Пол Февал
Гърбавия (38)

IX. Къде свършва празникът

И това беше самата истина, особено сега, когато щастието увенчаваше челото на Лагардер със сияйния си венец. В този миг Лагардер беше също толкова млад и красив, колкото самата Орор.

Да бяхте само я видели тази влюбена девица, криеща пламъка на погледа си зад ресниците на дългите мигли, с тръпнеща гръд и развълнувана усмивка на устните, да бяхте я видели! Любовта, благородната и непорочна свята нежност, която трябва да обедини ведно два живота, да сплоти тясно две души; любовта, божественият химн, който бог в безмерната си доброта оставя да се носи над земята, тази манна небесна, която се спуска с росата и може да разхубави самата грозота; любовта, която увенчава красотата с неземен ореол, любовта бе тук, преобразила и разкрасила още повече нежното моминско лице! Лагардер притисна към сърцето си своята тръпнеща годеница. Настъпи продължителна тишина. Устните им дори не се докоснаха.

— Благодаря! — промълви той. — Благодаря!

Очите им разговаряха помежду си.

— Кажи ми, Орор — продължи Лагардер, — винаги ли си била щастлива с мен?

— Да, много щастлива — отвърна младата девойка.

— Но въпреки това днес ти плака, Орор.

— И това ли знаете, Анри?

— Знам всичко, което се отнася до теб. Защо плака?

— А защо плачат младите момичета? — опита се да заобиколи въпроса Орор.

— Ти обаче не приличаш на останалите, когато плачеш… Моля те, кажи ми защо плака?

— Защото ви нямаше, Анри. Защото ви виждам много рядко, пък и заради онази мисъл…

Тя се поколеба и отвърна поглед.

— Каква мисъл? — настоя Лагардер.

— Аз съм луда, Анри — прошепна силно смутена младата девойка. — Мисълта, че тук, в Париж, има — много красиви жени, които навярно до една ви желаят, че може би…

— Може би…? — повтори Лагардер, вкопчил се жадно в чашата с райски нектар.

— Че може би обичате друга.

И тя скри поруменялото си лице в обятията му.

— Нима бог наистина ми отрежда такова блаженство! — прошепна той опиянен. — Означава ли това…?

— Това означава, че те обичам! — отвърна Орор, заглушавайки гласа си в обятията на своя любим, тъй като самият му звук я плашеше.

— Ти ме обичаш, Орор! Усещаш ли как бие сърцето ми? О, ако наистина е така?… Но сигурна ли си сама в себе си, Орор, любима моя? Познаваш ли сърцето си?

— То говори, аз го слушам.

— Довчера ти беше още дете.

— Днес обаче съм жена. Анри! Анри, обичам те!

Лагардер притисна ръцете й към гърдите си.

— А ти? — попита Орор.

Просълзен, той можа само да прошепне с треперещ глас:

— О, щастлив съм! Щастлив!

Изведнъж някаква сянка отново помрачи челото му. Виждайки това, палавницата тропна с крак и попита:

— Сега пък какво има?

Анри я целуна по косата и едва чуто прошепна:

— Дали някога няма да съжаляваш?

— Но за какво бих могла да съжалявам, щом ще си до мен?

— Чуй ме внимателно. Тази нощ поисках да повдигна един ъгъл на завесата, която криеше от теб прелестите на този свят. Ти успя да зърнеш кралския двор, разкоша, светлината, дочу гласа на празника. Какво мислиш за кралския двор?

— Прекрасен е — отвърна Орор, — но все още не съм видяла всичко, нали?

— Смяташ ли, че си родена за такъв живот? Очите ти блестят; този свят би ти харесал.

— Да, но с теб.

— А без мен?

— Без теб, никога!

Лагардер притисна ръцете й към устните си и пак попита:

— Видя ли усмихнатите жени, които минаваха?

— Изглеждаха щастливи — прекъсна го Орор, — и много хубави.

— И наистина са щастливи. Те притежават замъци и дворци…

— Когато си у дома, Анри, аз го предпочитам пред който и да е дворец.

