Марко Семов
За Япония — като за Япония (11)

* * *

Мисля, че днескашното време много бързо къса календара и още веднъж, ако дойда, моите домакини от малкото барче вече няма да ги има. Къде ли ще идат тия самотни, уморени цял живот недоспали си жени? Какво ще прави Япония с тях? За проституция кой дава пенсия. От какво и къде ще живеят те? Ще стигне ли спестеното от моето разредено уиски и докога?…

Или и те ще направят, каквото много други преди тях са могли единствено да направят? Някоя вана с топла вода, едно по-остро ножче, последно производство на фината японска стомана, и още един ред в някой десетостепенен вестник, който ще извести за още две самоубили се японки…

Море, има си приблеми и Япония…

… Своя сексуален проблем обаче, доколкото го има Япония, го е решила по един наистина японски и наистина рационален начин. И не толкова Япония, колкото японският каптализъм. Докато обикалям тия големи и стари японски квартали, пълни с всичко — и с труд неистов, и блясък, и с отчаяние и със секс по японски, мисля и премислям онова, което вече видях, и онова, което тепърва ще видя…

В Европа ние — мъжете, голяма сметка плащаме на мерака си до чуждо да се тръкнем. И после да си разказваме на чашка какво било и как… Едно време само ние — мъжете — правехме така. Идем на работа — ох, блаженство, в работно време да си разкажем подвизите… Колко време сме изгубили в такива прикзки, колко държавна пара сме пропилели! Сега така правят и жените. Било на работното си място, било в някоя сладкарница през работно време — и те душа дават да извадят цигарките, да извадят запалките и тежко и с табиет да ги сложат на масата, да си поръчат коняче, да запалят цигарата, да издишат дима и тихо-тихо да нагазят в клюките. В този смисъл не зная къде повече е Ориент — дали в Япония, която е толкова на изток, дали в Европа, която е толкова на запад.

В Япония въпросът да кръшнеш от къщи — става дума за мъжете, за жените да не говорим въобще — японското общество в това отношение е безкомпромисно, изобщо не е въпрос… Държавата е намерила десетки решения, които да го превърнат в нещо обикновено, достъпно, което не губи време и поради това изобщо не заслужава внимание. Жена можеш да си доставиш навсякъде по най-лесния начин, с най-малко усилия и съвсем не с много пари. Важното е утре, като отидеш на работа, този въпрос да не те занимава, да не губиш от работа, като бягаш и ходиш по квартири, а доволен да си гледаш задължението и да работиш до скъсване. Е, и да спечелваш повечко, разбира се, защото като имаш повечко пари, ще имаш и повечко радости привечер, преди да си отидеш у дома.

В Япония има много публични заведения — публични — в доста истинския смисъл на думата. Те разкриват, според мене, особени страни на японската душевност — непознати у нас и нехарактерни за други народи. Много от тия заведения съвсем не са елитни в европейския смисъл на думата, не са скъпи, не са и за отбрани хора. Те, бих казал, са си чист народен тип сексуални заведения. В тях видях хора с хляб, с колбаси, с мрежички, тръгнали си за в къщи и се отбили, както ние се отбиваме в кръчма да изпием една ракия. Десетина момичета, по най-съкратената процедура, пред очите на всички, на открито, на лампа, на максимална бих казал светлина, им бяха на разположение. Бяха обикновени японци, но имаше хора и от провинцията — личеше по облеклото, по погледа, по който всяка провинция се издава много лесно на такова място. Хората слагаха хляба на стола, на който допреди малко бяха седнали, и без никакъв свян, съвършено свободно и естествено се събличаха. Правеха любов пред всички. Едни разбира се, я правеха, други не можеха. И от това също не изпитваха свян — влизаха и се качваха на подиумчето, събуваха ги и обуваха панталоните пред стотина очи — без смут и без никаква подигравка от страна на публиката. Представям си какво ще стане един нашенец да си събуе гащите и пред очите на стотина души се орезили. Едно, че той ще си умре от срамове, ще потъне в земята, до инфаркт може да стигне, друго, че и след трийсет години ще подиграват децата му за резила на баща им. Ами сеирджиите — що свиркане, що дюдюкане и подигравка ще падне… Що народно творчество ще ти чуе ухото…

