Марко Семов
За Япония — като за Япония (9)

* * *

Още като се роди на този свят малкото момиченце, майка му, казват, му показала едно цветенце. Такова цветенце да стане и самото то. Да има вкус към нежното, към изящното, към онова, което възвишва душата. Освен на култ към красотата, малкото още момиченце се учи и на култ към мъжа. Все едно дали това ще е най-напред баткото, таткото, чичото, който ще дойде на гости, или бъдещият съпруг. На този свят японката не се ражда, за да прави по-конкурентен тръста на г-н Киото, а за да бъде женствена, да бъде сладост, ръкавичка, отмора, развлечение, нежна опора, гордост, очарование… Аз ще спра дотук, вие продължавайте нататък и допълвайте каквато още хубава дума ви дойде наум за жената.

Стари, стари притчи разправят, че това положение на японката в едно средно семейство се изразявало горе-долу така: В далечното минало, когато водата била кът, научно-техническата революция и двайсети век не били доставили толкова много и всякаква вода на средния японски гражданин, той пак обичал, както и сега, да се къпе. Култът на японеца към чистотата не е от вчера и не е за ден-два, или само за пред хора… Та, къпели се в ония диви феодални времена японците в следния ред: най-напред мъжът! Никакъв турчин, а още по-малко българин, съпруг на еманципирана жена, не може косъм да отскубне от главата на японеца по пашалък в това отношение. Но за кефовете и пашалъка на японеца-мъж ще говорим и по-нататък. Тук само отбелязваме, че той се изкъпва задължително пръв. След него се къпе по-големият син. Ако има и втори син — той е наред. Все същата вода. Следва момиченцето — ако има такова. Най-подире се къпе японката-майка. И измива съответно банята. Ако се появят, да речем, гости в семейството, традицията не се променя. Къпането и с гости и без гости следва своя свещен, установен от не знам кога си и от кой си Буда ред. Първо — стопанинът на къщата, второ — мъжът гостенин, трето — децата на къщата — момчетата. Следват момчетата на гостенина, ако има такива. Когато свършват момчетата, започват момичетата. Най-напред — съпругата на гостенина, след нея — дъщерите и след тях — дъщерите на домакина. Най-после — жената домакиня. Това е наистина предание. В съвременни живот дори звучи като легенда, но тя е много показателна.

Мисията на японката в обществото е особена. Нея майка й я учи още от дете на всички тайнства на женската нежност, прелест и преданост. Не зная дали ще съм прав или достатъчно кавалер, ако кажа обаче, че това, което видях в Япония — в смисъл на японка, не ми чак дотолкова смрази кръвта. Ако трябва да говоря като европеец — малко по-грубянски и безцеремонно, както вече взехме в Европа да говорим за жената (ние говорим, а японците го правят), бих казал, че на японката доста важни неща за една жена й липсват. Дядо господ й е дал прекалено много нежност и женственост, но от наша европейска гледна точка не й е дал всичко — лишил я е, да речем, от предните привлекателности на една жена, по пък е измислил кимоното — та ако нещичко все пак има, то да рипне напред. Не й е дал особено щедро и материал за крак. А знае се от световния опит каква е ролята на един дълъг женски крак в живота на съвременното човечество. Вижте „Пари Мач“, вижте „Л’експрес“, справка — витрините на Шан-з-елизе или Шарлотенбург, справка, ако щете, конкурсите за разните мис „Европа“, „Свят“, че и нашия скромен, ала достоен социалистически мис „Черно море“…

Ама си има пък кимоно. Скъпо, скъпо, ама кимоно — то не е измислено на тоя свят само за да имат работа ония момиченца от магазина на „Мпцукоши“ и от хилядите, не, ами милионите щандове и етажи за кимона в Япония…

Кимоното крие, кимоното подлъгва, кимоното загатва… Затова оттук нататък под кимоното вече търсим японката…