— Те имат приятелки.

— Нима аз нямам теб?

— Те имат семейства.

— Моето семейство си ти.

Орор отговаряше на всичките му въпроси с искрена усмивка и без колебание. Думите идваха направо от сърцето й. Но Лагардер искаше да я изпита докрай. След кратко мълчание той призова цялата си смелост и каза:

— Те имат майки.

Орор пребледня. Усмивката й се стопи и в ресниците на полупритворените й очи блесна сълза. Лагардер пусна ръцете й и тя ги притисна към гърдите си.

— Майка! — повтори Орор и вдигна очи към небето. — Аз често съм с нея. Човекът, за когото мисля най-често след вас, Анри, е моята майка. — Прелестните и очи сякаш горещо се молеха. — Ако майка ми беше тук заедно с вас, Анри — продължи тя след кратка пауза, — ако я чуех да ви нарече: „Сине мой!“… О, какво значение биха имали тогава и най-омайните прелести на рая! Но ако трябваше да избирам между майка си и вас…

Развълнуваната й гръд потръпна; дълбока печал помрачи прелестното й лице. Задъхан и уплашен, Лагардер чакаше.

— Може би това, което ще кажа е лошо — най-сетне с усилие произнесе тя, — но го казвам, защото го мисля: Ако трябваше да избирам между майка си и вас…

Тя не довърши и съкрушена падна в обятията на Анри като извика с прекъсван от ридания глас:

— Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Лагардер се изправи. С една ръка той притискаше останалата без сили Орор към гърдите си, а с другата сякаш призоваваше небето за свидетел.

— Ти, господи, който ни виждаш — пламенно извика той, — ти, който ни чуваш и съдиш, ти ми я даваш! Вземам я от теб и се кълна, че тя ще бъде щастлива!

Орор отвори очи и белите й зъби блеснаха в слаба усмивка.

— Благодаря ти! Благодаря! — продължи Лагардер, притискайки устни към челото на госпожица дьо Ньовер. — Ето, виж щастието, с което ме даряваш! Аз се смея, аз плача, аз съм пиян и луд! О, малка моя Орор, сега ти цяла ми принадлежиш!… Но какво говорех преди малко?! Не вярвай на думите ми, Орор! Аз съм млад! Излъгах, да, излъгах! Чувствувам как в мен прелива младост, сила, жизненост! Ще бъдем щастливи, винаги щастливи! Бъди уверена, любима, че хората на моите години са по-възрастни от мен. И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Другите правят това, което правех аз преди да намеря на пътя си твоята детска люлка; другите любят, пият, играят на комар и какво ли не още! Когато са богати, както бях богат самият аз на плам и безумна смелост, другите безразсъдно пръскат на вятъра съкровищата на младостта си. Появи се ти, Орор, и аз тутакси станах скъперник. Някакво провиденческо предчувствие ми заповяда да престана да прахосвам сърцето си. Станах скъперник, за да запазя цялата си душа само за теб. Заключих младежкия си жар в неразбиваема каса. Не обичах и не желаех повече нищо. Любовта ми дремеше като спящата красавица, но ето че днес се пробужда наивна и силна, а сърцето ми е само на двайсет години! Ти ме слушаш, усмихваш се и си мислиш, че съм полудял! Вярно е, луд съм от щастие, но говоря напълно смислено! Какво правих през всичките тези години? Изживях ги отначало докрай, наблюдавайки те как растеш и разцъфтяваш; изживях ги, дебнейки пробуждането на твоята душа, дирейки щастието си в усмивката ти. Кълна се в бога, ти беше права, аз съм във възрастта на щастието, във възрастта на любовта! Ти цяла ми принадлежиш и отсега нататък ще живеем само един за друг! Да, права си, освен нас двамата на този свят не съществува нищо друго. Ще заминем в незнаен край, някъде, много далеч оттук! А животът ни, искаш ли да ти кажа какъв ще бъде нашият живот: любов, само любов, любов завинаги… Но кажи нещо, Орор, кажи нещичко!

