Пол Февал
Гърбавия (53)

I. Спалнята на регента

Беше осем часът сутринта. Маркиз дьо Косе, херцог дьо Брисак, поетът Ла Фабр и три дами, между които на стария Льо Бреан — портиер на „Кур-о-Ри“, му се стори, че разпознава херцогиня дьо Бери, напуснаха Пале Роаял през малката врата, за която вече неведнъж стана дума. Регентът се намираше в спалнята си заедно с абат Дюбоа и в присъствието на бъдещия кардинал, се готвеше да си ляга.

В Пале Роаял, както и у принц дьо Гонзаг, също бяха вечеряли късно, такава беше модата. Но вечерята в Пале Роаял беше завършила значително по-весело.

В наши дни немалко многозаслужили и много сериозни автори се опитват по най-различни поводи да реабилитират паметта на достойния абат Дюбоа и то най-вече, защото, както твърдят те, папата го бил направил кардинал. Но папата не винаги прави кардинали онези, които иска. На второ място, защото сладкодумният и добродетелен Масийон^[1] му бил приятел. Този довод би бил много убедителен, ако не беше доказано, че добродетелните хора не могат да изпитват слабост към негодниците. Но историята отдавна се забавлява с опити да докаже противното. Освен това, ако абат Дюбоа беше наистина светец, то бог е длъжен да му отреди най-прелестното кътче в рая си, тъй като надали друг човек е бил терзан от такова множество най-разнородни клевети.

Пийнеше ли, на регентът винаги му се приспиваше. И тази сутрин той спеше прав, докато камериерът му го тъкмеше за сън, а абат Дюбоа, полупиян — или поне така изглеждаше, тъй като човек не трябва никога и в нищо да се зарича — му възпяваше превъзходството на английските нрави. Принцът много обичаше англичаните, но този път слушаше с половин ухо и току подканваше камериера си да побърза.

— Върви да си лягаш, приятелю Дюбоа — каза той на бъдещия прелат, — и стига си ми проглушавал ушите.

— Ще си легна подир малко — отвърна абатът, — но известна ли ви е разликата между вашата Мисисипи и техния Ганг? Между вашите ескадрили и техните флоти? Между колибите на вашата Луизиана и палатите на тяхната Бенгалия? Знаете ли, че вашата Индия е просто фикция, докато те наистина притежават баснословното царство на „Хиляда и една нощ“, страна на неизчерпаеми богатства, земя на неземни аромати, море, чието дъно е застлано с перли, планини, чиито недра крият диаманти?

— Дюбоа, достопочтени ми изповеднико, ти си пиян. Върви да спиш.

— А да не би ваше кралско височество да е трезвен? — разсмя се абатът. — Само думичка още: опознайте Англия и заздравете връзките си с нея.

— По дяволите! — извика принцът. — Ти и без това направи повече от необходимото, за да заслужиш издръжката, чиито недобори лорд Стеърс най-редовно ти изплаща. Върви да спиш, абате.

Дюбоа си взе шапката и мърморейки под носа си, се отправи към вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато тя се отвори и един прислужник възвести появата на господин Машо.

— Ще приема лейтенанта по обед — сопна се ядно регентът. — Тези хора си играят със здравето ми. Те ще ме погубят!

— Господин Машо носи важни вести… — настоя прислужникът.

— Знам ги аз тези вести! — прекъсна го регентът. — Иска да ми съобщи, че Селамаре заговорничи, че крал Филип Испански е в лошо настроение, че на Алберони му се ще да бъде папа, а госпожа дю Мен иска да стане регентка. По обед, казах, или по-скоро в един часа! Не се чувствувам добре.

Прислужникът излезе. Абат Дюбоа се върна и застана насред стаята.

— Ако имахте подкрепата на Англия — рече той, — изобщо нямаше да обръщате внимание на подобни зловредни интрижки.

— Мътните да те вземат, негоднико, няма ли най-сетне да си вървиш! — кресна регентът.

