Марко Семов
За Япония — като за Япония (7)

* * *

Известно е, че японците са влюбени в цветята. Още като отворят очи и вземат да разпознават цветовете — първият цвят който се показва на детето, е зеленият — цветът на цветята. Същите тези японци са съчетали вода и растение по такъв начин, че онова, което може да го не поеме водата и палавите водоскоци, пръснати из цяло Токио, да го погълне цветето. Най-невероятни прегръдки между вода и растение може да види човек — както вече казахме: и в обществените служби, и в магазините, и по улиците на Токио.

Зная какво ви минава през ума, зная какво ще ми отговорите, като описвам тия японски усърдия. Ще ми кажете: „Е, добре де, в тая удобна вадичка, която минава през хотела, няма ли кой да метне в нея цигара, пепелника да сн изтърси, водата от мивката да си излее в нея? Метачите по улицата къде си мият метлите, къде изсипват праха, който се насъбрали? Не плюят ли в тая вода японците, носовете си не секнат ли, обувките си, ако са накаляли, не посягат ли към тая подръчна водица да ги измият?“

Може донейде да сте прави, като ми задавате такъв въпрос — аз не мога да ви отговоря, макар че по принцип възможните отговори са два: или японците пазят водата чиста под страх от най-тежки санкции, или пък, че не я пазят. Тогава тя, след като се укрие на едно място, преди да се появи на друго, вероятно отива на химическо чистене. Защото, където и да я видиш тая японска водица, все е чиста, все свежест носи…

Най-близо до ума е и едното да е вярно, и другото. И японецът, който се радва на водата и цветето, да си ги пази като святи и свещени, и страшната японска техника да помага, да прибира замърсената вода, да я къпе в своите пречиствателни бани и отново — бистра и палава, да я връща на улицата, на магазина, на калкана…

Може много други работи да не е видял човек от Токио — град голям, както би казал Бай Ганьо — можеш ли видя всичко, но тази вода в къщите и по улиците, и тези нелеки японски цветенца, запърхалн из чистите си възглавнички с нежните си зелени лнстенца навред, където има свободна ивица камък, стена, или коридор — то стига, за да можеш да усетиш нещо от Токио и от Япония.

Стига, разбира се, но ако имаш някой човек като моя Киросава, който да те заведе на океана, хептен ще ти запъне устата — приготвила се да изрече разобличение срещу Япония, че всяка от тия приказки за вадичкпте и каскадите, за цветята и озона са си една чиста шашма…

Как са очистили океана, как са овардили и него, та от един най-обикновен Тихи океан (както виждате — Япония си е избрала и океан — не Велики, не Шумни, не никакъв друг фуклив океан, а „Тихи“) те са направили „Мистър Океан“ най-гледания, най-чистия.

И застанах аз пред един малко изоставен, малко позанемарен хотел (понятието е само в японски смисъл, иначе хотелът си е на най-високо туристическо ниво, който ние бихме обявили само за чужденци от второ направление). Застанах под едно силно разкривено от старост дърво, проснало едни клони накъм сушата, други — накъм океана, самата символика на единството на природата — и погледнах към дълбините на този океан.

О, небеса, които се оглеждате във водите на този чистник! О, моя оплешивяла глава, която видях на пясъците на неговото дъно да очертаваш сянката си! О, малки рибки, дето плувате из водата и си играете с такава наслада, сякаш тази земя е създадена само за радост! Да вярвам ли на очите си, че всичко това го виждам?… Потърквам очи. Човек в такива случаи наистина трябва да търка очи. Само преди един месец бях преплавал сума ти морета, затворени в сушата на Европа, Азия и Африка, на стотици километри навътре водата беше нашарена от познатите синкаво метални ивици на маслата и мръсотиите, които корабите и танкерите изхвърлят. Имаше зони, където беше забранено да се хвърля във водата каквото и да било — „санитарни зони“ беше обявило човечеството. Съмнително чисти бяха дори и те. Застягахме цели острови от кашони, найлонови туби, дървени опаковки, изхвърлени кому както дошло и където дошло — нашият кораб ги буташе с носа си, те отскачаха сърдито встрани, после се скупчваха след опашката му, да си помърморят на своите различни езици…