А тука — нищо: стане от стола, свърши каквото може, седне си пак, позяпа, позяпа, вземе си чантичката с продуктите и се прибере при семейството и покорната съпруга. Утре, ако иска — пак. Ако не тука — другаде. Важното е да е сит, спокоен и работоспособен. Работоспособен ли си и сговорчив в Япония — всичко друго ти се прощава.

Не мога и досега, разбира се, да си обясня тази лекота, с която японските мъже се събличат и обличат без никакъв свян, без неудобство пред съвършенно чужди и непознати хора. Цивилизация ли беше това, индустрия ли, работа на пропагадната ли, дълбока японска традиция ли — или всичко събрано в едно?…

Любовната нощ на Япония съвсем не започва и съвсем не свършва в тези доста популярни и лесно достъпни заведения. Те наистина са за простолюдието. Тузарите на други места ходят. И те не си събличат гащите пред махалата…

Вечер, ако пътувате из Токио, ще видите в синьовиолетово, в особено червено-златно или в мъгливокафяв ореол надписите на хотели. Най-често те носят имената на цветя. Нежни, хубави имена на цветя. Нали Япония е страната на цветята. В тези хотели не се отива като в хотел — те са обвити в зеленина, входовете им са дискретни, изходите — също, а всичко, което става вътре — съвсем. Тук не се идва, за да пренощуваш. Тук се идва с жена. Ти ще си я доведеш — може да е женена жена, решила да кръшне, тук няма от какво да се бои, с момиче, с приятелка, с разведена жена може да дойдеш. Няма да търсиш квартири, няма да бягаш от работа, за да използуват празното жилище на приятеля си, няма да се страхуваш, да не се върне съпругът или хазяинът, няма и от донос да се страхуваш. И няма такива вицове, каквито у нас са болладисали — за командировани мъже, които я влак изтървали, я нещо забравили, и като се върнали в къщи — какво заварили?… Тук има и кой да се погрижи за колата ти, за вечерята ти, за настроението, за душата ти — за всичко, което ти трябва. Плаща се на час, на два, на три — колкото желаеш. И пълна, невероятна дискретност… Тези хотели са много. Вечер, като изгреят загадъчните им светлини, ако се вгледаш в тях, ако нарочно с око ги потърсиш, ще видиш колко много са… И тогава ще разбереш какъв мощен клон от индустриалното производство на ласки и нежност в общия бюджет на Япония представлява сексът…

Има и други заведения. Те са вече съвсем за баровцн — за хора, които като бръкнат в джоба си, дебело тесте йени трябва да опипват. Това са заведенията с гейшите. Тия гейши, за които ние имаме такава изкривена представа…

При гейша, или в заведение с гейши, ни покани на вечеря Хага сан. Предната нощ се уговорихме пак да се видим. Срещата наредихме пред жилището на кореспондента. Хага сан беше точен като японски часовник. До секунда. Даже си погледнах часовника. Казано беше в осем. Точно в осем той се появи. Застана прав, после се заразхожда, докато ние, вече облечени, се спускахме с асансьора. В Япония е прието, извинимо е закъснението. Често по улиците стават големи задръствания и да искаш — няма как да хвъркнеш и да прескочиш задръстеното място. Хората, които искат да са точни, пътуват с метро. Метрото не се задръства, метрото не закъснява. За да бъде точен, без кола беше дошъл и Хага сан. Едрото му тяло изпълни тесния двор на кооперацията за чуждестранни дипломати…

— Добър вечер, Хага сан. Как сте, как мина денят?

