Марко Семов
За Япония — като за Япония (8)

* * *

Докато се шляйках насам-нататък из Токио, влизах в един магазин, влизах в друг, забелязах нещо, което ми прибра долната челюст, че и малко нещо я вкопчи в горната. Забелязах го на шега, после рекох да видя да няма грешка, а най-сетне видях, че няма изключение.

Вървиш си по улицата като най-щастлив човек, който освен да се радва иа онова, което му вижда окото, няма друго какво да прави. Забелязал съм, че хора, които освен за едното зяпане отвън по витрините, за друго нямат пари — са едни от най-щастливите хора. За тях няма въпроси: да си купя ли или не, ако пък „да“ — оттук ли или от другаде, ако пък е оттук — днес или утре. Цените в най-реномираните магазини на Токио са наистина такива, че не само турист като мене, ами и година тъпкал асфалта на „Гинзата“ японец държат в състояние на върховно блаженство пред недостижимостта на ония примамни и подредени като непипани от човешка ръка по витрините стоки. Когато въросът да имаш и да нямаш е решен в полза на второто, ти си вече човек в пълния смисъл освободен за висша естетическа критичност и презрение към всичко това, което ти вижда окото.

Благодарение именно на това си финансово състояние аз забелязах една красива куклена манекенка, която рекламираше кимона. Беше с руса коса иа кок, с дълги, дълги мигли — точно като на кукла. Бе, да си виждал ти японка с кок — рекох си и се вторачих повторно. Не само кокът, не само миглите, но и менекенката не бяха от японски произход. Те бяха бели, с правилни, европейски черти. Тръгнах по-нататък — от друга суперлуксозна витрина елегантен мъж показваше от своя стъклен кафез последна мода костюми — беше бял. Продължих още — хубави дамски обувки, някаква руса красавица, докарана тук я от Осло, я от Стокхолм, показваше хубавите си глезени. Продължих и в други улици своето изследване, продължих го и вдруги дни, и в други градове. Всички манекени бяха бели — нито един японец!

Споделих своето заключение с нашите дипломати — те скептично вдигнаха рамене — вероятно в такива магазини си попадал.

— Е, добре — викам им — хайде да попадаме заедно.

Юрнахме с един от тях новата му „Тойота“ — от улица в улица, от квартал в квартал. Ако точно в този ден ни е следила японската полиция, респект сме й вдъхнали. „Я па тия българи колко са капризни. Цял свят се възхищава на нашия пазар, те все не могат да намерят, каквото търсят…“

И ще се окаже права японската полиция, защото ние наистина не намерихме каквото търсихме — японец на витрина!

Този факт много значи и много обощава. Щом не се е покачил сам на припек и на ачика, явно японецът го смята за недостойно. Това е сигурно. А щом е недостойно и е поставил там белия човек, значи то не е от първа обич и неудържим възторг пред дългите куклени клепки на шведката. Това е едно недвусмислено дистанциране от белия човек, едно мълчеливо безобидно, ненатрапчиво, ала категорично себеунижение…

И отговор на онзи въпрос какво мисля за себе си и за нас японецът — и вчера, и днес, и по-нататък…

Бях започнал с избора на кимоно. Ще гледам — рекох — как става тая работа. Тук, в Япония, ако не я видя, къде ще я видя. И меката подметка на „Сърп и чук“ прекрачи не един път прага на голямите фирмени магазини за кимона по „Гинзата“.

Момичето в асансьора ми удари дължимото темане, пусна си магнетофончето със своите мили японски любезности. Асансьорът нежно се заклати в своя тунел. Пак поклон, и ето ме в царството на кимоната.

Едно време като бях дете един мой съученик се беше подлъгал с един по-голям дангалак да ограбят кооперативния магазин за домашни потреби. Хванаха ги, разбира се, веднага. Доведоха моя съученик в класа.

Класният го пита:

— Е, какво видя в тъмното, като си влязъл да крадеш?

Той отговори:

— Какво видях ли? Кутийки, кутийки, другарю, да ти се завие свят!

И аз така сега — това, което видях, бяха кимона, кимона, цял свят да облечеш в тях, светът ще свърши, те ще хартишат!

Загледах се как една сан си избираше плат за кимоно. За час и четиридесети пет минути й свалиха целия щанд и пак го качиха. Но платовете все не й харесваха, все не ставаха за вече понетежалата й талия и явно понатежалата кесия на мъжа й… Ама и аз не бързах и си викам: „Ха да видим сега на коя от двете страни ще издържат нервите повече.“ Едната не харесваше, другата сваляше. Свърши се щандът. Всичко се преобърна, като че ли тая японска лелка не беше клиентка, ами тайфун, нахлул на шанда за кимона, за да го разровичка и разпердушини.

