Пол Февал
Гърбавия (58)

VI. Осъден на смърт

Доня Крус чакаше права до вратата. Майка и дъщеря стояха една срещу друга. Принцесата току-що беше заповядала да запрегнат каретата.

— Признавам, Орор — каза тя, — не се вслушах в съвета на приятелката ти. Знам, че го направи за твое добро и не и се сърдя. Но какво си беше въобразило това девойче?! Че забавям умишлено пробуждането на разума ти, за да ти попреча да действуваш?

Доня Крус неволно се приближи.

— Довчера аз бях враг на този човек — продължи принцесата. — И знаеш ли защо? Защото ми беше отнел дъщерята, защото привидностите недвусмислено обвиняваха: Ньовер е паднал под неговите удари!

Орор рязко вдигна глава, но погледът й остана забит в пода. Тя така пребледня, че майка й неволно пристъпи напред, за да я подкрепи, но девойката с жест я възпря и каза:

— Продължавайте, госпожо, слушам ви. По лицето ви виждам, че сте повярвала на клеветата.

— Прочетох дневника ти, дъще — отговори принцесата. — Каква по-красноречива защитна реч! Човекът, запазил тъй чисто едно двайсетгодишно сърце под покрива си, не може да бъде убиец. Този, който ми върна моята дъщеря такава, каквато едва ли се надявах да видя и в най-честолюбивите си мечти на любяща майка, може да бъде само човек с неопетнена съвест.

— Благодаря ви заради него, мамо. Това ли са единствените ви доводи?

— Не, разполагам също и с показанията на една почтена жена и нейния внук. Анри дьо Лагардер…

— Моят съпруг, мамо!

— Твоят съпруг, дъще — сниши глас принцесата, — не е убил Филип дьо Ньовер, той го е защитавал.

Изведнъж от цялата студенина на дъщеря й не остана и помен. Орор се хвърли на врата на майка си и покри лицето й с целувки.

— Това пак е за него! — промълви госпожа дьо Гонзаг с тъжна усмивка.

— Не, това е за теб! — буйно извика Орор и притисна устни към ръцете на майка си. — За теб, мила мамо, защото най-сетне те открих! За теб, която обичам, за теб, която ще обича и той! И какво направи?

— Писмото, което хвърля светлина върху невинността на Лагардер, е вече в регента — отговори принцесата.

— Благодаря! О, благодаря! — възкликна Орор. — Но защо тогава го няма?

Принцесата направи знак на Флор да се приближи.

— Прощавам ти, малката — каза тя и я целуна по челото. — Каретата е готова. Ти ще донесеш отговора на въпроса на дъщеря ми. Върви и се връщай по-бързо, ние те чакаме!

Доня Крус се отдалечи тичешком.

— Е, скъпа моя — обърна се принцесата към Орор и като я хвана за ръка, я поведе към софата, — обуздах ли високомерието си на знатна дама, което ти подложи на изпитание без изобщо да ме познаваш? Достатъчно покорно ли изпълнявам височайшите заповеди на госпожица дьо Ньовер?

— Вие сте добра, мамо… — започна Орор.

Те седнаха една до друга на софата. Госпожа дьо Гонзаг я прекъсна:

— Обичам те, това е всичко. Само допреди миг се страхувах от теб, но вече нищо не може да ме уплаши. Имам си талисман.

— Какъв талисман? — усмихна се младата девойка.

Известно време принцесата мълчаливо я съзерцаваше, после отговори:

— Да го обичам, за да ме обичаш.

Орор се хвърли в обятията й.

Междувременно доня Крус беше прекосила салона на госпожа дьо Гонзаг и вече наближаваше преддверието, когато до слуха й долетя силна глъчка. На стълбището се водеше ожесточена препирня. Нечий глас, който й се стори познат, вдъхновено ругаеше прислужниците и камериерките на госпожа дьо Гонзаг. Те, от своя страна, заели позиция от другата страна на вратата, упорито защитаваха входа на светилището.

