Пол Февал
Гърбавия (46)

VII. Празното място

Господин Пейрол, почти незачитан като представител на домакина, виждаше авторитета си напълно пренебрегнат. Шаверни и още двама-трима вече нееднократно бяха проявявали подчертан интерес към ушите му. Той бе абсолютно безпомощен да укроти врявата. От другата страна на вратата, примрялата от страх Орор горчиво се каеше, че е напуснала убежището си. Дяволитата и безстрашна доня Крус се смееше от сърце. — Нужно бе къде-къде повече, за да я уплашат! Тя духна свещите, осветяващи будоара, но не заради себе си, а за да не може никой от салона да види приятелката й.

— Погледни! — подкани я тя, посочвайки дупката на ключалката. Но от любопитството на Орор не беше останала и следа.

— Още дълго ли смятате да ни пренебрегвате заради онази госпожичка? — поинтересува се Сидализ.

— То поне да имаше защо! — добави Дебоа.

— Виж ти, маркизите ревнуват — помисли доня Крус на глас.

Орор гледаше през ключалката.

— Тези ли са маркизите? — усъмни се тя.

Доня Крус сви рамене със самонадеян вид и заяви:

— Ти не познаваш кралския двор.

— Доня Крус! Доня Крус! Искаме доня Крус! — скандираха в салона.

Циганката лекомислено и гордо се засмя.

— Искат ме! — прошепна тя.

В този миг разтърсиха вратата. Орор живо отскочи назад. Доня Крус също се отдръпна, после на свой ред надзърна през ключалката и прихна:

— Олеле, ама че мутра е направил клетият Пейрол!

— Вратата упорствува — отбеляза Навай.

— Чух някой да говори зад нея — добави Hoce.

— Лост, дайте лост!

— А защо не и топ? — полюбопитствува Нивел, събуждайки се наполовина.

Ориол едва не се задави от смях.

— Предлагам нещо по-добро! — извика Шаверни. — Една серенада!

— С чаши, ножове, бутилки и чинии — додаде Ориол, любувайки се на Нивел, която отново се бе унесла в дрямка.

— Малкият маркиз е просто очарователен! — прошепна доня Крус.

— Но кой от всичките е той? — попита Орор като се приближи до вратата.

— Не виждам вече Гърбавия — промърмори циганката вместо отговор.

— Готови ли сте? — извика в този момент Шаверни.

Орор, която отново бе долепила око до ключалката, се мъчеше да разпознае своя обожател от calle „Реал“, но в салона цареше такава суматоха, че усилията и оставаха напразни.

— Кой е маркизът? — попита тя отново.

— Най-пияният от всички — отвърна й този път доня Крус.

— Готови сме! Готови сме! — гръмна хорът на изпълнителите. Почти всички бяха станали на крака, дамите също, като всеки бе хванал някакъв импровизиран инструмент. Сидализ държеше един мангал, по който Дебоа думкаше колкото й сили държат. Врявата, бе невъобразима още преди да е започнала самата песен.

Опиталият се да им отправи плах укор Пейрол, беше сграбчен от Навай и Жирон и окачен временно на една висока закачалка.

— Кой ще пее?

— Шаверни! Шаверни ще пее!

И предаван от ръка на ръка, малкият маркиз беше изблъскан до вратата. В този миг Орор го позна и отскочи назад като ужилена.

— Ба! — възкликна доня Крус. — Че какво толкоз, само дето си е пийнал малко! Такава е модата в кралския двор. Ах, обаятелен е, бога ми!

С пиянски жест Шаверни призова към тишина. Всички се умълчаха.

— Госпожици и господа — каза той, — преди всичко обаче държа да ви обясня моето положение.

Думите му бяха посрещнати с гръмки дюдюкания.

— Никакви речи! Или пей, или мълчи!

— Положението ми е много просто, макар че на пръв поглед би могло да ви се стори…

— Долу Шаверни! Предлагам бас! Да окачим Шаверни до Пейрол!

— И знаете ли защо искам да ви обясня положението си? — продължи малкият маркиз с невъзмутимото упорство на пияниците. — Защото моралът…

— Долу моралът!

— И обстоятелствата…

— Долу обстоятелствата!

Сидализ, Дебоа и Фльори се въртяха около него досущ като вълчици. Нивел спеше.

— Щом не искаш да пееш, рецитирай ни стихове от трагедии! — извика Навай.

