Пол Февал
Гърбавия (56)

IV. Стари познати

Този път наистина сме принудени да обясним на читателя какво търсеше господин Пейрол в килията на Кокардас и Паспоал, тъй като на този интригант не му беше останало време сам да изложи причините за посещението си.

Вече знаем, че нашите двама смелчаци трябваше да се явят като свидетели пред Огнения съд на Шатле. Това обаче изобщо не влизаше в сметките на принц дьо Гонзаг. Пейрол имаше за задача да им направи някои предложения, толкова съблазнителни, че да заглушат всяко угризение на съвестта им: по хиляда пистола на всеки, броени в звонкови монети и в предплата, при това не дори за да обвинят Лагардер, а просто за да заявят, че в нощта на убийството не са се намирали в околностите на замъка Кайлюс. Според Гонзаг пазарлъкът беше повече от сигурен, тъй като не се и съмняваше, че Кокардас и Паспоал не припираха кой знае колко да признаят пребиваването си по тези места.

Но да видим сега как на господин Пейрол изобщо не му бе дадена възможност да прояви дипломатическите си заложби.

Докато малкият маркиз, едва сдържайки смеха си, лека-полека се измъкваше изпод жакета на Паспоал, Пейрол, чието внимание бе изцяло погълнато от действията на двамината храбреци, продължаваше да стои с гръб към купчината слама. Шаверни намигна и направи знак на съдружниците си. Те бавно пристъпиха напред.

— Гръм да ме порази дано! — изръмжа Кокардас, сочейки с пръст дупката на тавана. — Малко лекомислено е да затваряте двамина благородници в една толкова немарливо покрита килия!

— Благоприличието все по-малко и по-малко се съблюдава — сдържано отбеляза Паспоал.

— Слушайте, приятелчета, без номера! — извика Пейрол, обхванат от смътно безпокойство, виждайки ги да се приближават застрашително, единият отляво, а другият отдясно. — Принудите ли ме да извадя шпага…

— Ама че го рече! — въздъхна Паспоал. — Шпага щял да вади!

— И то срещу хора обезоръжени! — додаде Кокардас. — Туй е недопустимо, кълна се в брадата божия!

Те продължаваха да се приближават. Преди да повика тъмничарите, нещо, което неминуемо щеше да провали преговорите, Пейрол реши да подкрепи думите си с действия. Той се хвана за шпагата и каза:

— Хайде, приятелчета, какво чак толкоз се е случило! Опитали сте се да избягате през онази дупка, стъпвайки един другиму по раменете си, но не сте успели. Спрете! — извика той. — Само още една крачка и вадя шпагата!

Но върху дръжката на шпагата вече имаше и друга ръка, освен неговата. И тази ръка, изнежена и нагиздена с изпомачкани дантели, принадлежеше на маркиз дьо Шаверни, който незабелязано беше успял да се измъкне от скривалището си. Шпагата на довереника най-неочаквано се озова в ръката на маркиза, който пипна Пейрол за яката и като опря острието й в гърлото му, тихо изръмжа:

— Само да гъкнеш и си мъртъв, разбойнико!

На устните на Пейрол изби пяна, но той не пророни нито дума. С помощта на корделите си, Кокардас и Паспоал го овързаха за по-кратко време, отколкото ни беше нужно, за да го опишем.

— А сега? — обърна се Кокардас към малкия маркиз.

— Сега застани от дясната страна на вратата — разпореди се Шаверни, — а този почтен момък нека застане отляво, и когато тъмничарите влязат, с две ръце — за гърлото!

— Ба! Нима ще влязат? — удиви се Кокардас.

— По местата! Господин Пейрол ще ни послужи за примамка. Двамата приятели начаса се залепиха до стената от двете страни на вратата. Шаверни, който продължаваше да държи върха на шпагата под брадичката на Пейрол, му заповяда да вика за помощ. Пейрол се подчини. Тъмничарите тутакси нахълтаха в килията. На Паспоал му се падна ключарят, а на Кокардас — пазачът. Двамата глухо изхъркаха, после, полуудушени, притихнаха. Шаверни затвори вратата на килията, измъкна от джоба на ключаря едно въже и набързо им завърза ръцете.

— Гръм да ме порази! — извика Кокардас. — Никога досега не съм срещал по-симпатичен маркиз от вас, ей богу!

Паспоал веднага присъедини по-умерените си поздравления към думите на своя доблестен приятел. Но Шаверни бързаше.

— На работа, още не сме стъпили на паветата! — извика той. — Гасконецо, съблечи ключаря както го е майка родила и намъкни дрипите му! Ти, друже, стори същото с пазача!

