Истинско удоволствие е да четеш пътеписите на Марко Семов. Вечна му памет.С типичния си хумористичен стил, той описва САЩ, Япония, Турция и т. н., а също и начина на живот там. Винаги сравнявайки как е там и как тука, нерядко изпада в комични ситуации. Независимо колко надалеч от България се намира, той си остава българин до мозъка на костите. Навсякъде където е бил, описва добрите и лошите неща в страната в която се намира. На места в тази книга, ще имате чувството, че японците са от друга планета, толкова са различни от нас. Много съм се смял на някои пасажи. Препоръчвам ви непременно да прочетете,, За Америка-като за Америка’’. Много жалко, че я няма все още в тази библиотека.
Много се забавлявах докато я четох.Толкова подробно е написана, че направо мога да кажа, че и аз съм била в Япония.
С тази книга, Марко Семов показва не само визията на Япония, но ясно показва живота в една развита капиталистическа страна. Описва както позитивите (огромни магистрали, иновативни технологии и пр.), така и проблемите на „малкия човек“ в една такава среда, човечето борещо се за залъка храна нужна да оцелее, и квадратчето площ, под което се подслонява. Книгата ясно показва, че още в началото на прехода сме виждали, и негативните страни на капитализма. Така казано вината на политиците става още по- голяма.
Пречупваш нещата през балканската ти призма и затова не ти се получава. Японците гледат по съвсем друг начин и на „борбата за залъка“, и на „квадратчето площ“. Съответно, това, което на Ганя му се вижда „негативна страна“, на японеца му се вижда…. другояче. Толкова другояче, че ти е бедна фантазията.
Обаче в четири изречения два пъти е споменат капитализЪма. Няма начин, капиталистите трябва да се громят!
Тази книга, както и други подобни, издадени и най-вече одобрени за издаване при социализма, трябва да се чете не с едно наум, а с няколко неща наум. По-младите, които не са живели при управлението на ЦК на БКП трудно биха си го представили. Каквото и да се издадеше по онова време за страна извън т. нар. социалистически лагер, то със сигурност съдържаше громене на капитализма, както се е изразил друг човек тука. При всички случаи, ако случайно някой автор се изхитряваше и не громеше директно, то тогава сядаше един литератор, миропомазан от ЦК на БКП и извайваше един предговор, в който обясняваше колко е хубаво при социализма и колко е лошо в останалите страни. Задължително беше да се посочи и руски-съветски пример, автор, книга, няма значение, важното беше сърпът и чукът да не се пропускат, както и пентаграмата, на която казваха петолъчка. Питал съм, обяснявали са ми като дете, че била с пет лъча, като петте континента. До такава степен ни лъгаха и манипулираха, че се получи обратен ефект, дори когато посочваха истинските проблеми на свободния свят, ние мислехме, че и това е лъжа. Моите уважения към Марко Семов, но чел съм го с едно наум, а Симеон Идакиев, който напоследък се мярка из новините е писал откровени лъжи, само да потърся дали го има тука и ще ги посоча. Нещо беше за детска порнография насред европейски голям град.
Този коментар ме накара да погледна с други очи на книгата. Книгата е доста дръзка за времето си. Авторът трябва да е или безкрайно заблуден, или да се е чувствал недосегаем, за да си помисли, че книгата ще мине през цедката на цензурата, а на него ще му се размине. Което съответно не се е случило.
За да тълкуваме книгата е добре да сме наясно и с някои части от биографията на автора, които услужливо се премълчават. Нека не забравяме, че по онова време не всеки можеше да стане журналист, преподавател в университет, камо ли да пътува в гнилите капиталистически държави. То и днес в Софийския университет и БАН, за да запишеш докторатура, ти искат препоръки от влиятелни хора и ти проучват родата. Пращам един линк към материал от вестник „Стършел“ от декември миналата година, с автор Михаил Вешим. Става дума за един студентски изпит на младия Вешим при другаря преподавател Семов.
https://www.starshel.bg/45525/kak-se-kalyavashe-peroto-mi/
Това е от периода на Семов преди да започне да развива т. нар. народопсихология — един нахален опит да слагаме отново хората в калъп, без да отчитаме индивидуалните им особености.
По повод на първия коментар, че авторът бил българин до мозъка на костите си. Бай Ганьо социален или национален герой е? В тозил смисъл авторът си е семов до мозъка на костите, но като българин се срамувам да ме слагат под един знаменател с него. На моменти книгата е откровено просташка и сексистка. Хубаво е, че все пак е минала през редактор, защото много от брошурите на автора, издадени от Софийския университет, са написани и отпечатани на диалект с правописни грешки.
Казват, че всяка планина се мери по върховете, а не по пропастите ѝ. Бих казал, че за една нация можем да съдим по нейния елит. Ако хора като автора са елитът на една нация, то жалко за нацията. А за върховете на Япония всички сме наясно.
