Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Сканиране
?

Издание:

Марко Атанасов Семов. За Япония — като за Япония

Второ издание

 

Редактор: Никола Радев

Художник: Петър Добрев

Техн. редактор: Марияна Тенева

Коректор: Красимир Димов

 

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 11,50. Издателски коли: 9,66

УИК 10,26. Тираж: 50000. Издателски № 43 (1043)

ЛГ VI, 56, в КОД 20/95362/22311/5605-569-90

Дадена за набор на 26.IX.1990 г.

Подписана за печат: м. ноември 1990 г.

Излязла от печат: м. декември 1990 г.

Цена 3,50 лв.

 

Изд. къща „П. К. Яворов“, бул. „Княз Дондуков“ № 82, София

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

* * *

Американизацията в Япония идва и по друг един много силен, много мощен канал. За телевизията няма да говорим. С телевизията много лесно си обясняваме нещата. Телевизията е резултат, но не е причина… В Япония, както казах, поради двойственото чувство, което японците имат към американците — на страх и на възхищение, — пристигат много американски студенти. И японски студенти ходят в Америка. Младостта има и това силно качество — тя е като грипа, прилепчива е. Както свободно се държат американските студенти в университетите, тъй, колкото и да е странно, вече се държат и японските студенти…

Те първи зарязаха традиционната мода. И поне докато са студенти, не искат да се върнат към нея… Една сутрин посетих токийски университет. Не видях нито една студентка с кимоно, нямаше нито един студент, облечен официално. Това без съмнение ще стане по-късно, когато фирмата простре ръка над бъдещия свой инженер и той вече сигурно и завинаги ще се раздели със своята свобода — поне такава, каквато е тя сега, в тези шумни и весели аудитории. Как е изградена образователната система, откога и как младият човек влиза в сметките на „Мицуи“ и „Мицубиши“, на „Хонда“ и „Тойота“, ще стане дума по-нататък. Тук само се отбиваме да видим тия скромнн, трудолюбиви и ученолюбиви момчета и момичета как са насядали в аудиториите и са качили краката на банките. Част от тях дори пушат по време на лекциите. Видях достолепни японски професори, минали през Сорбоната или Мичиганския университет, станали доктори и член-кореспонденти в най-елитните световни университети, как кротко и учудващо премъдро възприемат тия подметки, застанали срещу тях, зад които едва се виждаха главите на бъдещите инженери, конструктори, учени. И тези жвакащи дъвка уста, тези пушещи, пиещи по време на лекции кока-кола и хвърлящи я по пода студенти, като че ли се намират в десетостепенно квартално кино… И това са същите японски момчета, бащите им много от които са минали също оттук преди двайсет или трийсет години и които са били бити по главите с тояги за дисциплина, за ред, за наместване на самочувствието, ходили са облечени в черни дрехи, подстригани и измити. Синовете и дъщерите им са пуснали вече дълги коси, нарочно немити и сплъстени, и оня стъписващ с чистотата си дебел и черен японски косъм е загубил тук, в тази светая-светих, блясъка си… Ами момичетата?… Обикновено наведеният женски гръб тук е изправен без възглавничката си. Там, дето трябва да е кимоното, са се настанили окърпени джинси, дълги провлачени фанели и, уви, също тъй немити коси — както това е на много места в Европа…

Японците са ревниви към всичко, което произвежда Америка. Пуснат се в Ню Норк нов модел обувки — скъпи, модерни, изчанчени, японецът няма да ги тури на краката си, ала в японските магазини трябва да ги има — да се видят, да се турят инжекции на японската вяра, че те не са по-назад и не са по-долу. Така е и с филмите. Появи ли се в САЩ нов филм, десет дни след това той е и в Япония. Кой кога и как информира, кой кога купува, това е друг един въпрос, който си е чисто японски — фактът си е факт, дълбоко премислен, дълбоко огледан и с ясна психологическа задача формулиран… Америка — това е засега, струва ми се, японският комплекс.

Излежавах се една вечер в малката си стаичка в хотела и гледах телевизията, която директно чрез спътник предаваше конкурса за „Мис Америка“. Голям спектакъл — гърли и три четвърти, ще счупят екрана с бедрата си… Само седем дни по-късно слизах една сутрин за закуска и видях тоя водопад от бедра, разпищолени коси и американско свободолюбие във фоайето. Момичетата от администрацията като светкавици разгръщаха и отгръщаха книжа и паспорти, за да настанят пристигналия буквално след една седмица в Токио довчерашен конкурс „Мис Америка“, сега в качеството си на ревю за най-красиво женско тяло „USA-82“. Сега не американец, а японец щеше да си каже думата — кое от тези четиридесет и три парчета струва най-много точки… Че как да не ти се вдигне самочувствието, че си японец, че как да не работиш, ако трябва и по двайсет часа, за такава оправна държава!… Същия ден вечерта пред съседния кинотеатър се опъна дълга, може би петстотинметрова опашка. Вярно, много кротка, много дисциплинирана, много японска, ама опашка. Това беше опашка на желаещите да присъствуват на конкурса…

Първата и последната, която аз видях.

