Пол Февал
Гърбавия (48)

IX. Деветият час

Гонзаг обгърна сътрапезниците си с властен поглед.

— Шаверни не е на себе си — промълви той. — Простено му е, но ако някой от вас…

— Ще приеме — смутолеви Навай, колкото да поуспокои съвестта си. — Тя ще приеме ръката на Шаверни.

Като възражение, разбира се, това бе по-скоро боязливо, дори жалко, но другите не направиха и толкова. Страхът от разорението беше взел връх. Срамът е като покойниците на Брьогел^[1], които си отиват скоропостижно. Това бе особено меродавно за онези шарлатански времена, когато падението беше мигновено и безвъзвратно.

Гонзаг знаеше, че отсега нататък може да си позволи всичко. Тези тук до един бяха негови съучастници. Той вече разполагаше с армия. Принцът остави букета на мястото му и каза:

— Достатъчно на тази тема. Разбрахме се. Предстои ни нещо много по-сериозно. Още няма девет часа.

— Научихте ли нещо ново, ваше височество? — попита Пейрол.

— Не, нищо. Просто взех някои предпазни мерки. Павилионът се охранява отвсякъде. Готие и още петима пазят входа откъм уличката; Кита и други двама са пред градинската порта; Лаверн с петима души варди градината, а в преддверието са нашите прислужници, до един въоръжени.

— А онези двамина разбойници? — попита Навай.

— Кокардас и Паспоал ли? Не им дадох определен пост. И те като нас чакат, но там.

Принцът посочи вратата към коридора, където полилеите бяха изгасени веднага след пристигането му. Оттогава вратата стоеше широко отворена.

— Кого чакат те и кого чакаме ние? — попита ненадейно Шаверни, в чийто мрачен поглед бе проблеснала искрица разум.

— Не беше ли тук вчера, когато получих онова писмо, братовчеде? — обърна се Гонзаг към него.

— Не. Кого чакате?

— Някой, който ще заеме това място — отвърна принцът и посочи креслото, останало празно от началото на вечерята.

— Уличката, градината, преддверието, стълбището — навсякъде гъмжи от наемни убийци! — произнесе Шаверни с презрителен жест. — И всичко това заради един-единствен човек?!

— Този човек се казва Лагардер — рече Гонзаг с неволна превзетост.

— Лагардер! — повтори Шаверни. — Мразя го! — добави той, говорейки сам на себе си. — Но аз бях в ръцете му, а той ме пощади.

Гонзаг се наведе към него, за да чуе по-добре и отново поклати глава. После се изправи и попита:

— Мислите ли, господа, че тези предпазни мерки са достатъчни?

Шаверни сви рамене и се разсмя.

— Двайсет срещу един! — промърмори Навай. — Честно е, не ще и дума!

— По дяволите! — извика Ориол, успокоен от многочислеността на този страховит гарнизон. — Не ни е страх!

— Мислите ли — попита пак Гонзаг, — че двайсет души са достатъчни да го издебнат, да връхлетят изневиделица отгоре му и да го заловят — жив или мъртъв?

— Предостатъчно са, ваше височество! Предостатъчно! — разнесоха се викове наоколо.

— Мога ли да считам това за предварително уверение, че никой няма да ме обвини в непредпазливост?

— Гарантирам за това! — провикна се Шаверни. — Ако нещо липсва, то в никакъв случай не е предпазливост.

— Точно това исках да чуя! — кимна Гонзаг. — А сега искате ли да ви кажа моето мнение?

— Кажете, ваше височество, кажете!

Те отново бяха започнали да пият. Принц дьо Гонзаг се изправи.

— Според мен — рече той с бавене и сериозен глас, — всички предпазни мерки са абсолютно безполезни. Познавам човека. Лагардер ни пише: „Ще бъда у вас точно в девет часа.“ и в девет часа ние ще застанем лице срещу лице с Лагардер, уверен съм, кълна се в това! Няма армия, която би могла да попречи на Лагардер да се яви на определената среща. Дали ще се спусне по комина, дали ще влезе през прозореца, или ще изскочи от пода — това не знам, но точно в уречения час, нито миг по-рано или по-късно, ние ще го видим да сяда на тази маса.