Кокардас и Паспоал се спогледаха.

— Ето нещо, което много ме смущава! — промърмори гасконецът, почесвайки се по ухото. — По дяволите, не знам дали подобава на благородници да…

— Аз все пак обличам дрехите на най-долния негодник, когото познавам! — прекъсна го възмутен Шаверни, лишавайки Пейрол от разкошния му жакет.

— Благородни ми друже — престраши се да напомни Паспоал, — та не обличахме ли вчера…

Със страховит жест Кокардас го накара да млъкне.

— Дръж си езика зад зъбите, гълъбче! — рече той. — Заповядвам ти да забравиш този мъчителен момент. Пък и освен това го сторихме единствено заради онзи малък непрокопсаник!

— Днес също го правим заради него.

Кокардас тежко въздъхна и съблече ключаря, който кротуваше с натикан в устата парцал. Брат Паспоал направи същото с пазача и много скоро тоалетът на нашите двамина храбреци беше завършен. Не ще и съмнение, че още от времето на Юлий Цезар, който, както твърдят, бил основателят на тази древна крепост, стените на Шатле никога не бяха виждали тъмничари с по-изискана външност. Шаверни, от своя страна, беше навлякъл жакета на господин Пейрол.

— Деца мои — рече той, продължавайки да играе ролята на довереника на принц дьо Гонзаг, — изпълних дълга си по отношение на онези двамина окаяници и сега ви моля да ме съпроводите до уличката порта.

— Приличам ли поне малко на тъмничар? — попита Паспоал.

— До неузнаваемост! — отвърна маркизът.

— А аз? — избъбра Кокардас-младши, без дори да се опитва да прикрие огорчението си. — Приличам ли донякъде на ключар?

— Като две капки вода! — успокои го Шаверни. — Да тръгваме, трябва да отнеса писмото!

Тримата излязоха от килията, превъртайки два пъти ключа в бравата, без да забравят да пуснат и резетата. Здраво вързани и със запушена уста, Пейрол и двамата тъмничари останаха вътре. Историята пази мълчание по повод на размишленията им, произтичащи от това неприятно и мъчително стечение на обстоятелствата. Междувременно нашите трима затворници преминаха безпрепятствено първия коридор, което не бе никак трудно, като се вземе предвид, че там нямаше жива душа.

— Не си вири чак толкова главата, друже Кокардас! — каза Шаверни. — Страх ме е, че някой ще ни заподозре заради разбойническите ти мустаци.

— Гръм да ме порази дано! — възмути се храбрият гасконец. — И на кайма да ме накълцате, пак няма да ме лишите от привлекателната ми външност!

— Тя ще си отиде, чак когато влезем в гроба! — додаде брат Паспоал.

Шаверни нахлузи вълненото кепе на ушите на гасконеца и му показа как да държи ключовете. Скоро стигнаха до вратата на вътрешния двор. Той просто гъмжеше от народ. Днес в Шатле цареше невиждана суматоха: в очакване на следобедното заседание, маркиз дьо Сегре даваше в регистратурата обед на своите заместник-съдии. Разнасяха се покрити с кърпи ястия, мангали и кофички за шампанско, конто идваха от кръчмата „При сукалчето“, построена преди две години в самата крепост Шатле от готвача Льо Прьо.

Нахлупил шапката ниско над очите си, Шаверни мина пръв.

— Приятелю — обърна се той към вратаря на вътрешния двор, — тук, в номер девет, в дъното на коридора, са затворени двама опасни престъпници. Отваряйте си очите!

Вратарят смъкна кепето си и промърмори нещо неразбрано. Кокардас и Паспоал на свой ред безпрепятствено прекосиха вътрешния двор. В караулното помещение Шаверни се държеше като човек изключително любопитен, който за първи път посещава затвор. Той най-обстойно разгледа всеки предмет и зададе куп идиотски въпроси с много сериозен вид. Показаха му и походното легло, на което десетина минути си е почивал граф Хорн, в компанията на своя приятел, абат Ла Метри, след приемане на последното причастие. Това като че ли живо го заинтригува. Оставаше им да прекосят само двора, но току пред прага му Кокардас-младши едва не просна на земята един прислужник от „При сукалчето“, който носеше някакъв сладкиш с бадемов крем. Нашият юначага изтърва едно оглушително „Бог да те убие!“, което накара всички да се обърнат. Брат Паспоал се разтрепера от глава до пети.

— Приятелю — тъжно поклати глава Шаверни, — детето не го направи нарочно и ти спокойно можеше да се въздържиш и да не сквернословиш по адрес на името господне.