— Вие сте пиян! — твърдяха лакеите, докато пискливите гласове на камериерките припяваха: — Панталоните ви са целите във вар, косата ви е пълна със слама! Няма що, чудесен костюм за пред принцесата!

— Мътните да ви вземат, негодници! — прогърмя гласът на нападателя. — Точно за вар и слама става дума, костюмът е без значение! Човек не придиря особено, когато идва оттам, откъдето идвам аз!

— Да не би да идвате от кръчмата? — гракна хорът на лакеите.

— Или от участъка? — писнаха камериерките.

Доня Крус се беше спряла, за да слуша.

— Нагла пасмина! — ревна гласът. — Веднага съобщете на господарката си, че братовчед й, маркиз дьо Шаверни, настоява да бъде приет незабавно!

— Шаверни! — повтори изумена доня Крус.

Защитниците на вратата изглежда се съвещаваха. Накрая, въпреки чудноватата му премяна и изпоцапаните му с мазилка кадифени панталони, те все пак бяха познали маркиза. А всеки знаеше, че маркиз дьо Шаверни е братовчед на Гонзаг.

Вероятно малкият маркиз намери разискванията им за прекалено дълги. Доня Крус чу шум от борба, последван от тъпите удари на стремглаво търкалящо се по стъпала човешко тяло. После вратата се отвори със замах и пред нея се появи гърбът на малкия маркиз, облечен в разкошния жакет на господин Пейрол.

— Победа! — извика той, отблъсквайки армията на защитниците от двата пола, която отново връхлетя отгоре му. — По дяволите, малко остана тези нехранимайковци да ме ядосат!

Той затръшна вратата под носа им и пусна резето. Обръщайки се, Шаверни видя доня Крус и преди тя изобщо да успее да се отдръпне или защити, той грабна ръцете й и със смях ги разцелува. Действията на малкия маркиз бяха винаги спонтанни. Нищо не беше в състояние да го учуди.

— Прелестно ангелче — каза той, докато девойката, развеселена и смутена едновременно, се освобождаваше от ръцете му, — цяла нощ ви сънувах! Но по силата на обстоятелствата тази сутрин съм прекалено зает, за да ви направя предложение според правилата. Затова съкращавам предварителните условия и веднага падам в краката ви, като предлагам сърцето и ръката си.

И той наистина коленичи насред преддверието. Предложението беше съвсем неочаквано, но и доня Крус не бе кой знае колко по-стеснителна от маркиза.

— Аз сега бързам — отговори тя, като се опитваше да остане сериозна. — Оставете ме да мина, моля ви!

Шаверни я изправи и я целуна най-чистосърдечно така, както Фронтен целува Лизет на сцената^[1].

— Вие ще бъдете най-прелестната маркиза на света! — извика той. — Ето че се разбрахме! И не мислете, че постъпвам лекомислено. По пътя много сериозно обмислих всичко.

— А моето съгласие? — възрази доня Крус.

— И за това помислих. Ако не се съгласите, ще ви отвлека. Да не говорим повече за решени неща! Нося изключително важни вести и на всяка цена трябва да се видя с госпожа дьо Гонзаг.

— Госпожа дьо Гонзаг е с дъщеря си и не приема — отговори доня Крус.

— С дъщеря си? — извика Шаверни. — С госпожица дьо Ньовер, вчерашната ми невеста? Очарователно дете, ей богу! Само че аз обичам вас и ще се оженя за вас, и то още днес! Чуйте ме добре, любима, говоря съвсем сериозно: трябва да бъда приет, на всяка цена да бъда приет, още повече щом госпожица дьо Ньовер е с майка си!

— Невъзможно!… — понечи да възрази циганката.

— За френските рицари няма нищо невъзможно! — сериозно заяви Шаверни.

Той грабна доня Крус в прегръдките си и открадвайки си мимоходом, както се казваше по онова време, половин дузина целувки, внимателно я отмести.