— Дявол да го вземе! — извика Шаверни. — Дайте ми го, но един на един!

— Млъкни! — прекъсна го рязко Гонзаг. — Обичам да гледам двубои между джуджета и великани, но само по панаирите. И убеждението ми е толкова дълбоко, господа — добави той, обръщайки се към останалите сътрапезници, — че преди малко дори изпробвах закалката на шпагата си. — Принцът я измъкна от ножницата и огъна блестящата гъвкава стомана. — Часът наближава — довърши той, поглеждайки с крайчеца на окото си стенния часовник, — тъй че сторете като мен. Най-настоятелно ви препоръчвам да не разчитате на друго, освен на шпагите си.

Всички проследиха погледа му и се втренчиха във великолепния стенен часовник с махало, който тътнеше в касата си от розово дърво. Всеки миг стрелките му щяха да посочат девет часа. Сътрапезниците се втурнаха към шпагите си, захвърлени в безпорядък тук-там из салона.

— Дайте ми го! — настояваше Шаверни. — Само че един на един!

— Къде отиваш? — попита принцът Пейрол, виждайки го да се насочва към коридора.

— Да затворя вратата — отвърна предпазливият довереник.

— Остави вратата на мира! Щом веднъж съм казал, че ще остане широко отворена, така и ще бъде! Това е сигнал, господа — обърна се той към набързо въоръжилите се гуляйджии. — Затворят ли се, крилата й, ликувайте! Това ще означава: „Врагът е сразен!“ Но докато са отворени, бъдете нащрек!

Пейрол се сви най-отзад заедно с Ориол и Тиран. До Гонзаг стояха Шоази, Навай, Hoce, Жирон и всички благородници. Шаверни се намираше от другата страна на масата, най-близо до вратата. Всички бяха с голи шпаги в ръце и напрегнато се взираха в тъмния коридор.

Това тържествено и тревожно очакване даваше наистина внушителна представа за оногова, когото чакаха. От стенния часовник се разнесе характерното бумтене, издавано от механизмите му в мига преди да отброи точен час.

— Готови ли сте, господа? — попита Гонзаг без да откъсва поглед от вратата.

— Готови сме! — отзоваха се всички в един глас.

Току-що се бяха преброили. Многочислеността често придава смелост.

В момента, когато часовникът отброи първия от деветте удара, Гонзаг, който бе забил върха на шпагата си в паркета, грабна чашата си от масата и вдигайки я със самонадеян вид, извика:

— Да пием за здравето на господин дьо Лагардер! С чаша в едната ръка и с шпага — в другата!

— С чаша в едната ръка и с шпага — в другата! — глухо отекна едногласен вик.

Настъпи гробно мълчание. С пълни чаши и шпаги в ръце, всички чакаха, превърнали се цели в слух и зрение. Изведнъж отвън долетя звън на шпаги. Стенният часовник бавно отмерваше времето. Мина сякаш цял век, докато отбие деветте си удара. На осмия удар, звънът на шпаги, разнесъл се навън, също тъй внезапно стихна, а на деветия крилата на вратата с трясък се захлопнаха. Гръмна продължителен ликуващ вик. Шпагите до една се наведоха.

— За покойния Лагардер! — извика Гонзаг.

— За покойния Лагардер! — повториха в един глас гуляйджиите, изпразвайки чашите си на един дъх.

Единствен Шаверни дори не помръдна и остана все така безмълвен. Но изведнъж забелязаха Гонзаг, който тъкмо поднасяше чашата към устните си, трепна. Насред салона, струпаните върху Гърбавия наметала и мантии неочаквано се размърдаха и надигнаха. Гонзаг отдавна вече не мислеше за Гърбавия, пък и не беше в течение на завършека на безразсъдната пиянска надпревара. „Не знам дали ще се спусне по комина, дали ще влезе през прозореца, или ще из скочи от пода — бе казал принцът, — но в уречения час, той ще бъде между нас.“ При вида на тази движеща се купчина, той спря да пие и застана ан гард. Изпод дрехите се разнесе пронизителен сух смях.