Хага сан е елегантен, усмихнат чак до смазаните си от джудото уши. Той ни предлага да отидем с метро дотам, докъдето си е наумил да ни води. Нали не си се возил с метро, пита той.

Вървим пеша до най-близката станция на метрото. Очаква се тайфун — духа и е намусено. Това ще бъде, както пишат вестниците — тайфун номер двадесет и две. Силен, не знам къде си зароден, наближаващ Япония с не знам каква си скорост. Японците не му се боят, само предупреждават, че има такъв и такъв номер, та Япония да знае каква обувка ще трябва да си обуе в следващите два-три дена. Е, не е и първият тайфун на Япония този, няма да бъде и последният. Ако има някой, който с любопитство и страх изчаква тайфуна, това съм аз и такива като мене, европейци или американци, които ги има в изобилие тук. Тайфунът идва със сивооловно небе, с лек подсещащ ветрец и със ситни пръски, като разпердушинен дъжд, който по-късно тази вечер ще се превърне в силен порой, а той, както се очаква — в следващата нощ ще прерасне в ураган…

Спасяваме се от първите предвестници иа тайфуна — вятъра и пръските дъжд, в най-близката станция на метрото. Хага сан е учил в Токио и то се знае като всеки студент по света, знае на пръсти всяка спирка. Не се е возил цял живот на кола я — какво като сега е професор, какво като има скъпа кола, какво като е богат, какво като е прочут в цял свят. В този смисъл Хага сан си е останал един съвсем нормален и редови японец. Опазил се, озаптил се, застоял се на здравата японска земя. Не зная дали с всички издигнали се японци е така. Макар че го допускам. Тази е една друга възможна тайна за силата на Япония… Да не се забравят хората, да помнят доброто и лошото на живота, колкото и нагоре да са отишли. Изглежда в Япония такива качества се възпитават, отглеждат се специално. Там не може, както е у нас — като се качиш веднъж на горния етаж, все там да си стоиш, без риск да се върнеш пак обратно на долния. Това връщане назад и надолу в Япония става лесно, много по-лесно, отколкото в други страни. И то именно озаптява, то държи нащрек очите — да не се затварят, да не залоясват от самодоволство. Ако има нещо, което Япония истински не познава, истински се бои и истински го гони отвсякъде, където то би могло да се появи — то е самодоволството.

Колко поразии е извършило това самодоволство по нашите евпейски земи, колко в нашата мила България?

Що война сме водили в Европа срещу някои стари болести на човечеството като подлостта, кариеризма, завистта, бедността, глупостта, грубиянството, алкохолизма… И все с първото чувство, че те пречат на човечеството да върви напред. Тия болести обаче, колкото и да са лоши, колко и да са от най-лошите, и от тях има по-лоши. По-лошо от тях е самодоволството. Всеки от гореспоменатите пороци предизвиква често обратни чувства и поведение, които тикат напред, които развиват мислене, съобразяване, решения. Самодоволството е най-страшното човешко качество, то нищо че развива, то нищо не провокира. То убива, то спира, то държи на едно място, то удушава движението.

А ние колко обичаме да се отпускаме на това, което сме постигнали, като на дюшек в морето по време на ваканция. Пълно, убийствено безметежие, пълен застой на духа и тялото.

В колко доклади по наши събрания, в колко слова, в колко книги или статии първото задължително нещо е да изразим задоволство от постигнатото. Не дай боже да го отминеш, не дай боже да не му отделиш дължимото. И толкова взехме да му даваме дължимото на това самодоволство, толкова да се любуваме на това което сме направили, че то изтиква понякога доста нахално онова, за което сме се събрали да осмисляме…