Японката е прелест, японката е усмивка, японката е настроение, японката е слънце, японката е същество, което не знае гняв, и кисело настроение не близва лъчезарните й очи. Японката не знае езика на възражението, японката не може да се сърди на мъжа — тя няма и такова право, японката не знае груба дума, японката не знае да отказва. Тя може да свири на разни инструменти, може да говори на мъжа, докато той си пие сакето и за по-възвишени духовни работи, ако трябва цял един ден и цяла нощ отподир, докато той седи облегнат на малкото столче като римлянин и налива в коремчето си саке, зачервява се от това саке и даже да говори цинизми. Японците казват — страшно обичали циничния, сексуалния масал, съпроводен с тънка усмивчица. В къщи ли си е японецът, японката е до него. Цяла нощ — тихо, безропотна, ефирна, нежна, предана. Че е материя, че я има, можеш да го усетиш чак когато постеле дюшека, извади завивката и се гушне нежна и закопняла за мъжеството ти…

Един неделен ден се разхождахме с моя български колега из старите търговски центрове на Токио. Този ден той беше решил да ми покаже електронни прибори и устройства, а аз, да си призная, през цялото време оглеждах човешкия свят, който пълнеше магазини и улици. Ходихме в един магазин, в друг, влизахме, излизахме, където погледнеш — планини от електронни устройства — всякакви и за всичко. Половин час гледаш и ти се иска да избягаш от тия жестоки, безчувствени очи. Усещащ се гол, премръзнал сред тия жици, оплели Токио. Добре че колкото и да му е студено на човек — огладнява. Наредихме се на опашка за сандвичи на самообслужване. Пред мене на опашката се беше изправила японка. Да ти види окото жена. Моят човек също беше с жена, при това собствената… Не зная какви са били разговорите им после насаме, когато са се прибрали в тихата дипломатическа обител. Мисля само, че не са били съвсем в духа на дипломатичността, защото като я видя тая жена, той направо подскочи. Тя имаше красивото лице на японката, беше обаче висока, обута в дънки, които показваха дълги и съвършено правилни бедра, и по-нагоре всичко беше, както го пише по каталозите. Японка, която е жена и хартисва. Моят човек го изрази по-иначе. В цяла Япония я има още две-три такива, я не — рече той.

И това съкровище, скъпо и с вкус облечено, също се беше наредило на опашка. Че на всичко отгоре държеше в ръцете си детенце из две-три годинки. Ние с моя човек станахме целите на очи, жена му и тя стана — на женски очи, които в такива случая не знаят ни прошка, ни милост… Японката взе грациозно малката книжна таблична със сандвичите и кафетата и с една ръка ги понесе към масичките, които бяха наредени вън. Заведението беше много чисто, всичко беше най-съвършено и с вкус подредено, но това беше заведение евтино, „на крак“, затова и масичките бяха малки — за един сандвич и колкото трима души да сложат на тях кафето си… Тръгна жената — що мъжки погледи повлече подире си… Отиде на една масичка, сложи с много изящество, което трудно прикри големите й усилия, табличката със закуска за трима и едва не разля кафето. Там я чакаше мъж. Приятен японец, който беше скръстил крака и бавно и дори отегчено дочакваше жена му да постави всичко пред него, и чак тогава посегна към сандвича. Тя закусваше с детето в ръка — хапка на детето, хапка за нея си. Мъжът обслужваше себе си, затова бързо се наяде и стана. Без да довърши закуската си, японката покорно тръгна подире му…

Японците тъй вървят — най-напред мъжът, след него — жената с багажа и децата… Подобно нещо са били нашите помаци, като дойдат в София. Само дето японците нямат магарета, та да ги възседнат. Вековният опит е научил японката да е доволна и от това, което й се дава, както между впрочем и японецът. От памтивека той е научен да е щастлив, ако самураят не го заколи, да е щастлив, че има обувки, че има дрехи, че е гладен, но че не е умрял от глад…

