Пол Февал
Гърбавия (8)

VIII. Битката

Пажът не беше преувеличил, бяха най-малко двайсетина. Тук бяха не само миалатските контрабандисти, но и половин дузина пладнешки разбойници, насъбрани из долината. Всъщност нападението се беше забавило точно поради тази причина.

Пейрол се беше натъкнал на спотаилите се в засада наемници и при вида на Салдан ужасно се бе учудил.

— Защо не си на поста си? — попита го той.

— На какъв пост?

— Та преди малко не говорих ли с теб в крепостния ров?

— С мен ли?

— Нали ти обещах петдесет пистола?

Започнаха да се обясняват. Когато Пейрол разбра, че е допуснал грешка, и особено когато научи името на човека, комуто се беше доверил, обзе го силен страх. И макар разбойниците да го убеждаваха, че самият Лагардер е дошъл с едничката цел да се бие с херцога, и че враждата между него и Ньовер е на живот и смърт, Пейрол не можа да се успокои. Той инстинктивно се досети какво въздействие трябва да е оказало върху една млада и непокварена душа внезапното разкриване на едно предателство. В този момент Лагардер вече трябваше да е съюзник на херцога, а Орор дьо Кайлюс навярно бе предупредена. Но онова, за което Пейрол изобщо не можа да се досети, беше поведението на Парижанчето; Пейрол никога не би могъл да проумее що за безумие е да се обремениш с едно дете в часа на битката.

Щаупиц, Пинто, Матадора и Салдан бяха изпратени да събират подкрепления. Пейрол се нагърби със задачата да предупреди господаря си и да държи под око Орор дьо Кайлюс. По онова време и особено в пограничните райони винаги се намираха достатъчно продажни рапири, така че много скоро нашите четирима учители по фехтовка се завърнаха със силни подкрепления.

Но кой би могъл да опише силния смут, угризенията на съвестта и всички душевни мъки, които терзаеха метр Кокардас-младши и неговото alter ego^[1] брат Паспоал!

Напълно сме съгласни, че това бяха двама негодници, които убиваха срещу съответно възнаграждение, и чиито рапири не струваха повече от стилета на наемен убиец, или от камата на някой бандит. Но тези окаяници не влагаха в това никаква зла умисъл. Вина тук имаха по-скоро епохата и нравите, отколкото самите те. В този тъй велик и увенчан с толкова слава век, великолепието съставляваше само тъничък повърхностен слой, под който цареше пълен хаос. Да оставим това, че между свилата и лъскавите пайети на този слой се забелязваха доста мръсни лекета! Войната беше покварила всичко и всеки, от висините до низините. Продажна беше преди всичко самата война. Може определено да се твърди, че както за повечето генерали, така и за простите войници шпагата беше просто занаятчийски инструмент, а безстрашието — поминък.

Кокардас и Паспоал искрено обичаха своето Парижанче, което във всичко ги превъзхождаше. Когато обичта се зароди в такива покварени сърца, тя е силна и трайна. Освен тази привързаност, чиито корени са ни добре известни, Кокардас и Паспоал бяха способни и на други добри дела. Доброто начало беше заложено в тях и случаят с малкото сираче от порутения дворец Лагардер не беше единствената благородна постъпка, която, било случайно, или от разсеяност, бяха извършили през живота си. Нежността, която изпитваха към Анри, беше тяхното най-съкровено чувство и макар че беше примесено с известна доза егоизъм, тъй като чрез своя славен ученик те се възхищаваха от самите себе си, можем да твърдим, че приятелството им не се основаваше на изгодата. Кокардас и Паспоал на драго сърце биха дали живота си за Лагардер, но ето че тази вечер съдбата ги изправяше срещу него! Но те не можеха да се отметнат от дадената дума! Пейрол им беше платил и техните шпаги му принадлежаха. Да избягат, или да се откажат би означавало във висша степен да престъпят закона на честта, най-строго съблюдаван от себеподобните им.

В продължение на цял час те не бяха разменили нито дума. Цяла вечер Кокардас нито веднъж не беше изругал: „Гръм да ме порази дано!“ Двамата едновременно тежко въздишаха и току жално-жално се споглеждаха. И това беше всичко. Когато дойде време да тръгнат в атака, двамата безрадостно си стиснаха ръце и Паспоал рече:

— Какво да се прави?! Ще сторим каквото можем.

