Марко Семов
За Япония — като за Япония (2)

Япония, та Япония! През последните двадесетина години, щом стане дума за нещо ново, за нещо изумително, което хем е направено от човешки ръце, хем трудно ти се побира в главата, все по-често чуваме да се казва „японска работа“. Така било едно време с Америка. Надигнали се младежите от нашия край в началото на века, кой както свари, с кораби, с тренове, през Франция, през Испания, през Германия — заминавали да търсят късмета си по новите земи. Дядо Мирчо Кольов, брат му Матьо Кольов, комшията Боньо Кольов, трябва още да има десетина души само от нашето село Видима. Карали там кой година, кой пет… Завърнали се отподир. Завръщането им не помня, но помня, като се съберяха вечер в дюкяна на баща ми, като заприказваха за туй, за онуй, все Америката им беше в устата. От тях най-напред съм чул, а отподир и от други, че на това, дето с нос не се стига и с ръка не се пипа, това, дето на българина му стърчи от калпака, нашенските овчари, орачи и горобийци му викаха „американска работа“…

И доскоро, като се кажеше „американска работа“, на света му пребеляваха устните. И Париж, този горд и надменен Париж, в центъра на световния си булевард „Шан-з-елизе“, и той удари коляно на тази „американска работа“ и отстъпи от тротоарите си, дето доскоро пред малките, интимни френски кръчмета и шантани полюляваха бедра скъпи проститутки — на американските дрогстори.

Стане ли дума за богатство, пак с Америка нашенецът обичаше да си мери късмета. „Туй да не ти е Америка?“ — викаше той.

Америка беше богатство, Америка беше сила, Америка беше мозък…

Сега до Америка се настани Япония. За нас — българите, мисля, славата на Япония дойде с прочутото японско „Експо“, когато много български писател, учен, журналист и търговец мина по прочутата „Гинза“, цъкна с език, без да смее като японците да цъкне плюнка през зъби — известен начин, по който нашенецът изразява стъписването си. Завърнаха се по българските земи тези пратеници на институции и учреждения, отишли толкова далеч само и само да видят новото чудо на света — японското… Едни не се и поемчиха да го обясняват това чудо, други цъкаха в недоумение и, потънали в цигарен дим, разправяха като как изглеждало то. Дамлата по Япония не отмина, както обикновено става — всяко чудо за три дни. Защото японското чудо продължава. Мине се не мине седмица, и току някоя и друга делегация попригласи куфара и хайде — Япония бабам. От нея ще се учим, от тази акълийска земя вода ще пием…

Япония не е богата като Америка. Японците живеят скромно, пестеливо и с много труд. Япония не е висока като Америка — тия силни земетръси, дето друсат малките островчета и си ги правят на хавра като не оставят керемида връз керемида, щом ги хванат бесовете — не търпят те високото и дългото да им стърчи отгоре и да кара шапката на нашенеца да пада, като гледа към горните етажи на високите сгради… Япония не е от тия държави, които обичат да се перчат. Че тогава — с право ще рече човек — какво толкова е полудял светът по тая Япония? Имала била острови и Фуцзияма, че гърците и англичаните нямат ли? Имала била „елки“ — страшна електронна техника. Като я имат японците тая техника в изобилие, ние нямаме ли я? Те ти го Ботевград е под носа ни — и часовник електронен вади, и сметачна машинка, и други електронносметачни чудеса…

Какво е тогава Япония, в какво се състои нейното прословуто чудо? Питах се, преди да стегна куфар нататък, питам се и сега, като се върнах и минаха няколко месеца време да поразмисля, да си почовъркам тефтера, да туря под черта и под въпрос туй-онуй, дето съм го записвал. Даже още там, на японска земя, като разговарях с наши, български дипломати, те хем ми обясняваха, хем ме разхождаха, ала като опреше работата да задам аз моя коронен въпрос: в какво се изразява чудото на Япония, и те — учени хора, видели, живели, огъваха рамене и отговорът пак ставаше един неясен и мъглив, както става като наближи в Япония де се появят тайфуните. И най-общо той звучеше така:

— Абе, как да ти кажа, тя е една… японска работа.

Ако трябва да си сложа ръка на сърцето и сега, когато вече пред очите ми не се мержелее ни силуетът на далечна Фуцзияма, ни лъскавото и изящното на ул. „Гинза“, и да кажа какво мисля по въпроса, то също ще е доста неясно и мъгливо. И моля за извинение хората, които с нашите принципи могат всичко да обяснят — позволих си да живея с мъчителни въпроси и отговори, които не се побират в познатите ни схеми. Водя се от мисълта, че признат грях е половин грях…

Защото Япония малко нещо, твърде малко си разгърна пред мене кимоното, колкото да видя нещичко голо, ама то беше толкова малко и толкова боядисано, че ме остави в едно много по-голо недоумение и в същото време в една лъжлива съблазън, че все пак погледът ми се е тръкнал о нещичко, което е автентично японско.

И тъй, някъде между истината и фантазията, аз кацнах в един слънчев и позлатен ноемврийски следобед на самото токийско летище. Любопитният и осведомен читател веднага ще каже: „Ама на кое?“ И аз още не зная на кое. Защото от Пекин излетяхме рано сутринта. Самолетът беше американски по произход и, доколкото чух, още по-точно, доколкото разбрах от пискливия английски език на китайската стюардеса, един от тези самолети, които американците бяха подарили на Китай „в знак на белег“, както казваше Петър Нанков от нашия край, че не само Съветите, но и американците могат да бъдат щедри.

Самолетът беше „Джамбо-Джет 474“ — една машина, като текезесарски навес широка. Страхът те подхваща под мишниците още като погледнеш тоя огромен ковчег, в който доброволно влизаш, че дори се и насилваш да се усмихваш на изпращачите си, преди отдире ти да се хлопне тежката метална врата, да й турят мандалото и с една закривена желязна кука да го залостят. Моторите на този самолет не реват, те съскат.

Стюардесите са китайски момичета. Хубави били наистина тия китайки — с бели, подравнени, цъфнали като пуканките на ситна нашенска царевица зъби, с очи бистри и свенливи, а за усмивката и приветливостта, за тях да не говорим. Самолетът посъска, посъска и отцепи нагоре. Седи сега и гледай. Какво да гледаш в такава една конгресна зала — отпред народ, встрани народ, отзад народ, само дето портрети, лозунги и делови президиум няма, ала има пък, както казах, хубави стюардеси.