— И аз съм с вас! — пропищя нечий треперлив гласец. — Ето ме! Ето ме!

Не беше Лагардер.

Гонзаг се разсмя и промълви:

— Та това бил нашият приятел Гърбавия.

Гърбавия скочи на крака и като грабна една чаша, се присъедини към пиячите, които вдигаха наздравица след наздравица.

— За Лагардер! — извика той. — Този страхливец май е разбрал, че съм тук и не е посмял да дойде!

— За Гърбавия! — екна весел смях. — Да живее Гърбавия!

— Хе-хе! — подсмихна се той простодушно. — Добре че знам колко сте храбри, господа. В противен случай човек би останал с впечатлението, че доста страх сте брали. Но какво искат тези двама юначаги?

Той сочеше към затворената врата, водеща към коридора, пред която неподвижни като статуи стояха Кокардас и Паспоал. Те имаха тържествуващ вид.

— Идваме да сложим главите си — лицемерно заяви гасконецът.

— Удрете! — добави нормандецът. — Пратете още две праведни души на небето!

— Удовлетворение за обидата! — провикна се Гонзаг весело. — Дайте чаши на тези смелчаци, нека пийнат с нас!

Шаверни ги гледаше с отвращение, каквото човек изпитва при вида на палач. Когато те се приближиха, малкият маркиз се отдръпна от масата.

— Бога ми, мисля че, ако Лагардер беше дошъл, щях да мина на негова страна! — рече той на Шоази, който стоеше до него.

— Шшт! — изсъска Шоази.

Гърбавия обаче го беше чул и като посочи Шаверни с пръст, се обърна към Гонзаг:

— Сигурен ли е ваше височество в ей този човек?

— Не — отвърна принцът.

Кокардас и Паспоал вече се чукаха с господата. Изтрезнелият Шаверни нададе ухо. Паспоал говореше за окървавения бял жакет, докато Кокардас отново разказваше историята си за моргата във Вал дьо Грас.

— Но това е подло! — обърна се Шаверни този път направо към Гонзаг. — Повече от очевидно е, че тук се говори за убийство?

— А! — възкликна Гърбавия, преструвайки се на силно удивен. — Този пък откъде се взе?

С подигравателна усмивка, Кокардас нагло протегна чашата си към малкия маркиз, който ужасен го загърби.

— Дявол го взел! — добави Езоп II. — Този благородник, струва ми се, изпитва някакво необяснимо отвращение!

Междувременно останалите сътрапезници се бяха умълчали. Гонзаг сложи ръка на рамото на Шаверни и промълви:

— Внимавай, братовчеде, попрекалил си с пиенето!

— Напротив, ваше височество — прошепна Езоп II на ухото му, — аз пък намирам, че братовчедът не е пил достатъчно. Повярвайте ми, знам го от опит!

Гонзаг подозрително го изгледа.

Гърбавия се смееше и клатеше глава с вид на човек, който си знае работата.

— Добре, може и да си прав — рече Гонзаг. — Предавам ти го.

— Благодаря, ваше височество — отвърна Езоп II, после с чаша в ръка се приближи до малкия маркиз и добави: — Ще благоволите ли да се чукнете с мен? Предлагам ви реванш!

Шаверни се разсмя и протегна чашата си.

— За венчавката ви, прекрасни годенико! — извика Гърбавия.

И двамата седнаха един срещу друг, заобиколени тутакси от своите покровители и секунданти. Бакхусовият дуел помежду им започваше отново.

Всеки от присъствуващите в салона, където до този момент веселието едва-едва бе мъждукало, почувствува как на душата му олеква, сякаш непосилно бреме изведнъж бе паднало от плещите му. Лагардер бе несъмнено мъртъв, щом не беше сдържал дръзкото си обещание. Лагардер, жив и неявил се на уречената среща, това бе просто немислимо!