— Не е работа това, братко Паспоал — въздъхна Кокардас. — Така не може! Направи като мен.

Той бръкна в джоба на панталоните си, измъкна стоманения накрайник, който използуваше във фехтовалната зала и го сложи на върха на шпагата си. Паспоал веднага стори същото и двамата облекчено въздъхнаха: от сърцето им сякаш бе паднал тежък товар.

Познатите ни вече пройдохи и техните нови съюзници се бяха разделили на три групи. Първата беше заобиколила рова, за да нападне от запад; втората остана на позиция отвъд моста, а третата, ръководена от Салдан и състояща се предимно от конекрадци и контрабандисти, трябваше да слезе по малката стълба и да атакува фронтално. От известно време Лагардер и Ньовер ясно ги виждаха и дори можеха да преброят онези, които се спускаха по стълбата.

— Внимавайте! — беше казал Лагардер. — Трябва да се бием гръб до гръб и винаги под прикритието на стената. Детето е на безопасно място, пази го подпорният стълб на моста. Дръжте се, господин херцог! Предупреждавам ви, че те са способни да ви научат дори на собствения ви удар, ако случайно сте го забравил. И пак аз — ядно изръмжа той, — пак аз я свърших тази глупост! Дръжте се здраво! Колкото до мен, кожата ми е твърде дебела за шпагите на тези дръвници.

Без набързо взетите от тях предпазни мерки, първата атака на наемниците би била наистина страховита. Те до един стремително се хвърлиха напред с викове:

— Срещу Ньовер! Смърт на Ньовер!

Над всеобщия възглас се извисяваха познатите гласове на гасконеца и нормандеца, които се утешаваха донякъде с това, че поне не се обръщат направо към бившия си възпитаник.

Разбойниците дори и не подозираха за препятствията, изпречили се внезапно на пътя им. Още в самото начало на боя укрепленията, които на читателите биха се сторили жалки и уязвими, извършиха същинско чудо. Всички тези мъжаги с тежки облекла и дълги рапири се запрепъваха в гредите и се уплетоха в сеното. Само малцина от тях стигнаха до нашите двама храбреци, но за тях последиците бяха плачевни.

Избухна глъч, настъпи бъркотия и в крайна сметка един конекрадец остана да лежи на земята. Отстъплението им обаче никак не приличаше на нападението. Веднага щом основното ядро на убийците започна да се огъва, Лагардер и неговият побратим на свой ред преминаха в настъпление.

— Аз съм тук! Аз съм тук! — извикаха двамата в един глас и заедно се хвърлиха напред. Още с първия си удар Парижанчето промуши открай докрай изпречилия се пред него бандит, измъкна шпагата си и със силен страничен удар отсече ръката на един контрабандист, след което, неспособен да възпре устрема си и озовавайки се твърде близо до трети, смаза главата му с дръжката на шпагата. Третият беше немецът Щаупиц, който тежко се повали възнак.

Ньовер също не падаше по-долу. Освен един конекрадец, когото навря под колелата на каруцата, той рани тежко Матадора и Жоел. Но точно в момента, когато се канеше да довърши бретонеца, зърна две сенки, които се промъкваха покрай стената по посока на моста.

— На помощ, кавалере! — извика херцогът й бързо се стрелна назад.

— Аз съм тук! Аз съм тук!

Лагардер се забави само толкова, колкото да нанесе един виртуозен удар на Пинто, след който испанецът се видя обречен до края на дните си да излага на показ едно-единствено ухо.

— Гръм да ме порази! — изруга Парижанчето, присъединявайки се към Ньовер. — Едва не забравих моето любимо русокъдро ангелче!

Двете сенки бяха офейкали. В крепостния ров настъпи дълбока тишина. Беше изминал четвърт час.

— Бързичко си поемете дъх, господин херцог — посъветва го Лагардер. — Тези нехранимайковци няма да ви оставят да си почивате дълго време. Ранен ли сте?

— Само една драскотина.

— Къде?

— На челото.

Парижанчето сви юмруци и млъкна. Това бяха последиците от неговия урок по фехтовка.

Така изминаха две-три минути, после наемните убийци отново тръгнаха в атака, но този път много по-решително и масово. Те настъпваха в две редици, като грижливо отстраняваха препятствията от пътя си.

— Дойде часът на решителния бой! — полугласно рече Лагардер. — Внимавайте единствено за себе си, господин херцог, аз ще се погрижа за детето.