Не казвам какви мисли ми се събраха в главата, докато гледах тая красива, почти съвършена жена как му трепери на оня самонадеян дандалак, как мъкне отдире му детето и багажа си. При това тя — една от трите супержени-японки, както казваше моят сънародник, в тоя безкраен низ от острови… Ами какво оставаше за онези женици, дето не са дотам надарени с бедра, с гръд и със стойка. Може ли човек да ги види като как изглеждат сутрин, когато нощта е измила боите и червилата, и умората и изтощението са се оцъклили с всичката си безпощадност върху милото и очарователно до късно снощи личице…

Не съм прекарвал нощ с японка — не зная как изглежда тя сутрин. Сигурен съм, че при тежкия й ден и при сервитьорските й задължения вечер едва ли ще блести от настроение и ентусиазъм сутринта. Затова японката е богиня не само на усмивката, но и на боята. Но колкото и да я умее тая работа с боята, и боята, дето е боя и толкова работи скрива на тоя свят — и тя пропуска, ако имаш око, за да видиш умората върху лицето иа голяма част от японките…

Когато една япоика трябва да отгледа три-четири, че и пет деца, след като трябва да ги възпита — да бъдат такива и такива, ако са момиченца, и такива и такива, какъвто е таткото, и нещо повече от него, ако са момчета, става ли тя за онзи магазин или за онези хиляди магазини, за които говорихме, и които покриват и надхвърлят и най-претенциозните представи за световен лукс. Ще отговори ли на техните изисквания вече такава една японка?

Е, добре, ще кажете, сред японките лекарки и инженерки няма ли, те университет не учат ли? И ако го учат, за какво им е, след като тъй рано приключват с науките сн. И после, което ние смятаме за особено важно: кой има сметка те да учат, да заемат места в университета, да вземат дипломи, а после тия дипломи да ги показват само на децата и внуците си — черно на бяло — каква учена майка са имали. В университетите, както вече споменах, има доста много момичета, и всички прогнози говорят, че техният брой ще се увеличава. Ще ги видите сутрин в метрото да отиват на лекции, някои от тях — с дълги, развлечени фанели, с дънки, които не миришат вече чак така на сапун или аптека, ще ги видите в междучасията, насядали по парапетите — с цигара или дъвка в уста. И ако не са черните дръпнати японски очи, по нищо никой не може да разбере, че се намира в Токийския университет, а не, да кажем, в нашия Софийски университет или Московския, или в Бостонската Алма матер. Това са момичета иа богати родители, а богатството по-бързо от всичко друго интернационализира нравите. Ала Япония може в един момент да забрави кимоното и да си сложи дънки, може да качи дори краката си на масата, обути в нахлулите и тук вездесъщи маратонки. Модата, противно на някои наши ръзсъждения от 50-те и 70-те години, доказва, че не се интересува толкова от предразсъдъци и съсловни традиции, че докосва душата много трудно… Само че ние в България и това трудно го разбрахме — що крачол увисна сцепен, що къса поличка цъфна, що ножица щрака под невчесани къдри, що статия се изписа „за“ или „против“ дългите коси… И кое е модно и кое не, взе да го решава милицията. И колко къси или дълги да са роклите на момичетата — пак тя. Така че тия момичета, както и да ги видите облечени, са си чистокръвни японки. Ще я карат те тука с дънките, с цигарката, докато учат. После, вече изпапкали бая бащини йени през петте години, ще махнат кокетно за сбогом на младостта и науките и — „Добър ден, традиция, ето ме отново при тебе“. Само че с друго око ще погледне вече комшийката, като срещне Миамото сан, защото е станала лекарка. — Охо, добър ден! — ще й казва вече старата Куросава сан, и не два, ами три пъти ще й го повтори. И синът на Куросава — младият Куросава, вече ще говори по друг начин с Миамото. С една голяма диплома в малката дамска чанта по-друго става името на момичето. То много по-скъпо ще се продаде на бъдещия си съпруг. Защото, освен зестрата, която бащата вече ще е пригласил, това, че тя има образование в Япония само по себе си е вече голяма зестра. Такова момиче много по-добре, много по-качествено се жени… Това е причината един доста висок процент от момичетата в Япония да следват или да учат в други училища независимо от това, че през целия си живот после може да не хванат лекарска слушалка, независимо от това, че на чертожна маса може да не кръстосат даже и два пергела или никога да не се изправят до черна дъска в училището…