Самият Гонзаг вече не се съмняваше в това, и ако нареди на Пейрол да излезе и провери постовете, то бе само от прекомерна италианска предпазливост. Предпазливостта никога не вреди. На стоящите на стража наемни убийци им бе платено за цялата нощ, тъй че нищо не им костваше да ги оставят на постовете им. Колкото повече страх бяха брали, толкова по-весели бяха сега. Едва сега празненството започваше истински. Възвръщаше се апетитът, жаждата също. Подтисканото до този миг веселие сега неудържимо бликаше отвсякъде. По дяволите, та благородниците вече дори не помнеха, че са треперили от страх, а нашите банкери бяха смели като Цезар!

Всеизвестно е обаче, че всяко нелепо и заслужаващо присмех положение изисква изкупителна жертва. За такава жертва бе избран клетия дебеланко Ориол, който трябваше да изкупи всеобщото малодушие. Закачаха го, дразнеха го и всеки най-безцеремонно му приписваше собствената си слабост и преживени страхове. Ориол единствен бе треперил от страх, такъв беше окончателният извод, до който стигнаха господата. Той се противеше колкото му сили държат и предизвикваше всички на дуел.

— Дамите! Дамите! — разнесоха се викове. — Защо не повикате дамите?

По знак на Гонзаг, Hoce отиде да отвори вратата на будоара. Сякаш ято птички излетя от клетката си. Със смях, писъци и превземки, госпожиците нахлуха в салона, като говореха една през друга и се оплакваха от дългото чакане.

Нивел се приближи до Гонзаг и кимна към доня Крус:

— Малката се оказа твърде любопитна! Най-малко десет пъти трябваше да я дърпам от ключалката!

— Боже мой! — възкликна принцът добродушно. — Какво ли толкова би могла да види? Отпратихме ви само за миг, чаровници мои, но то бе единствено във ваш интерес. Вие не обичате деловите разговори.

— За нещо по-специално ли ни повикахте? — извика Дебоа.

— Какво става с годежа? — полюбопитствува Фльори.

А Сидализ, пощипвайки с една ръка мургавата брадичка на Кокардас-мадши, а с другата — пламналата буза на Амабл Паспоал, попита:

— Вие ли сте цигуларите?

— Гръм да ме порази дано! — избоботи Кокардас, вцепенил се като истукан. — Ние сме благородници, хубавице!

При допира на тази нежна и така приятно ухаеща ръчица, брат Паспоал се разтрепера от глава до пети и понечи да каже нещо, но просто глас не му стигна.

— Госпожи — каза Гонзаг, целувайки върха на пръстите на доня Крус, — не искаме да имаме тайни от вас. Ако се лишихме за миг от вашето присъствие, то бе само за да уговорим предварителните условия на сватбата, на която тази нощ ще присъствуваме.

— Вярно е значи! — писнаха в един глас лудетините. — Някоя комедия ли ще гледаме?

Гонзаг протестиращо махна с ръка.

— Става дума за напълно сериозен брачен съюз — подчерта той внушително, сякаш самото място и антуражът не опровергаваха предостатъчно думите му. — После се наведе към доня Крус и добави: — Време е да предупредите вашата приятелка.

Доня Крус го погледна с обезпокоен вид.

— Обещахте ми нещо, ваше височество — промълви тя.

— Ще изпълня всичко, което съм обещал — отвърна Гонзаг и докато я изпращаше до вратата, добави: — Дори и да откаже, аз няма да се отметна от думата си. Но заради самата нея и заради още някого, когото не искам да назова, молете се тя да приеме!