Дюбоа изобщо не се докачи. Той отново се запъти към вратата и вратата отново се отвори.

— Държавният секретар Льо Блан — обяви прислужникът.

— По дяволите! — изруга негово кралско височество, вече стъпил върху табуретката, за да се качи в леглото си.

Прислужникът притвори вратата, но добави, долепяйки уста до процепа:

— Господин държавният секретар носи важни вести.

— Те до един носят важни вести — промърмори регентът на Франция, отпускайки изтерзаната си глава върху украсената с малински дантели възглавница. — Доставя им удоволствие да се преструват на ужасно уплашени от Алберони или от дю Мен. Въобразяват си, че са полезни, а всъщност са просто досадни, и толкоз. Ще приема Льо Блан и Машо в един часа. Не, по-скоро в два, а дотогава мисля сладко да поспя.

Прислужникът излезе. Филип Орлеански затвори очи.

— Абатът още ли е тук? — попита той камериера си.

— Отивам си, отивам си — побърза да отговори Дюбоа.

— Чакай, абате, ела тук. Тъкмо ще ме приспиш. Нима наистина не е странно, че не разполагам дори с минута, за да си отдъхна? Дори с минута! Всички идват точно тогава, когато си лягам. Разбираш ли, абате, просто се погубвам от работа, но това изобщо не ги интересува…

— Желае ли ваше кралско височество да му прочета нещо? — попита Дюбоа.

— Не, размислих, май е по-добре да си вървиш. Имаш задължението да ме извиниш най-учтиво пред господата. Цяла нощ работих и мигрената ме хвана както винаги, когато пиша на лампа. — Той тежко въздъхна и заключи: — Всичко това ме съсипва, уверявам те, а кралят пак ще иска да присъствувам на събуждането му и ГОСПОдин дьо Фльори пак има да свива устенцата си на престаряла графиня. Но човек и при най-добро желание, пак не може да свърши всичко! По дяволите! Не е работа за мързелив човек да управлява Франция.

И главата му потъна още по-дълбоко в меката възглавница. Разнесе се равномерното му шумно дишане. Той спеше.

Абат Дюбоа се спогледа с камериера и двамата прихнаха. Когато беше в добро разположение на духа, регентът наричаше абат Дюбоа нехранимайко. Имаше нещо много лакейско в негово бъдещо високопреосвещенство.

Дюбоа излезе. Господин Машо и министърът Льо Блан бяха все още в преддверието.

— Негово кралско височество ще ви приеме в три часа — рече им абатът, — но според мен ще чакате до четири. Вечеряхме доста късничко и негово кралско височество е малко уморен.

Влизането на Дюбоа беше прекъснало разговора между господин Машо и държавния секретар.

— Този безочлив негодник не си прави труда да прикрие поне малко слабостите на господаря си! — каза полицейският лейтенант, когато Дюбоа излезе.

— Негово кралско височество обича точно такива негодници — отвърна Льо Блан. — А знаете ли истината за онази история в павилиона на принц дьо Гонзаг?

— Знам това, което ми докладваха моите пристави. Двама убити: кадетът дьо Жирон и борсовият посредник Албре; трима арестувани: бившият гвардеец Лагардер и двама пладнешки разбойници, чиито имена са без значение. Госпожа принцесата нахлула със сила и в името на краля в приемната на съпруга си; две млади девойки… Но това е запечатано писмо, загадка, достойна за сфинкс.

— Едната от тях е безусловно наследницата на Ньовер — каза държавният секретар.

— Не се знае. Едната е представена от господин дьо Гонзаг, а другата — от Лагардер.

— Регентът в течение ли е на тези събития? — попита Льо Блан. Нали току-що чухте абата! Регентът е гулял до осем сутринта.

— Да, но опре ли работата до него, на принц дьо Гонзаг не му остава нищо друго, освен да внимава какво и как го прави.