Ние доста дискусии бихме провели: редно ли е или не така да се зяносва интелектуалната енергия, така да се похабяват знания? И може би, бихме имали право. Но в Япония сметката е по-друга. Струва ми се, че и те имат своето право. И даже много повече от нас. Защото една такава качествена японка и друго качество япончета ще роди. Нея вече по друг начин ще я гледа не само бъдещият й съпруг и родителите му, самото японско общество ще гледа по друг начин вече и нейния бъдещ съпруг и неговите родители…

И все пак — колкото и да ражда по-други япончета, въпросът си остава: струва ли си толкова висока цена да плаща тъй пресметливото японско общество само за един оглед, само за един обществен престиж? Още повече, че цената не я плаща само бащата на момичето, което учи в частния университет, или пък в държавния — в крайна сметка плаща я целият архипелаг от острови…

Отговорът иа един такъв въпрос едва ли е еднозначен. А и навярно не съм аз първият, който се е сетил да го зададе. Едва ли е минал такъв въпрос и без да го докачи окото на японската морална и икономическа „Елка“. Не е Япония държавата, която ще си губи тъй скъпоценните момичета и тъй скъпоценното време за едно нашенско „на гол тумбак чифте пищови“… Тогава? Дали ще сбъркаме, ако накараме нашата българска еманципирана жена да спре за малко стана или крана, на който се е качила? Дали ще е по-грозна ако свалим от нея ватенката или вземем тежката кирка от ръцете й. И пак да се запитаме: тая прословута Япония спечелила ли е или е загубила, като е докарала еманципацията на своята жена само до средата — до брака, и е изпратила тази тъй високообразована японка да си гледа мъжа, да му налива саке, да му пере гащите, да му гали самочувствието, да му ражда япончета, да им мие дупенцата, да им глади кимонцата, да ги възпитава и образова, да ги учи на любов към красотата, реда и изяществото, на традиция и национална принадлежност в японския смисъл да ги учи? Ние като се сдобихме с пълна еманципация, като изпратихме нашите жени в канцелариите, като ги пръснахме по обектите на поредната петилетка, като ги изравнихме с мъжа във всяко едно отношение — дали добре постъпихме? Добре ли ни е или не, като научаваме, че една част от тях волю, а много често и неволю, преди да стигнат до работното си място минават през леглото на началника или директора? Добре ли е или не, че средно дневно и най-примерната и най-еманципираната съпруга отсъствува от семейството си между 9 и 11 часа, а бъдещият строител на социализма в това време стои сам в къщи и замеря от прозореца на апартамента врабчета или се чуди какъв друг золум да извърши? И като се върне у дома тази еманципирана майка, какво точно най-напред трябва да извърши, докато разбере душевното състояние на този бъдещ комсомолец, докато узнае колко цигари е изпушил днеска, докато надникне в тетрадките му и накрая скапана се довлече до леглото, нерядко сама удавена от цигарите, които е изпушила през деня, или от ядовете и нервите на работния ден — дали тя по-добре се чувствува? И най-важното: дали обществото ни се чувствува по-добре от пълното и триумфално шествие по нашите земи на уважаваната от всички ни еманципация?

Дали печелим повече, отколкото губим, дали натрупваме резерви в името на децата, които отглеждаме за самото свое бъдеще като общество, или като лишаваме децата от едното и другото, също тъй лишаваме и себе си от бъдеще!… Въпроси, въпроси… На тел да ги нанижеш — телта ще се скъса от тежестта им, те няма да се свършат!