Да не говорим за крейбрежнята, където спирахме — Неапол, Алжир, Пирея. Замърсяването, както обичаме да казваме, за да пощадим малко нещо езика си, вместо точно да кажем — мръсотията — беше дотам голяма, че в неаполското пристанище например угниването във водата на кори от изхвърлени портокали и банани, на всякакви хартии и парчета дърво е дотолкова силно и неприятно, че човек неволно, ако има как, понечва да си затвори и очите. Ала, изглежда от това, че много пъти бяха се опитвали да си затворим очите, сега тази мръсотия беше толкова настоятелна и предизвикваща, че човек и да си затвори очите, и носа — не може… На всичко отгоре, в тази полувода, полумасло, полуразлигавени портокалови кори имаше десетки италианчета, които се къпеха. И десетки рибари, които клечаха да ловят риба, миришеща на гнило и на нафта… Случвало ми се е да подремя в Мароко, на брега на великия някога океан, край Казабланка — там, където са плажовете… Що изхвърлени консервени кутии, що найлонови тубички имаше — живи и здрави преминали от кой знае къде чак до мароканското крайбрежие, за да ги попипат немитите бог знае само откога ръчички на дечицата от Казабланка, наклякали по брега, да си съберат цивилизация. Оръфаните найлонови опаковки, изхвърлени във водата бог знае кога къде от коя нежна дамска ръчица, след като е освободила сандвича или комбинизона си, бяха се превърнали в жалки парцалчета, провесени по камъчетата и пясъците на късата и проядена плажна ивица. И така е навред.

А тук, на брега на Японския океан, аз стоя под вековно дърво, облегнал съм се о попукания ствол на дървото и гледам дъното. Какво са направили японците за този океан? Къде и как, и колко навътре са му сложили те санитарния пояс, къде и как са го така изкъпали, па тогава да го пуснат да наближи Япония. Не зная. Явно е че някак си и някъде го правят. Киросава мълчи по въпроса. С такива работи, дето не са ни работа, ние българите много обичаме да се занимаваме — Киросава знае само, че откак е станал шофьор, идва по тези места и все е така…

Дълъг мостик опъва шия навътре в океана и аз тръгвам по мостика — водата е все така бистра, чиста и дълбока. Рибата — все така палава, жива и бърза, или ленива, както е навсякъде по света. Далеч към края на мостика виждам двойка — мъж и жена. Замятат с въдици. Що пък да не погледам японски рибари? Въдиците изглеждат скъпи, а японците — паралии. Тънка жилава пръчка, която свисти половин час, докато потопи оловния край на конеца във вода. Това са семейство рибари — мъж и жена. Тая е втората висока японка, която виждам. Мъжът е също едър. И двамата са нетипични за расата. Облечени са в специални костюми — непромокаеми. Не хвърлят с червеи, както ние правим, а вадят от чисти, лъскави кутийки, малки таблетки, окачват ги на кукичките и замятат… Те не ме забелязват или, по-точно, правят го по японски. Поздравявам — отговарят ми. Мога ли да погледам? Усмивка, благоразположение. Японката ие беше от тия, дето стават сутрин в шест и си лягат в полунощ. Нито от тия, дето стоят иа конвейера осем часа. Нежни ръце с дълги нокти, които меко държат въдицата и женствено я хвърлят. Мъжът дърпа — нещо се е закачило иа въдицата му. Той извиква жена си. Тя притичва. И виждам как се заглеждат в дъното на дръжката. Там, на малко мониторче, се вижда рибата, която се е хванала. Това е малко, колкото една наша петдесетстотинкова монета екранче, на което се вижда добре рибата, а отдолу са изписани дължината и теглото й…

Японците са щастливи, защото рибата е голяма и хубава. Наблюдавам ръцете на мъжа — той върти ръчката на макарата и следи движенията на рибата. Вижда се как тя се мята и опъва. Човекът спира, чака я малко да се поуспокои, после пак я помамва към брега.