— Не знам пътя — добави той, — но богът на авантюристите ще ме води. Чели ли сте романите на Ла Калпрьонед? Не минава ли навсякъде човек, който носи писмо, написано с кръв върху батистена кърпичка?

— Писмо, написано с кръв! — повтори доня Крус и усмивката й начаса се стопи.

Шаверни беше вече в салона. Циганката се спусна подире му, но не успя да му попречи да отвори вратата на молитвената стая и да нахълта при принцесата съвсем ненадейно.

Тук маниерите на Шаверни видимо се промениха. В случай на нужда тези луди глави знаеха как да се държат.

— Госпожо благородна братовчедке — каза той, като се спря на прага и склони глава в почтителен поклон, — до днес не съм имал честта да ви изкажа коленопреклонно почитанията си и вие не ме познавате. Аз съм маркиз дьо Шаверни, братовчед на Ньовер по линия на госпожица дьо Шаней, моята майка.

При името на Шаверни Орор уплашено се бе притиснала към майка си. След маркиза на прага на стаята се появи и доня Крус.

— И какво дирите в дома ми, маркизе? — попита гневно принцесата и рязко се изправи на крака.

— Идвам да изкупя вината на един глупак, мой познат — отвърна Шаверни, отправяйки към Орор почти умолителен поглед, — на един безумец, който носи почти същото име като мен. И вместо да поднасям на госпожица дьо Ньовер извинения, които няма да бъдат приети, аз откупувам прошката й срещу едно писмо.

И той се отпусна на едно коляно пред Орор.

— Писмо от кого? — попита принцесата и смръщи вежди. Разтреперана и пребледняла, Орор вече се беше досетила.

— От кавалера Анри дьо Лагардер — отвърна Шаверни.

В същото време той извади от пазвата си кърпичката, върху която Анри с кръвта си беше написал няколко думи. Орор се опита да стане, но безсилно се отпусна обратно на софата.

— Да не би…? — започна принцесата, когато видя покритата с червени петна кърпа.

Шаверни гледаше Орор, която притичалата се доня Крус вече подкрепяше.

— Писмото наистина изглежда зловещо — каза той, — но не се плашете. Когато човек не разполага нито с мастило, нито с хартия…

— Жив е! — прошепна Орор и от гърдите й се откъсна дълбока въздишка на облекчение.

Тя вдигна красивите си, пълни със сълзи очи към небето и отправи гореща благодарност към бога. После взе от ръцете на Шаверни пропитата с кръв на Анри кърпичка и страстно я притисна към устните си.

Принцесата извърна глава. Това навярно бе последният бунт на нейната гордост.

Орор се опита да чете, но сълзите я заслепяваха, а освен това попилата кръв правеше написаните редове почти нечетливи.

Госпожа дьо Гонзаг, доня Крус и Шаверни се опитаха да й помогнат, но тези преплетени и разлати йероглифи останаха за тях пълна тайна.

— Аз, аз ще го прочета! — каза Орор, като избърса очите си със самата кърпичка.

И тя прочете следното: „До госпожа принцеса дьо Гонзаг. Нека още веднъж видя Орор преди да умра!“

За миг Орор остана неподвижна, сякаш в несвяст. После се обърна към Шаверни и попита:

— Къде е той?

— В затвора Шатле.

— Значи вече е осъден?

— Нямам представа. Знам само, че е в карцера.

Орор се отскубна от прегръдките на майка си.

— Отивам в Шатле — каза тя.

— До вас е вашата майка, дъще! — промълви принцесата и в гласа й прозвуча укор. — От днес нататък вашата майка е ваш наставник и помощник. Не от сърцето ви дойдоха тези думи; сърцето ви каза: „Мамо, заведете ме в затвора Шатле“.

— Как?! — избъбра Орор. — И вие сте съгласна…

— Съпругът на дъщеря ми е мой син — прекъсна я принцесата. — Ако умре, ще го оплаквам. Ако може да бъде спасен, ще го спася!