Та го гледам сега този сериозен човек Хага сан. Хага сан не е никакво изключение. Той е умен и добър японец, който най-добросъвестно ми намира място в метрото, където да седна. Ами, ще сядам! Стоя прав и оглеждам Япония в метро. И аз — нея, и тя — мене. Метрото е чисто и бързо. Каруците пристигат точно навреме, водени от своя електронен началник. Така се и командуват — пак от него. Няма минута, няма две, няма и секунда избързване и изоставане. Спира и тръгва без опашки, без бутаници, без рискове. Казвам на Хага сан, че такова хубаво метро е само московското, даже казвам:

— Хага сан, ти няма да се докачиш на национализъм, тяхното метро е по-красиво. Вашето, японското, разбира се, нареждам веднага на второ място…

Похвалил съм все пак Япония — Хага сан благодари, и що се касае до московското, той не е ходил в Москва и ми повтаря, че там много му се ходи… Сменяваме станцията. Качваме се в друга каруца, която съвършено прилича на първата. И тъй като японците са, общо взето еднакво облечени, и тъй като за нас — европейците, те си приличат като всички азиатци, както и ние си приличаме в техните очи — имам чувството, че въобще не сме сменяли метрото. Пак е толкова празно или толкова пълно, пак същите хора с книга, с вестник или с поглед, който уж гледа навън, пък ние тримата стърчим прави — по-високи от всичките тия наши спътници. Хага сан е направо исполин. Вероятно той е един от най-едрите мъже на Япония. Около него минават бързи и остри като бръсначи погледи, навярно мнозина го и познават. Гледали са го години наред по телевизията. Но не се издават. Това да не са ти европейци или латиноамериканци — да видят Кройф или Пеле в трамвая или в метрото и да хукнат след него за автограф, или да го задушат в прегръдките си…

Не зная, не разбрах как в подобни случаи изразяват японците възхищението си от голямото име на нещо, което не е колектив, а отделна личност. Мисля, че и тук едва ли правят изключение — успехът на личността е преди всичко успех на колектива.

Често нас, хората от страните зад железцата завеса, ни обвиняват отляво и отдясно, че сме манипулирани от своята пропаганда и с пълно право разбира се. Ако в точния смисъл трябва да употребяваме това понятие обаче, човек трябва да отиде в Япония, за да види манипулиран човек — обработен, ошлайфан и пригласен така, че да бъде само една част от колективен механизъм и нищо повече. При това такава част, която да може всеки миг да бъде подменена с друга равностойна на нея.

По този начин японците обаче много са постигнали. Амбициите на отделния японец да стане нещо по-различно от другите са станали благородни в добрия смисъл на думата, поради което са се освободили от злобата и омразата към другите, от кариеризма, ходатайствата и връзките и най-вече — от добре познатото у нас зло — завистта.

Докато се возим в безшумното метро, което сякаш не е на колелета, а се плъзга като на ски, докато прескачаме от станция в станция, за да отидем точно там, където си е намислил да ни заведе Хага сан, нека кажа още нещо за начина, по който тая личност се манипулира и обработва така, че без да си забрави името — да знае, че това име само по себе си без колектива, без фирмата, която се грижи за него, е нищо или почти нищо.

И законодателството е помогнало за да се доизпипа това скрепване на личността в колектива. Присъда например в Япония не се издава само при събрани неопровержими доказателства. Присъда се издава само при задължително самопризнание. Ама не си бил виновен, ама не си присъствувал, където е станало престъплението, след като си признаеш, че си виновен, независимо какви са фактите, присъдата е готова. Японците ли не знаят как да накарат един човек да извърши нещо, което е против волята му, те ли не могат да те накарат да си признаеш, че си написал „Под игото“ или „Илиадата“! Самочувствието се колективизира още в детската градина и в училище, където са измислени толкова много начини за изтощителен труд, че от тебе нищо силно и индивидуално не остава. И да има, и да няма нужда, японецът трябва да се труди. Японската азбука например има четиридесет хиляди йероглифи. И най-учените мъже ка Япония боравят с пет-шест хиляди, просто толкова могат да научат. Ала всички учат, всеки свободен миг, всеки свободен час. Това е едва от причините в Япония толкова много хора да носят очила… След училището идва предприятието… И тъй, до края на живота около японеца все има нещо, което да му припомня за наведената главичка, което да дърпа сиджимката, с която е вързан за правилата, с които трябва на всяка крачка да се съобразява…