Като се наседях на една седалка, станах и се преместих на друга. По едно време отдолу под нас се появи вода. Полетим малко над вода — дойде суша. Тъй близо четири часа я карахме — ту вода, ту суша, до Токио оставаше още един час. От време на време гледката биваше колкото красива, толкова и страшна. Красива, защото отдолу се виждаше синя вода, назъбена тук-таме от островите, над които прелитахме. Дългото, огромно крило на самолета взе по-често да настръхва и като се вдигнеше, струва ти се, че отърване вече няма. Ала крилото полека-лека се спускаше накъм водата, самолетът се изравняваше и машината пак засъскваше успокоена…

Това назъбеното отдолу беше Япония — десетки острови, пръснати из Тихия океан, събрали много народ — кротък и ситен, на малко свидлива земя. И оттук сякаш виждаш неговото мравешко щъкане, когато събира сламка по сламка своята зимнина. Не, за такова сравнение е още рано. То ще си дойде на мястото, но много по-късно. Сега сме, както пишат вестниците, в едно трепетно, раздрусано очакване — предстои ни среща с прочутата Япония, с тази велика техническа сила, която не слиза от устата на света, от приказките за самураите, за камикадзето. Думи далечни, непонятни и модерни, които те стъписват още оттук — в небето, а какво ли ще стане, когато отидеш долу, при тях — при самите внуци и правнуци на самураите, когато видиш синовете на камикадзе? Въпроси, от които няма как наистина да не настръхнеш…

Явно ще кацаме — китайското момиче за кой ли пореден път показва своята великолепна бяла огърлица през цепките на малките си устни, пуканките вътре ще се пръснат и ще се посипят отпреде ми и аз ще хукна да ги събирам под седалките. Друго момиче, с малко, кокетно кръстче, ми показва моето място. Точно него, не някое друго. А самолетът е пълен, само че и той, както цялата ни земя, е парцелиран. На осем парцела колкото са стюардесите в него. Всяка си има свой парцел и знае всичко каквото трябва за хората, настанени в него. Малкото китайче ме е запомнило и ми показва точно моя стол, на който трябва да се върна. Китайчето говори на английски, ала и той е един английски! Гледам го това момиче, слушам звуците, които излизат през пуканките, и си мисля, че английският език не е създаден за такава здрави, естествени зъби. Звуците, които чувам, са малко кресливи, остри, какъвто е остър резецът на здравия, естествен зъб. Виж, американец да ти говори на английски, с протезата си, с позлатени коронки, с пластмасови изобретения, набутани в устата му — като песен не, ами като химн звучи английският. Към този почти непонятен за мене език се добавят и моите скромни познания, добити преди години, за няколко седмици от една търпелива млада учителка в заседателната зала на редакцията. Тъй че, ако човек чуе какво ми говори китайката и какво й отговарям аз — и господ да е, доста трудно ще разбере какво искаме да си кажем. С известната в такива случаи помощ на ръцете, придружена с напъни да произнесем английска дума, се получи нещо като обяснение, което означаваше от моя страна, че ще погледам още малко островите оттук и после ще си ида — да се вържа на отреденото ми в парцела място. Китайката се съгласи и се усмихна. Колкото и да не ни е в националния нрав, усмихвам се и аз. И разбирам, че китайците, дето са китайци, и те могат да отстъпят пред странната недисциплинираност на европееца. Моята настоятелност да стоя на друго място, за което нямам билет, очевидно бе доста непонятна за това момиче, ала, мисля си, едва ли му е за първи път да си блъска главата и лошия английски с такива като мене, защото усмивката е пак налице и аз разбирам, че мога да остана. Ние, българите, много обичаме да казваме в такива случаи голяма работа, че съм щял да поседя на друг, празен стол. Нали не седя на два стола?

Благодаря ти, мило китайче. Не те зная колко годишно си било и къде си било по време на културната революция, не зная какво е твоето отношение към тигрите, особено към книжните, нито към експанзионистите от САЩ, не зная какво пише в досието ти, верни ли са били родителите ти на великите идеи на Мао или не. Аз моето си досие не зная, не зная и аз, като тебе, какво пише за прабаба ми и прадядо ми, та твоето ли? Ама с това, дето така мило ми се усмихна и ме остави да позяпам още през прозореца и да видя, каквото имаше за виждане — то не се забравя. Защото тъкмо ти се отдалечи и се скри зад пердето на вашата голяма и вечно затворена кабинка, току под крилото на самолета се появи връх на планина. Появи се доста внезапно. Както си беше отдолу синьо и жълто, както водата и земята — равни и снишени, се галеха и кикотеха, така внезапно, точно под прозорчето, до което бях седнал, изпънал се да стигне досами крилото, на пръсти сякаш стъпил, нагоре напираше връх. Странен връх. Като изкуствен ми се видя — японска изработка, толкова еднакво и равномерно се спускаше надолу към земята. Синята му скала изглеждаше като пясъчна могила, само че набраздена и бръчките и бяха дълбоки и застинали, след като пясъкът е бил изсипан. И поради това стъклени и студени…

Самолетът се усука около този висок и малко надменен японски глезльо, сякаш нарочно — добре да го разгледаме. Отвсякъде беше същото. Синя и студена непристъпност, дълбоки бръчки, като да беше много страдал този връх, много живял и много патил.

Да си призная, за географията на Япония не бях чел май нищичко от последния си изпит преди 25 години в качеството си на първокурсник в Свищовския икономически институт — при онзи професор по география, който ни беше наплашил и превърнал в истински зайци. Преди тръгването за Япония пък съвсем не ми беше останало време справочник да разтворя, енциклопедия да прелистя, пътепис да прочета.

Поради това сега се цъклех пред своето невежество и тук, на японска земя. Не ми е за първи път. Къде ли не ме е излагало, та тука ще ми прости, но както късметът, тъй и невежеството — те си вървят с човека и, каквото и да правиш, без тях, както без паспорта си, не можеш да мръднеш…

Може да съм невежа, ама не чак толкова, колкото може би ме възприе онова китайче. Гледам тая синя скала, сурнала се под окото ми, ала българското око знае да гледа едновременно и зад гърба си. Това от турско време, че и отподир е останало като една най-силна черта на българското зрение. Никой се не пошавва от мястото си, никой се не струпва да гледа тая внезапна планина. Самолетът, като всеки самолет малко преди кацането си, е всякакъв — един се опитва да си доспи, друг грижливо оглежда колана, трети се е хванал за дръжките и е втренчил напред очи. Към синята пасъчна планина интерес — нулев.

Значи толкова си заслужава интереса, казвам, кой знае каква проста камениста купчина е тая, сигурно такива ги има из тази велика Япония с хиляди, а аз съм вторачил око и не го отлепвам. Малко подкиселен от това свое заключение, даже малко попрезрял се, че съм се самопрекарал, вече се смея на себе си и на ганьовското си любопитство, ала намирам сили да кажа: абе, майната ви пък, какво като на вас не ви е интересно. Мене тая планина си ми хареса и ще си я гледам, вие си дремете, връзвайте се с коланите, каквото си щете правете, разните му там скапани американци, тайландци и не знам какви си още…

И дори съм готов цял пасаж от ненаписана уводна статия да произнеса за своето ново социалистическо самочувствие, ала виждам как оня пясъчен и наперен камък вече изостава назад, замъглява се. Уж ми се иска да му тегля една, дето ме е подиграл чак дотолкова, но тегля една на себе си, че не съм погледнал, откъде лети самолетът, откъде минава и усещам как окото ми се извива, да има как да изкривя с поглед ламарината на крилото, да го отместя, та още малко да погледам. Хвана ме този връх, привлече ме и, докато се не изгуби и последната част на дебелия му дънер, не изместих поглед. Гледах назад, макар че вече нищо нямаше за гледане, освен изпотеното крило на самолета, който взе да прави плавни накланяния ту насам, ту нататък, докато се нагласи в нужната за кацане посока.