Японката издава радостни възгласи на възхищение от успеха на мъжа си. Аз я наблюдавам под око. Чувал съм, че японците са много ревниви, известно е още, че за изневяра те имат право дори да убиват жените си, и съдът не е особено строг към този вид престъпления. Внимавам, ала виждам, че онзи е добре улисан във ваденото на рибата и използувам момента. Японката забелязва, че я наблюдавам, с един светкавичен поглед ме оглежда и тя — в такива случаи жените по-бързо от нас си вършат работата, и укротила каквото трябва, в дълбоките галерии на своето непроницаемо японско око, тя казва нещо весело на мъжа си и застава с гръб към мен. За съжаление, никак не разбирам какво е мнението на японката за мене. Ако съдя по изпънатото жълто яке, с което тя ми показва гърба си, задраска ме с две черти. Решавам да кротувам, защото мъжът е висок необичайно висок и як за един японец — вижда се, че е спортист или поне много е спортувал. Широк гръден кош, стегнато, мускулесто тяло, красива мъжка глава, небръсната, както са главите на повечето японски спортисти, дълга черна коса, превързана като че е Борг — с панделка…

Рибата е вече иа брега. Докато те й се възхищават, аз още веднъж оглеждам японката — здрави, дълги и прави бедра, стегнато тяло, еманципирана. Семейството явно е не само богато, но и модерно. Той е изравнил сякаш жена си със себе си, след като не я е оставил да гледа децата и да му глади ризите, ами й е купил скъп костюм, скъпа въдица и я довел толкова далече на риболов…

Япония сигурно може още дълго да издържи на традициите си в отношенията между мъжа и жената. Може още дълго японката да ходи след мъжа си с наведена виновно и раболепно глава. Дълго, ала сигурно е, че няма да е вечно. Тия двамата в някаква степен са си решили въпроса. Или са на път да го решат. Тази хубава и интелигентна японка явно е научила цената си и, което е много по-важно, научила се е как да си я иска…

Мили японци, вие не знаете силата на женския мерак за еманципация. Просто като си помисля какво ви очаква след десетина, двайсет или трийсет — повече години не ви давам, като ми мине само през ума каква перушина ще остане от вашите наперени петльовски гребени, и ме издува на смях…

Ала моят смях ще е европейски, още повече български а не японски, и затова засега се сдържам да кажа: я елате вижте ние като тъй еманципирахме жената, какво направихме с нея и с децата си.

Пожелавам на рибарите слука. Японката се обръща, кима ми културно, той — също, аз се отдалечавам с разни мисли — смесица между мерак, примирение и тиха злорада увереност, че рано или късно японките ще отмъстят за себе си… Рибарите заемат местата си, голямата риба ме изпраща с плясъка на опашката си в коша, чувам за последен път свистенето на оловото навътре в океана…

Намирам Киросава седнал на един камък близко до онова разчеталено дърво. Той стана веднага, щом го наближих и ме попита искам ли да обядваме.

— Искам, Киросава, след всичко, което видях, след тия черни очи на японката и след тия зелени води на океана — огладнях. Във всякакъв смисъл. Води ме, но не искам да ме водиш в най-скъпите ресторанти иа този хотел. Тях вече ги видях. Има ли тук ресторантче, където такива, с по-малко пари се отбиват? Там ме води, Киросава, при твоя народ, при японеца…

Киросава кимва — зер не съм първият българин, който му е поискал да го заведе в евтин ресторант, скрит зад желанието си да види как живее нормалният японски народ…