Разбира се, това общение на Япония с Америка и със света става по доста особен начин. То не е познатото например безкритично възприемане на чужбина и чуждото, то не е чуждопоклонничество пред тази криворазбрана цивилизация. Не, и то е японско. И достойно за уважение и непонятно.

Светът помии онези страшни августовски утрини на 1945 година, когато изгоряха Хирошима и Нагазаки. Скрумнаха. Още мирише на човешко месо. В Канада кравите още предават от крава на крава, от теле на теле радиоактивността, която вятърът пренесе от Нагазаки в Америка… От това мляко още никой не пие — кравите не стават за месо. Кравата, гдето е крава, помни и на потомството си предава тая невероятна история за японско-американските отношения. А отмъстителните, битите през войната, доведени до масови самоубийства японци, вече са я забравили… Стоял съм в изумление пред този факт, тъпо съм гледал, ако щете, и очила съм слагал, и пред телескоп съм се изправял, дето е речено, разум някакъв и оправдание някакво ще видя ли… Фактът си е факт — Япония е забравила, или което е може би по-японско, се прави, че е забравила за онова, което са били за нея американците. Истина е, че се опитвах да заговоря много японци по този въпрос. Отговорите бяха различни, ала нито един не прозвуча упречно към американците… Продавачът Миамото, от пазара за месо в квартала за младежки увеселения „Шибути“:

— Ами във войната е така — един все ще я загуби…

Моят приятел Хага сан:

— Бил съм в Америка, имам приятели сред американците. Ние не се познавахме добре с тях по време на войната. Тогава те не знаеха японски, ние не знаехме английски. Не се разбрахме — хвърлиха бомбата. Важното е напред да гледаме…

Тази философия е доста популярна. Даже може да се каже, че е станала нещо като пропагандно клише, което по-ученият японец, който има контакти с чужденци, добре е усвоил. Виж, онзи продавач на пакетирано месо — дребен и чистичък — той изглежда нямаше време за такава пропаганда, той отговаряше с езика и интереса на улицата.

Публично Япония вече не се сърди на Америка за тая страшна дупка, която тя отвори в душата й. Привидно като че ли я е забравила. А може би и наистина да е така. А може би и тъй да трябва. Мъстта никого до добро не е довела. Но това е едно от нещата, което само един японец, само насаме може точно да каже как са… И може да минат години, може би ако Япония някога си постигне целта си, своята мълчалива, дълбоко интимна, съкровена цел — светът малко или много да се укроти под японски чадър — мисля, че едва тогава ще видим истински дали Япония е забравила Хирошима и Нагазаки, или само е отложила сметките си за по-късно…

Засега тя прави единственото, което от нейна гледна точка е разумно и полезно да се прави — купува от света всичко, което може да бъде полезно за Япония, всичко, което ще помогне някогашната империя да стане силна н неповторима държава. Разбира се, като се обмитява, когато трябва, с японски митнически обичай, и като се наръсва, пак когато трябва с японски благоухания и се полива с японско саке… Не зная има ли в света друга държава, която е толкова поврътлива и чувствителна към всичко онова, което е разумно, към всичко, което е полезно за бизнеса и богатството, и в същото време да успява да овардва и като държава, и като народ своята физиономия.

Ние знаем у нас например индустрията колко страшно разпердушини стари наши полози. При това, ако трябва да сме точни, има още и такъв въпрос — по отношение на индустриализацията, урбанизацията и интензивността на труда къде е Япония, къде сме ние… А посегнахме с нож върху традиции и душевност, посягане, от което още капе кръв, още стене душа. Японците са разбрали, че ако си позволят да заприличат на другите, ако не се задържат в своите си ръце — загубени са. Защото ще изтърват най-японското от всичките си японскн оръжия — своята специфичност, в която е и явното и тайното на японската сила… Япония на традицията, Япония, която боготвори своята държава, своето минало, своята предопределеност, държи със зъби и нокти някой да не им измени. Кимоното е едно от тия божества, което здраво държи този застрашен да се попилее японец — и душевно, и физически — под разпоредбите на научно-техническата революция. Затова, наближи ли Нова година, японец ли си, все едно колко годишен си, все едно каква спестовна книжка ти стопля джоба, все едно на колко квадрата опъваш уморените си от работа стави, ти обличаш кимоното, отиваш в храма, навеждаш кръст. Веднъж, дваж, колкото трябва…

Роклите, джинсите, фанелите, цивилните костюми, удобни за всекидневието, тях сега — чисти и надиплени, ги поставят в малкото стенно гардеробче, което се гуши в стената. Те пак ще потрябват след празниците… Че не можеха ли японците и в европейските хотели да сложат по една пижама, както си му е редно, или въобще нищо да не слагат — както ние правим в своите си хотели, ами всяка сутрин или вечер, зависи откъде гледаш времето — отвориш нежната завивка и пред тебе лежи чисто и сгънато кимоно, така, като че ли току-що е пренесено тук от рафта на магазина. Тук е Япония…

Всеки голям завод, всяка голяма фабрика, всеки квартал си има свой празник. И никой не е в състояние да ги накара да пропуснат неговото празнуване. Ни петилетки, ни неизпълнен план, ни заболяване от грип на президента…