Защото японските острови какво са? Докато долепи колесник, докато обърне наопаки перките, докато поръмжи и се помята настръхнал насам-нататък самолетът, за да се укроти, носът му стигнал пак вода. Машината се забоде остро надолу, плисна се вода под крилото й, подир туй се разля посивял бетон, изтропаха колесниците и самолетът повлече широкия си жабешки корем под командата на японските въздушни власти. Хълбокът му опря в ония дълги и ненаситни хоботи, които пият хора и куфари. Не се минаха и пет минути, хоботът насмука и мене, под краката ми тропна ламарина, наоколо замириса на чисто. Миришеше на Япония…

Всеки различно се среща с една държава. Благодаря на случая, че ме остави няколко часа — единствените май, докато престоях тука, с бол време, толкова време и в България отдавна не съм имал, та да погледам Япония отблизо, без аз да бързам и без тя особено да бърза… Дълъг коридор, подир него — втори, върви тълпата — ямайци, негри, бели, жълти, мелези, мулати — със своите малки черни куфарчета, като че ли кой знае какво носят вътре. Всеки ми се порепчил с такова куфарче. Аз като нямам такова, да не съм второ или трето качество човек? В нашия ЦУМ, ако искате да знаете, ги продават по петнайсет лева парчето, но аз не съм си купил и няма да си купя. Съвременният живот достатъчно ме е облякъл с купешки дрехи — конфекция, че сега и едно нищо и никакво куфарче да ми рендосва отсам и оттатък душата, та хептен всички ние, издули сега този кожен ръкав, да си заприличаме.

Те носят куфарчета, аз нося найлоновия плик, голям, с надпис на български език. Светът е пълен с черни куфарчета, аз пък си вървя из него с найлонов плик… Това е опит, както ще се види и по-късно, да се преборя с моето смачкано, малко тепнато отсам-оттатък самочувствие, което още тук, при първия въпрос, който естествено ми идва наум, се стресва и подплашва така, че чувствувам ударите на сърцето си измежду тропота на толкова крака около мене. Въпросът е елементарен и естествен. Българин съм и добре познавам някои български работи. Като служебна акуратност например. Ами ако от София не са съобщили за пристигането ми, ако от посолството са забравили да изпратят човек на летището, ами и ако кореспондентът на БТА не дойде, усещате ли какво може да стане в един такъв момент с моето самочувствие, докато коридорите ме поглъщат и водят към широка осветена зала, където вече се въртят два големи барабана и изхвърлят нашите куфари? Хвърлям трепетно око. Ако има някой да ме чака, той ще е тука — дипломатите лесно стигат до багажните отделения на аерогарите. Погледът ми бърза да опипа този дълъг приземен етаж, все още нищо не виждам от японската му подредба, защото трескаво търся българи. Не само българи, но и друга посрещачи няма и аз неспокойно, не казвам друга, по-истинска дума, заставам до големия, въртящ се диск. Чужда страна, за която са ти наговорили най-различни, възможно най-велики работи. Страна, на която не знаеш езика, а единственият друг език, който се говори тук — английският, както вече казахме, си го учил преди двайсетина години за двайсетина дни. И ако нещо е останало от него, то е вече така дълбоко заспало в мозъка ти, затрупано от цитати, от вестникарски клишета, от семейни скандали, от други грижи и ядове, че за изваждане от тия дълбоки скринове и дума не може да става. На всичко отгоре чувството за самота, за една безнадеждна самота, която засяда у тебе в тоя далечен, във всеки смисъл на думата, свят, те кара кротко и невидимо за другите да подскачаш в кожата си. Нямам и никакви дребни пари, за телефон пари нямам. Успокоявам се, че все пак моят късмет, колкото и да е препикан, когато съм се родил, колкото и да е гневен на моите собствени попръжни, все пак няма дотам да ме докара, че да хартиша бледен и посърнал, сам-саменичък на това страшно със световната си слава, не знам още кое точно токийско летище…

Чинно се нареждам до големия диск, който меко и внимателно изсулва изпод синя лъскава завеса куфар подир куфар. Единственото нещо, което ми е близко сега, е картонената кутия, в която на път от Монголия и Китай съм подредил част от багажа си. Вързана с канап, лъскав един, деянджия, нашенски канап, но от претоварване по гари и самолети кутията вече е доста омърлушена и само здравата българска гръста я държи да не изсипе на японска земя вече не дотам чистите ми ризи и дреболии, които всеки човек, когато пътува, мъкне със себе си. Най-напред се появява куфарът. Поемам го, слагам го до себе си. Чакам си картонената кутия. Не знам можете ли ме разбра, дали ще прозвучи искрено това, което ще ви кажа. Ала сред тия чужди хора, които са обкръжили диска, в тая неизвестност, която по всичко личи ме очаква, в това страшно безезиково пространство, в което съм се озовал, най-сетне, в това непознато капиталистическо обкръжение, при това азиатско, този мил картонец ми стана хиляди пъти по-мил. Той се превърна в едно живо същество, което чаках да се появи не защото кой знае какви драгоценности имаше в него, а защото то беше част от мене, част, която, ако не се появеше, аз нямаше да се събера цял, щях да се чувствувам разръфан и разпарцален…

Чакам. Куфари от кожа, от носорог, с колелца и без колелца, малки, средни, големи, много големи — цели вагони са побрани в тях. Куфари излизат на диска всякакви. Моя милост сам — проточил врат към колелото, като че ли в това колело и във вързаната с канап картонена кутия стои цялото ми бъдеще… Чакам тръпен и доста смачкан.

Не преувеличавам с нито една дума — такова беше тогава чувството ми и не искам да се правя на по̀ бабаит и по̀ герой, отколкото бях… Чаках и оглеждах хората, които поемаха багажите си и бързо тръгваха по своите пътища. До мене чакаше японец. Странен японец, облечен в ловен костюм, от тия, дето генерал Русков ги раздава на делегатите на конгреса на Ловно-рибарския съюз. Само че да прощава генералът, още бая време ще трябва да мине, докато неговите костюми се изравнят по качество и табиетлък с това тънко кожено и такъмлия сетре, с което бе облечен японецът. Отнякъде, като да се спусна от покрива, до него застана японка. Първата срещната японка. Облечена е като стюардеса. С черна коса, синя блузка, с черно костюмче отгоре й. С червени, малки устни, с черни очи и с великолепна кожа, ако тая дума някому нещо говори. Колегата ловец е вече чичка. И това ловджийско сетре, разбира се, добре му стои, но ако рече да тури едни джинси, както някои чичковци у нас правят, за да ударят ужким едно шконто на календарите, които са скъсали, ще развали за две минути работата. С този кожен силяхлък, пълен с джобове и разни каишки и окачалки по него — за патрони, за дивеч, за ножове и за какво ли още не, с тази издокарана шапка, също ловна, човекът е колкото екстравагантен, толкова и елегантен. Гледах му такъмите и едва се сдържах да не зацъкам с език, когато забелязах, че държи малък пакет. Не зная кога и откъде се появи в ръцете му. Той го разтвори и подаде на момичето гривна. Хубава, от слонова кост, с позлатени ребра. Бялото и жълтото се събраха върху мургавата кожа на ръката. Никак не беше лош вкусът на този японец. Момичето направи крачка назад и се поклони. Старият японец отвърна. Момичето повтори поклона си ниско-ниско, от кръста взе да го захваща чак и да успоредява хубавата си глава със земята. Японецът пак отвърна, ала не чак толкова ниско. Нов поклон на момичето — малко по-висок, също малко по-висок е и поклонът на японеца. Като махала, които забавят движенията си, така полека-лека взеха да затихват и поклоните им.