И може би само така и никак иначе може да се обясни защо този толкова спокоен, толкова нежен и деликатен японец, този толкова влюбен в изящното, в миниатюрното, в красивото японец, когато побеснее и излезе от кожата си, е способен на зверства, които карат човек да потръпва. Японската преса изнесе случай за човек, избил в състояние на дива ярост цялото свое семейство и това на съседите си… Такива случаи на масови „убийства“ в Япония не са изключения, напритив — те са част от всекидневието на тази сложна и трудно разбираема за нас, европейците страна. Изглежда в такива случаи скромният манипулиран японец се разкапсулира и онова, което стояло смачкано, потиснато умълчано цели поколения вземе, та изригне като Фуцжияма и каквото, и който в този момент е наоколо, да му мисли.

Ужас ме обзема при мисълта, че при тази икономическа мощ, при тази луда техника на японеца може да му мине през ума да хване пушката…

Хага сан пръв слиза от метрото и даже ни подава ръка, макар че няма никакъв риск някъде да си чукнеш краката или главата, и ни извежда в новата манхатъновата част на Токио. Вън ситния дъждец се наглася да премине в по-едър, а вятърът — да стане по-силен. Редовият японец или е разтворил чадър или е седнал в кола. Такива като нас, хептен изненадани от времето, са много малко. Седим минута-две под навеса на едно кино, както едно време като студенти сме притичвали от една кооперация до друга, додето поомокрени стигнем до квартирата си. Хага сан ни поглежда. — Ще бягаме ли? — казва. — Ще бягаме — отвръщаме. Хага сан — професорът, докторът, човекът, на когото Япония и светът толкова много са се възхищавали, пръв затичва. След него като закачени с канап — леки и подхвърчащи, тичаме и ние. Дъждът ще ни ошмули ушите, а като бие по ламарините на колите и покривите, цялото Токио запява своята дъждовна, предтайфунна песен. Японците сигурно ни вземат за смахнати — европейци, тръгнали на майната си, полудели от екстравагантност. Ала Хага сан също тича с нас, даже той е пръв, ние отзад оформяме нещо като разперените краища на триъгълник. Така летят птиците, само че ние не сме птици, ами хора с доста лоясали български коремчета, които скоро се запъхтяват. От време навреме Хага сан ни поглежда следваме ли го, а ние, освен, че пъшкаме, се и възхищаваме на лекотата, с която тази тренирана сто и двадесет килограмова маса се мушка между спрелите таксита и прескача тротоарите и вадите с вода, които вече са потекли. Най-после спираме пред дълга и широка козирка, осветена с мека, луминисцентна светлина, която не се вижда откъде извира. Тук на сухо, сякаш само нас чакаха, стояха едри, високи мъже с шапки с големи периферии, облечени като гаучовци с дълги черни пелерини. Спрели сме пред суперхотел. Никой не ни оглежда подозрително и с усмивка — тия пък намокрени кокошки къде са тръгнали? Напротив, нашият поразрошен и смачакаи, поомокрен външен вид говори за аристократична палавост и приумица на слободни, презрели условностите на света богати мъже. Един от гаучовците ни отваря сервилно широката врата на хотела — извиква някакво момиче, облечено в дълго синьо кимоно, което на вътрешната светлина изглежда от убит, патиниран цвят.

Това е вече гейша. Ето я тая прочута, всеизвестна гейша, по която ние, европейците, въздишаме и която олицетворяваме с най-ефирното, най-миловидното женско създание. А мнозина — едва ли не и с най-развратното.