Тя първа се насочи към вратата. Орор се вкопчи в нея и покри ръцете и с целувки и сълзи.

— Бог да ви възнагради, мамо!

Изобилен и вкусен, обедът в регистратурата на Шатле се беше проточил. Маркиз дьо Сегре напълно заслужаваше славата си на човек вещ и оправен. Той бе чревоугодник с изтънчен вкус, образцов чиновник и съвършен благородник.

Помощниците му, от господин Бертьоло дьо Лабомел др младия Юсон-Бордьосон, слушател със съвещателен глас във Върховния съд, бяха добре охранени бонвивани с чудесен апетит, които се чувствуваха много по-добре на масата, отколкото на заседания.

Трябва да признаем, че второто заседание на извънредния съд беше продължило значително по-малко, отколкото обеда. От тримата свидетели, които трябваше да бъдат изслушани, двама, всъщност, не се бяха явили: споменатите Кокардас и Паспоал бяха избягали от затвора. Показания беше дал само господин Пейрол и представените от него доказателства срещу обвиняемия се оказаха толкова неоспорими и съкрушителни, че това доведе до изключително опростяване на процедурата.

В тези дни в Шатле всичко беше временно. Съдиите бяха лишени от всички удобства, които по-рано им предоставяше дворецът на Върховния съд. За дрешник маркиз дьо Сегре разполагаше с една тъмна стаичка в съседство с главната регистратура, разделена само с тънка преграда от нишата, където господа помощник-съдиите вкупом подготвяха тоалета си. Този факт беше още по-неприятен, като се има предвид, че условията, предоставяни на господа помощник-съдиите дори и в най-мизерните провинциални съдилища, бяха несравнимо подобри. Единствената врата-прозорец на регистратурата гледаше към моста, свързващ тухлената — или Новата кула, с крепостта на нивото на бившата килия на Шаверни. За да се върнат в затвора, осъдените трябваше да минат през тази зала.

— Колко е часът, господин дьо Лабомел? — попита иззад преградата маркиз дьо Сегре.

— Два, господин председател — отзова се помощник-съдията.

— Баронесата сигурно ме чака! По дяволите тези двойни сеанси! Помолете господин Юсон да види дали каретата ми е пред вратата.

Юсон-Бордьосон през глава се втурна надолу по стълбището. Така е, когато човек иска да направи сериозна кариера.

— Знаете ли — подхвана междувременно Перен Акьолен от Мезон дьо Вивил-ан-Форе, — този свидетел, господин Пейрол, се изразява много прилично. В противен случай щяхме да заседаваме поне до три часа.

— Той е човек на принц дьо Гонзаг — обади се Лабомел, — а принцът умее да подбира хората си.

— Има ли нещо вярно в това, което се говори, че господин дьо Гонзаг бил в немилост? — попита маркизът.

— Ни най-малко, ни най-малко! — отвърна Перен Акьолен. — Тази сутрин господин дьо Гонзаг е присъствувал съвсем сам на ставането от сън на негово кралско височество, а това е изключително благоволение.

— Негодник! Вагабонтин! Нехранимайко! Обесник! — развика се в този момент председателят дьо Сегре.

По този начин той приветствуваше появата на камериера си, който в замяна на това го крадеше.

— Внимавай! — предупреди го маркизът. — Отивам при баронесата и трябва да бъда безупречно сресан!

Но в момента, когато камериерът се канеше да се заеме със служебните си задължения, в общия будоар на господа помощник-съдии-те влезе един разсилен и попита:

— Приема ли господин председателят?

Маркиз дьо Сегре го чу през преградата и кресна колкото му глас държи:

— Няма ме, мътните ви взели! Пратете всички по дяволите!

— Но това са две дами — отвърна разсилният.

— Тъжителки? Вън! Как са облечени?

— И двете са в черно и със спуснати воали.

— Като за след загубен процес. Как дойдоха?

— В карета с герба на принц дьо Гонзаг.