Пръв спря ловецът, последва нов поклон на момичето, нещо като кимване с глава и усмивка на най-висша преданост и благодарност ослепи очите му. Със същата избистрена и достолепна усмивка отвръща мъжката страна. Присъствувах на една възхитителна среща между мъжкото достолепие и изумителната прелест на женското покорство. Мисля, че вече мога да кажа „Здравей, Япония!“. Даже си го казвам наум, плахо, но добронамерено, а очите ми все търсят елегантния, вече немлад мъж и красивата японка. Те свършиха, каквото беше потребно. Тръгнаха — най-напред мъжът, след него — момичето. Друг японец натовари на количка багажа им. Изгубиха се в множеството, което чакаше навътре в салона.

Какви бяха тия хора — баща и дъщеря ли, свекър и снаха ли, богат старец и любовницата му ли? Никога няма да узная. Това беше първата от тайните, с които ме посрещна Япония…

Държа найлоновия плик в ръка, между краката си съм закрепил куфара, откъде да зная дали докато стоя такъв далдисан, някой няма да посегне с ръка и багажецът ми да олекне… Какво толкова ще им вярвам на японците, още повече, доста нещо съм прочел за тяхното притворство, за маската им, за това, че едно приказват, а друго мислят… Ето я най-после моята мила картонена кутийка, още по-оръфана, още по̀ са се впили в омекналия картон нашенските кълчища, иде по кривото на барабана към мен. Хващам я, както се хваща ръката на скъп човек и я слагам до куфара.

Повече май няма какво да чакам. С найлоновото пликче, напънало да се скъса, със здравия кълчищен канап, в едната ръка, с куфара в другата, тръгвам към изхода. Мярвам, че хората наоколо тикат багажа си на колички, уж нарочно не съм го направил досега и аз спирам до една количка и отпускам небрежно пакетите отгоре й. Щото на софийското летище или на гарата, да речем, де ще видиш количка?… Хамалин, бабам, да се попазариш малко, да ти поизвърти очи, да те лъхне на пот и на гроздова, че да запомниш кога си идвал в София. Сега като истински цивилизован човек минавам край митничаря. Усмивка, печатът също се усмихва в паспорта ми, поклон и пак усмивка.

И ето ме вън, под високия купол, с който това японско летище поема милиони хора всяка година и от цял свят. Дотук я докарахме как да е. Но сега иде ред на онова известно „надежда всяка оставете“ и аз пред този вход трябва да оставя последните останки от надеждата си, че някой ме чака. Никой не се затирва към мене, ничии очи не опипват пътниците, белким ме познаят по облеклото, по българската конфекционна мода, по нейните последни постижения… Нещо в мене увисва, опразва се. Държа с едната ръка количката, погледът ми търси, но това, което търси — няма го. Ясно е вече като бял ден, че никой не ме чака и никой няма да ме потърси.

Не е малко това, че имах в джоба си едно тефтерче, и в това тефтерче — телефона на един жив познат в Токио…

Ще кажете — хайде, стига вече гевезене. И ние сме българи, и ние сме хартисвали непосрещнати в чужбина. Като си пратен в командировка, все имаш потребен долар в джоба си, все можеш да наемеш едно такси, все можеш да му кажеш на какъвто и да е език: „Българско посолство“ — всеки шофьор ще те разбере за какво става дума. Мо̀ре, всичко е така, но само донякъде.

Защото първо — такситата в Япония са много скъпи и съвсем не са за джоб като моя, а летището, на което съм кацнал, е на седемдесет километра от Токио. Това е едно. Ала има и второ, и трето. Чел съм, чувал съм, а и сам се убедих, че в Япония на един таксиметров шофьор да му кажеш името на едно посолство — може нищо, ама абсолютно нищо да не му говори. И адрес да му подадеш, пак тая. Защото в Токио няма адреси. Не вярвате, нали? Повечето от японските улици нямат имена, повечето от къщите нямат номера. Това го бях чул някъде, ама и аз като вас, не повярвах. Все си мислех, че някой ме вкарва в колебание относно вездесъщността на японското чудо. Така че и от чисто финансови съображения, и от чисто японски други такива — номерът с таксито не ставаше.

Въртя се точно като обран поп на прочутото с лукса си токийско летище, името на което още не зная и още нямам нито време, нито настроение да науча. Стиснал съм, изглежда доста яко дръжката на количката, защото по едно време усетих, че ръката ме боли. Отпуснах я малко… Този номер с таксито, колкото и да не става, все пак е спасение. Ала защо да си хвърля всичките парици за едно такси, ей така изведнъж, преди да съм опитал другите възможности…

Мамка ти и бюрокрация! Мамка ти и безотговорност! Да те изоставят сам-саменичък на чуждо летище и да се чудиш сега кой път да хванеш…

Седях тъй, що седях, помня, че що се отнася до късмета си, напопържих го не само с общоизвестните народни умотворения, но и на доста наречия, които съм запомнил, като обикалях на лов по различните райони на България и изучавах демографията и необятността на българската национална псувня…

Псувах го пущинския му късмет, мачках го с обувка, разтривах го, задето се показва толкова постоянен. И се оглеждам. Около мен лъскаво, колкото щеш. Но на мене сега не ми е до лъскавото. Часът е три след пладне. Докога ще дремя тука и най-важното — какъв ще го хвана, като се надремя. Отворих тефтерчето, намерих телефона на кореспондента на БТА. Слава богу, събрал съм толкова акъл в София, намерил съм между две от стоте заседания, на които съм присъствувал последния месец, време да запиша няколко толкова важни сега цифрици.

Джани Родари беше написал едно много хубаво стихотворение за цифрите. Ако бях Джани Родари, сега щях да напиша не едно, ами десет. Цяла стихосбирка щях да им посветя… Какво страшно, какво голямо, какво почтено нещо могли да бъдат няколко цифри, турени зад името на един български кореспондент в една далечна, екзотична и пълна с японски чудеса, непроницаема Япония…

Дотука никакво чудо не съм видял. Ако това, че дремя на летището и никой не ме посреща, на някой може да му се види чудо, то не е японско, а чисто българско чудо. И не е никакво чудо, ами една доста позната работа, която може да ти се случи и на софийската гара, и в Куртово Конаре, и в Долни Главанак Хасковско…

Ала първите две чудеса ще се случат много скоро. Но преди още да реша какво е чудо и какво не, аз трябва да си опиля критерия, да го тръкна в гащите си, с брус да го мина, та да се подостри и лъсне. Критерият може да бъде само един и никакъв друг. Първо на първо, като как това, което предстои да ми се случи, може да стане в България? И второ, другите страни и народи, които съм обикалял, като ги сравня с онова, което Токио ще ми покаже и разкаже за себе си, как ще изглеждат?

Стоя така, както споменах, като обран поп, и гледам доста объркан и безпомощен… „Велика цивилизация — ми казваха приятели, — ще видиш, високо ниво…“ Щом съм в такава висока цивилизация, казвам си, няма да е трудно да се оправя. И тъй като съм много слушал и чел за прословутата японска любезност, решавам, че колко му е — ще направя опит за контакт с тази азиатска цивилизация — в лицето на ония две момичета в сини блузки и сини барети, които седят под надписа „Информация“… Надписът е на английски, а моят английски дотолкова стига…

Не зная как е изглеждал Бай Ганьо по гарите на Европа и хич не се смятам за Бай Ганьо. Нито себе си, нито своя жив съвременник. Ала все пак, мисля си, между Бай Ганьо и мене — строителя на социализма, българския журналист, колкото и да няма нищо общо, все пак има две неща, които са общи и ще останат завинаги общи. Бай Ганьо е българин, че даже и балкански… Аз също съм чист българин — и от Балкана, макар че не съм се писал Балкански. Второ — и той, и аз сме в чужбина и имам: багажец — много малко, ала имаме, и той, и аз се чудим как да го пазим този багажец — от ръка, която може да посегне към него…

Количката стои, на нея — куфарът, канапът, с който съм прищвъкнал голямата картонена кутия, виси между лъскавите и чисти ребърца на количката, поразръфаният и препълнен найлонов пакет завършва картината на моята свидна България, която сега представляваме на токийска земя.