Девойката го слушаше очарована.

— Любов! — повтори тя, унесена сякаш в щастлив сън. — Любов завинаги!

 

 

— Мътните да го вземат дано! — изруга Кокардас, който държеше барон дьо Барбаншоа за краката. — Ама че тежи тази антика, гълъбче!

Паспоал държеше откъм главата гореспоменатия барон дьо Барбаншоа, човек суров и недоволен, когото оргиите на Регентството дълбоко отвращаваха, но който в момента беше пиян колкото трима-четирима източни царе, тръгнали да обикалят Франция.

Срещу скромно възнаграждение барон дьо ла Юноде беше натоварил Кокардас и Паспоал със задачата да отнесат барон дьо Барбаншоа до дома му. И ето че те прекосяваха безлюдната и притъмняла градина.

— Слушай, любезни ми — рече гасконецът на стотина крачки от шатрата, където бяха вечеряли, — дали пък да не си отдъхнем малко?

— Съгласен съм — отвърна Паспоал. — Старецът е тежичък, а заплащането твърде леко.

Те положиха върху моравата барон дьо Барбаншоа, който, по-разсънен от нощния хлад, тутакси подхвана любимия си припев:

— Накъде отиваме? Накъде отиваме?

— Ама че работа! — отбеляза Кокардас. — Този дърт пияница се оказа доста любопитен, гълъбчето ми!

— Отиваме на нашето погребение — примирено въздъхна Паспоал.

Двамата приседнаха на една пейка. Паспоал измъкна лулата си от джоба и спокойно се зае да я тъпче.

— Ако това е последната ни вечеря — рече той, — то тя бе наистина чудесна.

— Хубава беше — потвърди Кокардас, чаткайки с огнивото. — Дявол го взел, що се отнася до мен, то аз изядох пиле и половина!

— Ах! — разчувствува се Паспоал. — Ами онази палавница, дето седеше срещу мен, с русата си напудрена косица и онуй краче, което би се побрало в шепата ми!

— Възхитителна! — извика Кокардас. — Пък и гарнитурата от ангинар беше чудесна, бога ми!

— А кръстчето, видя ли кръстчето й? С пръсти да го обгърнеш!

— Предпочитам си моята — рече Кокардас сериозно.

— И таз хубава! — възмути се Паспоал. — Че твоята беше червенокоса и кривогледа!

Той говореше за съседката на Кокардас. Гасконецът го пипна за врата и го принуди да се изправи.

— Слушай, гълъбче — изръмжа той, — няма да ти позволя да обиждаш вечерята ми! Извини се, мътните да те вземат, или най-безмилостно ще те съсека!

Дирейки утеха, и двамата си бяха пийнали, при това двойно повече от аскетичния барон дьо Барбаншоа. Паспоал, на когото му беше дошло до гуша от тиранията на неговия приятел, не пожела да се извини. Те измъкнаха шпагите си и започнаха да си нанасят съвсем безполезни удари, после се хванаха за косите и накрая се стовариха върху барон дьо Барбаншоа, който отново се събуди и веднага загъгла:

— Накъде отиваме, боже мой! Накъде отиваме!

— Ама че работа! — сепна се Кокардас. — Съвсем бях забравил туй старо-харо!

— Я по-добре да го занесем — предложи Паспоал.

Но преди да вдигнат товара си, те буйно се прегърнаха, проливайки обилно сълзи.

Би означавало, че изобщо не ги познаваме, ако сметнем, че са забравили да напълнят манерките си от бюфета. Двамата солидно се подкрепиха, напъхаха шпагите си в ножниците и отново грабнаха барон дьо Барбаншоа. Той тъкмо сънуваше, че присъствува на празненството във Во льо Виконт, дадено от господин главния интендант Фуке в чест на младия крал Луи XIV, и че в края на вечерята пада под масата. „Други времена, други нрави“, както гласи — измамливата поговорка.