Полицейският лейтенант сви рамене и повтори:

— Не се знае! Едно от двете: господин дьо Гонзаг или е загубил доверието му, или го е запазил.

— Не забравяйте все пак — прекъсна го Льо Блан, — че негово кралско височество беше непреклонен в аферата с граф Хорн.

— Така е, но тогава ставаше въпрос за платежоспособността на банката; улица „Кенкампоа“ се нуждаеше от пример.

— Ho тук също са заложени на карта държавни интереси! Вдовицата на Ньовер…

— Безспорно, но Гонзаг е приятел на регента от двайсет и пет години.

— Навярно тази нощ са свикали Огнения съд^[2].

— Да, заради господин дьо Лагардер и по искане на принцеса дьо Гонзаг.

— А как мислите, възнамерява ли негово кралско височество да защитава принца?…

— Ако питате мен — прекъсна го решително господин Машо, — то аз мисля да не мисля нищо, докато не разбера дали Гонзаг е изгубил, или не, доверието му. Всичко зависи от това.

Едва се доизрекъл, вратата на приемната се отвори и на прага, сам и без свита, се появи принц дьо Гонзаг. Господата най-прилежно си размениха дълбоки поклони.

— Негово кралско височество още ли не е станал? — попита Гонзаг.

— Току-що отказа да ни приеме — отвърнаха в един глас Льо Блан и Машо.

— В такъв случай, уверен съм, вратата е затворена за всички — побърза да каже Гонзаг.

— Бреон! — повика полицейският лейтенант.

Появи се един прислужник и лейтенантът му нареди:

— Уведомете негово кралско височество, че принц дьо Гонзаг чака в приемната.

Гонзаг стрелна господин Машо с подозрителен поглед и това не убягна от вниманието на двамата магистрати.

— Да не би за мен да има по-особени нареждания? — попита принцът.

Във въпроса му ясно се долови безпокойство.

Полицейският лейтенант и държавният секретар се поклониха с усмивка.

— Ни най-малко — отвърна господин Машо. — Просто негово кралско височество, чиято врата е затворена за министрите му, може да си отдъхне и разведри единствено в компанията на своя най-добър приятел.

На прага се появи Бреон и високо обяви:

— Негово кралско височество очаква принц дьо Гонзаг.

Еднакво, но продиктувано от съвършено различни причини удивление се изписа върху лицата на тримата велможи. Гонзаг беше трогнат. Той се поклони на двамата магистрати и последва Бреон.

— Негово кралско височество никога няма да се промени! — разочаровано промърмори Льо Блан. — Удоволствието преди работата.

— От един и същ факт могат да се направят различни изводи — насмешливо се подсмихна господин Машо.

— Не можете все пак да отречете, че благоволението му към Гонзаг…

— Заплашва всеки миг да отлети безвъзвратно! — прекъсна го полицейският лейтенант.

Държавният секретар го погледна учудено.

— Ако ли не е и в апогея си — заключи господин Машо.

— Изяснете се, любезни ми друже, понякога проявявате такава тънка прозорливост, че…

— Довчера регентът и Гонзаг бяха добри приятели — простодушно отвърна господин Машо — и Гонзаг чакаше заедно с нас в преддверието понякога повече и от час.

— И до какво заключение стигате?

— Опазил ме бог да правя каквито и да било заключения! Само че от началото на регентството на Орлеанския херцог и до ден-днешен, Огненият съд се занимава единствено с цифри, като захвърли меча, за да се хване за сметководните книги и молива. А ето че сега изведнъж му подхвърлят за храна господин дьо Лагардер. И това е само началото, уверявам ви. Доскоро виждане, любезни ми приятелю, ще се върна към три часа.

В коридора, който свързваше приемната с покоите на регента, Гонзаг разполагаше с не повече от секунда, за да размисли и той чудесно я оползотвори. Срещата с Машо и Льо Блан коренно промени първоначалния му план за действие. Господата не бяха казали нищо обезпокояващо, но въпреки това, разделяйки се с тях, Гонзаг вече знаеше, че облаци застрашават звездата му.