… Ресторантчето е наистина малко, то е същото, в което обядват и строителите на новия хотел. Празното място край брега, останало като по чудо незаето до скоро, вече не е празно. Нашите дипломати до не отдавна са намирали тука бряг за огън, скала за бос крак и дърва за шишове. Наистина има за какво да съжаляват. Тук, както никъде другаде, е вярна поговорката, че природата празно място не търпи. Още по-малко ще ти търпи такова нещо нагъчканият японец…

Киросава се събува. Аз също, като все пак се оглеждам — не би ли могло да се направи известно изключение… Тук няма изключения за чужденци. Гледам японците, които си свалят обувките и стъпват направо на чистите бели дъски или на рогозката. Краката им са сухи, чорапите — чисти и бели. Но аз ще побългаря малко тая чиста, като жулена с керемида дъска. Поне да го направя по-бързо, да не се разбере кой е оставил следите си отгоре й. Макар че измамата ми е доста прозрачна. И кракът ми е по-голям от тия малки японски крачета — в сравнение с тях моята стъпка е като на снежния човек, а пък и едва ли японски крак ще остави следа отдире си…

Благославям в душата си тия жълто-кафяви и меки пътеки от рогозки, на които скоро стъпвам, те са по-гостоприемни и по-трудно правят разлика между японски и европейски крак. Киросава ме отвежда до ниска масичка. Крачката й — не по-високи от двайсет и пет-трийсет сантиметра. Сядаме на тънка възглавничка. От лявата ми страна има нещо като трикрако столче, само че по-продълговато и вдлъбното от нашенските. На него мога да се облегна, ако искам да обядвам полегнал. Бързо мушвам краката под тази ниска масичка, отгоре ми пада тънка ленена завивка. Когато бива по-студено, научавам това няколко дни по-късно, отдолу под масата има и печка. Цялата японска фамилия си настанява краката отдолу, печката топли, а завивката пази топлината да не отлита. Отдолу те топли печката, отвътре — сакето. А сега мене ме топли и слъчевия океан, който започва току под лявата ми страна и отива та се не вижда в делечината синята му вода…

Тука да седнеш, че да не станеш…

— Саке? — пита шофьорът.

— О, йе — казвам.

Киросава превежда на жената, която веднага е дошла при нас и ни подава традиционните пликчета с изварени и опаковани в найлон кърпички. Тая жена не е гейша — това е обикновена трудова японска жена, която работи в ресторанта на мъжа си. Облечена е много чисто. Жената донася сакето, донася водораслите, усмихва се, донася още други работи и яденета за клечки. Наоколо сядат други японци и японки. Тия вече си личат, че са пътници, слезли току-що от паркираните си коли. Има и шофьори, също спрели на паркинга с големите си тирове. Група жени също влизат. Те, според мен, са от съседното село. Облечени са простичко, ръцете и ноктите им са очупени от работа. Поръчват си саке. Охо, моята прогноза за скорошното клюмване на гребена на японския петел съвсем не е май толкова далечна. Тия жени не са в първа младост. Минали са четиридесетте. А сакето им се услажда. Еманципацията започва от самостоятелната работа и от сакето. Една жена посегне ли към чашката, вземе ли да го прави и без мъжа си — връщане назад няма…

Жените са кротки, по-скоро това са типични японки. Ала точно затова сакето скоро ги подфундя. От една бира японецът е готов, от половин бира или от чашка саке вече се е зачервил. На японската полиция денем никак не й е трудно да познае кой е пил и кой не е — затова никакъв апарат не й е нужен. Лицето на пийналия японец колкото и малко да е пийнал — то е най-съвършения апарат… Въпрос, както ми казват, на някакъв ензим, който липсвал в кръвта на японеца и с който прочутата японска медецина все още не може са се справи… Боря се с едно изкривено водорасло. Клечките се инатят, упорито се разминават. Ако се справя с тях, то пък водораслото се заинати и докато пътува от малката паничка към устата ми, все успява да се изплъзне и да се върне обратно — кога в паничката, кога встрани от нея. Усещам погледа на шестте пийнали жени в гърба си. Чувам смеха им, ядосвам се. Киросава ме пита да ми поръча ли вилица. На кого, на мене ли? Бедни Киросава, ти още не знаеш какъв балканджийски инат стои срещу тебе…