Кокардас виновно наведе глава. Полицейските агенти останаха с впечатлението, че са видели един изключително почтен и богобоязлив млад благородник.

— Не го познавам този гасконски ключар — промърмори вратарят на стражницата, — но, рогатите ги взели тез гасконци, врат се вече къде ли не!

Точно в този момент портата се отвори, за да даде път на един великолепен печен фазан, основно ястие в обеда на маркиз дьо Сегре. Не можейки повече да сдържат нетърпението си, Кокардас и Паспоал с един скок се озоваха на улицата.

— Спрете ги! Спрете ги! — развика се Шаверни.

Вратарят се втурна подире им, но тутакси рухна възнак, покосен от тежката връзка ключове, която Кокардас запокити в лицето му. Нашите двама приятели си плюха на петите и скоро изчезнаха зад кръстовището Лантерн.

Каретата, която беше докарала господин Пейрол, продължаваше да чака пред портата. Шаверни позна ливреите на Гонзаг; без да се бави нито за миг, той скочи на стъпалото на каретата, продължавайки да крещи колкото му глас държи:

— Дръжте ги, по дяволите! Не виждате ли, че бягат! А някой бяга ли, не му е чиста работата! Спрете ги! Дръжте ги! — И като се възползува от настъпилата суматоха, той се наведе през другата вратичка и заповяда: — Карай в двореца, разбойнико! В галоп!

Конете потеглиха в тръс. Когато каретата сви по улица „Сен Дени“, Шаверни избърса плувналото си в пот чело и се хвана за корема от смях. Господин Пейрол не само че му бе предоставил пълна свобода, но също и карета, за да стигне, без да се преуморява излишно, до предназначението си.

Нямаше никакво съмнение, това бе същата онази стая със строга и мрачна наредба, в която на утрото преди свикването на семейния съвет за първи път видяхме принцеса дьо Гонзаг. Стаята продължаваше да носи външните белези на траур: тук бе олтарът, обвит с черен креп, където всекидневно се отслужваше панихида в памет на покойния херцог дьо Ньовер, и над него все така се издигаше големият кръст, осветен от пламъка на шест непрестанно горящи свещи. Нещо обаче се бе променило. Плах и все още едва доловим радостен повей бе разведрил зловещата обстановка; нечия неведома усмивка топло мъждукаше в непрогледния доскоро мрак на траура.

От двете страни на олтара пъстрееха цветя, макар че до началото на май, когато беше рожденият ден на покойния съпруг, имаше още много време. Дръпнатите завеси на южните прозорци свободно пропускаха ласкавите лъчи на есенното слънце. На прозореца висеше клетка, в която чуруликаше красива птичка, същата, която вече видяхме и чухме да пее на приземния прозорец, гледащ към ъгъла на улиците „Сент Оноре“ и „Шантр“. Да, това бе същата онази птичка, която някога разсейваше самотата на прекрасната непозната, чието загадъчно съществование не даваше мира на госпожите Балао, Дюран, Гишар, а и на всички клюкарки от квартала на Пале Роаял.

Макар и ранно утро, в молитвената стая на принцесата имаше много хора. Съвсем млада, възхитително красива девойка спеше на една ниска софа. Изящно изваяното й лице оставаше в полусянка, но слънчевите лъчи свободно лудуваха в пищните вълни на разкошната й кестенява коса с искрящ оттенък на старо злато. Молитвено събрала длани и със сълзи на очи, до нея стоеше права първата камериерка на принцесата, добрата Мадлен Жиро.

Мадлен Жиро току-що бе признала на госпожа дьо Гонзаг, че чудодейното предупреждение, което принцесата беше намерила в часослова си на страницата на Miserere, гласящо: „Елате да защитите дъщеря си!“, и което след цели двайсет години й бе припомнило съкровения девиз на толкова щастливи срещи и юношеска нежност, девизът на Ньовер: „Аз съм тук!“, беше сложено там от самата Мадлен със съучастничеството на Гърбавия. Вместо да я смъмри, принцесата я беше разцелувала. Мадлен беше толкова щастлива, сякаш бе намерила собственото си дете. Принцесата седеше в другия край на стаята, заобиколена от две жени и едно момче. До тях се виждаха пръснатите листове на някакъв ръкопис, както и ковчежето, в което вероятно се беше намирал: ковчежето и ръкописът на Орор. Тези редове, писани с пламенната надежда, че някой ден ще се озоват в ръцете на непозната, но любима майка, най-сетне бяха стигнали до своето местоназначение. Принцесата вече ги беше прочела. Това ясно личеше по очите и, зачервени от щастливи, нежни сълзи.