Може би прекалено драматизираше нещата. Регентът му подаде ръка. Вместо да я целуне, както правеха някои придворни, Гонзаг крепко я стисна и без да чака разрешение, седна до възглавето на леглото. Регентът продължаваше да лежи с полузатворени очи, но Гонзаг отлично забелязваше, че внимателно го наблюдава.

— Е, Филип — рече негово кралско височество меко и снизходително, — виждаш как всичко излиза наяве.

Сърцето на Гонзаг се сви, но той остана невъзмутим.

— Бил си нещастен, а ние и представа нямахме за това! — продължи регентът. — Това е най-малко липса на доверие.

— Това е липса на смелост, ваше височество — тихо рече Гонзаг.

— Разбирам те, никой не обича да излага на показ семейните си неприятности. Принцесата е много огорчена, ако може тъй да се каже.

— Ваше височество положително знае колко голяма е силата на клеветата — прекъсна го Гонзаг.

Регентът се приповдигна на лакът и се взря в очите на най-дългогодишния си приятел. По набразденото му от преждевременни бръчки чело премина сянка.

— Да, клеветили са ме — отвърна той. — Одумвали са честта ми, моята неподкупност, слабостта ми към моето семейство, одумвали са всичко най-свидно за един човек, но не разбирам защо точно ти, Филип, ми припомняш нещо, което моите приятели се стараят да ме накарат да забравя.

— Моля за прошка, ваше височество — промълви Гонзаг и наведе глава. — Страданието е себично. Мислех за себе си, а не за ваше кралско височество.

— Прощавам ти, Филип, прощавам ти, но при условие, че ми довериш мъката си.

Гонзаг поклати глава и каза толкова тихо, че регентът едва го чу:

— Ние с вас, ваше височество, имаме навика да се подиграваме с най-съкровените чувства. Нямам никакво право да се оплаквам, самият аз съм съучастник, но има чувства, които…

— Знам, Филип! — прекъсна го регентът. — Знам, че си влюбен в жена си, която е наистина прелестно и благородно създание! Е, вярно, случвало се е понякога, когато пийнем повечко, да се шегуваме с тези неща, но ние се шегуваме и с бога…

— И грешим, ваше височество! — прекъсна го на свой ред Гонзаг, повишавайки тон. — Бог си отмъщава.

— Прекалено присърце го вземаш! Имаш ли да ми казваш нещо?

— Много неща, ваше височество. Тази нощ в моя павилион бяха убити двама души.

— И единият, обзалагам се, е кавалерът дьо Лагардер! — извика Филип Орлеански и рязко се изправи в леглото си. — Сбъркал си, Филип! Ей богу, сбъркал си, ако наистина си го сторил. Така потвърждаваш някои подозрения…

Вече не му се спеше. Свъсил вежди, той втренчено гледаше принца. Гонзаг се бе изправил в цял ръст и на красивото му лице се бе изписало високомерно презрение.

— Подозрения! — възкликна той, сякаш не бе съумял да потисне първия порив на накърненото си честолюбие. После развълнувано добави: — Нима ваше височество ме е подозирал в нещо?

— Да, имах известни съмнения — отвърна след кратко мълчание регентът. — Присъствието ти ги опровергава, тъй като имаш погледа на честен човек. Постарай се думите ти окончателно да ги разсеят. Слушам те!

— А ще благоволи ли ваше височество да ме посвети в подозренията си?

— Има стари, има и нови.

— Да започнем по-напред от старите, ако ваше височество е съгласен.

— Вдовицата на Ньовер беше богата, а ти — беден. Ньовер бе наш брат…

— И не е трябвало да се женя за вдовицата му, тъй ли?

Регентът облегна глава на ръката си и не отговори.