Всяка държава, всяко общество, ако щете, търси по своему отговора на този и подобни на него въпроси. Сигурно времето ще покаже кой път като хване жената, или който й предлага обществото — най-бързо ще върви към целите, които тя и светът около нея са си поставили. Едно е ясно, че Япония върви към своето разбиране за мястото на жената без отклонения и компромиси. Поради това, за да я лиши, за да я откаже навреме от всякакви възможни амбиции, които, да речем, могат да я споходят: я голям началник да стане, я много пари да спечели — тихо и кротко, по японски, със своите икономически разпоредби държавата категорично е накарала жената да се прибере при семейството си. Както например е разпоредила: „Ако една работа може да се върши и от един мъж, и от една жена, то жената не може да получава повече от 60 процента от заплатата, която би получил мъжът. Второ, както казахме, тая работа жената може да я заема само докато се омъжи или ако се разведе.“ Точно поради това в Япония не намалява числото на работещите жени, тъй като расте числото на разведените…

Макар и трудно, макар и с гърчене, макар и с всичката сила на своята вродена съпротива срещу онова, което подпалва фитилец под опашката на традицията, Япония не може да се опази от всичките огньове и пожари на научно-техническата революция. По отношение на разводите японската трациция тихо, кротко отстъпва… Все повече японки идват в големите градове, като напускат своите семейства, като се откъсват от самия корен на който е връзвало тяхното нежно, японско цвете — за да попаднат в сложния живот на съвременния японски град. Като е лишила японското момиче от семейството му, държавата го е предоставила на всички ония условия, които конвейерът, самотата, квартирният проблем, липсата на здрава духовна опора скоро ще му наложат…

Попадаме в нещо като водовъртеж, където старите традиции се бият, блъскат, скърцат със зъби срещу антитрадициите, срещу онова, което се внася от външния свят, което е по-силно от японската митница, от онова, което го пораждат технизацията, електронизацията, и роботизацията в Япония, от всичко, което задължително следва тяхното безвъзвратно настаняване в живота на тая страна.

Много момичета идват в Токио от други градове, за да търсят работа. Търсенето на работа за всяко момиче, където и да е било, по света е свързано с мъки и унижения…

Към това прибавете, че едно такова момиче, като се отскубне от своето семейство, като няма къде да преспи, като не е сигурно на какъв човек ще налети, реши ли да се омъжва, като няма нищо друго в крайна сметка в града, освен предприятието, в което при много старание могат да го назначат — такова момиче не само ще трепери над своята работа, но предприятието вече ще бъде неговото истинско пълноценно семейство до момента, в който то ще си създаде свое, което значи да е спечелило пари и да е навършило потребните от закона 26 години… Японките, както и китайките, не могат да се оженят, когато им излезе късметът или когато им се прииска. Ранните бракове са любов, сила и деца. Япония, поне засега, няма нужда от толкова много деца. Едно-две стигат. Докато овладее новата технология за високото строителство, докато победи чрез тях земетресенията и се отпусне да расте веднъж завинаги и тя нависоко — без страхове и кошмари, дотогава ще е тъй — кът ще са квартирите, скъпи до безумие ще са апартаментите или къщичките, Япония ще си остане една тясна дреха за толкова много хора. Затова раждаемостта не се поощрява от законите.