Колкото до начина, по който ковчежето и сладкопойната птичка се бяха озовали в двореца на Гонзаг, излишно е да си задаваме въпроси. Едната от двете жени беше почтената Франсоаз Беришон, а момчето, което мачкаше в ръце каскета си с едновременно лукав и смутен вид, се казваше Жан-Мари. Да, това беше пажът на Орор, същото простодушно и неблагоразумно дете, което беше заставило баба си да напусне своя пост, за да я предаде в плен на сплетниците от улица „Шантр“. Другата жена стоеше малко по-встрани. Под воала и веднага бихте разпознали дръзкото и очарователно лице на доня Крус. В този миг върху него беше изписано дълбоко и искрено вълнение. Говореше Франсоаз Беришон.

— Този тук не ми е син — обясняваше тя с най-мъжествения си тембър, сочейки Жан-Мари. — Това е синът на моето бедно момче. Мога да уверя госпожа принцесата, че моят Беришон беше съвсем друга работа. Беше висок само пет стъпки и десет пръста, но смелост имаше и за продан. Загина на война.

— Казвате, че сте служила у Ньовер, така ли, добра жено? — прекъсна я принцесата.

— Както и всички Беришоновци, от баща на син, откакто свят светува! — отвърна Франсоаз. — Мъжът ми беше оръженосец на херцог Амори, бащата на херцог Филип. Бащата на мъжа ми, който се казваше Гийом-Жан-Никола Беришон…

— Вашият син ли беше онзи, който ми донесе писмото в замъка Кайлюс? — прекъсна я отново принцесата.

— Да, милостива госпожо, той беше. Бог ми е свидетел, че цял живот си спомняше тази вечер. Самият той много често ми е разказвал как тогава срещнал в Анския лес някоя си Марта, ваша бивша гувернантка, която се грижела за детенцето. Марта го познала, тъй като вече го била виждала в замъка на нашия млад херцог, когато идвала да носи писмата ви. Та познала го тя и му рекла: „В замъка Кайлюс има един човек, дето знае всичко. Ако видиш госпожица Орор, кажи и много да се пази!“. После го хванали войниците, но благодарение на бога скоро го пуснали да си върви. Точно тогава за първи път видял кавалера дьо Лагардер, за когото толкова се говореше по онова време. Каза ни: „Хубав е като свети Арахангел Михаил, дето е изографисан в Тарбската църква!“

— Да, хубав е — промълви замислено принцесата.

— И смел! — добави Франсоаз с внезапно въодушевление. — Същински лъв!

— Истински лъв! — рече да я подкрепи Жан-Мари.

Но Франсоаз го стрелна със сърдит поглед и той млъкна. После добрата женица продължи:

— Беришон, моето бедно момче, ни съобщи, че Лагардер и Ньовер имали уречена среща, за да се бият, и че Лагардер в продължение на цял половин час защитавал Ньовер срещу повече от двайсет въоръжени до зъби негодници, да ме прощава госпожа принцесата за думата!

Орор дьо Кайлюс й направи знак да млъкне. Нямаше сили да понесе бремето на толкова скръбни спомени. Плувналите й в сълзи очи се обърнаха към олтара със свещите.

— Филип — промълви тя, — съпруже мой любими, та това беше вчера! Годините отминаха като часове! Да, това бе вчера! Раните в душата ми кървят и не искат да зараснат.

В очите на доня Крус, която с благоговение съзерцаваше тази неописуема мъка, припламнаха искри. Във вените й течеше онази гореща кръв, която кара сърцето да бие по-учестено и въздига душата до висините на себеотрицанието.

Франсоаз майчински поклати глава и рече:

— Времето си е време и си минава! На този свят всички сме смъртни и човек не трябва да се съсипва по миналото.

Продължавайки да върти шапката си в ръце, Беришон с удивление си помисли:

— Виж я ти какъв проповедник се извъди моята бабичка!

— Случи се тъй — поде отново Франсоаз, — че когато кавалерът дьо Лагардер дойде на село, има вече пет-шест години оттогава, за да ме пита дали искам да служа на дъщерята на покойния херцог, аз веднага се съгласих. Защо ли? Защото Беришон, синът ми, вече ми беше казал как е станало всичко. Преди да издъхне, херцогът повикал кавалера по име и му казал: „Братко! Братко мой!“

Принцесата притисна ръце към гърдите си.