Разнесоха се бурни протести.

— Попей ни — добави Hoce, — а после ще ти позволим да ни обясниш положението си.

— Заклевате ли се? — попита Шаверни сериозно.

Всеки зае позата на Хораций^[1] от сцената с клетвата.

— В такъв случай ме оставете по-напред да ви обясня положението си — заяви Шаверни.

Доня Крус се превиваше от смях. В салона обаче започваха да се дразнят. Чуваха се предложения да обесят Шаверни през прозореца за краката. В XVIII век също си правеха много приятни шеги.

— Няма да ви отнема много време — не мирясваше малкият маркиз. — Всъщност положението ми е от ясно — по-ясно. Не познавам жена си, тъй че не мога и да я мразя. И понеже общо взето обичам жените, значи това е брак по любов.

— Пей! Пей! Пей! — нетърпеливо прогърмяха двайсетина гласа. Шаверни взе чинията и ножа от ръцете на Таран.

— Това са няколко кратки стихчета, съчинени от един млад човек — обяви той.

— Пей! Пей! Пей!

— Много са лесни, внимавайте само за припева! — добави маркизът и като си тактуваше с ножа върху чинията, запя:

Има ли дама

мъже двама —

хулят я,

не й е лесно!

Но и да си двуженец

според мене е нечестно,

защото в Париж

днес всяка жена

просто няма цена!

— Не е зле! Никак даже не е зле! — одобри публиката.

— Ориол знае днешния им курс!

— Припева! Припева!

Но и да си двуженец

според мене е нечестно,

защото в Париж

днес всяка жена

просто няма цена!

— Кой ще ми даде да пийна нещо? — сепна се Нивел.

— Как намирате това, чаровнице? — попита Ориол.

— По-глупаво не може и да бъде!

— Браво! Браво!

— Хайде, не се бой! — успокояваше доня Крус клетата Орор, притискайки я в обятията си.

— Вторият куплет! Смелост, Шаверни!

Маркизът послушно подхвана:

В банката

на регента ни добрички,

има всичко,

само не парички.

При това непочтително начало, Пейрол така отчаяно подскочи, че сам се откачи и се пльосна по корем на пода.

— Господа, господа! — извика той, изправяйки се на крака. — В името на негово височество принц дьо Гонзаг…

Никой обаче не го чуваше.

— Това е лъжа! — викаха едни.

— Истина е! — крещяха други.

— Господин Ло е струпал в мазето си всички съкровища на света!

— Стига политика!

— Точно така!

— И дума да не става!

— Да живее Шаверни!

— Долу Шаверни!

— Затъкнете му устата!

— Препарирайте го!

Дамите усърдно трошаха чинии и чаши.

— Шаверни, ела да ме целунеш! — извика Нивел.

— И таз добра! — възнегодува нисичкият дебел посредник.

— Той вдига курса заради нас — промърмори Нивел и отново затвори очи. — Много е миличко туй маркизче. Каза, че жените в Париж нямали цена, но и това не е достатъчно скъпо. Мъжете до един са изполичари. Усетя ли, че някой мъж е скътал дори един пистол на дъното на кесията си, просто побеснявам!

В будоара, захлупила лице в шепите си, Орор прошепна с неестествен глас:

— Мраз сковава душата ми само при мисълта, че искат да ме тласнат в обятията на такъв човек…

— Ба! — усмихна се доня Крус. — Аз пък на драго сърце бих се заела да го направя кротък като агънце. Но как, нима наистина не ти харесва?

— Отведи ме оттук! Искам да прекарам остатъка от нощта в молитви!

Тя се олюляваше и доня Крус се видя принудена да я подкрепя. Циганката имаше най-отзивчивото сърчице на света, но изобщо не споделяше отвращението на дружката си. За нея това беше същият Париж, за който някога бе мечтала.

— Хайде, ела! — рече тя, докато, възползувайки се от едно кратко затишие, Шаверни със сълзи на очи молеше да му позволят да обясни положението си.

На слизане по стълбите, доня Крус каза:

— Трябва да печелим време, сестрице. Преструвай се на покорна и разчитай на мен! По-скоро сама ще се оженя за този Шаверни, отколкото да те изоставя в неволя!

— Наистина ли би го сторила за мен? — извика Орор в порив на простодушна признателност.