Като се свършиха платовете в магазина, продавачките отидоха в складовете. Появиха се за целта още момичета, появиха се и още платове. Откъде извираха тия момичета, откъде се пренасяха платовете — само господ бог би могъл да знае… Ни шум, ни врясък, ни пот под мишниците, ни отговор. „Друго нямаме! Утре ще получим!“ Дали, викам си, докато тая богата и, както вече казах, попрегоряла булка, избираше, съветвайки се с една частна своя консултантка, която прелестно опипваше коприната, дали през това време момичетата не прескочиха на бърза ръка и до предприятието-производител, та още да покажат, още да донесат от тия платове за кимона, които струват от една заплата на тия момичета до целогодишната им заплата, че и два пъти повече. Не се умориха, не се намръщиха продавачките. Купувачката донейде я кара и тя с усмивка — все пак японка беше. После обаче женското надделя над японското, защото като все не си харесваше плат, който да я прави с двайсет, трийсет години по млада, тя се показа и жена. Ама женище — такова да си имаш в къщата, че да ти заобръща душата, както тука обръща рафтовете и складовете… А момичетата все засмени, все любезни, все им беше драго, като че ли тая им беше първата и последната клиентка на тоя свят…

Търговията не стана. Усмивки на разочарование и най-дълбоко съжаление от страна на „Мицукоши“. Усмивки на съжаление и донякъде на извинение от страна на купувачката.

Леле, мале да сте ми в София, в ЦУМ да ми дойдете — там да ви видя как ще капризничите! Па ако ще не в Токио, ами зад Токио в родилен дом за първи път да сте изплакали.

Колко време привеждаха в приличен вид тия мили момичета целия кажи-речи етаж за кимона — вие ще кажете. Но доколкото можете да ми вярвате — нямаше повече от десет минути. За да се свърши по-бързо работата, още момичета наизлязоха — аранжьорки, сгъвачки, подреждачки на тия безкрайни и скъпи коприни. Всичко си отиде на мястото, всичко цъфна, всичко се засмя — като че тази недоволна и капризна виелица с късите крака и къносани коси не беше и минавала оттук. Кога и как бяха подбрани тия момичета, та бяха докарани комай до вратите на рая — с две голи ръце да плеснеш отдире им и ще хвръкнат. Едни от тях бяха завършили техникуми за обслужване на магазини — голямата част. От тези техникуми те идваха направо тук — в магазина на всемогъщия Меркурий — Мицукоши сан и неговите безкрайни разклонения от внуци и правнуци. Тия техникуми дават доста прилично образование за едно японско момиче. Но много греши онзи, който мисли, че като си вземе девойката дипломата и я занесе на управителя на магазина, той ще усуче мустак, ще плюе, ще размаже два пъти с крак плюнката си, после ще взема писалката от бюрото си, ще върти около ъгъла на листа върха на писалката — знак, че в това време началството размишлява и взема важни решения, докато пободе писеца и удари с тежкия печат късмета на момичето, като напише „На щанда за кимона!“ или „Аранжьорка с 25 000 йени основна заплата!“.

Никой в Япония не постъпва така. Защото техникумът, който момичето е завършило, дава наистина едно прилично образование, но истинската наука, истинските познания то ще ги добие във фирмата.

Горе-долу и тук пътят, който ще извърви, е такъв: първо ще си намери наставник или наставничка. После ще започне с метенето на магазина, от работа в склада, до асансьора, оттам — на щанда, от щанда — на касата. Каквито още службици за момичета има, за една година или две — според вида на магазина, и улицата на която е построен — кандидатката ще мине през тях. Където и да работи момичето, преди да бъде окончателно назначено, навсякъде вещи хора и наставничката тънко и точно оцемяват работата и качествата му.

За сръчност и бързина — толкова точки, за настроение — толкова, за контактност — толкова. Пази боже някога да си излезнала кисела от къщи и малко нещо да си изтървеш нервите в магазина. Ще те лизне с лошото си око „Елката“, отиде момиченцето, та се не видя… Ще има да търсиш работа, ще има да подсмърчаш, щото такива като тебе, колкото щеш. Ти ще си отидеш, десет други ще дойдат и ще застанат зад тезгяха — и по-хубави от тебе, и по-засмени, и още по-готови да превият гръб. И най-важното — никога намръщени и кисели!