Оставям количката до едно меко канапе, недалеч от входа, и с леки, внимателни движения, като наум си припомням думите, които трябва да изговоря на английски, отстъпвам към двете момичета на администрацията. Мислите ми в главата са доста български, ако трябва да бъда искрен. Пари казах, че имам, но парите ми са доста едри — по десет хиляди йени банкнотата, което се равнява на около осемдесет—сто лева. Пари имам, монети за телефон нямам. И като я гледам тая голяма пара, разбирам, че няма кой да ми я развали, за да позвъня. Представяте ли си, ако един чужденец се появи в ЦУМ, отиде при една продавачка, извади банкнота от сто лева и каже — развалете ми я, моля, за да имам две стотинки за телефон. Като какво мислите ще последва? Ако не си излезе набит, направо да хвърля шапката си и да пише в книгата за похвали… Ала тук е Япония, колко му е на някое от тези момичета, които както ги гледам — явно бездействуват, да ми извърти по един от трите телефона, които стоят пред тях, номера на кореспондента. Защото ако си в България, никой няма да ти развали сто лева, за две стотинки, ама един телефонен номер да ти изберат — това пък трудно вярвам някой да го откаже на чужденец. Воден от такава логика, заставам пред момичетата, правя едни мили очи, в които усмивката и любезността война водят коя по-напред да излезе, за да скрие, доколкото може, смущението ми — показвам им банкнотата от десет хиляди йени, и доколкото успявам да изясня на аглийски език проблема си, той изглежда горе-долу така: „Виждате, момичета, имам пари, не съм като някои дето нямат. И то едра пара имам, но нямам малки пари.“ (Не зная как е на английски дребни пари и да ме заколят, не мога да си спомня тази дума.) „Може ли да ми изберете ето този телефонен номер?“ И им подавам телефонния номер.

Момичетата сякаш ме имитират — и по тяхното лице се появява нещо като усмивка, леко смесена с необяснимо смущение. Вие пък от какво се смущавате — викам си, — сигурно не сте без дребна пара в джоба си, у вас сте си. Английския, като ви слушам, го пърпорите, като че английски колеж сте свършили в Кембридж, а не училище за секретарки…

За моя голяма изненада не последва положителен отговор на молбата ми. Даже ми дават да разбера, че е изключено по служебен телефон да се водят частни разговори… Толкова ли неуслужлив народ са това японците? Толкова ли сърца нямат, толкова ли не познават и не могат да съжалят закъсал човек? Цялата ми представа за тези усмихнати и добри хора за една секунда се сгромолясва и аз сигурно съм стоял доста същисан и объркан от техния явен и недвусмислен отказ. Ето го капитализма, казвам си, алчния, хищен капитализъм, ето му прехвалените човешки свободи, ето му грижата за човека… Ще я ухапе бълха тая фирма — моят телефонен разговор ще я разори. Затуй, си викам — ви ненавиждат прогресивните народи, за две стотинки хуманизъм нямате… Че ако така пропадаше държавата — от частни разговори по служебен телефон, нашата България отдавна да я няма, нашите съседи отдавна да са забравили, че са имали за комшия една, както пише Георги Джагаров, „земя като една човешка длан“. А ето на, такова нещо не само не ни се случва, но продължаваме да процъфтяваме като бързо и успешно развиваща се социалистичесска държава…

Това беше първото японско чудо. Ако и другите им чудеса са такива, по-добре да си пренощувам тука и утре с първия самолет — обратно адреса… Не ви ща ни жилото, ни японския мед.

Гневът ми е доста голям, смущението — също. И може да се каже, направо съм объркан. По какъв друг телефон да си свърша работата? Кой ще ти даде монета за телефон, пък и кого да питам каква монета ми е необходима… Гледам за полицай, поне на тях това им е работата. Въртя очи, ще подпаля летището — няма полицай. Ох, тая Япония…

Сега започва второто чудо. Едно от момичетата става от мястото си, идва съвсем близо до мене, усмихва се — малки червени устни откриват зъби, до които зъболекар не се е докосвал — посочва нещо зад гърба ми и казва, „Чейнч“. О, чейнч — зная я аз тая дума, макар че не е имало досега какво толкова да чейнча.

Обръщам се, гледам гишето — японец със синьо сако и бяла риза, бяла като зъбите на това момиче, стои зад гишето и също се усмихва…

Абе, чейнч — викам, какъв ти чейнч, той ще си развали рахатлъка да ти брои десет минути пари, за да ми прави на мене кефа да си въртя телефони. Де има по земята толкова свободни хора. И ругая, ама ругая дип яко нашия счетоводител, дето ми ги е набутал тия големи каймета, по тях пинг-понг да играеш…

Правя омекнала крачка към „чейнча“, пак се кривя в усмивка, пак показвам банкнотата, която е овлажнила ръката ми и се е намокрила, като да се е потопило чак лицето на оня японец, който в едър план стои на банкнотата.

— За телефон — казвам, — ако обичате…

Човекът се усмихна — сега, си викам, ще ме обере тоя. Ще развали парите, ама за такава една работа ще си вземе процента. Нейсе, ще преглътна шконтото, ако трябва, ще го изям, да дава там една монета и да се махам, че се умих от срамове…

— Телефон за къде? — пита човекът. — За тук или за Токио?…

Ха сега — де е това тук, де е Токио. Да не съм кацнал в Сингапур, че ще ме пита.

— Абе, Токио — викам, — Токио ми трябва!

Човекът пак цъфва в усмивка. После взе да натиска разни копчета, чувам шума на падащия в една чинийка звонк, тогава усмивката му се обра, като да бе я изтрил с кърпа, лицето стана сериозно, без да е гневно и без да изразява нещо друго, едно човешко лице, което съсредоточено нарежда отпреде ми монетите.