— Боже мой, разбира се! Хайде, помоли се, щом от това ти става по-леко. Ще дойда да те видя веднага, щом успея да се измъкна.

И палавата доня Крус безгрижно изприпка обратно по стълбата, вдигнала в ръка чашата си с шампанско.

— Вярно, друго е да те принуждават… — промърмори тя. — С този Шаверни човек рискува да прекара живота си в смях.

Пред вратата на будоара, доня Крус се спря и се ослуша. Малкият маркиз тъкмо се възмущаваше:

— Но нали ми обещахте, че ще мога да ви обясня положението си?

— Никога! Шаверни злоупотребява с нашето положение! Вън Шаверни!

— Господа — обади се Навай, — без друго трябва да нападнем. Малката се подиграва с нас!

Точно този момент избра и доня Крус, за да отвори вратата. Весела и усмихната, тя се появи на прага с високо вдигната в ръка чаша.

Гръмнаха бурни и продължителни ръкопляскания.

— Хайде, господа, повече бодрост! — извика тя като протегна празната си чаша. — Нима наистина си мислите, че вдигате шум?

— Стараем се — каза Ориол.

— Вие сте просто едни окаяни кресльовци! — заяви доня Крус, изпразвайки чашата си на един дъх. — Не се чувате дори зад тази врата!

— Възможно ли е? — ревнаха сконфузени нашите безделници.

А те си въобразяваха, че са способни да попречат на цял Париж да спи.

Шаверни с възхищение съзерцаваше доня Крус.

— Прелестна! — прошепна той. — Божествена!

Ориол понечи да повтори тези думи, защото му се струваха красиви, но Нивел се събуди и го ощипа до кръв.

— Я по-добре си дръжте езика зад зъбите! — посъветва го тя. Той се опита да се измъкне, но дъщерята на Мисисипи се вкопчи в ръкава му.

— Една синя глоба! — отсече тя.

Ориол извади портфейла си и й връчи една нова-новеничка акция, докато Нивел си тананикаше:

Защото в Париж

днес всяка жена

просто няма цена!

Междувременно доня Крус търсеше с поглед Гърбавия. Някакво вътрешно чувство й подсказваше, че въпреки грубите си обноски, този човек беше неин таен съюзник. Тук обаче нямаше кого да попита и опитвайки се да разбере да не би Гърбавия да е излязъл заедно с Гонзаг, тя полюбопитствува:

— Но къде е негово височество?

— Каретата му току-що се върна — отговори влизащият в този момент Пейрол. — Негово височество дава разпорежданията си.

— За цигуларите, без никакво съмнение! — додаде Сидализ.

— Наистина ли ще танцуваме? — извика циганката, цялата пламнала от удоволствие.

Дебоа и Фльори презрително я изгледаха.

— Още помня времето — превзето рече Нивел, — когато идвахме тук и винаги намирахме по нещичко под чиниите си. — Тя вдигна чинията си и продължи: — Нищо! Дори и просено зрънце! Ах, милички, Регентството е в упадък!

— Регентството овехтява — подкрепи я Сидализ.

— Регентството вехне! Та щеше ли Гонзаг да обеднее, ако имахме по две-три синички за десерт?

— Какво е това „синички“? — попита доня Крус.

Човек трудно би могъл да намери подходящи думи, за да опише всеобщото изумление! Представете си една вечеря в Позлатения дом^[2], но вечеря в наши дни, на която присъствуват професионални танцьорки и също толкова професионални мошеници, и представете си, че някоя от тези дами не знае що е ценни книжа. Невъзможно, нали? Е, също толкова неправдоподобна беше и наивността на доня Крус.

Шаверни припряно забърника в джоба си, където се намираше зестрата, и като сграбчи дузина акции, ги пъхна в ръката на циганката.

— Благодаря — каза тя. — Господин дьо Гонзаг ще ви ги върне. — После разстла акциите пред Нивел и другите и с очарователна изисканост добави: — Госпожи, ето ви десерта.

Госпожите прибраха акциите и заявиха, че малката е просто непоносима.

— Хайде, хайде! — продължи доня Крус. — Не трябва негово височество да ни намира заспали. За здравето на господин маркиз дьо Шаверни! Чашата ви, маркизе!

Той протегна чашата си и тежко въздъхна.

— Внимавайте, сега ще ни обясни положението си!