Ще ми се да кажа и за японците няколко думи. Разбира се, има различни японци, както има и различни българи. През последните години съм бил свидетел как са идвали в България представители на различни технологични компании от Япония. Когато от страна на българските власти им се поиска рушвет (нещо, което е обичайно за започване на мащабен бизнес у нас), те си тръгват завинаги, но не дават рушвет. Учтиво стават и си тръгват, без скандал. Европейците и американците дават, японците си тръгват. Имат чувство за собствената си значимост, имат достойнство.
В практическата си дейност ежемесечно ми се налага да ползвам японския опит в моята професионална област. Добре е, че днес с изкуствен интелект можем да четем и на японски, можем да черпим от знанията и постиженията им. Практични хора, които не си губят времето в празни приказки, а създават блага — материални и нематериални. Да си активен и със свеж ум — това е част от японската концепция за щастие.
В книгата става дума за самоубийствата в Япония. Редно е да се каже, че по времето, когато е писана книгата, в България самоубийствата масово се прикриваха. Днес също броят самоубийства по официална статистика е силно занижен, по мнения на специалисти около два пъти. Е, по брой самоубийства на глава от населението в определени години надминаваме дори японците.
И за проституцията става дума в книгата. Не ми казвайте, че по времето на соца не е имало проституция у нас. У нас проститутките винаги са на високи постове в управленските и академични среди — те са професори, мениджъри. Проститутките у нас обичат титлите, обичат властта. В Япония проститутките обикновено са…проститутки, знаят си мястото и са ценени като такива. Не блянуват професорски титли и мениджърски постове.
Японците са обучени да не чакат подаяния. Всяка фирма има кризисен план за действие при извънредни обстоятелства. Нашият бизнес винаги чака дотациии от държавата в кризисно време. Така е защото и нашите капиталисти са назначени още от времето на соца.
Отидете в Япония и опитайте истинско вкусно българско кисело мляко.
Прочетете книгата на Амели Нотомб „Трепет и изумление“. Коя е тя?Младата белгийска писателка Амели Нотомб е родена в Япония. След това живее в Китай и САЩ, където баща й е посланик. Завършва филология, работи като преводач в Япония и от 1992 г. насам издава всяка година по една книга. Още с първата си книга „Хигиена на убиеца“ се налага като автор с богато въображение, блестящ стил и тънък хумор. Следват „Любовен саботаж“, „Пеплум“ и др. А романът „Изумление и трепет“, който разказва за живота на младата стажантка Амели в една голяма японска компания, е наречен от критиката „истинско чудо“. И ще видите, че и Япония не всичко е „цветя и рози“. Убеден съм, че голямата част от хората които въздишат по Япония няма да издържат в този „трудов лагер“.
Ех, въздишам по японските технологии, японската образователна система, японската медицина, японското активно дълголетие, но не и по японските корпорации.
Аз също харесвам тази книга на Амели Нотомб. За мен Нотомб пише по-добре от Семов. Но книгата на Нотомб също се нуждае от по-задълбочено тълкуване, защото описаният психически тормоз в големите компании, е характерен не само за Япония. Работил съм няколко години в западноевропейски и български компании и ще ви кажа, че нещата там не са много по-различни. Макар че формите на тормоз са по-други, резултатът е сходен. „Случайният“ човек е подложен на тежко изпитание на такива места. Проблемът, който описва Нотомб е социален, а не национален, но човек може да го усети истински само от личен опит. „Култът към шефа“ e налице и в Западна Европа, а неизповядващите го са подложени на репресии под една или друга форма. Хубавото е, че живеем в свободен свят и за хората, обичащи личната си свобода, има и други пътища освен големите компании. Уви, човеството е така устроено — за да могат едни хора да си почиват, други трябва да работят в „трудовите лагери“, независимо къде се намират — Япония, САЩ, Западна Европа, България. Независимо дали е капитализъм или социализъм. За да имаме работеща икономика, трябва да има и „трудови лагери“. Но животът в такива „лагери“ допада на хора, които са свикнали да работят рутинни дейности и да бъдат изпълнители, а нямат качества да излязат извън тази среда.
Книгата на Нотомб показва обаче и нещо друго, което е характерно за японската действителност. Амели е с висок социален статус (дъщеря е на дипломат), но започва от ниско ниво в йерархията на компанията. Във Франция или Белгия щеше да започне от друго, по-високо ниво, бъдете сигурни, да не говорим за България. Но други хора под нея щяха да имат нейната „японска“ съдба. Нещо повече, с характерното си светоусещане Амели трудно би могла да работи в компания, където и да било по света. Нейният път е литературата.
Харесвам коментара Ви!
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.