— Не я ли видя повече? — попита Кокардас.

— Кой, онази, дето седеше срещу мен ли?

— Не, малката немирница с розовото домино.

— Ни вест, ни кост от нея. Претърсих всички шатри.

— Дяволска работа! Аз пък влязох в самия дворец и, уверявам те, гълъбчето ми, че доста се позаглеждаха подире ми. А розови домино, колкото щеш! Нашето обаче го нямаше. Понечих да си побъбря с едно от тях, но то ме перна с пръст по носа и ме нарече вампирясал таласъм. „Дявол го взел, нагла сплетнице! — рекох. — Изглежда моят славен приятел регентът приема тук доста разнородно общество!“

— А него срещна ли го? — попита Паспоал.

— Не — сниши глас Кокардас, — но чух да говорят за него. — Регентът не дойде на вечерята. Затвори се в кабинета си и остана насаме с Гонзаг повече от час. А цялата онази шайка, дето я видяхме сутринта в двореца, току кряка и заплашва. Бога ми, ако бяха само наполовина толкова смели, колкото са устати, на горкото ни Парижанче не му остава нищо друго, освен здравата да се държи!

— Много ме бе страх да не вземат да не ни отърват от него — въздъхна Паспоал.

Кокардас, който вървеше отпред, внезапно се спря. Барон дьо Барбаншоа нададе жален стон.

— Любезни ми — рече гасконецът, — бъди уверен, че оня вагабонтин ще се измъкне и оттук. Изпадал е в къде-къде по-тежки положения!

— Веднъж стомна за вода… — промърмори Паспоал.

Той обаче не успя да довърши поговорката си. Откъм басейна долетя шум от стъпки. Нашите двамина храбреци на мига се шмугнаха в гъсталака, просто по навик. Първото им движение бе винаги да се скрият.

Стъпките наближаваха. Зададе се група въоръжени мъже, водени от онзи пладнешки разбойник дьо Бониве, щитоносецът на госпожа дьо Бери. Веднага щом отредът изминеше някоя алея, светлините угасваха. Скоро Кокардас и Паспоал чуха разговорите на войниците.

— В градината е! — твърдеше един гвардейски сержант. — Разпитах всички постове и стражата на портите, тъй като човек лесно може ла го познае по облеклото му, но никой не го е видял да излиза.

— Дявол да го вземе! — обади се един от войниците. — Тоя наистина си го изпроси! Видях го да разтърсва господин дьо Гонзаг така, сякаш брулеше ябълка.

— Този момък ще да е земляк — прошепна Паспоал, разчувствуван от нормандската метафора.

— Внимавайте, деца! — предупреди Бониве. — Нали знаете, че туй приятелче е опасно!

Те се отдалечиха.

Друг такъв патрул се насочваше към двореца, а трети — към габъровата алея, която се виеше успоредно на улица „Ньов де Пьоти Шан“. Там, откъдето минеха, светлините тутакси угасваха. Човек би казал, че в този блуден дом на веселието се готви някаква зловеща екзекуция.

— Нека търсят, гълъбчето ми — рече Кокардас.

— Това ми изглежда повече от очевидно — отвърна Паспоал.

— В двореца чух да разправят, че нашият вагабонтин здравата бил смачкал фасона на господин дьо Гонзаг. И ето че сега го търсят.

— И за да го намерят ли гасят светлините?

— Не за да го намерят, а за да го спипат натясно!

— За бога, та те са четирийсет или петдесет срещу един! — възкликна Паспоал. — Ако и този път го изтърват…

— Ще го изтърват, любезни — прекъсна го гасконецът. — Този пакостник е жив дявол! Ако ме послушаш, добре ще да е ние също да го потърсим и да му направим подарък от собствените си особи.

Паспоал беше предпазлив. Той не успя да прикрие киселата си гримаса и промърмори:

— Моментът не е подходящ.

— Гръм да ме порази дано! Нима се осмеляваш да ми противоречиш? — кресна избухливият Кокардас. — Сега или никога! Тъй де, ако нямаше нужда от нас отдавна да ни е посрещнал с удара на Ньовер! Грешните сме ние.