Около тях безшумно се сключваше зловещ пръстен. Десет шпаги едновременно се насочиха срещу им.

— Аз съм тук! — извика Парижанчето и отново се втурна напред. Матадора изрева и рухна върху неподвижните тела на двама конекрадци. Нападателите отстъпиха, но само с няколко крачки. Онези, които идеха след тях, продължаваха да викат:

— Срещу Ньовер! Срещу Ньовер!

— Аз съм тук, приятелчета! — отвръщаше Ньовер, който все повече се разгорещяваше. — Много ви здраве от мен! На ти! Ето ти и на теб!

И шпагата му всеки път излизаше влажна и червена. Ах, какви славни воини бяха това!

— Твои ред е, сеньор Салдан! — викаше Парижанчето. — На този удар те научих в Сегроб! Ти си, Фаенца! Че приближете се, де! Комай ще трябват църковни алебарди, за да ви стигне човек!

И той мушкаше, и той сечеше! Вече нямаше и помен от пладнешките разбойници, които бяха изкарани на предна линия.

Зад капаците на приземния прозорец стоеше някой, но този път това не беше Орор дьо Кайлюс. Там стояха двама мъже, които се вслушваха в шума на битката, двама мъже, чиято кръв се смръзваше във вените, а по челата им избиваше ледена пот. Това бяха Пейрол и неговият господар.

— Нищожества! — изруга принцът. — Не им стига това, че са десет срещу един! Нима ще трябва аз да се намеся?

— Опасно е, ваше височество!…

— Опасно ще стане, ако някой от тях се измъкне жив! — отвърна господарят му.

— Аз съм тук! Аз съм тук! — долиташе отвън.

Кръгът на нападателите се разширяваше, редиците на наемните убийци се огъваха. До края на половината час оставаха броени минути. Подкрепленията щяха да пристигнат всеки миг.

Лагардер нямаше дори драскотина. Ньовер също, ако не се смяташе убождането по челото. И двамата можеха да се бият със същата енергия поне още час. Те неволно се поддаваха на опиянението от победата. Без да съзнават това, те все по-често напускаха своя пост, за да се ударят с враговете си. Та нима кръгът от трупове и ранени около тях не доказваше съвсем недвусмислено превъзходството им! Тази гледка ги изпълваше с въодушевление. Но опиянението притъпява бдителността. Настъпил бе мигът на действителната опасност. Те и не подозираха, че всички тези трупове, всички тези вече небоеспособни хора бяха само безлична сган, хвърлена срещу тях, за да ги омаломощи. С изключение на Щаупиц, който беше само припаднал, учителите по фехтовка бяха невредими. Те се държаха на безопасно разстояние и изчакваха сгоден момент.

— Само да ги разделим и ако са от плът и кръв, ще им видим сметката — казаха си те.

От известно време всяка една от маневрите им целеше да подмами напред някой от двамата храбреци, за да могат в същото време да поставят другия в безизходно положение.

Решиха раненият на два пъти Жоел дьо Жюган, Фаенца, Кокардас и Паспоал да се заемат с Лагардер; испанците щяха да нападнат Ньовер. В един определен момент първата група трябваше да побегне, втората обаче трябваше на всяка цена да се задържи на позициите си. Двете групи си поделиха останалите живи разбойници.

Още при първия сблъсък Кокардас и Паспоал благоразумно застанаха на втора позиция. Жоел и поданикът на Негово Светейшество, италианецът, получиха по един знаменит удар. Едновременно с това, Лагардер с едно завъртане посече лицето на Матадора, който твърде отблизо притискаше Ньовер. — Бягайте! — разнесе се панически крясък.

— Напред! — буйно извика Парижанчето.

— Напред! — повтори херцогът и двамата в един глас подеха: — Аз съм тук! Аз съм тук!

Всички пред Лагардер се разбягаха и той само за миг се озова в края на рова. Ньовер обаче се натъкна на същинска стена от стомана. Устремът му отблъсна неприятеля едва на няколко крачки. Но той не беше човек, който за щяло и нещяло моли за помощ и засега н сам се справяше отлично, и то така, че испанците се видяха в чудо! Пинто и Салдан вече бяха ранени.