Момичето нежно и топло ни се усмихна и ни поведе след себе си към тоалентата стая, подът на която е така чист и така блести, че можеш да се обръснеш, без да ти трябва друго огледало. След това донесе сухи и много чисти кърпи, ухаещи на здраве, на женска ръка, на най-ароматичен сапун, четки за дрехи ни донесе, топли пантофи — появяваше се и изчезваше, като сянка, докато ние възвръщахме постепенно първоначалния вид, в който бяхме тръгнали.

Излезнахме от тая царица на тоалетните стаи в света. Сега ни пое друго момиче — със същия цвят кимоно, със същия поклон и усмивка. То ни въведе в едно малко салонче, което няма нищо общо с нашите европейски представи за място, където човек може да си поразпаше пояса и да го удари на живот. Това бе японската част на хотела и толкова по-добре — ние щяхме да прекараме една вечер в много скъп и луксозен японски ресторант, с гейши, в малка стаичка и насаме…

Къде е Алберто Сордн, къде го нашия Бай Ганьо — да попримижат от кеф, да ударят сами на себе си по едно око за онова, което ги очаква, да се оближат, да попригладят мустак, ако още имат такъв…

Стаичката беше ниска и празна. На пода в средата имаше масичка — нещо като нашенска паралия, но не кръгла, а продълговата. От лявата страна на всеки имаше малко столче във формата на бобено зърно, с лека вдлъбнатина в средата — като се облегнеш върху него на лакът, да се чувствуваш като герой от източна приказка. Трите гейши внимателно загънаха краката ни с покривката на масата. Те се движеха толкова безшумно около нас, че дори не забелязахме кога поставиха от едната страна на масичката котлон, прибори — нещо като малка подвижна кухня, на която има всичко, каквото трябва и нищо, което да е излишно. И това е комай всичко, което го има в стаята. Зад гърба ми има невисоко подиумче педя от нивото, на което сме седнали — нещо като втори под, който придава особен уют на нашата стаичка. В ъгъла й е поставена една стара индийска дърворезба, и ниска лампа, която допълва този изящен и крайно опростен уют. На едната от стените виждаме японски рибари на лов в океана — графика от сламки или някакви подобия на сламки. Ала ако трябва да бъда искрен — не тая опростена архитектура пълнеше стаята с нещо неповторимо. И в празна стая да си, има ли жена, която да е жена — празното нито дразни, нито се усеща… Още веднъж, и дано не е за последен път, усетих великата сила на жената, нейната магия, нейното покоряващо присъствие, което чудесии може да направи, ако е решила да ги прави за добро.

А тия момичета са тук, за да правят добро. За да ни е хубаво на нас — двамата българи и на богатия японец Хага сан.

Момичетата наливат саке — всяка се грижи за всеки от нас. Но не се натрапват. Докато пак разговаряме за болните на Хага сан, докато обсъждаме въпроса откъм световната му страна, момичетата сякаш ги няма. Дори не забелязвам кога доливат чашата ми, кога я изпивам и кога тя пак се напълва — тихи, по чорапи, за да стане стъпката им съвсем ефирна — те се появяват и изчезват — и плът, и материя, и дух, и видение… И нищо, и всичко.

Не зная колко вкусни водорасли сме изяли и колко саке сме изпили. Сакето се оказа нещо, което не ми се отразяваше от алкохолна гледна точка почти никак. Кулинарията около нас се засилва, момичетата взеха да се заседяват по-дълго. С Хага сан изприказвахме полека-лека онова, което беше потребно да си кажем. Той и таз вечер е любезен, както винаги, готов всеки миг да се изненада и възхити от онова, което съм казал — на мене ми е хубаво, че все такива мъдрости говоря, които хвърлят японския учен във възторг и онова негово „О, йе!…“, което цяла година отподир звучи в ушите ми, ме пълни със самодоволство. При това, вече оглеждам с едно по друго око и тия момичета, които влизат и излизат, пълнейки масичката зад нас и масата пред нас с нови все японски кулинарни, които нито мога описа, нито пък мисля, че трябва. С клечките се справям вече доста добре, дори когато сакето се е вече обадило някъде в дълбочината на мозъка. Шишенцата — малки, тристаграмови, порцеланови или глинени — топли, ала не врели, че да духаш в тях идат едно след друго, аз се чувствувам обкръжен с възхищение от страна на Хага сан, с женско покорство от страна на гейшите и за пръв път разбирам какво значи наистина да си паша…