— Да, но не на вас — отвърна Шаверни. — Този път за слушател искам само очарователната доня Крус. Вие не сте достойни да ме разберете!

— И въпреки това всичко е много просто — прекъсна го Нивел. — Вие сте в положението на пиян човек.

Всички прихнаха, а дебелият Ориол едва не се задуши от смях.

— По дяволите! — изруга маркизът и счупи чашата си в масата. — Нима сред вас ще се намери някой достатъчно дързък, за да ми се подиграва? Не, доня Крус, не се шегувам! Тук вие сте като небесна звезда, заблудила се сред панаирджийски фенери!

Думите му предизвикаха бурното възмущение на дамите.

— Прекалено силно! — каза Ориол. — Прекалено силно, бога ми!

— Ти да мълчиш! — сряза го Шаверни. — Сравнението може да засегне само фенерите. Впрочем, аз не говоря на вас. Призовавам господин Пейрол да прекрати непристойните ви крясъци, като ви уверявам, че той ми е харесал само веднъж в живота си: когато висеше на закачалката. Така му прилягаше! — За миг той без да ще дори изпадна в умиление, добавяйки със сълзи на очи: — Ах, чудесно му прилягаше, кълна се! Но да се върнем на моето положение… — сепна се той като взе ръцете на доня Крус в своите.

— Знам го на пръсти, господин маркиз — прекъсна го циганката. — Тази нощ вие ще се ожените за една очарователна жена.

— Очарователна ли? — живо се заинтересува хорът.

— Да, очарователна — повтори доня Крус, — Млада, остроумна, добра и нямаща дори понятие от вашите „синички“.

— Ето, тъй се тъкмят епиграми! — подхвърли Нивел.

— Качвате се на една пощенска карета — обърна се отново доня Крус към Шаверни, — отвличате жена си…

— Ах, де това да бяхте вие, прелестно дете! — прекъсна я малкият маркиз.

Доня Крус напълни чашата му догоре.

— Господа — заяви Шаверни преди да отпие, — доня Крус току-що ми разясни моето положение, и то много по-добре, отколкото аз сам бих го сторил. Положението ми е приказно.

— Пийте по-добре! — разсмя се циганката.

— Позволете ми преди това да споделя една мисъл, която отдавна зрее в мен.

— Да я чуем! Да чуем мисълта на Шаверни! Той стана и като зае поза на оратор, подхвана:

— Господа, вижте колко много незаети столове. Този тук принадлежи на братовчед ми Гонзаг, този е на Гърбавия и доскоро и двата бяха заети. Но този?

Той сочеше креслото, намиращо се точно срещу креслото на Гонзаг. И действително, от началото на вечерята до този момент там не беше сядал никой.

— Ето какво имам на ум — продължи Шаверни. — Искам това кресло да се заеме, искам в него да седне младоженката!

— Правилно! Правилно! — развикаха, се наоколо. — Мъдра мисъл, Шаверни! Младоженката! Младоженката!

Доня Крус понечи да хване ръката на младия маркиз, но вече нищо не бе в състояние да отклони вниманието му.

— По дяволите! — изсумтя той, крепейки се за масата с безредно разпиляна по лицето му коса. — Че какво пък, да не би да съм пиян!

— Пийте и мълчете! — прошепна доня Крус на ухото му.

— На драго сърце ще си пийна, хубавице моя неземна… И бог ми е свидетел, че много искам да си пийна, но не искам да мълча. Искането ми е напълно основателно и произтича от моето положение. Искам младоженката, защото… Ей, вие там, слушайте, де…

— Слушайте! Слушайте! Той е прекрасен като бога на красноречието!

За да каже това, Нивел най-сетне се беше събудила окончателно.

Шаверни удари с юмрук по масата и се развика още по-силно:

— Казвам ви аз, че е нелепо, нелепо е…

— Браво, Шаверни! Чудесно, Шаверни!

— Нелепо е, казвам, да се оставя празно място…

— Чудесно! Чудесно! Браво, Шаверни!

Всички присъствуващи ръкопляскаха. Малкият маркиз полагаше отчаяни усилия, за да следва мисълта си.

— Защото едно място се оставя празно — завърши той, вкопчвайки се в покривката, — само ако не чакаме никого.

И точно в момента, когато гръм от аплодисменти щеше да посрещне това изстрадано умозаключение, на вратата се появи Гонзаг и каза:

— Така е братовчеде, но ние чакаме някого.