, че в такъв един град, който не може да си преброи жителите, блъсканиците, грубостите и напрежението са в излишък… Любопитство защото какво ли не съм чул за това Токио и за това японско чудо. Неприязън — защото още отсега от колата на Киросава съм приготвил една чиста носна къпричка, с която да си затискам носа и да се опитвам да я използувам като газова маска против мръсния въздух, с който е известен Токио… Стискам я кърпичката и чакам моя придружител щом извади своята — аз одма да съм готов… Помия колега един бе минал преди две години през Токио и написа репортаж. Беше престоял един ден в Токио, на път за някъде, но репортажът си го биваше — беше силно разобличаващ японския капитализъм, имаше снимки, които пък показната докъде може да доведе човека хищническата експлоатация на природата. И снимка имаше на полицай, който регулира движението и на всеки половин час го сменят, защото, като подиша този замърсен въздух, ако не е с кислородна маска, направо пада на улицата от кислородния глад…

Пътуваме към Токио и си приказваме. Да вади човекът до мене кърпичката — не вади. Викам си: този като наближим центъра, където въздухът е най-мръсен, направо на маска ще мине. Слушам го като ми приказва и се озъртам — да видя къде си е скрил маската. Като не я виждам си казвам: японска работа — сигурно в определен момент сама ще изхвръкне отнякъде автоматически и ще се нахлузи на лицето му. Решавам да следя автомобилите, които идват срещу нас — те с противогази ли са. Не забелязвам такова нещо и това ме учудва…

Посрещачът ми забелязва, че се въртя като побоцван от осили… Не казва нищо, но е разбрал мислите ми — това става ясно почти веднага. Но човекът е дипломат — при това в Япония — и няма да започне така просташки разговора я. И той казва:

— Аз бях преди десетина години пак на работа в Япония. Трябва да ви кажа, че тогава Токио не беше като сега. Въздухът беше силно замърсен. Четири милиона коли. И камиони около един милион. И фабрики имаше много… И всичко това замърсяваше въздуха и вдигаше шум… Появиха се неврози, градът започна да се задушава. В истинския смисъл на думата. Не е ясно точно колко са жителите на Токио. Едни казват, че са петнадесет милиона, други ги изчисляват на осемнадесет. Колкото и да са — много са… И правителството взе мерки. И ето, вижте…

Какво да видя? Виждам, че навлизаме в тунел. Киросава включва фаровете, макар че вътре е добре осветено и без неговите фарове. Колегата натиска бутон — стъклото бавно се прибира в отвора си. Сега ще нахлуе непосима смрад. Нищо подобно не става. Въздухът е все така чист, както преди да свалим стъклото. Това направо ме смразява.

— Филтри — казвам аз като човек, който не може да бъде лесно гавнат.

— Никакви филтри — отвръща дипломатът. — Колите не изхвърлят замърсени газове.

— Че как?…

Той казва нещо на Киросава. Онзи натиска газта. Изравняваме се с друга кола. Дипломатът сваля стъклото откъм моята страна.

— Дишайте — ми казва той. — Наведете се към ауспуха на колата… Усещате ли нещо?…

Не отговарям, защото не вярвам на носа си.

— Това е положението. Нито един японски автомобилен завод няма право да произвежда и да продава коли без пречиствателни устройства. Струват триста-четристотин долара. Като си решил да си купуваш кола, ще дадеш още триста долара за устройството. Ако се открие, че една фирма продава автомобили без тази добавка, глобата е страшна. Може да се стигне дотам, че държавата да спре производството на завода. Японската държава реши ли нещо, не си поплюва…

— Значи вече няма полицаи с кислородни маски? — питам.

— Няма — отвръща той.

Пътуваме на свалени прозорци. Макар че е ноември, времето е меко, слънчево, въздухът е чист, като че не сме в Япония, а в махала Койчевцн, Тревненско…

— Такситата ги задължиха да минат на газ, защото те са почти половината от колите на Япония; така въпросът със замърсяването на въздуха откъм автомобилите се реши.

Дишам дълбоко, като пред лекар. Въздухът е наистина чист.

— Но защо е и свеж? — задавам поредния си въпрос.

— След малко ще видим.

И скоро виждаме… Навлезли сме навътре, в самата среда на града — тук се движим вече бавно. И аз мога не само да дишам, но и да гледам. За да видя, че Токио е пълен с течаща вода.

Като си помисля само — колко му е всеки град да си уреди тази работа с течащата вода? Колко му е, ама не го прави. Изглежда на този свят не е важно само да можеш нещо, не е важно само и да разбереш, че трябва да го свършиш, но чисто и просто да сториш мукает да го направиш. Или, както го беше казал помакът нашенски на Хайтов — едно е да искаш, друго е да можеш, съвсем трето е да го направиш. Рим ли няма вода, Париж ли не се нахвали със Сена, през Белград ли не мърда тиха Сава, ала това, което са го направили японците, защо никой друг не го е направил? Да не би въздухът в Рим да е много чист, или в Белград, или в нашата мила София, която не само че не може да понесе, като види софиянеца с чиста риза, ами още докато му изсъхне по балконите бельото мине кремиковския пушек, лизне го и вечерта или сутринта, като се обличаш, се чудиш — ризата ти във вода ли е прана или в разтвор от сажди.

Това, което ме довършва в Токио, не са красивите фонтани на Рим или Мадрид, ами най-обикновени, кротки и дисциплинирани вадички с вода, които отиват точно там, където им е посочил пътя японецът. Където има калкан, той непременно е обвит с водна възглавничка. Минава отгоре една тръба — водата се спуска по стената, наоколо мирише на озон, на чисто и прано, после водата се прибира по свой невидим път, за да се покаже в хола на някой голям хотел. Опасан холът му с хол, целият с тънка водна ивичка, която си върви по своите миниатюрни японски каскади — хем да шуми, колкото човек да се усеща сред природата, хем не много та японецът да повишава тихия си глас. От там водата пак ще изчезне, за да се появи на улицата във вид на нашенска вада — с корито от керемида, с дъно от ситно камъче, шарено, постлано и надиплено едно до друго — като се загледаш в него, да се заплеснеш. Върви водата, поогледа хората и колите и на някое кръстовище пак се изгуби, за да се яви в съседния магазин, покатерила се над рафтовете. И току се спусне по една от стените, завърти опашката си около прозореца и витрините, подскочи, галне се на слънцето, припече се, спусне се през някое стъпало, подрипне весело и пак потъне… И ти вървиш из тоя град и имаш чувството, че си под Марагидик или под Ботев връх, където бие водите си Пръскалото, и до теб — задушения от жегите и пепелаците човек — достига един въздух, сит с кислород и свежест, който ти омайва душата и те приспива без валиуми и диазепами…