Момичетата готвят пред нас с изумителна сръчност. И все още не се месят в разговора ни. Не можеш дори да разбереш кога и как става това приготовляване на ястията — нито шум, нито миризма достига до нас. Вратата, чрез която сме отделени от коридора, е плъзгаща се — такива са много от типично японските жилища, с подвижни вътрешни стени от лек материал, можеш да ги местиш, както си искаш… През тях се провират гъвкави като нашите национални гиманстички трите момичета, всяко навеждане към тебе, всяко допълване на чинията те кара да потръпнеш. А усмивките им — това са усмивки като мерени с шублер — шлайфани, с кадифе тръкнати. Не мога да ви кажа каква е точно усмивката на японската жена — хем ти внушава пълно покорство и преданост, хем усешаш, че не е баш така, хем ти подсказва, че от тебе по-скъп и драг на земята няма, хем разбираш, че някъде между безкрайната преданост към теб и самия теб има една тънка копринена панделка, която варди момичето от нарушаване на мярката и опазва едно много силно и нежно достойнство. Такава усмивка е готова всеки момент да те пързулне и всеки момент да те отрезви. И в същото време ха кажи, че това е усмивка на някоя обиграна мацка, каквито сме ги виждали, колкто щете в Европа. Ще кажеш, но няма да е вярно. Тая усмивка е невинност, чистота, като че душата на момичето е къпана в най-бистри води и увивана с най-бели чаршафи. Всеки момент си готов да попиташ: възможна ли е тая усмивка или някой ти е разказвал за нея някога, някъде далеч в младините ти, докато си се протягал следобед под сенките на буките, докато си изтрезнявал от бистрия първак на нашенската есен…

Малка уста — като я гледаш, си мислиш, че залък през нея не може да се провре, ала не тънка и зла, а мека, успокоена, като рисувана. Оттам нагоре следва късо и правилно носле, високо и хубаво чело, тънки, почернени дъгички над дълбоки, силни, красиви очи.

В очите е целият свят на японката. И кимоното, и възглавничката на гърба и усмивката — те са заради очите, на тях служат, тях допълват, на тях се подчиняват… Крачетата са малки, като в менгемета стискани. Малкият женски крак засилва чувството за уют и женственост, както обратното — голямото стъпало оставя впечетление за грубост и студенина.

Гейшите вървяха, като че не стъпваха — имаш чувството, че ако ги духнеш, ще се отдалечат, че дори вратата да е затворена, те пак ще се проврат през нея.

Вечерята се разгорещява. Хага сан е поръчал, каквото е поръчал, както се казва в нашата народна песен — доста сме яли и пили… Момичетата сякаш чакат сигнал от нас — продължим ли да си приказваме, те тихо ще се скрият зад подвижната врата. Ако ни потрябват, ха сме вдигнали поглед, ха са се появили…

Не зная как се държат с тях японците. Що се отнася до Хага сан, той се разбираше е тях като да им беше оберкелнер: малко приказваше с гейшите Хага сан, с очи им казваше, каквото трябваше да им каже.

Хага сан попита желаем ли момичетата да поседнат при нас. — О, йе! — бързам да изпреваря аз. Зная ли какви съображения могат да му минат през ума на кореспондента и ще вземе да посече хубавата идея на Хага сан…

Приятел един ми разправяше как текли очите му по някаква красива френска проститутка, докато стъргал тротоарите една зима е Париж. Било вечер, премръзнала, тя почукала на стаята му и поискала нищо и никаква, почти символична цена. Нашият човек се изплашил да не е шпионка и отказал. Откъде да знае дали не го следи за нещо френското разузнаване… Нас социалистическите хора непрекъснато ни следят някакви чужди разузпавания. Друг един познат имам — видях го в Мюнхен — непрекъснато минаваше от един тротоар на друг, въртеше се като обран поп и не се оглеждаше.