И тези момичета, които завършват разни техникуми и училища за обща култура, наистина гледат на фирмата, в която попадат на работа, като на свой дом, а на патрона или наставника си — като на свой втори баща. Защото най-често истинският баща е далече. Киросава — моят нов приятел, шофьор в нашето посолство, не беше ходил при баща си повече от една година. Не беше виждал повече от една година и майка си. За да отиде при тях, трябва време, най-вече трябват пари… Пари не че толкова ги няма, но по-добре е, вместо да се харчат за пътувания насам-натам, да бъдат спестени. Спестената йена е най-милото нещо в Япония…

И фирмата, тази фирма-психолог, добре е доловила един такъв тънък момент от жизнената съдба на японското момиче. Тя му плаща наистина по-малко, отколкото на момчетата, за една и съща работа — така традицията се спазва, а от тази традиция собственикът или собствениците добре си връзват кесийката. Защото едно момиче от 20 до 26 години, когато японките най-масово работят, е най-сръчно, най бързо, най-жизнено. От такова момиче фирмите най-много печелят. След тая възраст те се омъжват. Ако не се омъжат, работоспособността бавно пада. Затова фирмите не се възхищават много на жени, минали 26 години, които още искат да работят. Затова, и тези, които са под 26 години, и тези, които са минали тази възраст, навсякъде в Япония се водят не като постоянни, а като временни работници. Ето защо те не получават полагащите им се за постоянна работа облаги.

Когато момичето постъпва за пръв път на работа, фирмата наистина го према като свое дете. Затова пък то ще й бъде предано и благодарно не само докато работи в нея, но и след като тя го освободи. Още докато е била ученичка, фирмата е наблюдавала какви са възможностите, наклонностите, недостатъците й. После ученичката отива в тази фирма на стаж, после пак в нея под ръководството на майстори получава, както ние казваме, своята „специалност“. Пак тя дава на момичето общежитие или малка квартира — собственост на фирмата. Това е привилегия от изключителна важност — както за момичето, така и за момчето. Тук то преминава серия от безплатни курсове — учи се да плете, да шие, да готви, изучава езици, правилата на държание и обноски, получава медицински знания за детето, което ще дойде някой ден. С майстора момичето свиква да споделя своите мъки и грижи, своите интимни увлечения и радости, така че то е не само по цял ден пред окото на майстора като работничка, пред това око е цялата негова интимност и душа. Нишките, които го връзват с предприятието, са десетки — видими и невидими, ала са все такива, че яко се държат и късане няма. Къде ще иде едно момиче, ако си позволи лекомислено да ги скъса? Единствената възможност е улицата. Ала Япония не е Франция, тия работи, от които едно момиче може да си помисли, че ще тури някоя йена в джоба си, като затвори очи пред шкембето на първия чичко, който е пийнал повече саке тая вечер, в Япония не стават като във Франция — на улицата… И те са бамбашка. И за тях си има система и ред — японската проститутка не е френска. Най-мечтаният изход поради това, казахме, е бракът. Към него се стреми преди всичко момичето. Ала и когато едно момиче ще се жени, родителите на жениха питат пак във фирмата какво е момичето, което ще им стане снаха. А там знаят всичко. От фирмата скриване няма… И не дай си боже един ден работите на фирмата да тръгнат на зле. И не дай си боже да се наложат съкращения. Тогава пред японката се изправя строг, страшен и жесток въпросът: „Накъде?“ Няма накъде! Такива случаи са най-честата причина за самоубийствата, които в Япония са толкова много. Изгонена от предприятието, уволнена поради съкращения или просто освободена поради неговото фалиране — оттук нататък жизненият път на жената или на мъжа е твърде кратък — малко топла вода във ваната, едно ножче и една вена. Другото е работа на вестниците…

На японката не й се позволява да заема такива места в предприятието, които ще я направят много нужна за неговото съществуване, защото нейното място в крайна сметка е в къщи… Затова тя по-често е на конвейера — там, където тя по-лесно би била подменена при нужда. А тази нужда неизбежно ще почука на предприятието — момичето рано или късно ще се омъжи. Какво, да не е луда фирмата да търпи бременна японка над конвейер наведена, да я чака да роди и да й плаща по майчинство или да й търси замесничка? А дори и да остане като майка или съпруга по някакви не знам какви причини, да я гледа как ходи до телефона, как си приказва с децата и как им трепери здрави ли са, сити ли са, научили ли са си? И в крайна сметка — да се разсейва и да произвежда по-малко богатства за собствениците…