— Вярно, грешни сме — съгласи се Паспоал, — но, по дяволите, цялата тази история никак не ми харесва!

Тук става ясно защо барон дьо Барбаншоа не се озова в леглото си. Доблестният благородник чисто и просто бе положен върху тревата и продължи съня си. Продължението на тази история ще ни разкрие къде и как се събуди той.

Кокардас и Паспоал веднага започнаха своите издирвания.

Нощта бе непрогледна. В цялата градина, освен край индианските шатри, вече не светеше нито един фенер.

Изведнъж прозорците на първия етаж на павилиона на регента светнаха. Един от тях се отвори и на балкона се появи самият регент, който се обърна към невидимите си прислужници:

— Господа, нужен ми е жив! Отговаряте с главите си!

— Господ да ни е на помощ! — промърмори Бониве, чийто отред се намираше при кръга на Диана — Ако оня голтак го е чул ще си имаме доста неприятности!

Трябва да признаем, че патрулите не изпитваха ни най-малко удоволствие от тази игра. Господин дьо Лагардер си бе създал страховитата слава на такава хала, че всеки войник на драго сърце би написал завещанието си. Дуелистът Бониве би предпочел да се бие с две дузини провинциални кадети, или дроздове, както ги наричаха по онова време във вертепите, на дуелите, пък и навсякъде, където не успяваха да им видят сметката, отколкото да се изправи срещу подобен противник.

Лагардер и Орор току-що бяха взели решение да избягат.

Лагардер дори не подозираше какво става в градината. Той се надяваше да мине заедно със спътницата си през вратата, която се пазеше от метр Льо Бреан. Вече беше наметнал черното си домино, докато Орор отново скри лицето си под маската. Но в момента, когато отвориха вратата, за да напуснат къщичката, те видяха двама мъже, коленичили пред самия й праг.

— Направихме каквото можахме, господин кавалер — заявиха в един глас Кокардас и Паспоал, които предварително бяха пресушили манерките си, за да си дадат кураж. — Простете ни!

— Тъй де, онуй проклето розово домино е същински блуждаещ огън! — добави Кокардас.

— Исусе блажени, ето го! — извика Паспоал.

Кокардас разтърка очи.

— Станете! — заповяда Лагардер. В същия миг той забеляза мускетите на гвардейците в дъното на алеята и попита: — Какво означава това?

— Това означава, че сте обкръжен, клето мое дете! — отзова се Паспоал.

Тази свобода на словото той бе почерпил от дъното на манерката си. Лагардер дори не поиска обяснение, беше разбрал всичко. Безпокоеше го едно нещо: празникът бе свършил. За него часовете бяха отлетели като мигове; той изобщо не се беше съобразявал с времето, и ето че бе закъснял. Единствено празничната суматоха можеше да улесни бягството им.

— Открито и веднъж завинаги ли сте с мен? — попита той.

— На живот и смърт! — отвърнаха двамината храбреци с ръка на сърцето.

И те не лъжеха. Видът на този жив дявол, Парижанчето, идваше на помощ на последните капки вино в манерката и ги довеждаше до пълно опиянение. Орор трепереше от страх за Лагардер, без дори за миг да помисли за самата себе си.

— Махнаха ли стражата от портите? — попита Анри.

— Усилиха я — отговори Кокардас. — Бога ми, здравата ще се поизпотим!

За миг Лагардер се замисли, после попита:

— Познавате ли метр Льо Бреан, портиерът на „Кур-о-Ри“?

— Като джоба си — отвърнаха Кокардас и Паспоал в хор.

— В такъв случай няма да ви отвори! — каза Лагардер с разочарован жест.

С кимване на глава двамината юначаги потвърдиха това във висша степен логично заключение. Вратата можеше да им отвори само човек, който не ги познаваше.