— Заповядайте! Десет монети по сто йени, останалото е в банкноти. — Брои ми ги като светкавица, като сметачна машина ги мятат ръцете му. Отказвам да се интересувам от това взел ли ми е пари и колко за услугата. Зная си, че довечера и без друго ще проверя — не ми е толкова за парите, въпросът за мене е също така важен — тази усмивка и тая бързина, това без шконто ли става бе, джанъм, без процент ли?… И наистина, като оставам сам в хотела вечерта, проверявам — сметката е точна до йена. Нито ми е взел, нито ми е дал…

Сега държа парите в ръка и не вярвам на очите си. Нито пък на ушите си, които са чули едно „тенкю“ затова, че той на мене ми е свършил работата… Отдалечавам се като човек, който го е страх да не е станала грешка и сега да му викнат зад гърба: „Хей, нашенец, я се върни за малко…“

След мене тръгва милата японска усмивка на двете момичета, която ме изчаква да се обърна с гръб и да се прибере в кожения си сейф…

Ето на̀ — тия за сините ми очи развалени едри пари, са второто японско чудо, с което се срещнах… Меракът ми да взема самолета обратно мръдна встрани и ми освободи пътя към стъклените похлупаци с жълти телефонни автомати. Пари имаш ли в Токио, няма грешка! Автоматите набират точно и бързо. Когото търсиш, той се обажда. Не е като да избираш Министерството на просветата, а да ти се обажда подуянската баня, или да ти звънят в къщи и да те питат имате ли билети за „Кръстникът“ от осем часа вечерта…

Насреща е кореспондентът. Не ми се е дип случвало да видя в чужбина българин да примира от радост, като му се цопне друг българин. Трябва да призная, че това мое наблюдение и друг път е познавало изключения. Ще го познае и тук. И не само чрез колегата, но не по-малко и чрез други наши дипломати. Особено дума за отсрамване ще трябва да изрека за софийския си комшия Стоян Стоянов, когото доста неочаквано ще срещна тук.

Иван наистина извика от радост, само че като му казах каква съм я свършил от един час насам, хем се смее, хем го хвана яд. Въртя по някакъв друг телефон, напсува и той два-три пъти съвсем необезпокоявано, щото откъде-накъде телефонистките в японските пощи ще ти разбират от попържня, и ми нареди да чакам. Още три или четири часа да чакам. По това време трафикът в Токио бил голям, в посолството имало събрание, щом свърши то, ще тръгне към летището човекът, който е забравил за телекса…

— Ами дотогава? — питам…

— Ти — казва той — на кое летище си?

— Абе, знам ли — отвръщам, — кой да ти каже.

— Виж — вика — на администрацията, там святкат букви, през трийсет секунди, в горния десен ъгъл се появява името на летището.

Обърнах се. Ония момичета си стояха с баретките, чакаха да ги заприказва човек и те одма да му се усмихнат. Горе светна. Прочетох: „Нарита“. Ама че име. На оня свят си дошъл чак, за да чуеш летище с такова поетично име. Благна ми от това име.

— Сега — казва той — чакане му е майката, чакане и разглеждане. Това е голямо летище, супермодерно, има барове, има ресторанти, кина има, кафенета. Откъдето да го гледаш, все е интересно…

— Абе, то за интересно, сигурно е интересно, ами багажа — казвам, — него къде да го оставя…

— Ами, където и да го оставиш — отвръща той, — няма страшно…

— Как така — викам, — няма страшно, летище е това, минават всякакви хора.

— Тогава — виж някой полицай къде е застанал и около него го остави, а ти върви и разглеждай летището…

Няма да минат и два дена и ще разбера какъв смях, по-точно — жалост се е набрала в душата му, като е успокоявал моите страхове за пикливия ми багажец… Какви ти два дена, още утре ще ме заведе да ми покаже новата част на Токио — японския, или по-точно, токийския Манхатън — високи петдесет и два-три етажа сгради, които стърчат над целия общо взето нисък поради земетръсните опасности град, като да му вдъхват едно ново самочувствие и да дават на японеца още доказателства за силата на японската техника. Тия сгради са пет-шест и са наистина високи. Побити са дълбоко в земята — като як кол, за да държат. Три-четири и повече етажи имат надолу под земята — в тях: магазини, ресторанти, кафенета, нагоре са разположени фирми, най-горе — пак магазини, всяко ъгълче е използувано с определена търговска цел, ала това е направено ненатрапчиво, дори дискретно: ако минеш, ако видиш, ако имаш нужда — да си улеснен. Та, най-горе има, както казах, ресторанти, от които — гледай Япония, гледай Токио, додето ти стигат очите и фантазията, гледай — все е Япония, все е Токио. Докато паркираше колата, Иван остави на задната седалка сакото си, фотоапарата си, че и ключовете си остави на таблото…

— Ключовете — подсетих го.

— Не ми трябват…

— Как не ти трябват? Ще мине човек и като не му трябва колата ти, апарата ще ти вдигне, якето…

— Няма — казва, — тук не се краде, никой не краде…

— Как не се краде?…

— Ами така — вика, — няма такава дума в японския език. Японците не знаят какво е това кражба.

И таз хубава… Все съм ходил по света, все съм попрочел нещо, и на възраст станах, в която човек на всичко вярва, ама това, в цяла една държава да не знаят какво е кражба — взех я тая приказка, като казана от кесима или за агитация. Нали ги зная нашите българи — те като идат в една чужда държава на работа, или много се оплакват, или много й захвалят. Демек, не са какви да е хора, държавата ги е пратила в рая на света… Другите са се минали, като са се попилели по Ирак, по Индия, ама тук е Япония — тук народът и държавата са къде-къде…

Колегата видя лукавото пламъче на моето идеологическо недоверие и какво ли си рече: „Тоя ще иде утре да ме издъни в София, че съм възхвалявал така безкритично капитализма“ — и направи корекцията: „Кражби, разбира се, има, ама те са нагоре, ѐ по ония, високите етажи, където се крадат не фотоапарати или якета, ами милиони. Там са мафиите, там са тежките далавери и многото пари. Но такова кокошкарско крадене по улицата, от къщи, от магазин — и дума да не става! Колата ти може да стои отключена не един час, ами месец, и вътре да е пълна с разни такива джунджурии, никой няма да я пипне с пръст… Даже ако ти я отвори, не дай боже полицията — ще намериш бележка: тъй и тъй, колата ви е отключена, полицията не носи отговорност…“

Това полицията, разбирай милицията, и у нас го прави. Минават вечер, проверяват колите да не са забравени отворени, кражба да не стане. Даже помня, веднъж ми позвъниха в два часа през нощта у дома, намерили колата ми отключена, намерили адреса, излизам аз, сънен и уплашен. — Опалаа — викам, като си погледнах часовника, — трима милиционери да ти цъфнат по това време — яко съм цопнал в млякото. Подпитват ме: тая кола моя ли е, къде стои, какво работя, къде съм я оставил — ала не ги чувам. Отвътре ме сграбчи едно подозрение, че са дошли да ме арестуват, и сигурно съм бил за арестуване, като са ме гледали толкова объркан…

Чак когато ми заговориха — за социалистическото съзнание, за отговорността, чак когато ме посъветваха как да се пази имуществото от разните посегатели, разбрах, че хората с педагогически намерения са ме събудили…

— Даже — продължи Иван, — ако в някой магазин някой открадне нещо, дреха, храна, стока някаква, японците вдигат глава в пълно недоумение. Стане ли някъде такава кокошкарска кражба, със сигурност може да се каже, че това е работа на европеец… В района, в който живея, има посолство — той премълча името му. — Ако в колониала изчезне нещо, и собственикът се оплаче, веднага се разчува. Японската махала по-бързо и от нашите клюкарки разнася новината. Японците са такива — много обичат да си разказват един на друг какво е станало, къде и как и както са нагъчкани, не ти трябва телефон, за да съобщиш каквото има за съобщаване на съседа, той — на своя съсед, оня — на третия, тъй и новината за кражбата бързо стига до посолството. А там, посланикът не бил вчерашен, той знаел със сигурност, че такава кражба японец няма да я извърши, други чужденци в района няма, свиква посолството и нарежда — в срок от един час стоката да се върне откъдето е взета. Иначе следва отзоваване… И по неведом път стоката заемала отново мястото си…

Това с кражбите ми се видя много янлъш приказка. Не повярвах, ала едно е да не вярваш на приказки, друго е да не вярваш на очите си. Ние, българите, не вярваме дип на приказки, много сме слъгвани, много сме залъгвани. Затова си знаем своята проверена, скептична, ала и непоклатима философия — ръка да пипне, око да види.