— Ваше височество — продължи Гонзаг, свеждайки поглед, — казах ви вече: подигравахме се твърде често и сега сърдечните излияния помежду ни звучат неестествено.

— Какво искаш да кажеш? Изясни се!

— Искам да кажа, че ако в живота си съм извършил някое достойно за похвала дело, то е именно това. Вие знаете, вече съм ви го казвал, че нашият многообичан Ньовер издъхна в ръцете ми. Знаете също, че се намирах в замъка Кайлюс с едничката цел да прекърша сляпото упорство на стария маркиз, озлобил се срещу нашия Филип, който му бе отнел дъщерята. Тази сутрин дадох свидетелски показания на заседанието на Огнения съд, за което ще ви разкажа след малко.

— Ах! — прекъсна го регентът. — Кажи ми, каква присъда издаде Огненият съд? Значи Лагардер не е бил убит в дома ти?

— Ако ваше височество ми беше позволил да продължа…

— Продължавай, продължавай! Но, предупреждавам те, искам да чуя истината и само истината!

Гонзаг сдържано се поклони и отговори:

— Точно заради това говоря на ваше кралско височество вече не като на мой приятел, а като на мой съдник. Не Лагардер бе убит в дома ми тази нощ, а сам Лагардер уби двама души: банкера Албре и кадета дьо Жирон.

— Ах! — възкликна отново регентът. — А как стана тъй, че Лагардер се озова в дома ти?

— Мисля, че това би могла да ви каже госпожа принцесата — отвърна Гонзаг.

— Внимавай! Тази жена е светица!

— Която ненавижда съпруга си, ваше височество! — произнесе Гонзаг, наблягайки на всяка дума. — Нямам вяра в светиците, които ваше кралско височество канонизира.

Той явно спечели с това, тъй като вместо да се разгневи, регентът се усмихна.

— Хайде, стига, клети мой Филип! — рече той. — Може би бях малко рязък, но то е, разбираш ли, защото налице е нечуван скандал. Ти си особа твърде високопоставена, а скандалите по висините вдигат шум, толкова много шум, че разклащат трона. Седя достатъчно близо до него, за да го твърдя. Но да продължим! Ти твърдиш, че сватбата ти с Орор дьо Кайлюс била добро дело. Добре, докажи го!

— Добро дело ли е да изпълниш последното желание на един умиращ? — възкликна Гонзаг с възхитително престорен плам.

Регентът занемя от удивление. Настъпи продължително мълчание.

— Точно за това не би посмял да ме излъжеш — промълви най-сетне Филип Орлеански. — Вярвам ти.

— Ваше височество — каза Гонзаг, — вие се държите с мен така, че това ще бъде последната ни среща. Никой от моя род не е свикнал да чува подобни думи, та дори и от устата на най-високородни принцове! Опровергая ли отправените ми обвинения, аз завинаги ще се простя с приятеля си от младини, който ме отблъсква в тежък за мен миг. Вие ми вярвате, добре, това ми стига!

— Оневинете се, Филип, и кълна се, ще видите дали ви обичам! — прошепна регентът, чийто глас издаваше силното му вълнение.

— Нима наистина съм обвинен?! — възкликна принцът, но тъй като Орлеанският херцог запази мълчание, той добави с онова сдържано достойнство, което в случай на нужда така добре умееше да имитира: — Нека ваше височество ми задава въпроси, аз ще му отговарям.

За миг регентът се замисли, после попита:

— Присъствувахте ли на кървавата трагедия, разиграла се в крепостния ров на Кайлюс?

— Да, ваше височество — отвърна Гонзаг, — и с риск на живота си защитавах вашия и мой приятел. Това беше мой дълг.

— Да, това е бил ваш дълг. Казвате, че издъхнал в ръцете ви?

— Да, ваше височество, и ведно с това приех последната му воля.

— Искам да знам какво ви е помолил!