Борбата между пръстите ми, двете палави клечки и онова парче водорасло продължава. Аз все пак побеждавам — с усилия, с напъни, с жертви дори, които оставят следи по покривката, но продължавам. Скоро едната чинийка е празна, посягам към втората — в нея има малки късчета някакви мръвчици, които се губят на върха на клечките, а като потънат в устата ти, имаш чувството, че не едно нищо и никакво късче месо си лапнал, а сладкото и вкусното на цял един континент. В друга папичка са наслагани малки, ситни, като кибритени клечки изрезки от варена японска тръстика.

— Още саке? — пита Киросава.

Кимам одобрително. Може да ми се смеят жените отзад за непохватиостта с клечките, ама нещо да кажат за трите празни вече канички със саке? Да изпият всичките толкова, ще се зачервят не само те, ами целият бряг…

Самочувствието ми се връща. Както го е казал поетът — нека видят японките, че и ние сме дали нещо на света. Па било и умение да нагъваме саке в такива непонятни за японеца количества. Щото сакето не е нищо друго, освен една шльоковица, която един нашенски пияч няма и да ти я близне. Я има, я няма дванадесет градуса. Вън е топло, даже е горещо, а те ти го сервират като греяна четиридесетградусова ракия. Такова саке мога да ти го пия цял ден, стига да има кой да ми го плати.

Завършваме краткия японски обяд. Такъв е той — лапни нещо, изяж нищо… Знаех си, че ще остана гладен. Моите деветдесет и пет килограма не могат да се заситят с трийсетина грама водорасли и още толкова дребни мръвчици… Ама ставам. Жената е сложила, дори не съм забелязал кога, до мене листче със сметката. Киросава ме изпреварва и го взема. Не, вземам го аз, отивам до изхода, където има нещо като нашенска каса, и плащам. Връщат ми точно. Оставям бакшиш и отивам да си търся обувките. Момченцето от касата ме настига, поднася ми в чинийка остатъка, с който съм се опитал да впечетля Япония. Тая система да си плащаш сметката на излизане, дискретно до вратата, така както дискретно и точно до йена ти е оставена и сметката, е нещо много привлекателно. Няма почесване пред теб зад ухото, няма плюнчене на молива няма олюскан тефтер да се вади, няма въпроси какво имахте още, няма ровичкане на менюто — кое колко струва, няма надписване…

Намирам си обувките подредени, изчистени и намазани със съответната черна японска боя. Не зная какви видове черно има на света. Синьото има разцветки — небесносиньо, турскосиньо, не знам какво си още синьо. Аз бих въвел пък за черното една особена разцветка — японско черно. Хем много черно, хем чисто черно — ако това някому нещо говори…

Кога е играла четката по моите обувки, отдавна не помня. Едва ги познавам. Оглеждам се пак да се проявя, йена за благодарност да оставя, дори питам Киросава. Той ме побутва към вратата. Тук няма такъв обичай.

Къде тръгнах, къде отидох! Исках да разкажа как се купува в Япония кимоно, а се озовах на брега на Тихия океан, за да отворя приказка и смях у шест японски селянки, за една година напред. Представям си ги как, като станат сутрин, докато тупат рогозките, ще си приказват:

— Помниш ли онова саке, дето го пихме в новия къмпинг?

— А ти?… — ще последва смях. — Помниш ли какво хубаво време беше — и пак ще последва смях. После ще стигнат до целта.

— Ами оня европеец, дето си изтърваше водораслите, помниш ли?… — и смехът ще е най-дълъг и най-силен. Казват, че японците много се радват на унижен европеец, макар че никога няма да му го напомнят или покажат…

Това е един друг начин да се подсетят за своето японско превъзходство, да си го покажат един на друг, и тихо, зад гърба на баламурника-европеец да си ударят две-три помпи повече в националното самочувствие.