— А, по дяволите! — възкликна маркиз дьо Сегре. — Макар че мен ако питате, Гонзаг изглеждаше доста смутен, когато свидетелствуваше пред съда. Но щом господин регентът… Нека почакат… Юсон-Бордьосон!

— Отиде да види дали каретата на господин председателя е пред портата.

— Никога не е на мястото си, когато човек има нужда от него! — изръмжа доволно маркизът. — Няма да го бъде тоя глупак! — После повиши глас: — Облечен ли сте, господин дьо Лабомел? Направете ми удоволствие и идете да правите компания на дамите. Ще бъда на тяхно разположение само след миг.

Бертьоло дьо Лабомел, който беше само по риза, нахлузи един торбест фрак от черно кадифе, прекара пръсти в перуката си и самоотвержено се нагърби с неприятното задължение.

— Ако баронесата не хареса как съм сресан, ще те изгоня! — заяви маркиз дьо Сегре на камериера си. — Ръкавиците ми! Карета с герба на Гонзаг… Кои ли може да са тези досадници? Шапката! Бастуна! Та ти просто плачеш да те разпнат на колелото за мъчения, негоднико! Каква е тази гънка на жабото ми? Веднага да ми намериш един букет за госпожа баронесата! Тръгвай пред мен, обеснико!

Господин маркизът прекоси общия будоар и леко кимна с глава в отговор на почтителния поклон на помощниците си. После влезе в залата на регистратурата със самодоволния вид на пълновластен господар на замъка. Напразен труд! Двете дами, които го чакаха в компанията на господин дьо Лабомел, по-ням от риба и по-вдървен от кол, дори не забелязаха изисканите му маниери. Господин дьо Сегре не ги познаваше, но едничката мисъл, която му мина през ум, беше, че в никакъв случай не са някои госпожички от Операта, които господин дьо Гонзаг обикновено имаше навика да покровителствува.

— С кого имам честта да разговарям, прекрасни госпожи? — попита той предвзето, опитвайки се, доколкото можеше, да играе ролята на благороден рицар.

Освободеният от задължението си Лабомел се върна в дрешника.

— Господин председател — отговори по-високата от забулените с черни воали жени, — аз съм вдовицата на Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер.

— Виж ти! — възкликна Сегре. — Но вдовицата на Ньовер се омъжи за принц дьо Гонзаг, доколкото ми е известно?

— Аз съм принцеса дьо Гонзаг — отвърна тя и в гласа й се долови презрение.

Председателят отмери три-четири церемониални поклона и се втурна към преддверието.

— Кресла, негодници! — кресна той. — Виждам, че някой ден ще се наложи да ви изгоня до един оттук!

Страховитият му глас предизвика суматоха сред пристави, прислуга, разсилни, писари, експедитори и сред, общо взето, всички плъхове, които мухлясваха в околните килии. Сред невъобразима гълчава бяха донесени дузина кресла.

— Няма нужда, господин председател — каза принцесата, която остана права. — Аз и дъщеря ми идваме…

— Ах, по дяволите! — прекъсна я господин дьо Сегре, като се поклони. — Същинска цветна пъпчица, ей богу! Не знаех, че негово височество принц дьо Гонзаг…

— Това е госпожица дьо Ньовер! — хладно произнесе принцесата.

Председателят разбиращо намигна и отново се поклони.

— Ние идваме — продължи принцесата, — за да доведем до знанието на правосъдието сведения…

— Позволете ми да ви кажа, че се досещам, прекрасна госпожо — прекъсна я отново маркизът. — Нашата професия изостря и изтънчва ума, ако мога тъй да кажа, по забележителен начин. Доста ни се чудят. С една дума: напълно достатъчно е да имаме нишката, за да разплетем цялото кълбо. Предполагам, че искате да представите нови доказателства за вината на онзи негодник…

— Господине! — извикаха принцесата и Орор в един глас.