Накрая се тури рекапитулацията… Черно на бяло, след тия една или две години работа в магазина — през всичките степени и стъпала като мине бъдещата служителка на „Мицукоши“, се решава: ставаш — не ставаш. Досега заплатата ти е била малка — няма как, стажувала си, проверявали са те, девойко. Сега една възтежка комисия ще те огледа за последен път, всеки ще си извади от тая комисия тефтерчето, всеки те изчислява. За аранжьорка не ставаш. На еди-коя си дата, в еди-колко си часа малко си настъпила плата, който е трябвало да сгънеш и поставиш на мястото му. За щанда с опаковане на стоките не ставаш, защото вместо да залепиш със скоча пакета, си залепила с него плата. За работа с клиенти също не ставаш, защото си им показала десет вида от якетата, конто са търсили да купят, а не си се сетила, че има и единадесети вид — вътре в складовете, който липсва на щанда! Виж, за асансьора ставаш. Хайде, слагай синьото боне, слагай белите прозрачни ръкавичкн и синьото костюмче и отивай при бутоните…

Тьй става в Япония изборът кой, къде и какво да работи в един магазин… Както виждате, системата е доста сходна с нашата с тази разлика, че оная — японската, много трепери над клиента, я не над продавачката, с което, както имахме вече случай да го кажем, Япония си казва експлотаторската същност по отношение на продавачките и някакъв си мним хуманизъм по отношение на купувачите. Докато ние правим точно обратното.

Сега, драги читателю, вземи валериан, ако си по-зле със сърцето, сложи и малко хапче нитроглицирен под езика и питай. Зная какво ще ме запиташ: тия хора, японците, като са толкова съвършени, като са маята, „раят“ на вежливостта, на усмивката, на вниманието, на „всьото и всято“ в обслужването — те ядове нямат ли си, тях нервите не ги ли хващат? Тия момичета дето ги изкара от ангели небесни по-съвършени — при мъж не лягат ли, на тях децата им не врякат ли, не се ли разболяват никога тия дечица? Или майчинството у тия жени дотам е смазано, че да ти трепери тя пред една богата глезана, която не може да си избере кимоно, а да не иде в това време до телефона да попита детето как е: ако е болно — температурата паднала ли е, ако е здраво — научило ли си е, ако пък си е научило — напазарувало ли е?… Или, което най-често става, самите те да прескочат да напазаруват, кафе да пийнат, за другите по-интимни работи, които ние баш в работно време ги правим — не говоря! Нали знаете от собствен опит колко такива въпроси може да зададе човек, като стане дума за настроение и любезността на една продавачка. И мисля, че още един въпрос основателно ще искате да поставите: тия японки толкова ли нямат връзки, толкова ли са свети-пресвети, че през ничие кабинетче, върху никое канапе не са проветрили нежните си роклички?… И най-сетне: пък толкова ли мъжете им не са началници, или нямат приятели началници, които пък да са приятели с трети началници, та да не могат да й видят сметката на оная капризна купувачка?…

Вие ще си отговорите на този въпрос. Има съответната литература. За Япония е писано много. Кога по-обективно, кога — по-малко… От тази литература обаче е известно, че в Япония тая работа с връзките по причини, които вече разисквахме и още ще разискваме с Кането сан — не върви… Никак. Със служебните канапета работата също не става — в Япония има доста много заведения и заведенийца, където г-н директорът на магазина на „Мицукоши“ от ул. „Гинза“ би могъл срещу доста скромно заплащане да прекара къде-къде по-приятно, отколкото да си ключи кабинета и да трепери кой ще го проследи с хитро и техническо око.

В Япония всички тия грижи продавачките ги нямат — както навремето писа за Гергана дядо Петко Рачов Славейков… Защото като се ожени една японка, нейното място не е вече в магазина, не е на бюрото, не е… където щете другаде, а у дома. Мъж да гледа, деца да ражда, семейство да върти… Ще кажете: ама как, и такъв закон ли има, след като се оженят, жените да се прибират у дома? И такъв закон ли е измислен в Япония? Да, и такъв закон, макар че той не винаги е написан черно на бяло… От него в крайна сметка тръгва и при него завършва цялото тайнство около неповторимостта на японската жена. Около нейните чарове, около нейните милни обятия, около нейната съвършена женственост, около всичко, което каже ли се за жена и е от хубаво по-хубаво, търси го у японката…

Ще ме извини г-н Кането, че прекъснах сериозния си разговор с него за известно време, но не мога да не пусна завистлив поглед към японския мъж, щом ще говорим за японската жена…

Ох, японки, японки — знае ли светът, като толкова много ви се възхищава, като световната жена толкова много ви завижда на чара и женствеността, на какъв хал всъщност са поставени не малко от вас?…