— И през ум не ми е минавало да го крия от ваше кралско височество. Нашият злочест приятел ми каза, повтарям дословно думите му: „Бъди мъж на жена ми, за да станеш баща на моята дъщеря“.

Гласът на Гонзаг дори не трепна, когато произнасяше тази светотатствена лъжа. Регентът бе потънал в дълбок размисъл. Върху умното му, съсредоточено лице все още личеше умора, но следите от пиянството бяха изчезнали.

— Похвално е, че сте изпълнил завета на умиращия — каза той. — Така е повелявал дългът ви. Но защо крихте това обстоятелство цели двайсет години?

— Обичам жена си — отвърна принцът без колебание. — Вече казах това на ваше височество.

— Но с какво тази любов ви заставяше да мълчите?

Гонзаг наведе очи и успя дори да се изчерви.

— В противен случай трябваше да обвиня бащата на моята съпруга — промълви той.

— Тъй значи! — възкликна регентът. — Убиецът бил маркиз дьо Кайлюс!

Гонзаг наведе глава и тежко въздъхна. Филип Орлеански не откъсваше от него тежкия си пронизителен поглед.

— Но ако убиецът е бил маркиз дьо Кайлюс, в какво тогава обвинявате Лагардер? — попита той.

— В същото, за което у нас, в Италия, обвиняват наемните убийци, продали стилета си, за да се извърши убийство.

— Искате да кажете, че господин дьо Кайлюс е наел шпагата на Лагардер?

— Да, ваше височество. Но ролята си на наемник той игра един-единствен ден. Лагардер я замени срещу една значително по-активна роля, която играе на своя глава и то прекалено самонадеяно вече цели осемнайсет години. За своя лична облага той отвлече дъщерята на Орор, както и документите, доказващи раждането й.

— Но не твърдяхте ли друго вчера пред семейния съвет? — прекъсна го регентът.

— Ваше височество — отвърна Гонзаг, вмъквайки умишлено горчивина в усмивката си, — благодаря на бога, че допусна този разпит. За зла участ си въобразявах, че съм извън подобни подозрения. Човек може да срази единствено явния враг и да обори съкрушително само пряко отправеното обвинение. Врагът се появи и обвинението е отправено — толкоз по-добре! Вече ме принудихте да озаря с факела на правдата мрака, който съпружеската ми вярност отказваше да разсее. Сега ще ме принудите да ви разкрия добродетелната, благородната, праведната и смирено предана страна на моя живот. Ваше височество, аз отвръщах на злото с добро търпеливо и неизменно в продължение на почти двайсет години. Ден и нощ вършех негласното си дело, заради което неведнъж рискувах дори живота си; пропилях огромното си богатство; заставих да млъкне омайващия глас на честолюбието си; пролях кръвта си…

Регентът направи нетърпелив жест, но Гонзаг продължи:

— Намирате, че се хваля, така ли? Чуйте тогава моята история, вие, ваше височество, който бяхте мой приятел и брат така, както бяхте приятел и брат на Ньовер. Изслушайте ме внимателно и отсъдете безпристрастно. Избирам ви за съдник, но не между мен и госпожа принцесата — опазил ме бог, и през ум не ми минава да завеждам дело срещу нея! — нито пък между мен и този авантюрист Лагардер — уважавам се достатъчно, за да се меря на същите везни с него, а за съдник помежду ни, ваше височество, между останалите живи двама от тримата Филиповци; между вас, херцог Орлеански и регент на Франция, държащ в ръцете си почти кралската власт да отмъсти за бащата и да защити детето, и мен, Филип дьо Гонзаг, скромен благородник, уповаващ се единствено на своята сърцатост и шпагата си, за да доведе докрай тази двойна и свещена мисия! Призовавам ви за съдник и когато завърша разказа си, аз ще ви запитам, Филип Орлеански, кому, на вас или на Филип дьо Гонзаг се усмихва и ръкопляска от висините седящият в нозете божии Филип дьо Ньовер!