И ръката пипна, и окото видя — фактът си е факт: обикновените японци не знаят какво значи това да откраднеш…

Стоки стоят изринати с кошове по улиците — подредени или нахвърляни в големи колички за разпродажба. Никой не те следи какво си пъхнал в чантата, никой не те проверява какво си увил под дрехата. Каквото заявиш на касата — това плащаш. Никакво недоверие, никакви скрити апарати по таваните, никакво дебнене, което да вкарва после в резил тоя или оня клиент.

Наши кинодокументалисти преди години бяха слагали една камера в Халите. Що народ бяха видели да мушка в пазви и джобове, в престилки и сутиени пакети с кайма, салам, сирене, и то не, да речеш, прости хора и гладни. Списъкът беше длъшък — в него работник не се намери, намериха се дейци на изкуството, лекарка една и учителка се озоваха в камерата…

Японците не ключат къщите си — те колкото и да ги ключат, ако рекат да се крадат, не е никакъв проблем и за най-начинаещия джебчия да пресегне в съседната къщичка и да побара там, каквото му трябва. По-нататък ще се опитаме да осмислим този факт — сега само го отбелязахме като третото японско чудо, в което, уви — докато седях още на летището, далеч не бях убеден…

Затова внимателно забутах количката до едно меко канапе — луксозно и продълговато, от двете му страни имаше седалки, видях едно свободно място, седнах, поех си въздух, а багажа сложих до канапето. И телевизор да гледам, и багажеца си. Верен, до смърт верен на нашенското — ръка да може да пипне, око да гледа… Нямали били отделните народи национален характер?

Сега съм сам със себе си и най-вече сам в Япония цели три, а най-вероятно — четири часа. Хайде, стига си се потил под мишниците — кажи й добър ден на тая държава, поклони й се и ти като японец, вади тефтера и пиши… Седнал съм на канапето, ала не бързам да втренча око в бейзбола, който предават по телевизията. И тук, и навред бейзболът е един и същ. Поне за мене… и време за него има. Мислено ставам и чупя кръст в поклон… Един поклон, после друг — по-висок, още един — трети сторям. Хайде, стига толкова. Ние сме горди хора и се покланяме само пред началството. Добър ден, Япония! Бъди добра с мен и аз ще ти отвърна с добро… Кой знае — сигурно си мисли Японията. Колко такива като тебе, че и къде по-горе от тебе дойдат, пооцъклят се, поахкат над моето чудо, поядат с клечки, полюбят японски момичета, попият саке — па като си идат, разбрали-неразбрали Япония, видели невидели магията на японското чудо, пишат. И каквото са разбрали, и каквото не са… Той и французинът Жул… тъй дойде, кротък, любезен, па като се върна и написа „Вятърът над пиниите“, какво каза вътре: такива сме били ние, японците, онакива сме били, за смях се опита да ни направи по цял свят.

Ами още колко други — дойдат, минат през някой и друг магазин по „Гинзата“, стиснат две-три вечери клечките, изцапат панталоните си в някой и друг ресторант, па като се върнат — хайде и те опознали Япония, и те книга пишат…

Аз съм голяма работа — казва ми Япония, — едра ябълка. Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави…

Не зная как ще се споразумеем с Япония и с нейното високо самочувствие и какво ще излезе от него, че е такава чак страшна ябълка. Засега ще замълча, ще запомня това нейно предупреждение и ще заема свободното място на мекото канапе срещу телевизора.

Летището е голямо и лъскаво, откъдето го погледнеш. Но да речеш, че по нещо кой знае какво се отличава от големите и най-модерни европейски летища — ще се излъжеш. Зад гърба ми има три-четири барчета за кафе, чай и закуски, за бира и безалкохолни напитки. Каня се да ида след малко дотам, за да видя цените. На една държава като не й знаеш цените, нищо не й знаеш… Пък и чувството за несигурност ще ме преследва, докато не разбера колко сандвича мога да си купя с дневните, които са ми отпуснати. Вярвам, и с вас се е случвало. После, ако мога, да речем, да купя три сандвича — за закуска, обед и вечер, като отделя и за едно кафе, да видя колко ще ми останат за туй-онуй, дето ще трябва да го пренеса в София. Япония е това, кой знае какви чудеса има за купуване… Един път се идва тука. Я повториш, я не… Все, мисля си, ще трябва да купя нещо такова, че като ме удари пенсията, да отворя стария килер, да извадя туй, дето ще го купя сега от Япония, и да кажа: „Абе, старче, ти ли си бил този, който е ходил в оная далечна държава, или друг?“ Няма да е друг, защото този японски спомен ще ме стопля и ще ми връща куража, че и аз съм одраскал с нокът кората на тая чудна земя…

Даже съм готов веднага да стана и да тръгна към лъскавите магазинчета, но мисълта, че друг ще седне на мястото ми, ме дърпа назад и аз си оставам на канапето. Ще стана и в тая страшна капиталистическа държава одма някой безработен ще облегне гръб на моето място. Нали си зная по нас — някои не само те дебнат да станеш от стола си, ами ако има как, ще те бутнат от него. Затова, пипнеш ли стол, държиш го до напикаване, докато замирише. А около мене едни японци стават, други сядат и май не ги е хич страх, че някой може на някого да вземе стола и тихо, тихо — като че ли тия хора от зъболекар идат и не бива да говорят, или са все манастирски послушници, научени, където и да идат, да говорят, като че си шепнат… Те могат да стават, да гледат, тяхна си, японска работа — аз не мърдам. Ама една майка с японче в ръцете се появи и оглежда за място. Да гледа. Тя гледа за място, аз гледам на другата страна, уж че не я виждам. Защо японците не се покажат кавалери, що те, като я виждат как виси на ръцете й бъдещият експлоататор на народните маси, или бъдещият безработен, защо те не станат? Все ние, българите, ли ще се минаваме? Аз съм си в „края на краището“ — както казваше Иван Драгнев от Видима, — на едно летище. Каквото и да е, ако ще и японско да е, летище е, не е манастирска обител, нито благотворително дружество, че така са зашепнали около мене всички, така тихо са запристъпяли. Че стъпнете бе, че викнете, че затичайте се — елате в България да видите как се тича по летищата, как се бърза, как се блъскат хората, че да разберете, че наоколо живи хора има, живот кипи. А тия тука, като че ли са дошли на концерт и не са виждали телевизия. Вярно, че в този само салон има три телевизора. Вярно, че се играе и бейзбол. Вярно, че картината вади цвят и хартисва. Че като се играе бейзбол, увеличете ги тия говорители, какво сте ги стиснали и тях за гушата? Това спорт ли е или детска градина за приспиване — ни да си повика човек може, като види, да речем, юнашко изпълнение, ни да изругае…