В този момент вътрешната желязна решетка на приземния прозорец се завъртя на пантите си. Ньовер се намираше на около три тоаза от прозореца. Заобиколен от толкова движения и шум, той не чу как капаците се отварят, не забеляза също как в рова един подир друг скочиха двама мъже с голи шпаги в ръцете. Лицето на по-високия беше скрито под маска.

— Победа! — извика Парижанчето, който беше разгонил всички около себе си.

Ньовер му отвърна с вик на агония.

По-високият от двамата мъже, излезли през приземния прозорец, същият, чието лице бе закрито от маска, беше забил шпагата си в гърба му. Ньовер падна. Ударът беше нанесен „а л’италиен“, както казваха тогава, тоест тъй изкусно, сякаш се прави хирургическа операция.

Подлите удари, които последваха, бяха вече ненужни. Падайки, Ньовер успя да се обърне. Гаснещият му поглед се спря върху мъжа с маската и изражение на горчива болка изкриви лицето му. Луната в своята последна четвърт със закъснение се издигаше иззад кулите на замъка. Тя все още не се виждаше, но бледата й светлина леко разсейваше мрака.

— Ти! Това си ти, Гонзаг? — прошепна издъхващият Ньовер. — Ти, моят приятел, за когото стократно бих дал живота си!

— Аз го вземам само веднъж — студено отвърна човекът с маската.

Мъртвешки бледа, главата на младия херцог клюмна.

— Мъртъв е — рече Гонзаг. — Сега да се заемем с другия!

Но другият не чакаше да го потърсят, той сам идваше. Когато Лагардер чу предсмъртния стон на младия херцог, от гърдите му се изтръгна не вик, а същински рев. Зад него учителите по фехтовка вече се бяха прегрупирали. Но опитайте се да спрете скока на лъв! Двама от бандитите се търкулнаха на тревата и той мина. Когато стигна до херцога, Ньовер се надигна и с гаснещ глас промълви:

— Братко, помни и отмъсти за мен!

— Кълна се в бога, че всички тук ще загинат от моята ръка! — извика Парижанчето.

Детето под моста проплака, събудено сякаш от предсмъртния вик на своя баща, но никой не го чу.

— Напред! Напред! — извика човекът с маската.

— Единствено теб не познавам — изправяйки се, каза Лагардер, вече сам срещу всички. — Аз дадох клетва и трябва да те позная, когато му дойде времето.

Между човека с маска и Парижанчето се бяха скупчили петима учители по фехтовка заедно с господин Пейрол. Този път обаче не те нападнаха първи. Парижанчето грабна бала сено и служейки си с нея като с щит, като снаряд се вряза в редиците на наемните убийци. Устремът му го тласна в самия център на групата им. Пред човека с маска останаха само Салдан и Пейрол, самият той също се беше приготвил за бой. Шпагата на Лагардер изсъска и стрелвайки се между Пейрол и Салдан остави дълбока рана върху дланта на господаря.

— Ти си белязан! — извика Парижанчето и бързо отскочи назад. Той единствен беше чул първия вик на събудилото се дете. С три скока се намери под моста. Луната вече се беше издигнала над кулите и всички видяха как Лагардер вдига от земята някакъв вързоп.

— Напред! Напред! — изкрещя принцът, задъхвайки се от ярост — Това е дъщерята на Ньовер! Трябва на всяка цена да я имам!

Лагардер вече беше взел детето на ръце. Бандитите имаха вид на пребити псета и се спуснаха подире му с голяма неохота. Кокардас умишлено подклаждаше тяхната нерешителност, както непрестанно мърмореше:

— Този вагабонтин ще ни довърши!

За да стигне до малката стълба, на Лагардер му беше достатъчно да замахне с шпагата си, която застрашително блестеше на лунната светлина, и да извика:

— Назад, проклетници!

Всички неволно се отдръпнаха и той бързо изкачи степалата. Откъм полето долиташе тропотът на стремително препускащи коне. На последното стъпало Лагардер се спря, обърна надолу своето хубаво, осветено от луната лице и вдигна над главата си детето, което, само при вида му, веднага бе започнало да се усмихва.

— Да, ето я дъщерята на Ньовер! — извика той. — Ела, опитай се да я вземеш иззад шпагата ми, убиецо! Ти, който заповяда убийството, ти, който подло го уби в гръб! Който и да си, ръката ти ще пази моя белег. А когато настъпи денят на разплатата, ако ти не дойдеш при Лагардер, Лагардер ще дойде при теб!