Доня Крус не знаеше нищо за съдбата на Лагардер и Гонзаг разчиташе точно на това. Тя дори не подозираше докъде е способен да стигне в лицемерието си този безбожен Тартюф. И при все това, преди да прекрачи прага на будоара, тя се спря и умоляващо прошепна:

— Ваше височество, нито за миг не съм се усъмнила, че ви ръководят благородни и достойни за вас подбуди, но от снощи стават наистина много странни неща. Ние сме само две бедни девойки и нямаме нужния опит, за да разплитаме загадки. От приятелски чувства към мен, ваше височество, и от състрадание към това клето дете, което обичам, и което е съсипано от мъка, ми кажете само думица, една-единствена думица, която ще ми помогне да разбера и ще ми послужи като аргумент срещу нейното упорство. Бих била много по-убедителна, ако можех да И кажа по какъв начин тази сватба ще съхрани живота на оногова, когото обича.

— Нима ми нямате доверие? — прекъсна я Гонзаг с укорителен тон. — И нима тя ви няма доверие? Щом вярвате в уверенията ми, уверете я, за да ви повярва и тя! И побързайте — повиши той властно тон, — чакам ви!

После й се поклони и доня Крус излезе. Междувременно врявата в салона ставаше все по-оглушителна. Чуваха се само весели викове и гръмък смях.

— Браво, Шаверни! — крещяха едни.

— Смелост, гърбушко! — деряха се други.

— Чашата на Шаверни беше по-пълна!

— Без шмекерии! Това е двубой не на живот, а на смърт!

— Ще се погубят! — пищяха дамите. — Те са луди!

— Ако наистина има толкова сини акции, колкото разправят — промърмори Нивел, — искам да ви заявя, че винаги съм изпитвала слабост към гърбавите!

— За бога, как само се наливат!

— Истински фунии! Сюнгери!

— Ама че ями! Браво, Шаверни!

— Смелост, гръбльо! Какви ти ями, същински бездни!

Езоп II, наречен още Йон, и малкият маркиз бяха заобиколени от плътна тълпа зрители, която набъбваше с всеки изминат миг. За тази нощ това бе второто им стълкновение.

Датиращото от онази епоха нашествие на английските нрави бе разпространило модата на пиянските турнири.

До тях се търкаляха дузина празни бутилки, които недвусмислено свидетелствуваха за съкрушителните удари, понесени, или по-скоро погълнати от двете враждуващи страни. Шаверни беше блед като платно и налените му с кръв очи сякаш всеки миг се канеха да изскочат от орбитите си. Но той беше свикнал с подобни схватки. Въпреки тънката си снага и привидно ограничения капацитет на стомаха си, маркизът беше опасен събутилник. Подвизите му бяха безчет. Гърбавия, напротив, беше силно зачервен и очите му неистово блестяха. Той се въртеше и не млъкваше нито за миг, което, както всеки знае, е много неблагоприятно условие. Дърдоренето опиянява почти толкова, колкото и самото вино. Има ли сериозна среща, всеки шампион на бутилката трябва да бъде ням. Ами тъй де, я вижте рибите! Щастието като че ли клонеше на страната на малкия марки.

— Залагам сто пистола за Шаверни! — извика Навай. — — Гърбавия ще се върне под наметалата!

— Държа — отвърна Гърбавия, като се олюля в креслото си. Това не убягна от погледа на Нивел, която извика:

— Залагам портфейла си за маркиза!

— А колко има в портфейла? — поинтересува се Езоп II между две големи глътки.

— Пет синички… Цялото ми състояние, уви!

— Държа ги срещу десет! — извика Гърбавия. — Дайте вино…

— Коя ти харесва най-много? — пошушна Паспоал на ухото на своя доблестен приятел, оглеждайки последователно Сидализ, Нивел, Фльори, Дебоа и другите госпожици.

— Гръм да ме порази дано! — възкликна Кокардас-младши, който не сваляше очи от Гърбавия. — Негова милост ще вземе да се удави накрая. Познавам само един човек, който може да пие така!

Езоп II стана от мястото си и за миг на всички им се стори, че ще падне. Той обаче най-невъзмутимо се настани върху масата, обгръщайки присъствуващите с циничния си подигравателен поглед.

— Нямате ли по-големи чаши? — извика той и запокити своята надалеч. — С тези лешникови черупки можем и да осъмнем!