— Излишно е, напълно излишно! — каза господин дьо Сегре и с предвзето изящество зарови ръка в жабото си. — Въпросът е приключен. Този окаяник няма да убие вече никого!

— Нищо ли не получихте от негово кралско височество? — глухо попита принцесата.

Орор се облегна на нея, готова всеки миг да изгуби съзнание.

— Абсолютно нищо, госпожо, пък и не беше нужно — отговори маркизът. — Каквото трябваше да се свърши, е свършено, и то както трябва. Има вече половин час, откакто присъдата е издадена.

— Не сте получил нищо от регента?! — повтори принцесата, поразена сякаш от гръм.

Тя чувствуваше как Орор трепери до нея.

— Но какво повече искате? — извика господин дьо Сегре. — Да го изтезават до смърт на площад Грев? Негово кралско височество не одобрява подобни екзекуции освен в случаите, когато трябва да послужат за назидание на спекулантите.

— На смърт ли е осъден? — прошепна Орор.

— А на какво друго, очарователно дете? Да не искате да го оставят на сух хляб и вода?

Госпожица дьо Ньовер безсилно се отпусна в едно кресло.

— Но какво му стана на милото съкровище? — попита маркизът. — Така е, госпожо, младите момичета никак не обичат да се говори за такива неща. Но, ще ме извините, надявам се. Госпожа баронесата ме чака, тъй че ще бягам. Щастлив съм, че можах лично да ви съобщя тези подробности. Бъдете така добра да уведомите негово височество принц дьо Гонзаг, че въпросът е решен веднъж завинаги. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване, така че още тази вечер… Целувам ви най-искрено ръка, госпожо. Предайте на господин дьо Гонзаг уверенията ми, че винаги може да разчита на своя предан слуга.

Той се поклони, завъртя се на пета и се отправи към вратата с леки приклякания, както по онова време изискваше приличието.

— Ето още една стъпка към председателството на касационния съд — мислеше си маркизът, докато слизаше по стълбите. — Принцеса дьо Гонзаг ми е в кърпа вързана.

Принцесата стоеше неподвижно, втренчила поглед във вратата, през която беше излязъл Сегре. Орор имаше вид на човек, поразен от гръм. Тя седеше в креслото изправена, вцепенена и с празен поглед. Освен тях, в залата на регистратурата нямаше жива душа. Майка и дъщеря нямаха желание нито да говорят, нито да си задават въпроси. Те се бяха превърнали буквално в статуи. Внезапно Орор протегна ръка към вратата, през която беше излязъл председателят. Вратата водеше към съдебната зала и изхода, използуван от магистратите.

— Ето го! — каза тя с глас, който сякаш не принадлежеше вече на живо същество. — Идва, познавам стъпките му.

Принцесата се ослуша, но не чу нищо. Тя погледна госпожица дьо Ньовер, която повтори:

— Идва, чувствувам го! О, как бих искала да умра преди него!

Изминаха няколко секунди, после вратата наистина се отвори и в залата влязоха двама тъмничари. Между тях, с гола глава и вързани отпред ръце, вървеше кавалерът Анри дьо Лагардер. На няколко крачки зад него пристъпяше един доминиканец с кръст в ръка. По страните на принцесата рукнаха сълзи. Орор гледаше със сухи очи, без да помръдва. При вида на двете жени Лагардер се спря на прага. После тъжно се усмихна и кимна с глава, сякаш благодареше.

— Само една дума, господине — обърна се той към полицейския пристав, който го придружаваше.

— Имам изрична заповед — отвърна приставът.

— Господине! — извика клетата майка и се хвърли към него. — Аз съм принцеса дьо Гонзаг и братовчедка на негово кралско височество. Не ни отказвайте!

Приставът учудено я погледна, после се обърна към осъдения и каза:

— Не мога да откажа нищо на човек, който ще умре, но побързайте!

После се поклони на принцесата и мина в съседната стая, последван от двамата пазачи и доминиканеца. Лагардер бавно пристъпи към Орор.