Бейзбол не съм гледал друг път, но бързо му хванах цаката. Един хвърля кокалена топка и иска да уцели едно дирече, друг — от противниковия отбор, с една нашенска бухалка, с която бабичките едно време перяха по реките чергите си, варди. И като лети топката към диречето, гледа да я удари. Подир това всички играчи, пръснати по едно футболно игрище, се спускат да хванат топката. По това се отбелязват точки. Като вперили едни очи японците в бейзбола, като че ли тук не е Япония — да види окото ми я карате, я джудо, я жиу-жицу, ами Америка. Нищо, вие си гледайте бейзбола, аз ще ви оглеждам вас… Пристигат пътници, минава багаж пред погледа ми и потъва навътре в търбуха на летището, тихи колички тихо примъкват куфари насам-натам, срещат се хора и не бързат — има време добре да се понакланят един на друг, а мене от това кланяне ме напушва смях. Срещнаха се две групи — едната група беше дошла да посрещне другата. Дали делегация бяха някаква, дали приятели се срещаха, не мога да кажа. А че като застанаха на средата на фоайето, а че като закимаха: едните се изправят — другите започват. Те спрат, ония се емнат. Жените турили на гърба си по една възглавничка, препасали я с цветен шал, опънала възглавничката тялото на японката, изправила го. И като рече да се поклони, чупи кръста. Така поклонът става красив и изящен. Най-после спряха тия взаимни почести, заприказваха се. Каква ще е тая приказка, викам си по едно време — аз ли съм глух, тия хора ли са ясновидци, та по-скоро се усещат какво искат да си кажат и какво си говорят, отколкото да се чуват. И усмихнати, усмихнати. Още тук, докато ги гледам, ми минава през ума първото правило на Япония, което ще си запиша — японецът не може да говори с друг човек, без да се усмихва. Когато пък не говори, лицето му става сериозно и той така внимателно те слуша, така се е събрал, че се е превърнал на ухо. Така че мога още сега, чини ми се, да изрека това свое правило, което мисля, че и следващите дни няма да опровергаят — японецът има две агрегатни състояния: или се усмихва, или е ухо… Ама ухо, да видиш ухо, не е като, да речем, на някои нашенци. Ти им приказваш, те гледат на сто и осемдесет градуса, че дори в същото време и с друг човек могат да си приказват. Докато ти говориш, японецът слуша и кима, сякаш за тоя момент се е родил — да те срещне на пътя си и да те послуша. Ха рече да отвори уста дума да изрече, едното агрегатно състояние изчезва — ухото се превръща в усмивка. Чиста, изпилена, пригладена и непременно тиха. После дълго се вглеждах как японците общуват. Не съм от тия, дето ще кажат, че съм проникнал в японската душа. Ние, европейците, в това отношение сме проста работа, отворена врата сме ние. Не ти се слушат глупости — прозинеш се, писнало ти е да ги слушаш тия работи — кажеш: „Абе, хайде, стига си ми дрънкал, кажи нещо друго…“ Мисля, че с японците такова нещо не може да ти се случи. Те се изслушват внимателно, ти говориш, те непрекъснато се възхищават от думите ти — и това, да се възхищаваш от думите на другия, се счита в Япония за най-първото и задължително условие на добро възпитание. Когато отподире се заслушвах в японски разговор, думите, които те най-често употребяваха, изразяваха съгласие, най-приятна изненада от чутото или възхищение от събеседника. По това, доколко такива възхитителни потвърждения на собствената ти гениалност знае един японец, по това как най-силно може да ги изрази, по това задължително, като да речем, у нас по произхода, се мери колко ти струват първите седем години и как си прекарал останалите осемнайсет или трийсет и седем…

Японецът е най-изумителният слушател под слънцето. Гледа те в очите, ахка и охка от това, което му казваш, силните изненади от замайващите ти словца довеждат лицето му до израз на висша благодарност. Тая японска усмивка има наистина доста различни, възхитителни превъплъщения, всяко от които иде да докаже колко си интересен и желан събеседник…

Не случайно японците не обичат никак бързите и урдолешките работи. Те най-първо дълго време се кланят, после дълго време говорят за уж незначителни работи, после с дълги, обходни изречения стигат до същността на въпроса. Ала тая същност не се изрича никога пряко и предметно ясно. До нея се стига с пълзене, със завои, с фалцови удари, които са израз на една висша интелигентност на общуването… Казваха ми, ама не вярвах, че ако, да речем, се запознаеш с един японец и му кажеш направо: — Слушай, симпатичен си ми, хайде да идем да пием по едно саке — той никога няма да те разбере. Не вярвах, не вярвах, ама се запознах и аз с един истинтски японски симпатяга — професор Хага. За него по-нататък ще разкажа още истории. На него аз наистина му изтърсих: — Абе, слушай, хайде утре вечер да идем да пийнем по нещо, и да си продължим приказката!

Професор Хага не ме разбра. Той не можа да реагира даже, не можа да се усмихне — лицето му се разтегна в нещо много неопределено, нещо в него се обърка, японската му „Елка“ засече…

— Не така! — намеси се кореспондентът. — С японец тъй не се приказва. Японците никак не обичат нашето „право, куме, в очи“, дето сме го извели в наша национална философия. Никакво „право, куме“! Слушай сега, аз ще говоря на английски, ти следи как ще стигнем до целта…

Разговорът беше обстоен и аз ще предам само част от него, само онази част, която успях да запомня вечерта, а на другия ден да запиша.

— Моят приятел е журналист — започна колегата.

— О, йе^[1] — изви глас професор Хага и ме погледна с една превисша изненада, че има честта да седи на една маса с такава важна особа.

— Той — много харесва вашата срана.

— О, йе! — още една октава по-високо изрази приятната си изненада професорът, като придружи сега звуковия ефект с едно странно повдигане на веждите, което идеше да изрази най-висше задоволство, извиращо от самото сърце на японеца.

— Днес — казва му Иван, — го водих до Атами и по пътя пихме саке. Много хубаво саке…

Усмивката, гарнирана с неотлъчното „о, йе-е-е“, сега със силен оттенък на изненада, този път ще изрази безсъмнено задоволство, че господин журналистът наистина е прекарал добре около ниската масичка с топло саке…

— Хубаво е, когато човек добива добри спомени от една държава — продължава атаката от наша страна. Хага сан ще се съгласи отново. — Тези спомени по различен начин се събират. И като попътува човек, и като поседи на улицата и погледа, и като седне на такъв приятен разговор, какъвто е разговорът с Хага сан.

Хага сан сега не само ще се усмихне. Той ще се поклони, ще се изчерви даже. В очите му ще прочетеш затрогващата, почти съзаклятническа благодарност…

— Семов сан, много ще бъде щастлив, ако утре вечер може, във Ваше присъствие да погледне някой и друг ресторант, да пийне от вашето незаменимо саке…

— О, йе, о, йе-е! — отвръща японецът. — Благодаря, благодаря!

Той вече е обработен, разбрал е ясно за какво става дума, достигнал е постепенно до внушението какво се иска от него. Оттук нататък работата е вече техническа. В колко, къде, как… Отсега нататък Хага сан ще бъде безупречен във всяка своя крачка… Оттук нататък Хага сан ще бъде на своето неповторимо японско ниво.

За тая нощ, която наистина последва, ще разкажа по-нататък. Тя продължи до три сутринта, време, в което ние легнахме да спим, а Хага сан, разчел до минута времето си, се отправи за гарата, откъдето с влака след един час щеше да пристигне в своето неголямо университетско градче, в своята клиника за рехабилитация на хора, прекарали инфаркт и инсулт, и където точно в седем сутринта трябваше да прегледа някакъв много богат пациент.