— Защо — попитах го — не вървиш по пътя като хората?

— Знаеш ли ги тия какво ти мислят? — Беше човек, който силно ненавиждаше капитализма и във всичко, свързано с него се съмняваше…

Познавам и други нашенци — в Париж, на Пигал като идат, що пара оръшкат на тъмнично да се намерят, мискинлик да видят — в едно заведение, във второ, в трето… От заседания, за които са командировани, бягат, от сън се лишават — само и само да наврат, митнат насам, където е големия разврат. Ама това да си платят на едно момиче и да им мине меракът — не. Все ги е страх някой да не ги заснеме, че после върви обяснявай на жена си, на началника и най-вече на съответните органи какво си правил и как. Малко ли такива книжки има написани — за снимане, за дискредитиране…

Хага сан кимна с глава, момичетата се приближиха тихо и също тъй тихо седнаха до нас. Само че не до нас, а малко зад нас — хем да сме наравно, на една трапеза, хем да не сме…

Много ги умеят всички тия работи с дистанциите в Япония. Вече описвах поклоните. Тия поклони са част от науката за съсловията и ранговете и за отношенията между тях. По един начин се покланя подчинената на началника си, по друг начин началникът — на подчинената, по трети — началник на началник. Както навсякъде по света, разбира се… Колкото едни хора да признават, че уважават поклоните, а други да твърдят, че са равни всички. Равни са само преди да се родят. Слава богу, в Япония такова нещо никой не твърди. Кланят се като изтървани махала, които най-напред затихват в гръбнака на по-високопоставения, още по-напред — на още по-високопоставения, и най-напред — на най-високопоставения. И докато той пръв започва да си почива от поклоните, ония продължават. Може даже той вече да е забравил за тях, а социално най-малкият човек още да не ги е преполовил…

Ами как говорят помежду си хората от различните съсловия и рангове? За пищното многословие иа японското общуване, за сложните съчетания от изрази, за индиректния, иносказателен изказ, за неговата условност много е писано. Един е езикът, с който президентът на фирмата говори със заместниците си, друг — с който говори на началниците на отдели, трети — с техните заместници, четвърти — с по-долните, пети — с още по-долните. Казват, че най-елементарната, най-опростената система на общуване има десет такива езикови нива. Всяко със своите условности, форми и степени на учтивост… Това поставяне не само с поклони, но и с езика всеки на неговото място, определено му строго от социалното положение, което заема, иде от далечното минало на страната. Не зная колко време ще издържи Япония на своето старо възпитание, защото не е трудно да разбереш, че сега тя е една силна смесица от традиции и подражателство на други светове. Има традиции, които са готови, като офицерите от Втората световна война, да посегнат върху човешки живот — само някому да мине през ума да им го нареди. Други от традициите вече доста безцеремонно са си вдигнали количките и са оставили туристите, бизнесът, сметката, интересът на японския капитализъм да прави с тях, каквото намери за добре. И помежду им се води война: днес традицията надделее, утре надделее антитрадицията. И от това боричкане се зачеват плодовете на японо-американската, на японо-европейската дружба, появяват се хвърлени бутилки от кока-кола на улицата, люпени семки в салоните за кино и театрите…

Кой ще надделее? Според мене, въпросът вече е решен и ясен. Старата Япония ще отстъпи — колкото и корава да е жилата й, колкото големи да са амбициите й, колкото да е с дълбок корен традицията й. Но ще отстъпи, не както ние отстъпихме, отричайки се от всичко свое, а пак по японски…