Такова нещо японската фирма не само не може да си позволи, тя не може дори и да си го помисли… Това е вън от границите на нейната фантазия…

Японката има допълнително още един страшен враг, който върви подире й, преследва я със своите стъклени очи със своите липсващи нерви, със своята неуморима, практически неизтощима сила и трудоспособност — роботът… Той е, който ще я довърши, ако дотогава не се случи нещо друго, ако Япония не измисли някакъв своеобразен антиробот… В Япония има сто хиляди робота^[1] — 80 процента от роботите в целия свят. Ако към тази люта цифра прибавим още две-три също така люти цифри, положението става съвсем, съвсем в шише. Като например: от всичките сто и двадесет милиона японци половината са жени. От тях половината — тридесет милиона, са в трудоспособна възраст. От тях работа има само за една трета, т.е. за десет милиона. Голяма част от тия десет милиона е предназначена за конвейерите, там, където кротко и зловещо ги дебнат, за да ги изпъдят скоро и оттук очите на тия мълчаливи и жестоки като самураи японски роботи…

Как да не е послушна тази жена, как да не са й влажни очите от ненапускащата я предана усмивка, как да не е готова да счупи гръб пред всеки, от който зависи не просто днешният й ден, а реално и точно — самият й живот… Затова рядко ще видите японска жена с маникюр, с лак по ръцете — няма време нито за лак, нито за маникюр. Освен ако самата й работа го изисква. Вглеждах се, заглеждах се и в ръцете на стюардесите, в ръцете на продавачки в най-скъпите магазини по „Гинзата“ — тази визитна картичка на Азия: чисти ръце, с добре и грижливо изрязани нокти и това е…

Възможен път за известно измъкване от клопката, в която я е поставило и миналото и не по-малко днешният ден, японката, особено ако е от по-богато семейство, може да подири в полето на изкуството, науката, преподавателската работа, макар че проблемът място си е проблем и половина… Но и тук шишето е с много високи, почти непристъпни стени. Но може лесно една нежна японка да прескочи високите зидове на своята национална традиция. Е, ще стане, да речем, асистент, ще стане даже доцент в Токийския университет. Ще се откаже, да речем от женитба — колко му е в края на краищата, ако е решила да живее по-независим живот. Е, да, но толкова повече няма да стане — доцент и край. Японските висши атестационни комисии не избират жени за професори…

Е, добре де — можем да се запитаме: тая японка все тъй в това шише ли ще стои, в края на краищата, колкото и да е покорна, колкото и да е покорна на традициите и навиците, колкото и да е благовъзпитана — тя пък чак дотам ли е лишена от свое човешко самочувствие? В печата все повече и повече се прокрадват недоволства от това незавидно положение на японката. Тези ограничения тежат на не малко интелигентни японски жени, които имат и образование, и знания, и интереси — те не могат в този високоцивилизован век току-така да захвърлят лекарските си слушалки в малкото чекмедже под леглото, не могат да приберат изведнъж и завинаги пергелите си вече готовите инженери… Обществото все още предпочита да мълчи. Силна и усмихната, Япония по въпроса за положението на жената се опитва да оглажда ръбовете и да гали косъма. Кой ще надделее в тази начеваща се борба? Тези момичета, които са опитали свободата на студентския живот, те да не би през тия пет години само възрастните професори да са гледали в очите? В двора на едни университет човек много вижда. Още повече една жена. Ето защо заедно с дипломата си японката изнася в малката си чанта една бомба със закъснител. Бомбата, която силната японска традиция трудно ще обезвреди — фитилът гори и отива към душата на японката. И старото добро японско кимоно едва ли ще скрие зараждащата се под него буря. Една просветена жена е наистина по-добра майка. Но не се знае дали тя е по-удобна гражданка…