— И още нещо — продължи Франсоаз. — Казал му: „Ще бъдеш баща на дъщеря ми и ще отмъстиш за мен!“ Беришон никога не е лъгал, милостива госпожо. Пък и какъв ли интерес би имал да лъже? И така, ние с Жан-Мари заминахме. Кавалерът дьо Лагардер смяташе, че госпожица Орор е вече доста голяма, за да живее сама с него.

— И точно заради това искаше тя да си има паж — намеси се Жан-Мари.

Франсоаз повдигна рамене с усмивка и снизходително промърмори:

— Бъбривичко си е детето, тъй че моля да му простите, милостива госпожо. Та така, заминахме ние за Мадрид, дето е столица на испанската страна. Ах, кълна се, сълзите сами бликнаха от очите ми, когато зърнах клетото дете! Цялото на младия господар! Но — млък! Трябваше да си затваряме устата. По този въпрос господин кавалерът беше непреклонен.

— И през цялото време, докато бяхте с тях — прекъсна я принцесата с неуверен глас, — този човек, господин дьо Лагардер?…

— Всемогъщи боже! — извика Франсоаз и сбръчканото й лице стана кръв червено. — Не, милостива госпожо, не, кълна се в спасението си! Кой знае, може би и аз щях да говоря като вас, понеже сте майка, но, виждате ли, за тези шест години аз обикнах господин кавалера почти толкова, ако не и повече от това, което ми е останало като семейство. И ако някой друг, освен вас, се беше опитал да намекне за подобно нещо… Но моля ви да ми простите — сепна се тя, приклякайки в тромав реверанс, — ето, че взех да забравям пред кого говоря. Но знайте, госпожо, че той е светец и при него дъщеря ви беше на също толкова сигурно и безопасно място, колкото и ако се намираше при собствената си майка. То не беше уважение, то не беше доброта, то не беше нежност, тъй чиста и блага!

— Похвално е, че защитавате оногова, който не заслужава да бъде обвиняван — хладно произнесе принцесата. — Но разкажете ми по-подробно! Самотно ли живееше дъщеря ми?

— Беше сама, винаги сама, та дори и прекалено сама, щом понякога се стигаше дотам, че да си поплаква. И въпреки това, ако ме бяха послушали…

— Какво искате да кажете? — попита Орор дьо Кайлюс. Франсоаз стрелна с крайчеца на окото си доня Крус, която стоеше все така неподвижно.

— Чуйте да ви кажа тогава! — заяви решително почтената старица. — Момиче, което пееше и танцуваше на „Пласа Санта“, не можеше да бъде нито достойна, нито подходяща компания за наследницата на един херцог…

Принцесата се обърна към допя Крус и видя, че в дългите й мигли блеснаха сълзи.

— Нямате ли други упреци към вашия господар? — попита тя.

— Упреци ли?! — извика Франсоаз. — Та това не е и упрек, девойчето и без това не идваше кой знае колко често, пък и аз винаги намирах начин да ги наблюдавам…

— Благодаря ви, добра жено, можете да си вървите — прекъсна Я принцесата. — От днес нататък вие и вашият внук принадлежите към моя дом.

— На колене! — избоботи Франсоаз Беришон и енергично блъсна Жан-Мари в гърба.

Принцесата с жест възпря този изблик на признателност и по неин знак Мадлен Жиро изведе старата жена и нейния наследник. Доня Крус също се отправи към вратата.

— Къде отивате, Флор? — попита принцесата.

Доня Крус помисли, че не е чула добре.

— Нали така ви нарича тя? — продължи принцесата. — Елате, Флор, искам да ви целуна.

И тъй като младата девойка се колебаеше, принцесата стана и я притисна в прегръдките си. Доня Крус почувствува сълзи да обливат лицето й.

— Тя ви обича — прошепна щастливата майка. — Пише го и тези страници, с които никога вече няма да се разделя; пише го в страниците, в които тя е вложила цялата си душа. Вие сте нейното циганче, нейната първа приятелка. Вие сте по-щастлива от мен, защото сте я видяла дете. Трябва да е била много красива! Разкажете ми за това, Флор. — И без да й остави време да отговори, тя продължи с буйна, неудържима майчина страст: — Искам да обичам всичко, което обича и тя. Обичам те, Флор, моя втора дъще! Целуни ме! А ти, ти би ли могла да ме обикнеш? Ако знаеше само колко съм щастлива, как бих искала цялата земя да се възрадва! Дори този човек, чуваш ли, Флор, дори човекът, който ми отне сърцето на моята дъщеря… Е, добре, ако тя поиска, сигурна съм, че ще обикна и него!