Междувременно сред околните храсти се разнесе някакъв неясен шум. Човек би казал, че към тях от всички страни предпазливо се промъкват хора. Но Лагардер и спътниците му не можеха да видят нищо. Мястото, където се намираха, бе осветено не повече от съседните алеи, а що се отнася до храстите, то там навсякъде цареше пълен мрак.

— Чуйте ме добре — каза Лагардер, — налага се да поставим всичко на карта. Нямайте грижа за мен, аз знам как да се измъкна; тук имам една маскировка, която ще заблуди враговете ми. Изведете младата девойка. Минете заедно с нея под приемната на регента, после свърнете вляво. Вратата на метр Льо Бреан се намира в дъното на първия коридор. Минете край него маскирани и му кажете: „Идваме от името на онзи, който е в градината, в дома ви…“ Той ще ви отвори вратата към улицата. Чакайте ме зад параклиса на Лувър.

— Разбрано! — каза Кокардас.

— И още нещо. Готови ли сте по-скоро да умрете, отколкото да предадете девойката?

— Гръм да ме порази дано! Ще пометем всичко, което се изпречи на пътя ни! — обеща гасконецът.

— Само някой да посмее! — добави Паспоал с необичайна за него самоувереност.

И двамата в един глас заявиха:

— Този път ще останете доволен от нас!

Лагардер целуна ръка на Орор и й каза:

— Смелост! Това е нашето последно изпитание!

След това тя се отдалечи, придружавана от нашите двама юнаци. Предстоеше им да пресекат кръга на Диана.

— Охо! — възкликна един войник. — Тази май доста време е загубила, докато намери пътя!

— Дамата е от балетната трупа, гълъбчета — рече Кокардас и като отстрани най-безцеремонно с ръка онези, които стояха на пътя му, надменно добави: — Негово кралско височество ни очаква!

Войниците се разсмяха и им сториха път.

Но в сянката на едно засадено в дървен сандък портокалово дърво, поставено до ъгъла на павилиона, се бяха притаили двама души, които сякаш дебнеха някого. Това бяха Гонзаг и неговият довереник Пейрол. Те стояха тук заради Лагардер, когото очакваха всеки миг да се появи. Гонзаг прошепна няколко думи на ухото на Пейрол. Довереникът му тутакси се присъедини към половин дузина негодници с дълги шпаги, стаили се в засада зад храстите, после всички се втурнаха по следите на нашите двамина храбреци, които току-що се бяха изкачили по каменното стълбище, следвайки все така по петите розовото домино.

Както бе очаквал Лагардер, метр Льо Бреан отвори вратата на „Кур-о-Ри“. Само че той я отвори два пъти: първия — за Орор и нейната охрана, втория — за Пейрол и спътниците му.

Лагардер се беше промъкнал до края на пътеката, за да се увери, че годеницата му ще стигне до павилиона безпрепятствено. Но когато понечи да се върне обратно в къщичката, пътят му бе вече отрязан: кордон гвардейци преграждаше алеята.

— Ей, господин кавалер! — подвикна старшият с малко колеблив глас. — Моля ви да не оказвате съпротива, обграден сте отвсякъде!

Това беше самата истина. От всички околни храсти долитаха ударите на мускетни приклади о земята.

— Какво желаете от мен? — попита Лагардер, без дори да извади шпагата си.

Безстрашният Бониве, който безшумно се беше промъкнал зад гърба му, го сграбчи през кръста. Лагардер дори не направи опит да се освободи и отново попита:

— Какво желаете от мен?

— По дяволите, друже, много скоро ще го разберете! — отвърна маркиз дьо Бониве, после добави: — Напред, господа, към двореца! Надявам се всички тук ще потвърдите, че съвсем сам залових такъв важен пленник.

Гвардейците бяха около шейсетима. Те заобиколиха Анри и по-скоро го понесоха, отколкото поведоха, към покоите на Филип Орлеански. После затвориха вратата на преддверието и в градината не остана жива душа, ако изключим простодушния господин дьо Барбаншоа, който хъркаше като праведник върху мократа морава.